Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

НЕПОВТОРИМИ МЕСТА

07.05.2019

Есе от Юи Танизаки

 Юи Танизаки, Япония, фотографията е на Кикуко Усуяма

 

Юи Танизаки е родена през 1978 г в град Фукуи, Япония. Автор на къси разкази и романи, преводач  на художествена проза, доцент по съвременна японска литература в Университета Киндай. През 2009 година нейният роман „Майочиру Мура“  печели наградата „Бунгагукай“  за произведение, писано  от млад автор в  Япония.  През 2017 г. романът й „Торауаре но Шима“ е номиниран за националната награда за проза на Япония „Нома“ за млади белетристи,  както и за националната награда на името на писателя  Сакуносуке Ода. През 2018 г. романът й „Кагами“ печели наградата за млад автор на  японското министерството на образованието. През април 2019 г. е публикуван романът й „Уара но Оу“. Късите разкази и есета на Юи Танизаки са публикувани в редица водещи литературни списания на Япония. Превела е  на японски „Наследството на загубата“ от Киран Десаи;  „Посещение от взвода на наемните убийци“ от Дженифър Игън и „Подземната железница“ от Колсън Уайтхед.

През 2013 година Юи Танизаки  е един от участниците в Международната писателска програма към Университета на щата Айова, САЩ

Зд.Ев
. 

 

НЕПОВТОРИМИ МЕСТА

                   есе от Юи Танизаки

 

Когато учех в гимназията, нямах приятели – е, може би имах неколцина, но не много.  Край пътя от дома към училище течеше река, а до самия бряг лъкатушеше пътека. Цели часове бродех от къщата ни до класната стая. Съучениците ми ходеха на училище с велосипеди или с училищния автобус, но аз предпочитах да вървя пеш.   През пролетта разцъфтяваха черешите. През есента брегът на реката се превръщаше в неизбродима галактика.

Това са най-красивите, незаличими спомени от този период в живота ми. Когато ме приеха да следвам в университета,  се преместих в Киото и повече от десет години живея там. В този град също има река. Тя тече точно през центъра на града, аз все така обичам да вървя край брега, мислейки за себе си, за проблемите, които ме връхлитат всеки ден.

Понякога ходех на разходка сама, понякога с приятел.

Може би защото всичко това се случваше в най-ранната ми младост всеки път, когато се опитвам да напиша нещо, в мислите ми извира река, независимо дали събитията в романа се случват в голям град или на село, без значение какъв е стилът ми – понякога е  напълно реалистичен, друг път е свързан с мои красиви приумици, но реката е там, тече в сърцето на пейзажа. Съвсем неотдавна успях да напиша разказ, в който нямаше река, но винаги, винаги съм предпочитала и предпочитам да пиша за реки.

Убедена съм, че пейзажът, който изграждам, всъщност е описание на състоянието, в които се намира умът ми. Когато започвам да пиша, неизменно си представям пейзажа, сред който ще се развие моята история. Толкова живо и отчетливо, че ми се струва -  пейзажът диша и е живо същество. Героите, които създавам, романите и разказите, които пиша, са вдъхновени от различни пейзажи.

Родена съм и израснах в провинциален град на име Фукуи, заобиколен от оризови полета.  Хората в тази област говорят на диалект. Там времето течеше много по-различно, отколкото в големите градове като Киото. С това усещане се родиха първите ми прозаически опити. Прочетох романа „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес и реших: - „Ще пиша проза.“ Имах чувството, че съм в състояние да подаря гласове на хората, които живееха в пейзажите на ума ми. Първият разказ, който написах, беше за едно село – въображаемо място – там властваше матриархатът и хората  брояха колко години са живеели по много особен начин.  Струва ми се, че днес смесвам герои от древна Япония, южната част на Китай  с картини и спомени от своето детство.

Последната новела, която написах, също е посветена на Фукуи – действието в нея се развива в туристически район на префектурата, разположена на морския бряг. Местност с богата история, с множество храмове, красива природа, кристално чиста вода на Японско море, много реки. Отдавна изпитвах неудържимо привличане към този град и реших да пиша за него. Докато се подготвях да започна работа, мощно земетресение разтърси Япония – датата беше 11 март 2011 година. Малко по-късно  град Фукуи стана известен с ядрените си електроцентрали. Те доставят електричество на хората, които живеят в големите населени места извън префектурата. 

Както  може би на някои е известно, внушителни обеми вода са необходими за охлаждането на съоръженията преди да се осъществи пускът на централата. Повечето от  ядрените електроцентрали са изградени недалеч от красиви градове край морския бряг – като Фокушима например. Не бих искала да навлизам в политическите проекции на този проблем. Но мисля, че в моите произведения се долавят повече политически мотиви в сравнение с темите, развивани от други съвременни автори, публикуващи в Япония. Когато написах новелата, използвах една единствена фраза, свързана с атомната електроцентрала, но продължавам да вярвам, че построяването й насища с тъга цялото ми произведение поради опасността от замърсяване на околната среда.

Всяко населено място има своя история и измерва времето по свой начин.  Хората, които живеят там, изграждат уникалния си бит, решават конкретни проблеми, наслаждават се на удоволствията, които са неповторими за всеки отделен човек.  Пейзажът вплита в едно всички тези нишки на живота. Чувствата като че пропиват дълбоко в почвата или се превръщат в част от течението на реките. Всичко това ми навява  мисли за всеопрощение. В щата Айова, САЩ, отново открих за себе си река – тя течеше край нашия хотел. 

Харесвам хората, с които се запознах тук. Винаги съм обкръжена от приятели.  Въпреки това понякога си представям парка Хабърд без човешки същества по алеите.  Лунната светлина докосва храстите, реката отразява  само сенките на сградите и дървета - като в картина, нарисувана от Рене Маргит. Празни коридори, празни стаи.  Къщи, огрени от оранжевата светлина на лампите – всички жилища са опустели. Тази представа не внушава бодрост, но по странен начин ме успокоява. В това въображаемо място единствено земята е жива.  Тя знае всичко, което се е случило наоколо.

Вярвам, че по същия начин спомените ще живеят в умовете ни, когато си тръгнем от щата Айова.

 

Превод от английски Здравка Евтимова

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: