Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

NO CONNECTION

10.04.2019 | автор:  Бистра Стоименова

Това е част от първата книгата на Бистра. Тя ѝ търси издател. Дайте своето мнение...

 

В миналото, когато телевизията и радиото са били все още в сферата на научната фантастика, през дългите зимни вечери хората е трябвало да правят нещо все пак. Забавления не са липсвали - по-младите от тях излизали, уж да нагледат животните в обора или да донесат вода от кладенеца и от тези техни разходки са се раждали....хора...

Днес, при наличието на 101 високотехнологични джаджи, които готвят, чистят, перат и дори пускат отоплението вместо нас, какво прави съвременният млад човек при липсата на стоката от първа необходимост – интернета? Пише – на клавиатурата, вече не с перо и мастилница, но все пак – пише. Думички, които се превръщат в изречения, а от там – в размисли.

Естествено, понеже не сме в ерата на клинописа, не съм открила топлата вода. Така че ако някой от големите в бранша открие свои елементи в стила ми, това означава, че му свалям шапка – и в буквален, и в преносен смисъл – и съм се забавлявала, четейки неговото творчество.

Историите тук до една са базирани на реални събития. Има „смешни страшки и страшни смешки“, както се изразяваше Недялко Йорданов в едно детско предаване. Някои са забавни, други не толкова, намира се и по някоя тъжна. Обаче и тези истории, както и живота, са шарени.

NO CONNECTION e рожба на липсата на логика в битието ни и моето търсене на такава. Понякога дори и липсата на логика пак е някаква логика. Кой знае...

 

Приятно четене!

                                                                                                                                    Авторът

 


 

Благодарности

Практиката е всяка кандидатка в конкурс за красота да се стреми към „световен мир“, а всеки награден за нещо (от Оскар до „Мис Първолетово 2009“) да благодари на някого. Аз няма да остана по-назад.

Този текст нямаше да достига до вас без щедрото спомоществувателство на винтидж технологията ADSL, българските интернет доставчици, СУ, СКГТ, Столична Община и Министерство на образованието. Без техните десетилетни усилия, нито един от тези мини разкази нямаше да съществува. Благодаря още на майка си и баща си, заради които написах този сборник с размисли по темата за липсата на връзка в редица аспекти. Всичко всъщност започна с един голям червен китеник преди три години и след него вече нищо не беше същото...

Авторът най-покорно благодари на гореспоменатите институции за опита, с който са го обогатили. Никога няма да ви забравя, а тези текстове ще помогнат простотиите ви да бъдат запечетани и за идните поколения.


 

Нова година, нов интернет!

Интернетът, да знаете, е едно митологично нещо, подобно на еднорозите. Смятаме, че съществува, някъде там в междупланетното пространство, но не сме го виждали. За еднорозите казват, че може да ги докосне само девица, А аз за интернета мога да кажа, че него може да го върже като хората само Баба Вихронрав (сещате се, устатата вещица от книгите на Пратчет).

Та, понеже вече сериозно обмислям да си подам сама документи за жълта книжка, реших да ви споделя болката си. По дати, за по-лесно.

01. 01. - нова година, нов късмет и пълна липса на интернет

Рутърът се мръщи с три лампички (сиреч има само локална мрежа). Ръмжа и скърцам със зъби.

02. 01 - интернет пак няма. Знъня на кол центъра да проверят какво се случва. Разбираме се да не изключвам рутъра, за да засекат колко прекъсвания по мрежата има.

03. 01 - обаждам се отново на кол центъра, да засекат. Много прекъсвания има, ще идват техници. Обаче по-рано от неделя преди обяд не могат да дойдат. Скърцам със зъби, но нямам избор, по-ранна дата няма така или иначе.

06. 01 (въпросната неделя) - ставам по първи петли, защото техниците ще дойдат между 8 и 10 сутринта. В неделя. Ако знаех, че толкова рано ще дойдат, сигурно щях да откажа адреса.

Техниците идват, в 8.30 и сменят рутъра, сплитера и другите там джунджурии. Проверят и конфигурират рутъра. Интернетът тръгва. Разделяме се по живо, по здраво. В момента, в който заключвам входната врата обаче, мрежата изчезва. И повече никога не се появява.

Ръмжа и скърцам със зъби.

07. 01. Звъня на кол центъра (за кой ли път!) да им обясня, че въпреки смяната на рутъра, сплитъра и тъй нататък, аз ПРОДЪЛЖАВАМ да нямам интернет, че и пращене по телефонната линия имам. Разбираме се да дойде друг екип. В петък, защото само тогава мога да съм на разположение на адреса.

11. 01 (петък) - пак ставам по първи петли, за да чакам техниците. Те идват (в 8.30) и само си говорим. Имало било за моя отдалечен район (човек ще каже, че живея в някоя хижа в планината, а не в покрайнините на София със спирка на градски транспорт - релсов - под носа!) друг вариант.

Мобилен интернет с рутърче. За скромните пари двойно на това, което плащам в момента. И да трябва да си броя колко гигабайта данни съм изразходвала всеки месец... Да, бе, мерси много! Хората имат оптичен кабел, стриймват в реално време, скорост от космическите 200 мегабита и отгоре, а аз да си броя мегабайтите??? В София. Ей сега, веднага ще се върнем в зората на интернет връзката с лимитирания трафик на данни.

Междувременно, техниците продължават да каканижат. Това не било за тях, трябвало да дойде група дето отговаря за кабели. Защото щом като рутъра, сплитера и пр. глупости са сменени, проблемът просто ТРЯБВА да е някъде по кабела.

Ама кабелната група щяла да дойде на другия ден.

Ръмжа и скърцам със зъби, но няма как.

Изпращам ги.

Към обяд ми звънят. Кабелната група била, на адреса били. Да съм била тук случайно? Тук съм, къде да съм? Отварям им, влизат. Свързват кабела на линията с някакво тяхно си устройство. Да проверели здрав ли бил кабела. Здрав е, така се оказа. Хайде сега да рестартираме рутъра...

Чакаме ние рутърът пусти да светне с четири лампи, ама нъцки. След втори рестарт най-сетне се свързва и си стискаме ръцете. Техниците се майтапят, че рутърът пак е искал да види служители на интернет доставчика. Радвам се, че десетте дена, в които бях на мобилен интернет от телефона са към своя край и най-накрая мога да си свърша работата.

Заключвам вратата. Връщам се на компютъра и о, чудо! Интернет НЯМА. Отново.

Една част от мен се чуди дали не халюцинирам. Нали преди две минутки имаше? И работеше? Сега какво стана? Рестартирам рутъра и псувам. Естествено, без успех.

Та, една част от мен започва да подозира, че има някаква световна конспирация в цялата работа. Услугата е стара, никой вече не я предлага (ADSL). Обаче няма логика само и единствено докато техниците са тук и са им пуснали сигнал от централата да има интернет, нали?

Все едно се опитват да ми обяснят, че услуга има, пък аз нещо не схващам.

Седя, гледам рутъра и се чудя дали да звъня пак на кол центъра. Те ще ме изкарат луда. Представете си как звучи "Здравейте, техниците преди малко си тръгнаха, а на мен интернета в тая секунда изчезна." Не, тая така няма да стане. РЕзко ми писна да ме правят на маймуна. Много, много рЕзко.

Защото от кабелната група ми казаха, че това не било за тях и трябвало да дойде друг екип, да смени рутъра щото можел нещо да е развален. Същият този рутър дето колегите им смениха преди пет дни... Рутъра, сплитера и тъй нататък.

Седя и гледам рутъра. Няма да звъня на кол центъра.

Нова година, нов интернет.


 

Криминална лаборатория

Имаше един сериал навремето, италиански. Казваше се „Веществени доказателства“ (на италиански заглавието беше по-скоро нещо от сорта на „несъвършени престъпления“, но за творческия превод друг път). Спомням си как тогава припадах по синеокия капитан Вентури, шефът на криминалната лаборатория, която с невероятни лупинги успяваше да разреши и най-заплетения казус.

Откъде да знам, че ще се сблъскам с българските му колеги.

Та, точно седмица след като се зарекох, че аз на кол центъра няма да звъня, решават да ми звънят те. Планината дошла при Мохамед, така да се каже. Вдигам. От интернет доставчика били, за повреда дето съм я била заявила за поправка преди седмица питали. Дали повредата била отстранена. Аз на интонация го докарвам на сериен убиец точно преди да почне да кълца жертвата си.

-          Не, не е отстранен проблема. От шести януари при мен мине се, не мине пристигат техници да сменят рутъра, сплитера или да питат колежката от централата да пусне сигнал. Файда никаква. Интернет имам толкова, колкото бяла мечка – изглед към Килиманджаро. Интернет се появява само за три секунди, докато техниците са на линия и после изчезва, за да не се появи никога повече.

Хъмкане от другата страна. Явно са усетили, че точно преглеждам оферти за моторни резачки и планирам кой е най-прекият маршрут до центратала им.

-          Ми можели да пратят лабораторията при мен.

-          Ъ? Каква лаборатория, я пак?

-          Ами такава, специална, да проверели дали може да ми бъде предоставена услугата.

В моя случай това е ADSL връзка, която е толкова древна, че се обзалагам и Рамзес II да си е чатил с жените си по нея.

-          Ъхъ - викам аз. - И тази лаборатория как точно ще помогне?

-          Миии - заекват от другата страна на линията, - щели били да установят дали може да се предложи услугата.

-          А ако не може? - питам аз като зъл преподавател на устен изпит.

Повече от ясно е, че не може, но според техните техници, щом са сменили рутъра, сплитера и тъй нататък всичко е наред. Ама не е.

-          Амиии - продължават да заекват от другата страна, - щели да съставят констативен протокол и да се види каква друга оферта можели били да ми предложат.

-          Аха, а кога ще стане това? - минавам аз в настъпление.

-          Ами то ще се проточи във времето ако се стигне до протокол – изплюва камъчето нещастният оператор на телефонна единица.

-          Аха – викам аз, - а аз така и така нямам интернет вече повече от две седмици, вие това как точно го виждате?

-          Амиии... – тук операторът на телефонна единица капитулира. – Да записвам ли час за лабораторията?

-          Да – ръмжа аз в слушалката.

Разбираме се криминалната лаборатория да ме посети между 10 и 12 на следващия ден. Затварям аз и ме напушва смях. Колко ли време ще им е нужно да си признаят, че всъщност тая услуга не могат да я предоставят? Ще се види.

В заветната сутрин пристигат и техниците. Очаквам аз хора в бели облекла, както подобава на колеги на капитан Вентури от филма. Греда. На портата ме чакат двама лекинко намусени чичковци помъкнали опърпана чанта с неизвестно съдържание. Техниците били.

Отключвам, влизаме вътре. Показвам им аз рутъра-рецидивист, който и сега продължава да ми намига злобно с третата си лампа. Пулят се техниците в триокия рутър, а аз обяснявам, че на шести (януари) техни колеги са сменили рутъра, сплитера и прочее други. Започва едно замислено попипване на кабели и звънене за „Колежке, пусни сигнал!“. Греда. Рутърът продължава да се ебава с всички ни.

Техниците остават в съзерцание на неработещия рутър известно време и звънят отново в централата. После ми сервират, че щели били да се върнат след двайсет минути. Заключвам след тях и се чудя дали изобщо ще се върнат.

Тоя половин час се разтегля до четиридесет и пет минути преди криминална лаборатория да се върне у дома. Единият от колегите на капитан Вентури се позиционира стратегически срещу рутъра и започва да го гледа втренчено, белким тръгне, а другият тръгва по нишката на Ариадна, сиреч – телефонния кабел. Качва се на стол и започва да проверява нещо си по линията.

След малко го гледам как свързва една червена и една черна жичка към кабела. Тия какво, да не са сапьори??? Гледам аз в захлас как единият от техниците свързва въпросните жички за кабела и мърмори нещо под нос. Не чувам какво точно, но силно се надявам да не е „Аллах акбар!“. След известно свещенодействане установяваме, че вече и телефон няма, така че излизат навън с унили физиономии да проверят кабела от розетката на улицата.

Там ни чака изненада – някой току-що е скъсал и без това многострадалния кабел и техниците тръгват да го пресвързват. След това на вратата ми се появяват не един, не двама, а цели ПЕТИМА техници. Двамата от преди това, кабелната служба отпреди една седмица (които много държат да разберат какво става и били на адрес наблизо) и един дядо на преклонна възраст.

Влиза дядото – може би защото си мислят, че ще проявя преклонение пред ЕГН-то му и няма да го разфасовам за буркани. Влиза той и започва – има ли интернет? Казвам, че има защото към момента рутърът незнайно защо е светнал с четири лампи. Докато се обърна обаче, той почва да пее своята зла песен.

Влиза дядото и започва да се суети – връзваме телефона. Телефон има. Интернет обаче няма. Междувременно другите двама колеги също идват. Пулят се умно в рутъра известно време, докато научаваме, че случайно преминаващ бетоновоз е скъсал кабела отвън. Единият от техниците псува под нос и вади нов рутър.

Сменяме рутъра и пак се пулим в него. Аз, тримата техници и дядо ми. Сигнал няма.

-          Какво – бъзикам се аз, - старата песен на нов рутър, а?

Те си шепнат нещо на някакъв странен език, който не разбирам. Хеле рутърът тръгва и започваме с процедурата по конфигуриране. Техниците се обясняват, че това е егати простотията и че ако им се случи отново днес, просто ще починат. Конфигурираме рутъра – оказва се, че старият е бил дефектен. Единият от техниците разказва какво е станало.

-          Излизаме ние – вика той, - и гледам как оня с бетоновоза къса кабела – мърмори той докато пресвързва многострадалния телефонен кабел. – Викам му на тоа „ЕЕе, не видели бе!“. Оня се обръща и пита „Кабел ли скъсАх нещо?“. „Не бе, водопровод“ му викам аз. Егаси тъпаците“.

Кабелите са вързани, рутърът уж работи и изпращаме техниците, които си тръгват под мишница с рутъра-рецидивист. Аз оставам на компютъра да се насладя на излизането от изолация и връзката с околния свят. Греда. Новият рутър явно е възприел лошите практики на първия, защото не минават и три минутки и вече и ТОЙ ми се пули с три скапани лампички.

Аз газ към портата – направо Юсеин Болт ще ми завиди. Викам през нея, че няма интернет. Отново. Техниците, които към тоя момент събират чантата, стълбите, кабелите и пр. други вече ме смятат за луда и викат, че това не е възможно. Какво пък, мисля си аз, може и да са прави. Газ обратно да проверя. С четири лампи ми се смее, проклетията. Връщам се да кажа, че всичко е наред и дядо ми ги изпраща по живо, по здраво.

Сега пиша тоя текст и се чудя – къде, аджеба, беше проблема, и защо трябваше да ангажираме девет души за отстраняването му???

Нищо де, посещението на колегите на капитан Вентури мина без произшествия и евентуално бих могла вече да си върша работата. Или пък не. Тъкмо тръгвам да излизам и мимоходом хвърлям един поглед към рутъра. Подлата гадина ОТНОВО свети с три лампи. Псувайки техниците, рутъра, доставчика изобщо и каквото и да е излизам от вкъщи. Вече така и така закъснявам и не мога да остана и да разследвам случая. За ново посещение на колегите на Вентури нямам сили.

Затова, от яд, в трамвая решавам да възпея простотията в стихове. Стихове не ме бива да пиша. Да плагиатствам обаче ме бива, така че дядо Вазов без време възпява моята епопея на несвързаните. Така звучеше мъката ми изляна в мерена реч:

О, рутър!

Три седмици младите дружини без интернет седят.

Горди оператори трепетно повтарят, техници зоват.

Дванайсети път орди техници адреса налазват, за рутър сноват.

Мъки ужасни!

Интернет далеч е, не ще се свържем бре!

Дай рутъра да сменим и да бегаме овреме!

Рутър след рутър падат в тоз неравен бой.

Проблем има ли? Има. Обаче кой е той?

Техниците друг път таквоз не видели,

Все на мен да слагат рутъри умрели.

Трите лампи мразя, техниците тоже,

Защо просто нет да имам не може???

Има нещо тука гнило,

Я кабел, я мозък, я някой друг лев,

Все тая ми е вече, че стигнах до рев.

Туй стихче бездарно достига до вас

След множество драми, че вече съм пас.

Не искам ни рутър, ни още техници,

Не ща да изпиша още страници.

Искам нет, бърз, надежден

А не като от рутъра прежден.

Настава време разделно,

ще ви сменям ази,

Щото да си знайте,

че сте п****рази!

Междувременно колегите ми (в течение на цялата простотия) чели нещото на всеослушание и се пукали от смях. За тях смях, за мен не баш. Аз цял следобед кроя планове как ще спретна на нещастния оператор от кол центъра такъв скандал, какъвто не е и сънувал. Кроя и планове как ще сменя доставчика с „никнейм.нет“. Връщам се у нас напушена като парен локомотив, защото съм абсолютно сигурна, че проклетата гадина е триока. Изненада. Интернет има. Засега.

До следващия път.

Да знаете, вече ще ползвам ново проклятие – да ти влязат техници на интернет доставчик в къщата...


 

Топло

Зимата у нас е много забавен сезон. Белите мечки се бият ожесточено за родопски одеала в спалнята, а пингвини карат кънки в коридода. Двете групи са обявили хола за банкетна зала, а с леда от външната врата човек без проблем може да направи кило сладолед. Мозъкът ми обикновено е около точката на замръзване (и под нея) и много ми се иска да имам интимни отношения с... най-близкия радиатор.

Нима животът е живот без топлина...

Нима мечта е само топлата вода...

О, не, о, не! Да загинем май ще бъде по-добре...

Очакват ни студени зимни дни...

Помните ли филма "Топло"? Знам, че е стар, но пък затова - култов. Горните редове са част от много емблематична сцена. „Топло“ разказва историята на една кооперация и всички простотии, които извършват етажните съсобственици, докато се опитват да си вкарат парно. В сцената по-горе децата се опитват да убедят неподатлив съсед да подпише за парното с песничката, която цитирах в началото.

Преди няколко години половин София остана без парно за около седмица. И настъпи Апокалипсис. Всъщност не, направо денят на Страшния съд. Или като в онзи филм, Денят след утре... Това ме наведе на някои доста интересни разсъждения....

Хубаво е човек да има парно. Водата никога не свършва, топло е във всички стаи. Човек изобщо не разбира какво е времето навън. Можеш спокойно да си стоиш по къс ръкав когато навън е -15 и няма изобщо да ти пука. Това е удобен живот, няма спор, който (да ме прощавате) разглезва хората.

Някога, в училище, трябваше да пишем общо есе с две съученички. Беше зимата, така че решихме да го пишем у тази от тях, която живее най-близо до училището. А въпросната съученичка живееше в блок. С парно. Та, отиваме ние там и момичето разтваря всички врати. Аз, понеже живея в къща и нямаме парно, вървя след нея и ги затварям. В един момент, тя се обърна и ме попита защо го правя. Свикнала с температурите вкъщи (където 10 градуса през зимата се смятат за топло и приятно), аз й отговорих, без да се замисля "Да не избяга топлото". Двете ми съученички се смяха дълго и продължително. Защото на тях концепцията, че в една стая може да ти е топло, а в другите – не, им беше напълно чужда. А за мен си беше (и все още е) ежедневие.

Горната история показва, че в България има две касти. Едните - на разглезените от топлофикация и на всички останали. Защо именно касти? Защото подобно на кастите в Индия, те живеят в два различни свята. Ако все още се чудиш, нека да разгледаме как започва деня в две семейства, Петрови и Иванови. Петрови живеят в панелка, просторен тристаен апартамент в София (в Люлин или Младост, примерно, може дори в Лозенец), с парно отопление. Иванови са от покрайнините на София, или от някой не чак толкова престижен квартал, живеят в къща и се отопляват на ток и на печка на дърва. Температурата навън е -20 градуса (по Целзий).

Как започва денят в семейство Петрови? Госпожа Петрова става към 6.30 за да приготви закуска за семейството. В кухнята е светло, уютно и приятно и тя с удоволствие прекарва следващите няколко минути в пържене на филийки и подреждане на трапезата. Към 7.00 стават и другите членове на семейството и сядат около масата. Всички са леко облечени или по пижами все още, все пак в апартамента е топло, благодарение на парното. Към 7.30 един по един членовете на семейството минават през банята за сутрешен душ и се отправят към работните си места. Няма значение дали с кола, или с градски транспорт - защото градският транспорт в тези квартали е хубав (сиреч вътре е топло и климатизирано). Хората пътуват с кола или наскоро внесени (няма значение откъде) топли автобуси и "говорещи" тролеи. Дори и ако тези хора да трябва да прекосят града на диагонал, за да стигнат до работа или училище, това няма да има значение, защото (благодарение на урбанизацията) те няма изобщо да измръзнат и да усетят студа навън.

Как започва денят на семейство Иванови, тогава? Доста по-кофти и доста по-късно. Към 7.00 госпожа Иванова скача от леглото. Не защото бърза за работа, а защото вече половин час зъзне от студ. Всъщност, събудила се е от студ. И нищо чудно, при положение че спалнята не се отоплява. Просто в къща (където, за разлика от апартамента, всички стени са външни, респективно отдават топлина навън) няма как да отоплиш някоя стая толкова добре, че да ти е приятно. Особено на -20 навън. И особено ако се отопляваш на ток. Трябва ти заплатата на Рокфелер и ел. инсталация на завод за преработка на металорежещи инструменти. Така че, госпожа Иванова скача от леглото и първата й грижа е не закуската на семейството, а отоплението на най-малката (и най-обитавана през зимата) стая - кухничката. Тя пуска няколко печки-духалки. В стаята обаче си остава някъде към 6-7 градуса. Напълно нормално при -20 навън. По стъклата навсякъде има бял непрозрачен и доста дебел слой лед. Госпожа Иванова бързо навлича някакъв анцуг и се увива с одеало. После вари гореща вода за кафе. И пуска бойлера, че да загрее поне малко вода, да има с какво да си наплиска очите, спира течащото кранче (било е оставено през нощта, че да не замръзнат тръбите) и буди останалите. В това семейство не се закусва много. На всички им е ясно от предишната вечер колко ще е студено на следващия ден. Всъщност, те могат да го кажат и преди да са гледали прогнозата за времето, само като погледнат леда по стъклата на прозорците. Тук сутрин никой не се къпе (и не защото са нечистоплътни!) - просто защото първо няма топла вода и второ ги чака гадно пътуване в студен градски транспорт.

В който температурата не е много по-висока от тази навън. Просто всички се обличат (колкото може по-бързо, че е студено, и колкото може по-топло) и изхвърчават за работа и училище. Там, така и така е по-топло. Транспортът е гаден - трамваи на минимум 30 години, които веят и духат и в които можеш да получиш измръзване първа степен без проблеми. В такъв транспорт не просто се питаш защо плащаш 1.60 за билетче, а псуваш цялата вселена защо трябва да излизаш в подобно време. Прекосяването на града се превръща в мъчение и изпитание, почти равностойно на подвизите на Амундсен и Скот на Антарктида.

Настоящият текст изобщо не е измислица, а е напълно реална история. Вкъщи е студено, защото е... къща. И защото няма как да се отопли като апартамент. Топла вода няма, освен ако не се сетиш да си пуснеш бойлера час по-рано. Отопление има, ако се сетиш да пуснеш духалката пет часа по-рано (и да има кой да я надзирава, че хич не е безопасна) за да може да вдигне заветните 12 градуса (на които някак си може да се съществува, след една-две водки). Зимата се ходи с топли анцузи (и пет ката дрехи под тях) и се спи с по три одеала над юргана. И това в 21 век. Няма нищо готино в това, в стаята ти да е 3 (или около нула) градуса сутринта. При такива студове почваш да разбираш защо в Русия спят на печката (ако можех, и аз бих го направила).

Сега разбирате ли защо топлофицираното благоденствие на "парнаджиите" лееееко ме дразни? Кофти е да се чувстваш парий. При това не по своя вина. На този хал са не само хората, които живеят в стари къщи, а и онези, които са похарчили "една торба пари" за ново строителство. Което също не е топлофицирано

Колкото и да е странно, парното в България го има от скоро (освен ако не броим парното в баните на Омуртаговия дворец в Плиска, но това е съвсем друга тема) - от 50те години на ХХ век, когато започва масова топлофикация на кооперациите. Наличието на топла вода е благо, с което не просто се свиква, а много бързо се забравя какво е да живееш без него. Затова и наследниците на онези, които със зъби и нокти са се борили да докарат парното и в своята кооперация, не могат да си представят света, ако от кранчето топлата вода изведнъж спре и не могат да си се къпят по час и половина, или пък, ако недай Боже се наложи да включат някоя печка. При това таксата за парното (което е около три пъти по-ниска от таксата за отопление с електричество на същатата квадратура) им се вижда много, ама много висока. И нонстоп има жалби срещу Топлофикация или пък се правят протести. И как не - за да ги разкачи от парното, топлофикация трябва да откачи цялата абонатна станция (защото пломбите на радиаторите могат да се свалят).

В същото време, онези които се отопляват на ток си плащат сметките (които са безумни) почти безропотно. Или тихичко намират начин да намалят разхода на ток или да крадат от Енергото (нямам намерение да изписвам имената на нашите ЕРП-та, за да няма продуктово позициониране). Защото ако си позволят да не плащат сметката, ще ги откачат като едното нищо и на никого няма да му пука. А за да те закачат обратно към тока трябва да си платиш цялата сметка (така или иначе) плюс глоба. Но протести за тока няма почти никога. И цените на тока съответно растат. 

Всичко казано по-горе води до логичния въпрос - ЗАЩО. Видимо има разлика в поведението на двете касти. Глупаво и едностранчиво е да се твърди, че Топлофикация е изконно лоша, а Енергото - винаги право. Също толкова глупаво е да се твърди, че жителите на блокове с парно са изконни лигльовци, а онези без парно са истински българи. Тогава защо има такова разделение? Разликата е в манталитета, при това манталитета изграден през последните няколко десетилетия.

Да се върнем отново на парното. Ще започна с него, защото там е доста лесно да се определят нещата. Какво се случва в България през 50те години на ХХ век? Започва масова колективизация, електрификация, стоежи на пътища, на нови квартали, дори на нови градове. С тази цялата дейност върви паралелно и друг процес: привличането на хора от селата към градовете и обратното, разселването (или заточването) на бившата вече буржоазия по незнайни села и паланки.

Така, в края на 50те, в чисто новите панелки с парно се оказват хора, които допреди само няколко години са прекарвали зимните утрини в цепене на дърва на дръвника. За тях новото статукво е като манна небесна - безплатно образование за децата им, живот в голям и уреден град (който си ляга след последния филм по първа програма, но все пак е голям), да имаш почти безплатен достъп до почивка (на къмпинг, но все пак почивка на черноморието или на планина). После как да не величаеш социализма? Та той ти е дал всичко, което имаш! Затова и тези хора се превръщат в твърд електорат на Партията. Напълно нормално

Това поколение, на хората, които са били вече възрастни към 50те години на ХХ век, е безкрайно благодарно за всички блага, които Партията и Държавата спускат. Следващите две поколения обаче - на родените през 60те и 70те - не са на същото мнение. Те не познават грубия селски (или аграрен живот) и за тях липсата на парно е равносилна на края на света. За тях това не е просто даденост, а нещо от първа необходимост. Човек би казал, че абонатната станция изпомпва гореща вода не по тръбите в апартамента им, а по вените им.

Какво става след 1989? Нещата започват да се променят - цените скачат и пазарната икономика настъпва. Хората не са свикнали с новите цени и недоумяват защо за една и съща услуга трябва да плащат в пъти повече. В крайна сметка, как точно Партията е успявала да им я предостави на цени от стотинки за кубик? Тези хора не знаят, че по социалистическо време (или както те с носталгия го наричат - времето на Бай Тошо) държавата е стигала до банкрут няколко пъти, но се е отървавала благодарение на навременните заеми от СССР и не само. И, честно казано, това изобщо не ги интересува.

Към 1989, новодомците от 50те вече са пенсионери или пред пенсия. И новите цени хич не им харесват, нито пък са съвместими с пенсиите им. Затова и се надига ропот до Бога. Така става и със следващите поколения - те са свикнали дотолкова с парното и нищожната му цена, че всяка стотинка е като да им бръкнат (без особено извинение) отзад. Те не желаят да разберат, че това не е даденост, а привилегия и че за да имат те топла вода 24/7 се горят тонове въглища в ТЕЦ-а. Което автоматично оскъпява услугата.

Само че партиите, които идват след Партията с главно П също започват да използват парното като разменна монета за гласове. И така и следващите поколения неминуемо израстват като дотирано и привилегировано малцинство. Но икономиката трябва да се развива и не стои на едно място. Дупката в един сектор трябва да бъде запълнена по някакъв начин. Как да стане с парното? Ами много просто - ще качим цената на тока!

А какво става с онези, които нямат парно? Ами, те са си свикнали да са без парно и не мрънкат (защото никой не ги слуша) и са свикнали да се спасяват поединично. При "парнаджиите" има някаква принудителна колективизация (заради етажната собственост) и те много лесно се обединяват да подават жалби или да ходят на протести. Просто, подобно на стадния принцип, тях ги пази числеността. От друга страна, онези на ток са винаги сами - няма как да се обединят, защото просто не са в една и съща ситуация. Свикнали са години наред да се спасяват сами - кой с дърва, кой с въглища, кой ще пренавие електромера, кой ще си купи пелетна камина, кой климатик, кой изолация ще направи. Затова, ако един подаде иск, другите веднага ще се разграничат от него (по безброй параграфи) и ще откажат да го подкрепят.

При поданиците на Енергото, всяка коза е за свой крак. Те се чудят как да си платят сметките, но поединично. За тях няма значение дали и съседът страда като тях, защото той няма да дойде пред тяхната порта да протестира, когато дойде екипът за откачване от тока. Нито пък ще дойде телевизията за това, че две къщи са ги откачили от тока. Никой няма да седне да съди Енергото, защото разноските по делото ще са огромни за един човек - за разлика от кооперациите, които могат да подадат колективен иск и да си поделят разноските, пък и телевизия да извикат. Затова манталитетът на хората на ток не се е променил много от времето, когато са цепили дърва и са прекарвали въглища техните прадядовци. И няма и да се промени, с подобна инфраструктура.

Общо-взето, в кварталите без парно цари законът на Дивия Запад - всеки каубой се оправя сам. Защото без топлото между теб и студа стои само вярното кюмбе и още по-вярната секира. Та, следващият път, когато през зимата дойде изравнителна сметка с възмутителна цифра в нея, попитайте някой познат или колега, живеещ в къща, за неговата сметка. Мигом ще се почувствате по-добре, гарантирам. Защото в Дивия Запад не са имали топла вода нон-стоп.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: