Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Думи, гласове, свирки

10.04.2019

Стихове от Палми Ранчев

  

 

ЧАСОВЕ

 

 

Бродуей е само дълга улица.

Вървя в едната посока часове

и после часове се връщам,

без повече за себе си да разбера.

Бродуей е дълга улица, каквато

ще намеря във всеки град,

 

в село, дори високо в планината.

На Бродуей пътеката прилича,

ако вървя в една посока часове

и после часове се връщам,

без нужда повече да разбера.

И без значение дали съм стигнал.

 

 

ЧЕРНО

 

 

                                                  В таксито, което ме отвежда към хотела,

                                                  научих, че на мястото, където бил прострелян

                                                  Джон Ленън, редовно разливали кофи черна боя.

 

Когато си спомням Ню Йорк,

не виждам небостъргачите,

нито как на бегом пресичам Бродуей,

за да си купя тъмен ром

от денонощния магазин отсреща,

отрупан с бутилки и реклами.

 

Не питам отново как най-лесно

да попадна в Гринуич Вилидж.

Навеждам глава, изгърбвам се,

бързо напускам Сентрал парк.

Причината: прекалено е зелен.

И бързам да се скрия другаде.

ПО-ЧЕРНО 

 

Размахвам строго показалец

на хлебарките в хотела,

припомням им, че се познаваме

от София. Те се разбягват -

 

чакам стаята да се успокои

и излизам на Медисън авеню.

Накрая винаги стигам до петното

от разплискана черна боя.

 

ИСТИНСКИ ЧЕРНО 

 

Повтарям очертанията му,

отраженията, фаталните извивки

и опасните за погледа дълбочини.

Бягам, отдалечавам се.

 

А черното става все по-черно

от неврастеничното кръжене.

И повтарящите се изстрели

на любовно мразещите луди.

 

 

ЕЛИЗАБЕТ БИШЪП: ПОСОКА

 

 

Седнах на ръба на вулкана.

Повтарях направеното

от свое имe и в името

на някой си Крузо от Англия.

 

Не зная колко издържах.

После се катурнах и полетях

към сърцето на земята.

Едно от нейните сърца.

 

ВРЕМЕТО

 

Колко продължи летенето?

Запазих ли способността си

да разбирам и да осъзнавам

за кого е важно времето?

 

Фатална ли е липсата му,

ако не мога да се върна,

да свържа невидимите нишки

и да повторя направеното?

 

НЕСИГУРНОСТ

 

Само повторението ли потвърждава,

че нещо е било. И пак ще бъде.

 

НАДЕЖДА

 

Елементарно е да вярвам

във безсмъртието, дори и на душата,

ако продължавам да се нося с надежда,

че далече ли е краят, няма край.

 

СРЕЩА

 

Не съм достигнал дъното,

а от години го очаквам.

Без значение дали е твърдина

или приближаващ лайнер.

Харесва ми какво остава

в погледа, празен от очакването.

Това е да си истински Крузо

на остров или сред острови.

 

ПЪРВО ДОПЪЛНЕНИЕ

 

Не срещам никога Петкан.

 

ВТОРО ДОПЪЛНЕНИЕ

 

И няма да се върна в Англия.

 

БОБ МАРЛИ: НОВИНАТА

 

Не помня как, но в центъра,

зад най-големия хотел,

на малка уличка

и пред смрадливо кафене,

научих за смъртта му.

 

ПОЛЕТ

 

Докоснаха се бялото

и синьото в небето.

Прозвънна, както

винаги прозвънва

полетелият нагоре дух.

Знаеше къде отива.

 

ПРЕЛИВАНЕ

 

И отново – звукът,

повторилото се прозвънване.

Не от метал, а пак от дух.

И вече от очакване.

 

Усетих, че ще падна,

ще се строполя замаян

с притворени очи,

прелял от новината.

 

ПОЯВЯВАНЕ

 

Тогава го видях – косата,

кльощавите рамене и колене.

Главно – изражението.

И тази невъзможност –

 

да срещна погледа му.

Поне да уловя посоката,

дори когато вече знаех,

че е гледане навътре.

 

ДИРЕНЕ

 

Едва ли бе прераждане.

Или опит да се надсмее

над смъртта. Над способността

да се премества, да се появява,

 

и също толкова успешно

да изчезва. Усмихваше се

без причина – чул мелодия, песен.

Приятелско подвикване.

Потърсил ги в далечината.

 

РАЗСТОЯНИЯ

 

Беше толкова реален,

колкото е само живият.

Без да означава друго.

Стоях пред кафенето,

 

чудех се, какви огромни

разстояния, колко ли

живота е пребродил,

за да го видя в този град.

 

 МАНХАТЪН: ПОЧТИ СЪБИТИЕ

 

 Търся в отминалите дни

следи от живот.

Ще ги нарека с думи.

Кръстник ще им стана.

Някакъв роднина.

Или поне добър познат.

Най-често съм насилник.

Или недоволен съдник.

 

СИВО

 

Времето или мигът, наречен

„миг”, „година”, „вечност”,

е побягнал заек. Скри се

в процепа на хоризонта.

В края на зелената поляна,

 

по която тичам. И остана

само чувство. Детско пухче,

полъх сив. Не безлично,

а истински житейско сиво.

Живо – от живота – сиво.

 

КУЧЕ

 

Нищо не откривам.

Сигурно погрешна е посоката.

Или мястото, където търся.

Паметта ми не е чекмедже, нито шкаф,

нацвъкан от безброй дървеници.

На надвиснало небе прилича.

На играещо със всеки срещнат куче.

В Сентрал парк. Значи и на парка също.

 

ПОЯВЯВАНЕ

 

Гаджето с кожуха си припомних.

Приближи, попита ме,

дали съм собственик на песа,

приклекнал до крака ми.

И дали от помощ се нуждае.

 

Обгърна кучето с козина,

нашарена от хиляди случайности,

притисна го към себе си.

Не беше луда. И защото

я разбирах, не заплаках.

 

Бях готов, като песът безпризорен,

да замра в ръцете й.

Сигурен, че съм я срещнал.

Нея, търсената от години. Място:

Ню Йорк, Пето авеню, левият тротоар.

 

 ПОЛУ-УСМИВКА

 

На Бродуей и четирийсет и някоя улица, или

близо до четирийсет и някоя. Но на Бродуей.

Точно там видях меко опакована в парцали

миниатюрна бабка с полу-усмивка на лицето.

Стоеше до входа на Bank of не знам какво си.

Беше ясно, че няма никога да влезе, а само

ще стои над вентилационната шахта, от която

подухваше топло в ноемврийския следобед.

 

Запомних тази бабка – отново я видях след

десет дни на същото място: полуусмихната.

Запомних я, защото не успях да определя

какво точно изразява нейната полуусмивка.

Помня я, защото и сега, след толкова години,

виждам на лицето й същата полуусмивка.

И отново се опитвам да разбера какво ли

наистина изразява. Какво искам да изразява?

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: