Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Мостарски дъждове

24.02.2019

Стихове от Перо Зубац преводени от Блажо Николич

  

Перо Зубац jе рођен у Невесињу, Херцеговина, 30. маjа 1945. године. Основну школу завршио у родном месту, а експерименталну гимназиjу у Лиштици и Зрењанину. Студирао књижевност jужнословенских народа на Филозофском факултету у Новом Саду. Члан Удружења новинара Jугославиjе и Удружења књижевника Србиjе.

Обjавио 30 књига поезиjе, 17 књига песама за децу, jедну књигу есеjа, књигу пародиjа на jугословенско песништво, 12 антологиjа jугословенског и страног песништва. На стране jезике преведено му jе 6 књига (две књиге на македонски, две на албански, jедна на мађарски и jедна на италиjански jезик), а песме су му превођене на двадесет светских jезика. Налази се у 10 страних и педесетак антологиjа jугословенског песништва и песништва за децу.

Био jе главни уредник студентског листа ИНДЕКС, главни и одговорни уредник часописа за културу ПОЉА, у Новом Саду, уредник загребачке ревиjе ПОЛЕТ, уредник скопске МИСЛЕ, сарадник броjних jугословенских ревиjа, часописа и листова. Као новинар, имао jе своjе колумне и фељтоне у „Борби” (Београд), „Побjеди” (Подгорица), „Свиjету” и „Недjељи” (Сараjево), „Оку” (Загреб), „Дневнику” (Нови Сад), „Полету” (Загреб), „Раду” (Београд), „Гласу омладине” (Нови Сад), „Уни” (Сараjево), „Суботичким новинама” (Суботица)...

Обjавио jе (са Гораном Бабићем, Луком Паљетком, Владимиром Николићем) драму „Мудбол”, изведену 1968. године, позоришни комад „Вратио се Николетина” (са Драганом Jерковићем), изведен у Београду 2000. године, ТВ драму „Избацивач”, коjа jе емитована 1979. године, на ТВ Нови Сад и ТВ Београд.

Написао jе либрето за балет „Бановић Страхиња” Стевана Дивjаковића и либрето за оперу Мирослава Штаткића „Ленка Дунђерска”.

На стихове Пера Зубца компоновано jе више кантата, соло песама, ораториjума, а за стихове jе добио наjзначаjниjе награде на jугословенским фестивалима у Опатиjи, Београду, Подгорици, Нишу, Доњем Милановцу, Панчеву, Рожаjу, Никшићу.

Написао jе сценариjа за 8 документарних филмова и целовечерњи филм „Центар филма” из Београда о Jовану Jовановићу Змаjу. Добио jе Златну повељу међународног Београдског фестивала документарног и краткометражног филма за сценарио филма Кароља Вицека „Пинки”.

Реализовао jе педесетак мултимедиjалних спектакала (Дани младости, логорске ватре, отварања олимпиjских такмичења), а као телевизиjски аутор и уредник написао jе и реализовао преко четири стотине сценариjа за документарне, музичке, забавне, уметничке и емисиjе за децу и младе. Уредник jе популарних jугословенских сериjала за децу „Музички тобоган” и „Фазони и форе”.

Био jе уредник популарне сериjе класичне музике Радио — Телевизиjе Србиjе „Хармониjа сфера”, шеснаест филмова о савременим композиторима класичне музике.

За књижевни рад награђен jе значаjним jугословенским наградама као што су: „Награда пунолетства” ОК ССО Нови Сад, „Горанов виjенац”, „Горанова плакета” за књижевност за дjецу, „Jован Поповић”, „Жарко Васиљев”, Октобарска награда Новог Сада, Повеља Новог Сада, Награда ослобођења Мостара, Златна плакета града Вуковара, Велика повеља града Краљева, Награда ослобођења Кикинде, „Златна кап сунца Мостара”, „Стражилово”, „Змаjев штап”, Награда Сремских Карловаца „Павле Адамов”, Годишње награде Радио Београда, Награде „Змаjевих дечjих игара” за књижевност за децу, награда „Стара маслина” за књижевност за децу, Бар, „Гашино перо”, Лазаревац, за животно дело у књижевности за децу, „Златни кључић” Смедеревске песничке jесени за књижевност за децу, Златна чаша манифестациjе „Чаша воде са извора”, Награда ослобођења Воjводине.

Заступљен jе у читанкама и лектири у Србиjи, Хрватскоj и Босни и Херцеговини.

Обjавио jе више текстова о jугословенскоj периодици на теме из совjетске и руске уметности. Писао jе о С. Jесењину, В. Маjаковском, Б. Пастернаку, М. Цветаjевоj, О. Мандељштаму, В. Висоцком, В. Полонскоj, Ц. Аjтматову и другима.

 

В Мостар бях любил една Светлана една есен,

олеле, ако знаех с кого ли спи сега,

да е останала без глава, да е останала без глава,

олеле, ако знаех кой сега я люби,

да е останал без зъби, да е останал без зъби,

олеле, ако знаех кой в мен бере кайсии

все още неузрели.

 

Говорих й ти си хлапе, ти си лигла,

всичко й говорих.

И плачеше на ръцете ми, на думите ми,

говорих й ти си ангел, ти си дявол,

имаш здраво тяло, що ми се правиш на светица,

а бяха валяли цяла нощ едни модри дъждове

над Мостар.

 

Нямаше слънце, нямаше птици, нищо нямаше.

Питаше ме имам ли брат, какво следвам,

хърватин ли съм, обичам ли Рилке,

всичко ме питаше.

Питаше ме бих ли могъл със всека една така,

опазил ме Господ,

обичам ли я, тихо ме питаше,

а бяха валяли над Мостар едни модри дъждове,

тя бе разкошно бяла в стайната тъмнина,

но да го направи не пожела,

не пожела или не посмя,

един дявол знае.

 

Есен е, тази мъртва есен върху прозореца,

очите й птица, бедрата й сърна,

имаше бенка, бенка имаше,

не смея да кажа,

имаше бенка, малка лилава,

или ми се е сторило.

Питаше ме, хърватин ли съм, имам ли си гадже,

обичам ли Рилке – всичко ме питаше,

по прозореца, като коледните звънчета от детството ми

отекваха капки

и нощната песен тихо течеше из Долната махала.

Хей, Сулеймана отгледала майка.

 

Тя разпростря годините си по паркета.

Устните й бяха пълни като зрели праскови,

гърдите й бяха топли като малки кученца.

Говорих й, че е глупава, че се прави на важна,

Светлана, Светлана, знаеш ли, че сме в ядрен век,

дьо Гол, Гагарин и други глупости,

всичко й говорих,

а тя плачеше, тя плачеше.

 

 

Водих я из куюмджийници, из ахчийници,

навсякъде я водих,

в пещерите я криех, на чардак я носех,

под мостовете си играхме на криеница, Неретва1 жребица,

под стария мост й декламирах Църнянски2,

прелестен е, шепнеше, прелестен е.

 

Коленете й рисувах във влажния пясък,

смееше се толкова ведро, толкова невинно,

като първите лилии,

в джамии я водих, Карагьоз бег мъртъв, та няма накъде

под тежкото тюрбе;

на гроба на Шантич3 цветя занесе,

малко поплака, като всички жени,

навсякъде я водих.

 

Сега е това лято, сега съвсем съм друг,

пиша някакви стихове,

половин колонка за Перо Зубац в някакъв вестник

и нищо повече,

а бяха валяли над Мостар едни

модри дъждове,

тя бе разкошно бяла в стайната тъмнина,

но да го направи не пожела,

не пожела или не посмя,

един дявол знае.

 

Ни онова небе, нито онези облаци, нито онези покриви,

бледникаво слънце – на прегладняло момче над Мостар

не знам как да забравя.

нито нейната коса, малкия й език като ягода,

смеха й, който умееше да заболи като клетва;

онази молитва в капелата на Белия брег,

Бог е велик, говореше, ще ни надживее;

нито онези тежки, модри дъждове,

о, есен безплодна, нейната есен...

 

Говореше за филми, за Джеймс Дийн,

за всичко говореше,

малко тъжно, малко сълзливо за Каренина;

говореше, че Клайд Грифитс не би могъл

и мравка да стъпче,

смях се – той е убиец, ти си дете;

ни онези улици, онези продавачи на последното издание

на "Освобождение"4, нито онова грозде, полуувехнало

във витрините не знам как да забравя,

онази безплодна горчива есен над

Мостар,

онези дъждове,

целуваше ме по цели нощи, прегръщаше ме

и нищо друго, заклевам се,

нищо друго не сме.

 

После пак бяха лета, после пак бяха дъждове,

едно единствено малко писмо от Любляна,

откъде там се взе,

ни онези листа на тротоарите, нито онези дни

аз повече не мога, аз повече не умея

да изтрия.

 

Пише ми, пита ме какво правя, как живея,

имам ли си гадже,

мисля ли понякога за нея, за онази есен,

за онези дъждове,

тя и сега е, казва, същата, заклева се в Господ,

съвсем същата,

да й повярвам ли, да се смея,

аз отдавна, отдавна проклех Христа,

а и не държа много на нея,

и да се заклева, и да не се заклева,

така се налага, лъжите напразни са.

 

Говорих й за Лермонтов, за Шагал,

всичко й говорих,

мъкнеше със себе си някаква стара книга на Цвайг,

четеше следобед,

в косите й бе вплетено лято, жълтият цвят на слънцето,

малко от морето,

първата нощ и кожата й беше малко солена,

рибите заспали в нейната кръв;

смяхме се, на хлапетата, дето скачаха

от моста за цигари,

смяхме се, защото не е лято, а те скачат – ама че хлапета,

говореше: може да умрат, може да хванат пневмония...

 

Тогава настъпваха нейните мълчания, дълги, прекалено дълги,

можех на спокойствие да мисля за каквото и да е,

да бистря Спиноза,

с часове можех на спокойствие да гледам

други,

да хвърлям обли камъчета по скалите,

можех съвсем да изчезна нанякъде, да замина надалеч,

можех да умра така сам в нейния скут,

по-самотен от всички,

можех да се превърна в птица, във вода,

в скала,

всичко можех...

 

Пръстите й бяха дълги, крехки, безкръвни, но бързи,

играехме си на калинки и криеница,

Светлана, излез, ето те под скалата,

да не би да съм кьорав,

не съм тъп, хайде, какво се мотаеш,

ще те набия;

когато тя търсеше – можех да избягам

в самата река – щеше да ме намери,

подушва ме, казва, веднага,

добре ме познава.

Никога не й вярвах,

сигурно не е спирала да гледа през пръсти.

Обичаше кестени, събирахме ги из Рондо,

занасяше ги в стаята, закачаше ги на конци,

обичаше рози, от есенните, аз й донасях,

когато увехнат, слагаше ги в някаква кутия.

 

 

 

 

 

 

Питах я какво мисли за този свят,

Вярва ли в комунизъм, би ли се сменила

с Наташа Ростова, какво ли не я питах,

понякога глупаво, това го умея и още как;

питах я, би ли искала малко синче,

да речем русо,

подскачаше от възхита – иска, иска,

а после изведнъж пропадаше в някаква тъга

като мъртви плодове:

Не смее и не смее, виж го ти него, сякаш тя

е паднала от Юпитер,

кой пък е този, Зубац Перо, че точно той,

а не някой друг,

да бе, сякаш той най-малко е

Брандо или някакъв такъв.

 

Говорих й ти си глупава, ти си умна,

ти си дявол, ти си ангел,

всичко й говорих.

Нищо не ми вярваше.

Вие мъжете сте родени лъжци,

вие сте подлеци,

какво ли не говореше.

А бяха валяли над Мостар едни модри дъждове…

 

Наистина обичах тази Светлана

една есен,

олеле, ако знаех с кого ли спи сега,

да е останал без глава, да е останал без глава,

олеле, ако знаех кой сега я люби,

да е останал без зъби, да е останал без зъби,

олеле, ако знаех кой в мен бере кайсии

все още неузрели.

 

 

________________________________

Неретва1 – река протичаща през град Мостар в Херцеговина

Църнянски2 – Милош Църнянски (1893 – 1977), сръбски писател и дипломат

Шантич3 – Алекса Шантич (1868 – 1924), сръбски поет, роден в Мостар

"Освобождение"4 – вестник от Сараево

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки