Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Из бележките на Ивелин Любенов

15.02.2019

Три слакодумни истории, разказани от архитект, който пише стихове и къси разкази

 

Ивелин ЛЮБЕНОВ е роден през 1969 г. във Враца.
Завършил е архитектура във ВИАС, София,
и е следвал история на изкуството в Аугсбург, Германия. 
Работил е в строителния бранш - като проектант,
технически ръководител, инвеститорски надзор -
в Търново и София. 
Рисува и пише (стихове и кратка проза),
но досега не е публикувал и издавал,
освен в страничката си във фейсбук -
"Из Бележките на И.Любенов".
Понастоящем живее и работи в София.


Боримечките

Ние с Бети сме големи етимолози и докато сме на път, все нищим скритото (окултно) значение на някоя думичка
-Бром на старогръцки значи зловонен – натъртваше ми Бети, когато някаква бабка изведнъж изскочи пред колата.
- Бромий е епитет на Дионис – допълних аз, но ударих спирачки и предпазният колан се вряза в бетината гръд
Бабата се приведе и се взря в затъмненото стъкло, па ми направи знак да го навия/сваля
- Кво става? - учудено попитах аз
- Ти ли си борчето?
- Какво борче, недоумявах аз – аз съм землемер
- Па кво като си, ако си мутра? Мен земя са ми отмериле – два на два или два на един и педесет, там някъде. А па чекам една мутра, всеки момент, каза, ида
- Па че дойде! Те закълнат ли се, думата им на две не става.
- Море, така че го закълнем яс него, та чак че го прокЪлнем. Така мое си го чекам додовечера на студо. Добре, че вее жежко изотвътре, А, така! - и жената се надвеси на прозореца, и се загледа във вярната ми секретарка Бети - А, ела майка, щеш ли, у дом, да погледнеш ти какъв дзвер имаме у мазътъ! Че мутрата я доде, я не доде, у тоя студ, хем обеща.
- Кой аз ли, ида! – понечи да скочи Бети – еба тоо дзвер, еба. Ся че го разхвърляме
- Не става! – изкомандерих аз - По работа сме, изкупуваме земи
- Мъжът ми го е страх да надникне. А е служил граничар. Ама са му слагале бром у чая (сещаш ли се кво е бром, дет ти скръцат зъбИте от него), и е станал мекушав като отестена мекица. Хем на мутрата че си му платиме със златно синджирче.
- Е па, да разбие вратата, нали е талашит? – подхвърли Бети и тайничко ме щипна, което ще рече „Съвпадък” (За брома нали си говорехме)
- Ще, че разбие. Под вратата подлизва една винена струйка. Значи дзверо, да допущим че е мечка, ни е обърнала бурето с виното! И го лоче!
- А туршии имате ли? – сетих се аз, че нали моето мазе го обраха и ми отнесоха зимнината
- Има, ама лански, тая година чушките ни се спаружиха от обеднения уран, сещаш ли се?
- Винце и туршийка, нека му е зле! Да не е некой комшия? – позасмях се аз
- Комшия ли, това виц ли е? У махалата всичко е измрело, ако не е емигриргало. Ние сме последните идеоте. Затова ни налазиха мечките.
- Нема мечки по нашите села, те са по Балкана – подразних се аз – тука е плодородна земя, знаеш ли ти, де ша знаеш, скъпа. Евтина де, сега, ама иначе безценна
- Е го Балканя, момче – посочи жената нанякъде - една мечка, ако се затича, двайсе-трийсе километра ше ги вземе за един час. Това, ако бега успоредно до твоята таратайка, ще те надбега!
- Моят джип е мощен! Над сто коня е. Асфалът оре
- Мощен е той, ама ти, ако си мутра, майка, да прощаваш, си бая хилав. Теб, вервам, тая женичка те коландри!
Бети беше видимо доволна, при все, че й духаше студено отвън и се заувива с шала си, дето й бях подарим по-лани за Свети Валентин.
- Де дойди да дебим дзверо – примоли ми се сега пък на мен женицата - Ще ти дам и пушката, знаеш ли да пуцаш? Одило ли си на войниклък?
- Целил съм едно време по стрелбищата. За цигарена дъвка, за топче-кубинче.
- У тулуп гърмял ли си? От упор?
- Не. Ма като колеше дедо прасето, му стисках опашката
- Значи знаеш що е екшън! Смелчага си ти! Усетих те аз, че удараш на мутра. Мъж ми е втора категория, с пенсия под екзистенц-минимума, знаеш ли колко прави това?
- Там някъде, около хиляда лева?!
- Ти че ме умориш! Десет иляди! Не стига за хапчетата, а пие по една шъпа! Аааа, а мож да е борсук!
- Какво е борсук, суек ли? – попита Бети, която е обедняла градска аристокрация и не ги разбира тези неща
- Суекът е Spermophilus citellus, сещаш ли се? – рече жената – Катерица е, не може да изгризе дървото. Мене питай, аз съм работила в окръжна библиотека
- Пор е значи това. И си порка - не се предаваше и Бети
- У! Не думай, оти изпортихме работата чак тогава! – уплаши се жената
- Спокойно де, може да е плъх! - мъдро отсекох аз
- О, ние колко плъхове имаме. Ама плъховете не скимтът, а цвръчат. А това смърди и ръмжи.
- Иди бе, иди виж, - сръчка ме моята невярна Бети
Да отида, ама...
- Мож да е язовец, те са яки! Това се сещам на първо четене – споделих аз
- Не е бе, майка, проверих в нета, язовецът е единственият представител на семейство порови, дека спи зимен сън. Хърка!
- Е, все нещо требва да е.
- Ми нали и тя това ти вика! Иди и провери! - изкомандва Бети – ето ти моя пистолет! – и си бръкна из полите, дето къта законното си огнестрелно оръжие
- Чакай сега, – докачих се аз - щом мечката не спи, що язовеца да спи! Язовец е, тоя пустиняк, нема кво да го мислиш. Ми ние къде ще спим?
- У това село няма да спя – нацупи се Бети – Пор такъв, парясник! - и посегна, наглата, да ме перне с опъкото на ръката
- Ние имаме соба за госке. Ама сега е пълна с боклуци, че оня лалугер, мъжа ми, влачи всекакви чарколяци. Ако ви не пречат, мога да ви турна да преспите една нощ. Па ние отдоле палим кюмбе, ще грее и вас.
- О, вие сте прогресивна работа, щом имате джамали! Много топлят!
- Ка щяло да немаме? Джамали имахме едно време в старата ни къща, ей я, слезни, па иди снимай за фейсбук, ако имаш.
- Иди бе, Иво, прифани некое умение, едни джамове не знаеш да смениш! Или те мързи, откак стана и ти млад милионер, не знам
- Старата ви къща продава ли се?
- Какво да се продава, тоя барутник. Там беше стоката едно време, сега сме го направили археологически музей. Де що изкопаме некой скелет, умиваме и го заковаваме там на стената, може да послужи некому за нещо некой ден? Ако та не е страх, влезни си и си снимай на воля
- По гуменки съм – казах аз – не мога да газя снега с тоя гьон. Иначе кво ще ме е страх от кокале
- Па това снег ли е, бе, лелка - учудено ме погледа женицата – Лапавица. Ние намираме по чукарите и други работи лелка, зъби, бивни, черепи всекак сплескани и издължени, на хора ли са, на автралопитеци ли са, на русалки ли са, само у окръжния музей могат да ти кажат, другаде – не. ЧувАл ли си за липсващото звено, стринка, the missing link дет му викат?! А! Тука е!
- Така ли? Кътник ли намерихте?
- Хахахха, хохохо – запревива се от смях лелката – ние сме бе, ние сме липцале, ние сме липсващото звено. А яс бех и звеноводка едно време.
- Вие сте си добре, - смутолявих аз, колкото да отклоня темата - ма по пътя знаеш ли кви преспи е нахвърляло
- То ги е навяло – рече Бети - а не е много снега
- И моят – продължи жената – се качи горе и през една дзирка погледнал у мазата и вика: Туловище е, страшен дзвер е! И смръди, та се не трае. Праисторическо чудовище некакво, като мамут, ма по-дребно и пияно!
- Може, ма не ми се верва, сега има всякакви мутанти - рече Бети - или са генномодифицирани, от БАН са ги опущили от некоя секретна лаборатотия
- Така ли? – примирено рече жената – значи може да е и някоя белка, напомпала мускули, те правят големи бели
- Белката златка ли беше или норка – попита Бети – щото може да изкярите нещо от цялата работа
- Ооо, да дерем тия пущини, не щем, не щеме ний богатства, ние си злато имаме на пендари, на ланци, на верижки, на кюлчета, на кво сакаш
- Вие, къде, тука? Не може да бъде – разбира се отказах да повярвам аз
- Що тука, има си сейфове по градищата. Помниш ли, една година разбиха един...
- Как да не помня?! Тогава на тоз – и Бети ме посочи пренебрежително с брадичка – му изгоря половината. Ама аз, щурата, пак му се водя по акъла.
- ... беше съседния на нашия сейф. На некакъв големец от комисионните. А нашия - непокътнат
- Бойкееее – провикна се някакъв чорлав Българин от вратничката на къщата – ела ма!
- Оти, бе Иване?
- Кюнците връщат пушеко у собата, като задушлив газ е, че се мре!
- Те, ако щат тая мутреска с това момче да дойдат да се окачат да поправите коминя?
- Никогиш! – отсече мъжа – тия са абни! 
- Кой е абен, беее – ядоса се Бети, която претендира, че отбира от всичко, пък аз я ползвам само по едно-две предназначения
- Широко ви е вазе около врато, не ви е влазвала мечка у къщата. Цела зима нема да мръдне да изскочи
- Това не е мечка, лалугер е – рекох аз
- Златка е – отсече Бети – или може да е норка или белка. Или невестулка
- За мене е пор! – рече женицата – или некой язовец. Ма не е повече от дватрийсе кила, а не е слон, какъв го ти изкара
- Не е слон, мечка е – инатеше се човекът – има следи от лапи по снего – Е ги, е!
Загледах се, но виждах само отпечатъци на врабчетор.
- Бързаме ние. Земя изкупуваме. Дай 100 декара и ще те освободим от чудовището?
- Тия баири видиш ли ги – посочи човекът – всичко е мое! И на дивите зверове. На пишлемета не продавам
- Продава, лелка, продава, че му свръшват апчетата – рече жената
- Нищо ми нема – натърти човекът – Яс съм Боримечка. Ама работата ни е на „изуй гащи”
- Е го, пак – ядосваше се стринката – че ти каже, че мечката е плътеник, дошла от четвърто измерение. А я вече замръзнах на тоя студ.
- Хахааха – изхили се неприлично Бети – да не е от „Голямата мечка”?
- Влизайте вътре, - рекох аз, при все че усетих неприятната миризма, която лъхаше от човека, като от Снежен човек – да ви повозя на топло. Разведете ни, дай да ги видим тия ваши земи, дето са на пустиняк и за нищо не стават.
- На вазе може да ви е смешно – рече доволно мъжът, като се сместиха на задната седалка – ма тука имаме едни ливади, идеални за голф-игрища. Ако не беше тая суграшица, щяхте да ги видите. То и аз да ви кажа, нощно време, като ме съземе студ, виждам как от друго измерение заприиждват едни джуджета с кози уши и почват да се катерят по всяка една тревичка, подрязват я, торят я и ми викат: Бай Иване, доди, бе! Оти, бе твар Божия?! А оно ми вика: Оти, оти, ше те прочистим, ше ти изъм, вика, сичките ракови клетки!
- Така ли ти рече – рече жена му – сефте слушам от тебе. Запиши си на заранта, мое да откриеш лек насън!
- Малеееееей – изпущих волана аз – сетих се какво е – а междувременно се бях забил в една преспа!
- Койо бе?
- Къде бе?
- Къ така?
- Ми те така те – сопнах им се аз, това е Тhe bigfoot, анадън му?
- Тцъ – рече човекът
- Малееееей, - изтърпна и жената и прошушна на мъжа си – Снежен човек! Виждала съм го у окръжана библиотека!
- К’ъв снежен човек ма, Бойкеееей, недей се детяни!
- Шшшшт, млъчете! – рече Бети и се заозърта стреснато – кам да видим дирите? Покажи ги!
- Кви дири дирите по Земята бе, - сопаше се човекът – това, ако е от друго измерение не оставя диря
- Куче имате ли – сетих се аз
- Каракачанка, ма се уплаши от дзверо и се е сврело у старата къща
- Всичко е ясно! Снежен човек е! – заключих аз
- Мутрата затова се е уплашила – рече жената – значи си прав
Фиууу, виеше виелицата навън, а аз се бях спаружил, сякаш съм изпил една бака чай с бром
- Може па да има у них човещинка – рече лелката след кратко, н онапрегнато мълчание – куто у назе нема...
- Съмнявам се, - едва промълвих с пребелен поглед – все пак са на по-ниско еволюционно стъпало?
- Отде знаеш – разтърси ми рамото човекът изотзад – Кажи, откъде знаеш?
- Всичко знае той, нали е венецът на творението – ехидно ме посочи Бети
- Как че замръкнем нощеска?! – тюхкаше се лелката
- Оно не оножда караконджули като тебе – сопна й се Боримечката
- Оти па ти като си заонождАл!
- Хеле па, Иво! – допълни безсрамно Бети
- Он е учил за землевладелец – оправда ме жената
- Ма така си е, кой за к’вото е учил – заключи Бети, която не знам за кво е учила, но знам на какво ме е научила
- Снежният човек еде ли смрадливци? – плахо попита Боримечката
- Едва ли – рече жената
- Ще влазам тогава при него – рече Мъжкият – моо станем приятеле! Айде чао!
- Ще вървяа да го обезопасявам тоя непрокопсаник – каза жената и изскочи от колата – Айде на добър ви час!

Успокойте се, приятели, това беше отдавна, когато имаше дебели снегове. Сега, и да има нещо, нема да остави диря. А вие видимото не разчитате, та камо ли па невидимото.


 ПОЛЕТЪТ НА СИУКСА


Двата автобуса пърпореха на място, един до друг. Навън беше студено, бръснеше ноемврийски вятър и не ми се излизаше. Не обичам КПП Калотина, и тогава, като и сега. Леко дръпнах перденцето и погледнах към прозорците на другия автобус, делеше ни един метър. И веднага го разпознах. Един мой приятел от детинство, Сиукса. Не бях го виждал поне двайсет години, ако не и повече. Махах,опитах се да му привлека вниманието, но той зяпаше напред в една точка и не ме забелязваше...

-А! – по едно време ме фиксира той и се удари силно в челото
- Еееее! – засмях се аз – най-после ме видя! Тука гледай, тука! – и си насочих показалците към очите
- Оооо - разпери той ръце. Един вид: Къде си бееее, момче!
Аз му помахах във въздуха, че не сме се виждали цяла вечност. Той също разпери пръсти. Явно ме питаше: Накъде?
Направих му знак: Натам. Ма то е ясно, посоката ни е само една: Напред! Ма му кимнах само два пъти, да разбере, че не отивам далече.
Той си тури пръст над устата. Хитлер. Германия. Демек в Германия ли отивам
- Не - поклатих глава аз и изобразих с ръце валс. Австрия
- За кво? – и той направи знак сякаш чукаше с чук – Дюлгерин ли съм?
- Е, не баш – турих пръсти на рамо, като нашивка – Шефче съм
- Аааа – завъртя дяволито глава той – тарикат. Добре ли плащат? - И разтри пръсти
- Горе-долу, - посочих му аз – но завъртях длани и отдолу, и отгоре, демек няма нищо сигурно, винаги може да те излъжат.
Той помаха с ръка: Нищо, нищо, и това е нещо все пак!
- А ти – попитах аз – накъде си?
Той ме разбра и тръсна с ръка: Туу, язък, не сме в една посока. И ми посочи, че той е много по-далече
Размърдах пръсти до ушите си. Бакенбарди. Сноб. Англия?
- Не – отрече той - Чакай! И си тури показалците на главата, сочейки към мен. Рога. Бик. Тореадор. Испания? Познах ли?
- Да, ама и отвъд – направи той знак
- Че кво е там, Португалия, океана, как да разбера...
- Момент – направи знак той и си посочи носа и после някаква лепенка на стъклото на автобуса. Не зацепвах. Тцъ
Той почна да показва всякакви неща. Кое ли им е общото? Аааа, цветът да не е ? Зелено. Посочих му зеления ми шал. Това ли? Да, потвърди той и пак посочи носа си. Ахаааа, Злени нос, острови Кабо Верде в Атлантическия океан. И аз се плеснах по челото
- Кво ще правиш па там - направих възможно най-недоумяващата ми физиономия - Банани ли ще береш? – и му сочех, сякаш късам нещо във въздуха.
- Хахах – засмя се той и направи с пръсти две кръгчета и ги завъртя пред очите си. Явно някакъв уред. Микроскоп, бинокъл... Ама дали е така!
Той начерта във въздуха една отвесна линия. Аха, лата. Лата и теодолит. Землемер. Геодезист. Би трябвало да е учил във ВИАС тогава. Ама защо не сме се засекли, нали сме набори?
След кратичка пауза поднових пантомимата с безсмислен въпрос.
- Ти – и го посочих с пръст - иначе как си, как е хавата, сякаш човек можеше да бяга от хубавото
Той вкара среден пръст в другата си ръка. Демек шибан живот
- Ожени ли се - завъртях аз невидима халка на пръста си
Той раздразнено изборази голям Хикс във въздуха. Приключена тема, зачеркната.
Аз полюшнах ръце. Имам бебе
- Йес – вдига той палец за поздрав
- И едно по-голямо имам, ей толкоз - и му посочих горе-долу колко е високо едно шестгодишно момченце
- Две – учудено показа той два пръста и повдигна само едната вежда – после посочи с две ръце около врата си. Сигурно, че ми е широко около врата или че ми е дебел врата, затова съм си позволил две.
- Дебел ми е, щото съм чел много – и му показах как чета – Отличник!
- Неееее – покалати глава той – и изобрази с пръст спусък - Щото си бандюга, няма кой да излъжеш (Иначе кой нормален има по две деца)
- Ей – присетих се аз – и му посочих назад и под очите си, сякаш бърша сълзи. Един вид няма ли да ти е мъчно за България
Той ококори очи и заблъска с юмруци по стъклото. Луд ли съм?! За тази преизподня?! 
Докато аз знаех, че ще се върна и осъзнах, че всъщност сега се разделяме завинаги със Сиукса.
Хванах се за гърлото:
- Сиукс, стегна ме гърлото. Ще ми е мъчно за тебе!
- Таратанци – кимна той и направи знак как размахва свободен криле
- При ангелите ли отлиташ – посочих към небето, с малко дебелашка шега. Но съжалих, щото видях, че са му се насълзили очите и усетих, че и моите парят.
- Ееееех, Сиукс... – и му направих знак как цакам на карти, да го разведря малко - Спомняш ли си едно време колко бой съм те бил на белот
- Аха! – потвърди той и се ухили - ама щото много лъжеше. Мошенник
- А помниш ли, как се бихме с тебе за оная Милена? – това беше лесно за припомняне: юмрук в ченето и цунка с устата
- Абе, мани я тази скочубра – махна той пренебрежително. И ми показа, че тя се е чукала наред...
Не се сещах за някакви други общи спомени и не знаех какво друго да го питам...
Изпънах пръсти до слепоочието, сякаш козирувам:
- Абе, Сиуки, ти казарма ходил ли си?
- Да!
- Значи си се клел в Родината, бе – показах как се целува знаме
- Наа! – и ми показа среден пръст той – Ама тя ни го вкара четвъртит (Но няма да ви описвам как ми го обясни)
- Сиукс, дръж се – стиснах юмрук като интербригадист в Испания - Венсеремос (Ще победим)
Той се прекръсти: С Божията помощ
- Сиуки, бе, много мой човек си – се умилих аз и ударих длани една в друга
Той вдигна палец: И ти си пич – Евалларка! - И даже ми направи темане

Автобусът отвори врати, нахлу студен въздух, влезе митничар с куче. Кучето се шмугна навътре, заскимтя, сигурно му замириса на русенско варено и се изниза. Митничарят обмени някакви пакети с шофьора и ни кимна за довиждане
- Сиуки - исках да помахам аз на моя приятел, но той беше дръпнал пердето
Може би не искаше да виждам, че му капят сълзи. Или може би някой му е направил забележка, че пречи.
Ако се покаже, ще го питам: Ходиш ли още по мачове. И ще му го обясня, като му покажа как се чоплят семки. Може сега и там да ходи, ако му липсват всякакви други забавления. Въпреки че, ако е геодезист, сигурно е станал интелигентен мъж и едва ли си губи времето с мачове, ама кой знае. Карай. Все някога може да пием с него по едно пиене...
Автобусът потегли. Аз се обърнах рязко и видях, че той ми маха с всичка сила, като откачен. И аз понечих да му помахам, но вече бяхме отминали и навлязохме в ничията земя между България и Сърбия.
Радиото превключи на югославски турбо-фолк. Отдясно ни оставаха баирите Три уши, дето моя прапрадедо и на Сиука прапрадедото са били сърбите...

Аз съм си тук, ходя на пазар в Сърбия за зарзават, че ние такъв вече не произвеждаме. Минавам през КПП-то, с половината митничари се познаваме лично от разни разпивки. Е, тях ги разместват, де, но общата ни далавера не спира. Толкова си е хубаво тука, че ми иде да тегля една майна на Сиукса, за когото понякога се сещам, като видя автобус с индиански роми, тръгнал нататъка...
Зелени нос е бил някога междинна спирка на търговците на роби, но сега е независима република с много демократично управление и е притегателна точка за свободолюбиви хора и творчески натури, каквито, ако се замислите, и ние с вас бихме могли да сме, ако не си бяхме избрали да сме доволни прасета в собствената си кочинка. Айде за вас да не правя прибързани заключения де, може да сте друг животински вид. А може и да не сме от тука и да сме за малко. Че то колко е един човешки живот? Докато мигнеш и си станал на русенско варено. 
А ония дяволи, Дедал и Икар, нали и те са се разпльокали на Земята, след свободен полет, като им се разтопил восъка на крилете. Аман от непрокопсали архитектони, като тези двоицата

                                                                                 

 




Болница "Курталина"

Бай Пеци е постъпил в отделението преди мене, но не се знае ще го бъде ли. Все пак това е кардиология, не е сладкарница „Кукуво лето”. На Болница „Каритас” още от едно време пациентите й викат по няколко начина. Ударението всеки си го слага, където му е най-сгодно, но освен това й викат Корида, Корита, Карина, а аз, откакто излязох от упойка, взех да й викам „Курталина”, щото така те обработват, че човек се куртулисва (тур. и диал. куртулисвам се – освобождавам се) по най-бързия начин. Или се оправя или се отправя..., ми де този късмет! Имала си доскоро и сушина пред задния вход, предният главен лекар я поръчал на Ателие за художествена утвар – тераса с нова, хубава, модерна конструкция от ковано желязо, подпряна с четири изящни гръцки кариатиди от бел врачански камък. Ум да ти зайде.

- Нема обезболяващи за отлитающите, ма има пари за глезотии – надига се от кревата един друг байчо, с три байпаса, слагани от трима различни специалиста от три различни болници

- Това е дарение! Един човек си е написал завещанието точно у нашата стая, те на това шкафче – им соча аз, надвиквайки се с новините по телевизията, - ма парите не стигат за цял операционен корпус, а само за новия вход, и то без гранитогреса.

- Ма това даже не е централния вход, да речеш – каза пак оня байчо, въпреки че, ако ще отплава, к’во му е зор – Това е таен изход! За след разпивките, по тъмна доба, след резането на лентичките. Затова нема там крушки!

- Има, има, но е дискретно, на това му викат вечерно осветление – поясних аз

- Аз мислим, че некак си ни обработват медикаментозно, за да дарим, иначе не може току-така да ти го внушат, без хипноза – рече Иво, един младеж, дето му нема нищо, ма хаби и той клиничните пътеки

- Все пак трябва да има известна представителност – защитих медицинската гледна точка аз - И правилно си я е представил доктора – антични, докоснати от патината на времето полуголи тела

- Който, впрочем, е уволнен за, забележете, кадърност като администратор, което е много рядък мал-шанс – осветли ни бай Пеци, за главния доктор говореше той

- Един администратор пролет не прави! – каза байчото, който явно и преди, и след операции си обича да се заяжда – реформата иска резане до кокал!

- Айде стига с тия реформи, докъде ни докараха. За какво ти е форма, откак нема съдържание!

Болницата е грозна, то се знае. Тя и да е хубава, к’во – смразяваща хубост. По-леко ли е да избегаш от убавото? Едно-единствено неодушевено нещо лови окото и това е терасчето и то щото аматьори са го правили, за разлика от „Титаник”. Целият персонал там си пафкаше цигарите, то се съзира дори и от нашия прозорец, докато един ден, от претоварване, изящните кариатиди, с изключение на една, се скършиха в кръста и тераската се килна току пред очите ни. Една сестра счупи зъб и на една й гипсираха тазобедрена става, другите извадиха късмет само с прогаряния на работните престилки, та забраниха тютюнопушенето и навън. Интересно само как дебелите доктори падат на меко връз сестрите, та им нема нищичко! Има, изглежда някакви завихряния и по периферията ги отнася, а в средата центроустремителната сила ги застопорява. Не съм сигурен де, но каква друга теория има по въпроса? Пък и аз ви вадя жив пример от практиката, кво ме греят издържани или недотам издържани теории! Дойде един професор от сградостроителния институт, гледа-гледа, почеса се оттук-оттам и като не знаеше кво да каже, човека, вика:

- Да се сглоби един калъп и да се отлеят наново!

Айде бе, аз у леярна ли съм или у здравно заведение! Ама той теоретик, лесно му е да го каже. Добре че съм аз в наличност, и че съм успел да се похвалим какво умеем, още преди да ме срежат. И ми викат, ма по-така конспиративно:

- Бай Весо, ти си опитен фаянсаджия, де земи барем нашляпай с големата шпакла балдъра (прасеца) на таз мома (на тази, единствената оцеляла) да се санира, иначе си изглежда що-годе здрава. На другите на местата, не се коси, ще подпреш с обикновени чамови колони, има по-носимоспособни. Викай ни заедно да повдигаме, че кран не сме поръчали.

Те даже не се сещат, че не е за кран, а е за крик, но аз нема да им отварям очите! Да дойдат, да оплезат езици от подпиняне! Е па, питат ли ни нас кво ни е, да те режат с една местна упойка, кой знае откъде докарана, може и от „Ислямска държава” да е. Усетих ги аз - „Курталина” нема фаца, искат аз да им я догодим за без пари! То си е така, ма аз съм си крив, щото не умеем да се цаним! За едната гола слава не, ами даже от чисто добротворство приемам. Щото не върви да ги откажа напълно от античния идеал! Това добре, ама чек сега, аз не съм патоанатом, разбираш ли, щото те и прасците са като циците, имат си най-различни овали и много трудно човек може да отсече: те тия са най-добрите! А и Акт 16? Много е важно кой ще подписва Акт 16, то това са няколко лица, всеки с различни виждания!

Старшата сестра вика:

- Шшшт, не бой са, нема да актуваме. Имам тука едно пациентче, парче изкуствовед, че го пратим да ти даде акъл, ако не му се е пръснала вече главата, щото по цели нощ бълнува за финес и изящество.

А то това наш Иво, дет ви викам, казах ли ви за него, че не знае за какво виси у таз лудница! Обаче ме карат да бачкам бързо. Мен, Весо Кривинския! Ама, чакай сега! Коледа е, кой друг шашкънин бачка на Коледа, това първо и второ, изкуството не търпи претупване! То иска концентрираност. Това едно на ръка, а друго, аз, ако свърша бързо, ще ме изпишат от „Курталина”, а що да се прибирам дома, само да си горя от нарезаните дърва? И без това не знам с моя нов байпас бива ли да бързам? Ако се изпотим на тия температури, близки до отрицателните, може да окаже въздействие върху кръвното ми налягане, а оттам веднага те подхваща и ишияса. Аз си познавам, а ме заболи лумбалния прешлен, а забавям движенията! Санитарката й беха разпоредили да открадне гипс от манипулационата, тя носи само кило-кило и половина. Аз как да изчисля кило и половина прасец може ли да издържи тераса с 50 човека медицински и помощен персонал. Ако са гладни, може и да може, но те се ояждат, особено покрай празници, когато има много битови контузии. Този Иво и той е само едно плямпало, аз го усетих, че тангенс и котангенс му говорят, колкото на бай Пеци – гръцка етимология. Ей, а на днешно време и самите докторите не умеят да ценят труда ни на специалисти, а очакват от нас уважение, ако те самите вложат някакво минимално усилие. И да ви кажа, к’вото можах – това направих, ни повече, ни по-малко. Бай ви Весо не е за един ден! Трима шефове на отделения с подопечните си ми седяха диван-чапраз и държаха терасата, докато аз намествам колците изотдолу. А кариатидчето стана един път! Аз торсото не съм барал. От опашната кост надолу съм реставрирал по всички канони на нашата гилдия. Драперията на дрехата много сполучлива се получи, може да влезе в специализиран справочник! Сцепва се над коленото, разголва балдъра, както го харесва Главния, и се подпъхва под вървите на сандала, който е уж от бела еленска кожа, а глезенът е обвит с такова, кажи го, войнишкото... партенки, де! Партенос е девица! Добре че е една девица и три колеца, иначе, ако беха само девици, ще помислят, че е манастир и ще отбягват болницата, което за мен не е фатално, но за постъпленията е. Не казвам, че съм сътворил шедьовър, но, ако край тебе кибичат такива пишман-реставратори, ти не можеш да разгърнеш спокойно потенциала си и не се представяш по най-добрия начин. Не, това трябва да се отчете, иначе да си викат от института за паметниците на културата пациенти склуптори и да си им плащат като за монументално изкуство, което хич не е евтино. Абе, хубаво си е шапрончето, който му намира махна, да си се лекува вкъщи с автосугестия, няма що да затормозява здравната система бадева! Когато новият главен лекар вчера сутрината, докато яз съм бил на инхалации, видял какво се е получило, щял да получи инсулт, добре че няколо пациента го сграбчили, наплискали го с минерална водичка и му шляпнали две-три леки шамарчета, та се освестил. Ма па после този Иво нещо му прошушнал и човекът пребелил очи. В съседната стая е, за главният лекар ви говоря, Иво е в нашата, от другата страна на бай Пеци е, диша му точно във врата. Не се оправдавам, но аз не съм каменоделец. И препаратор не съм. Гипсаджия и фаянсаджия съм. И от двете по малко, ма повече ме тегли да гипсиргвам. Не съм аз последния мохикан-реставратор, да санирам ногата на последната оцеляла кариатида, ма за такъв ме нарочиха. Това ми погали егото и затова реших, този път, по изключение, да не отказвам, иначе що да донирам Болницата с личния ми труд, когато тя е на държавна издръжка! Писал съм фактура, ма я крия, ако ме изпишат без епикриза, ще им я представя и на тях, и на пресата. И бачкам без муза, не разчитам аз на капризите на музите, а на златните си ръце, там е разликата с ония разбирачи от моята стая!

Аз сега тука наскоро навърших 64 години и за пръв път в навечерието на Коледа се случи, та паднах в асансьорна шахта, без да предположа, че асансьорната кабинка е откачена от група натровени с метилов алкохол младежи. Половината от тях са в реанимация, докато, видите ли ме мене, нема и за една седмица и вече съм способен на художествени изяви! При това не съм се раздал изцяло, като за последно. Както казах, ако няма кибици, можем и по-добре!

Бай Пеци се въртя, въртя, па по едно врем, беше се вече смрачило, ми разправя:

- Добре си я догодил, ша знаеш, ама требваше да й боядисаш ботушките с блажна боя

- А змислех, че е със сандали, де ща знам, че това са ботуши, да не съм енциклопедия!

- Хубав е прасецът – изчетка ме Иво – нежен, приятно заоблен, не много надут, да ти е кеф да го погалиш за кадем, та да се върнеш някой ден пак тука!

- Ба – рече оня байчо, дето не винаги знам жив ли е още – шарено е по-убаво!

Но тоя Иво пак ме защити:

- Ти кво искаш бе, некой отровен цвят „Жабешка кост” като офицерска куртка или „Пепел от рози”?

- Тоя па – изуми се бай Пеци – то си пише на разфасовката: 500 микрограма елфенбайнвайс

- Елфите са прозрачни, бе! – досетих се аз

- Вайн, вайн. Вино! – рече бай Пеци – тъмноцървено, като пагоните на офицерите, аз к’во ти казвам!

Не бе – пак се намеси тоя Иво – Вайс ви казват хората, ваааайс! Бело! Като памперса ти!

- Колко е глупав – вика бай Пеци – слушай, че ме дразниш: Правиш ли разлика между цинквайс и винервайс, е как ще правиш, като и двете са бели! А това е вайн, а не е вайс, разбираш ли или имаш още жълто покрай устата?

- Свърши се вече, късно е за критика – викам аз авторитетно – да ни идваше втория акъл навреме, цена нямаше да имаме!

Миналата година, ако не бех взел доктор на стоп, сега немаше да ме спасяват, да знаете. А здравната реформа така са я изпипали, че се изключва всякакво вмешателство в случай на опит за самоубийство, разбирате ли ме? Паднеш ли в шахта, ти после не можеш да докажеш и с адвокат, че не е нарочно. А и адвокатите са на тяхна страна. Моят, хем ми е приятел по чашка, ми вика: В ступор сме, щото става дума за прецедент. Какъв прецедент, не се сещам аз, а и той е малко суеверен. Ми, казва, то ние сме нация самоубиваща се!

- Най-важното е – опонирам му аз, щото и на една журналистка й дадох интервю по моя казус – изпаднеш ли в положение да пропаднеш в дупка, да не падаш духом, тогава имаш шанс да попаднеш на късмет.

А бай Пеци се обажда, както се е обърнал на другата страна:

- Кога си в цуг-цванг късметът не дохажда!

- Тогава викаш неволята – вика тоя Иво

- Айде бе – не се предавам аз – тебе неволята ли те оперира, бе? А терасата неволята ли я подпря? За всяка работа си майстор има и всяка болка знае си хекима (доктора)

- Обещай ми, бай Весо – ми викаше опериращият доктор – у тая лизгавица да си седиш само вкъщи!

- Що? Ако ми е писано да се .... нема, нали....?

- Не. Причината за заболяването ти е в минал живот – каза една от операционните сестри, но вече ме хващаше упойката и се унасях

- Пренавил си се – ми викаше сега Иво – да надминеш античния майстор, а това е непосилна задача. По-скромно!

- Той ще ми говори за скромност – ядосах се аз и се надигнах от кревата. Ако не беше такъв студ, даже щях да си замина вкъщи при жената. Що да се обяснявам тука и с всякакви други неуметници! На много напраскани се правят, ама дорде дзирнат скалпела. А иначе са като трепетлики! Такива най- ги мразим. А яс съм позитивист и мразим да мразим. Затова отивам да изкадя един тютюн на тераската. А на бас, че мене, бай ви Весо от центъра на Кривина, ще ме споменават с добро поне в близките двайсет години, ако не и повече, докато се осъществи здравната реформа. Докато тоя Иво, па и вас, кой ще ви помни и за какво?

 

 Още публикации във Факел.бг   тук и  тук  и  тук

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки