Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

1917 г. и руската емиграция

14.02.2019

До 1922 г. са загинали между 10 и 16 милиона

 

 Червено знаме, бодлива тел

Фрагменти от спомени 

 

с Огняна Иванова, подбор, свързващ и обяснителен текст, преводи,  2019 г.

 

                                                

                                     „Широка, страна моя родная, 
                                     Много в ней лесов полей и рек! 
                                     Я другой такой страны не знаю. 
                                    Где так вольно дышит человек.“

                                     „Песен за Родината“ от филма „Цирк“, 1936 г

 

Според историците в периода 1917-1922 г. са загинали между 10 и 16 милиона души.
А в края на 1921 година така наречените „трудови“ лагери
за враговете на новата власт са били вече 122.

 

 

1917 г. и емиграцията

Юлия Кантакузина (1876-1975). Княгиня, внучка на президента на САЩ Грант и дъщеря на чикагски бизнесмен. Омъжва се за княз Михаил Кантакузин, потомък на молдовски аристократи. Живее в Русия, от където емигрира през 1918 г.

     Най-накрая дойдоха вести от Петроград. Съобщават, че болшевиките са успели напълно и са взели властта, а членовете на Временното правителство, с изключение на Керенски, избягал в самото начало на безредието, са затворени в крепост. Зимният дворец е атакуван и превзет с щурм след храбрата защита на женския „батальон на смъртта“, загубил половината от своя състав. Всички други военни части са преминали на страната на болшевиките и навсякъде в столицата се разиграва карнавал на метежи сред разюзданост, убийства и арести - нова страница подир февруарския спектакъл, но вече се е стигнало до едно по-високо равнище.

 

Юрий Анненков (1889-1974). Художник. Включен в списъка за експулсиране като част от  така наречения Философския параход, но емигрира по-късно, през 1924 г.

 

     Последната фраза, казана от Ленин - „Да живее световната социалистическа революция!“ - обаче не беше чута и все още остава неразбираема или умишлено забравяна от Западна Европа, Америка и всички свободни страни, докато по същото време в Съветския съюз, настанил се на територията на бивша Русия, тази фраза още от нощта на изричането й, та и до наши дни е превърната в закон и в неизменна цел да бъде извършена световна социалистическа революция. Съдбата на Русия по своята същност спря да интересува Ленин, за него и за неговите последователи Русия се превърна в една подробност. Такова неразбиране или разсеяност всеки ден носят все повече и повече победи на международния комунизъм, сиреч - разпространяват общочовешкото робство.

***

     Вечерта на 25 октомври в качеството си на заклет безделник аз се озовах на площада пред Зимния дворец. В гъстата като мляко мъгла над Нева се очертаваше бледият силует на „Аврора“, чиито комини едва димяха. От Николаевския мост припряно се разпръсваха последните юнкери, защитаващи Временното правителство. Вече настъпваше крехката нощ, от която като кръв течеше мокър сняг, когато прогърмяха халосните изстрели от „Аврора“. Това беше финалният сигнал. Доброволческият женски батальон, блокиращ достъпа до Зимния дворец, който се криеше зад дървена барикада - или, по-скоро, зад барикада от дърва за огрев, - беше разбит и на всички страни полетяха цепеници. Видях как извеждаха на площада министрите на Временното правителство, как удряха с приклади едвали не до смърт момичетата, които не бяха  въоръжени, както и останалите редом с тях юнкери... Никакъв щурм нямаше. Все пак обаче в последния момент се появиха танкове, според мене бяха два танка, но разбира се нямаше истинско сражение, защото горките момичета, скрили се зад дървата, мигновено бяха сразени... В последния момент и момичета, и юнкери имаше съвсем малко, защото се бяха разпръснали още преди да започне, в буквалния смисъл, сражението. Когато се разбра, че няма какво повече да се направи, там останаха може би двайсетина души. А войниците червеноармейци, които се появиха, бяха вероятно към сто и петдесет.

***

     Помня, че няколко дни след Октомврийската революция един от приятелите на баща ми, дошъл у нас на гости, каза, имайки предвид брата на Ленин:

     - За съжаление, другия брат е трябвало да обесят.

***

     По това време случайно чух на улицата в дъното на някакъв безистен шепот:

      - Ленин ли? Та той е отявлен капиталист!

      - Как така?

      - Много просто: непрекъснато цитира „Капитала“!

***

     Съветската власт ми поръча да нарисувам портрет на Ленин, поради което трябваше да отида в Кремъл... Ленин не беше склонен да говори. Сеансите (бяха два) преминаваха в мълчание... Спомних си неговата статия „Въстанието като изкуство“ и направих опит и аз да отворя дума за изкуството.

     - Да ви призная, изкуството не е моята стихия - каза Ленин...- За мен изкуството е... нещо като интелектуално сляпо черво и когато изиграе необходимата ни пропагандна роля, ние ще го изрежем - кръц-кръц! Понеже не ни трябва. Между другото - с усмивка добави Ленин - по-добре поговорете за това с Луначарски*, той е голям специалист. Има дори идейки...

*Анатолий Луначарски (1875-1933). Първи комисар на просвещението, висш апаратчик, радетел на пролетарската литература.

      Ленин отново се съсредоточи върху някакви изписани страници, но подир малко се обърна към мене и добави:

     - Както сигурно ви е известно, аз изобщо не питая особена симпатия към интелигенцията. Нашият лозунг „Да ликвидираме неграмотността!“ в никакъв случай не следва да се тълкува като стремеж да се създаде нова интелигенция. „Да ликвидираме неграмотността!“ се появи само за да може всеки селянин и всеки работник самостоятелно, без чужда помощ, да чете нашите декрети, заповеди и възвания. Единствено с практическа цел. Нищо повече.

     Като се смеехме весело, ние се разделихме „по другарски“ и си стиснахме ръцете. Но когато отнасях скицата в папката си, аз вече знаех, че няма да нарисувам замисления първоначално портрет на Ленин като символ на бойното въодушевление на революцията, като символ на прекрояването на човешки съдби. Ролята на Ленин в едно такова „прекрояване“ ми се стори историческо недоразумение, неулучена мишена, масова заблуда.

 

Николай Буторов (1884-1970). Правнук на Денис Давидов, поет и легендарен главнокомандващ на партизанската съпротива през Отечествената война  през 1812 г. Застъпник за правата на селяните, командващ санитарен отряд в Първата световна война, камер-юнкер, свидетел на първите дни на съветската власт в Петроград, по-късно емигрирал.

 

     „Който не е с нас, той е враг на пролетариата“ - с това болшевиките обявиха бойкот на интелигенцията и цветът на нацията, независимо от партийната си принадлежност, фактически се оказа извън закона. За ареста или разстрела на „мамините синчета“, буржоата и офицерите вече нямаше нужда нито да се провежда следствие, нито да има съд, а ако такъв човек все още бе останал на свобода, то всеки миг всеки комисар можеше да извърши произвол и да го арестува. На първо място избиваха всички, които имат талант и се открояват с положението си или с особеностите на своя характер. На офицерството, вече започнало въоръжена съпротива на юг в Русия, в това отношение бе отредено почетно място. Всекидневно след изтезания чекистите* или специални отряди на Червената армия разстрелваха стотици „врагове на пролетариата“. И въпреки това палачите не се справяха с работата си. В препълнените затвори реда си чакаха хиляди, а освободените от тях места тукакси се попълваха от нови жертви.

*Работещите в репресивната ЧК или ВЧК (Извънредната или Всеросийската извънредна комисия), наричана още „чрезвичайка“, основана от Ленин през 1917 г.).

 

 

Мария Капнист (1913-1993). Потомствена дворянка. Изключена заради произхода си от Театралната студия на Ленинград и интернирана, а през 1941 г. осъдена на 8 години лагер за антисъветска дейност. След освобождението си става известна актриса. За времето след 1917 в Петербург си спомня:

 

     Появиха се от чрезвичайката и закачиха съобщение: всички дворяни и титулувани особи да се явят в ГПУ*, в противен случай ще бъдат разстреляни. Някой попита баща ми граф Ростислав Капнист „Ти ще идеш ли?“, а той отвърна: „Аз не съм страхливец“... Имахме една кръгла маса. Помня, че чашата върху нея изведнъж се пръсна на парченца, сякаш някой я удари. Късно вечерта татко се върна, но на следващия ден го арестуваха. После го разстреляха. А леля ми убиха пред очите ми. Бях около шестгодишна, но помня лицата на тези хора. За една нощ разстреляха три хиляди души.

*ГПУ (Държавно политическо управление), заменило ЧК; главно оръдие на червения  терор.

 

 

 Константин Паустовский (1892-1968). Класик, номиниран два пъти за Нобелова награда. През 1966 г. подписва писмо до генералния секретар на комунистическата партия Леонид Брежнев* против реабилитацията на Сталин. За Москва през 1917 г. си спомня:

 

     14 ноември. Първата нощ мина спокойно, но на втората в кулата на ъгловата сграда на ул. „Бронная“ се загнезди снайпер червеноармеец. На отблясъците от пожара нашата къща добре се виждаше, а червеноармеецът, който седеше и пушеше, стреляше по всеки, минаващ през двора. Дойде обаче моят ред за магазина. Успях да стигна - или снайперът не ме забеляза, или не успя да стреля. Бързо откачих няколко дълги салама и ги наредих върху опънатите си ръце, като че щях да пренасям дърва. Отгоре сложих кръгла като колело дебела пита швейцарско сирене и няколко буркана. Когато тичешком се връщах през двора, нещо иззвънтя в ръцете ми, но аз не му обърнах внимание. Влязох в портиерната, а там единствената жена, която остана с нас - съпругата на портиера, - пребледняла и с болнав вид, изведнъж неистово взе да крещи. Хвърлих продуктите на пода и видях, че ръцете ми са залети от гъста кръв. След минута всички в стаичката се въргаляха по земята от смях, макар че обстановката изобщо не предразполагаше да го правят. Смееха се и чистеха гъстото доматено пюре от мене. Докато тичах обратно, червеноармеецът все пак беше успял да стреля и кървавочервеното пюре от улучения буркан ме беше заляло.

*Леонид Брежнев (1906-1982). Ген.на ЦК  на КПСС (Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз) от 1964 до 1982 г.

 

Анекдот от 1917 година

     - Какво е това? Хляб ли е?

     - Хляб е.

     - Истински ли е?

     - Истински е.

     - Ама как така? Не може да бъде! Може ли да го погаля?


От вестниците 

     26(13) ноември 1917 г. Няколко дни е продължило разграбването на имения в Смоленския уезд. Разграбили са именията на Пилцов, Францевич, Корпинов, Грудикин и др. В грабежа са участвали тълпи селяни, предвождани от въоръжени мъже във военна униформа. Грабежът е бил варварски. Чупели огледалата, а жените се биели за парчетата.

 

Питирим Сорокин (1889-1968). Учен и политически деятел, депутат. След освобождаване от арест му е забранено да преподава и принудително е депортиран от Русия с Философския параход. От 1923 г. живее в САЩ. Основател на факултета по социология в Харвард.

 

     5 декември 1917 г. През това време продължавам да играя ролята на мишка, която бяга от котка. По закон всички депутати имат имунитет и не могат да бъдат арестувани, но законът е едно, а болшевишката практика - друго. Сега всички пътища водят не към Рим, а към затвора. Чувствам се уморен и изтормозен - отчасти от напрегнатата работа, отчасти от глада.

***

     Настъпи първата годишнина от комунистическия преврат - 7 ноември. Вчера „червените попове“ направиха за своя ненаситен бог небивало човешко жертвоприношение: наведнъж изпълниха 12 смъртни присъди. Подир което ни казаха, че три дни няма да разстрелват. В официалния вестник това е представено като амнистия.

***

     Току-що доведоха нови шейсет и седем затворници, сред които пет жени и четири деца. Това са селяни, осмелили се да се съпротивляват, когато комунистите отишли да „национализират“ всичкото им жито, добитъка и останалото имущество. За потушаване на бунта на много места били пратени оръдия и картечници. Три селища са изравнени със земята и опожарени, много селяни са убити, а стотици - арестувани. Шейсетте и седем души са в ужасно състояние - със счупени ръце, с разкъсни рани по телата и отоци. Малките деца горчиво плачат. Колко ли ще издържат в този ад? Ако страдат бащите, защо и малките невинни души трябва да се мъчат заедно с тях? Затворът е претъпкан.

***

     Днес станахме по-малко. Повечето селяни бяха разстреляни. Едно дете остана кръгло сираче.

***

     Преди няколко дни се е обесил професор Хвостов. Вчера професор Иностранцев е погънал цианкалий. Загина забележителен философ, най-известният геолог на Русия. В последно време и той, и съпругата му били много болни. И накрая, понеже не можели да намерят храна и лекарства, нито можели да потърсят помощ, и двамата се самоубили... Професор Розенблат също се е самоубил.

***

     На строителите на новото общество им е малко, че хората мрат като мухи така да се каже, по естествени причини. Машината на червения терор работи без почивка. Всеки ден и всяка нощ в Москва и Петроград растат планини от трупове. Шчепкин* и сто и петдесет други деятели, сред които и много професори, току-що са били разстреляни в Москва.

*Николай Шчепкин (1854-1919). Либерален политик, депутат.

***

     Всеки ден арестуват толкова много хора, че използват за затвори манастири и училища. Сутрин никой не знае дали и вечерта ще бъде на свобода. Когато излиза от къщи, не знае дали ще се върне. В четирийсет и седем губернии на съветска Русия населението е намаляло с 11 милиона души.

 

Евгений Замятин  (1884-1937).  Писател, автор на емблематичната антиутопия „Ние“, повлияла за написването на „1984“. Емигрира през 1931 г.

     15 декември 1917 г. Вечер и нощем къщи в Петербург вече няма. Има шестетажни каменни кораби. Като самотен шестетажен свят всеки кораб се носи по каменните вълни към други самотни шестетажни светове; в разбунтувалия се каменен океан на улиците той проблясва със светлините на безбройните си каюти. И, разбира се, в каютите няма обитатели, там има пасажери. По корабен обичай всички те се познават, но и не се познават, а до един са граждани на обсадената от нощния океан шестетажна република.

Николай Кришевски.  Полковник от морската пехота. Разказва за болшевиките в Крим  през декември 1917 - април 1918 г.:

 

     Във всички градове се лееше кръв, върлуваха банди матроси, извършваха безогледни грабежи - с една дума, бе създадена онази напълно кошмарна обстановка на нападения и кражби, в която жителите стават обект на непрекъснато ограбване.

***

     Труповете се събирали със специално определени за това товарни автомобили от  матроси, облечени с халати на санитари. Убитите хвърляли на купчини и макар че ги покривали с брезент, за да не се виждат, от автомобилите висели глави, ръце и крака. Извозвали ги до Графското пристанище [Севастопол], където ги товарели на шлепове и ги откарвали в морето. Самият аз не станах свидетел на тези ужаси, но благодарение на разказите на очевидци кошмарната картина на убийствата се очерта съвсем ясно. По своята изключителна жестокост, бездушие, планиране и подготовка касапницата в Севастопол наистина напомняше Вартоломеева нощ.

***

     При обиск намерили миниатюра на царя от съпругата на Бикадиров, която рисуваше доста добре, и тутакси зверски убили Бикадиров. Полковник Ертел, командващ конен полк в Кавказ, си дошъл за няколко дни в отпуска при семейството си. Колкото и да повтарял, че не е част от Севастополския гарнизон, бил поведен на разстрел. Когато видял, че смъртта е неизбежна, помолил да му вържат очите. „Ей сега ще ти ги вържем!“ - казал един матрос и избол с щика си очите на горкия Ертел. Убили го и тялото му три дни лежало на улицата, защото не позволили на жена му да го прибере. Ертел беше прекрасен човек; всички го обичаха, а войниците го боготворяха.

***

     Изведнъж в един слънчев есенен ден в града [Керч] на галоп пристигнаха конници - около стотина души, които безжалостно шибаха конете. Опърпани, мръсни, облечени както дойде, с въжени юзди и стремена, и възглавници, наместо седла, тези конници се оказаха кавалерията на Червената армия... След конниците като река потече пехота - няколко влака докраха около 4 000 души и купища ограбено имущество. Всички хукнаха към пристанището и като тъпчеха падналите, се качиха на няколко военни товарни кораби, обзети от пълна паника... Две денонощия без прекъсване болшевиките товареха на  кораби плячката си. Падаха сандъци, разковаваха се, килограми шоколад, кафе, захар и чай, сапун, топове платове се въргаляха по брега  и жителите на предградието ги отмъкваха, без да се крият, пред очите на войниците, понеже те, колкото и да им се искаше, не можеха да натоварят всичко заграбено на корабите и гледаха да опазят само най-ценното.

    

 

 

Андрей Невзоров (1889-1978). Царски офицер, участвал в боевете в Москва през 1917 г., впоследствие емигрирал.

 

     След края на боевете и идването на власт на болшевиките животът в Москва съвсем се обърка. Водопроводната и електрическата мрежа не действаха, всички продукти изчезнаха и човек можеше да купи нещо само на черния пазар. Да се намери храна се превърна в задача номер едно. Падналият от изтощение и непосилно товарене кон, изоставен на Страстния площад, хората разфасоваха и отнесоха по домовете си. Цареше всеобщо отчаяние. И изведнъж се разнесе слух, че на Николските порти на Кремъл е станало чудо. Така се случи, че го видях с очите си. Над портите бе окачена икона на Свети Николай Чудотворец, а отстрани на светеца имаше по един ангел с палмова клонка. Както вече писах, по тези порти стреляха с право мерене и то с картечници, но в иконата не попадна нито един куршум, докато ангелите бяха изцяло разрушени и от тях не остана и следа. Народът започна да приижда на тълпи и отслужваха молебени, което, разбира се, не се хареса на властите. Ленин издаде декрет, в който призоваваше населението „да не вярва в  приказки“. Завили бяха мястото с иконата и ангелите с червен плат. Скоро се разнесе нов слух: червеният плат се раздрал отгоре додолу и се свлякъл на земята. Нов декрет обясни на населението, че никакво чудо не е станало -  просто един железен венец, който бил над иконата, закачил плата, той се скъсал и паднал. Народът не повярва на тези „разяснения“ и в един топъл слънчев ден от всички московски църкви към Николските порти тръгнаха кръстни шествия, начело със свещеници и съпроводени от тълпи. Едно подир друго шествията спираха пред иконата на Свети Николай Чудотворец, отслужваха молебен и всички продължаваха по улица „Тверская“. Шествието се проточи от Кремъл до „Садовое колцо“. Според мене в него участваха не по-малко от 100 000 души. По стените на Кремъл беше разположена „ленинска гвардия“ от латиши с картечници. Церемонията продължи три-четири часа, а после всички се разотидоха по църквите си. Подир това властите наредиха да бъде издигната висока дървена стена, която да скрива Николските порти.  

 

Телеграма на Ленин от август 1918  до Г. Фьодоров, председател на Губернския изпълнителен комитет на Съвета на депутатите на трудещите се в Нижни Новгород:

„В Нижни Новгород явно се готви въоръжено въстание. Трябва да се напрегнат докрай силите, да се набележи тройка дикатори - вие, Маркин и др. - и на мига да започнете масов терор - да разстреляте и изселите стотиците проститутки, които впиянчват войниците, да разстреляте и бившите офицери и т. н. Без да се бавите и минута. Трябва да предприемете действия навсякъде: масови обиски, разстрели за притежание на оръжие, масово изселване на меншевики и неблагонадеждни. Прочетете  това писмо на другарите и ми отговорете по телеграфа или по телефона. Ваш Ленин.“

 

 

Това Перелштейн, р. 1912 г. от Купел, Украйна, за отношението към евреите по време на Гражданската война:

 

     Червените обвиняваха евреите по селищата им за това, че по-радушно посрещат белите, а от своя страна белите смятаха, че евреите харесват повече червените. И едните, и другите обичаха „да бият евреите, за да спасяват Русия“. Влезеха ли в селцето червени, те гледаха веднага да заграбят всичко, което им попадне, преди да дойдат командирите им. Търсеха злато, часовници и ботуши, а ако не получеха исканото, убиваха мъжете и изнасилваха жените.

 

 

Сол Белоу (1915-2005) Американски писател с родители руски евреи. Носител на Нобелова награда за литература 1976 г.

     Когато през 1917 г. болшевиките са дошли на власт, аз съм бил само на две години. Родителите ми напуснали Санкт Петербург и стигнали до Монреал през 1913 г. и спомените за живота в Русия все още се бяха запазили в паметта им. Докато обядвахме, разговори за царя, войната, фронта, Ленин и Троцки* се водеха толкова често, колкото и за останалите от другата страна на границата дядо и баба, сестри и братя. В еврейските среди падането на империята се възприемаше като пълна фантастика. Скептически настроените имигранти „със стаж“ бяха сигурни, че болшевистките натрапници няма да се задържат дълго. Техните пораснали деца обаче пламенно искаха да участват в революцията. Помня как баща ми спореше на улицата с Льова, сина на учителя по иврит, който твърдеше, че вече си е купил шифскарте - билет за парахода. Баща ми крещеше, че новият режим е пълна глупост и понеже младите трябва да проявяват уважение към по-възрастните, в отговор Льова само се усмихваше - почтително, но непреклонно. Замина да гради новия свят с Ленин и Троцки, и изчезна.

*Лев Троцки (1879-1940). Водеща фигура в комунист. партия, основател на Червената армия. През 1927 г. изпада в немилост,  през1929 г. е изгонен от СССР. Убит в Мексико по поръчка на Москва..

***

     В края на трийсетте Младежката комунистическа лига* се опита да ме привлече в

редовете си. Но не се получи. Вече бях прочел памфлета на Троцки, посветен на германския въпрос и бях убеден, че Хитлер е дошъл на власт единствено благодарение на грешките на Сталин.

*Създадена през 1920 г. като младежко крило на компартията на САЩ.

 

Сергей Рахманинов (1873-1943). Композитор (концерти за пиано, опери, кантати и симфонии), пианист и диригент. Напуска Русия след 1917 г.

     Не споделях убежденията на онези, които са слепи за действителността и проявяват снизхождение към мъгливи, утопични илюзии. Още щом се сблъсках отблизо с онези, които бяха взели в ръцете си съдбата на нашия народ и на цялата страна, аз с ужасяваща яснота проумях, че това е началото на края - край, който ще изпълни действителността с ужаси. В заобикалящата ни анархия, в безжалостното изкореняване из основи  на всички

изкуства, в безсмисленото унищожение на всички възможности за тяхното възстановяване

нямаше надежда за нормален живот в Русия.

 

 
Игор Стравински (1882-1971). Композитор (балетите „Жар птица“, „Петрушка“ и „Пролетно тайнство“) . 1917 г. го заварва в чужбина. До края на живота си живее в емиграция.

 

     Комунистическата революция възтържествува в Русия, а аз се оказах лишен от последните си средства за съществуване, които все още получавах понякога от там. Останах без пукната пара в чужбина, в самия разгар на войната.

 

Владимир Набоков (1899-1977). Поет и белетрист, автор на „Лолита“, „Блед огън“ и др., емигрирал със семейството си през 1918 г. от Крим.

     Местното татарско правителство беше сменено от новичките съвети, а от Севастопол пристигнаха опитни картечари и палачи, при което попаднахме в извънредно неприятно и унизително положение, когато наоколо безспирно бродеше безсмислената преждевременна смърт поради това, че господстваха човекоподобни и се сърдеха, ако нещо не им е по вкуса. Опасната безизходица вървя по петите ни до април 1918 година.

 

Михаил Пришвин.  (1873-1954). Класик, поет и белетрист.

 

     14 януари (1 януари) 1918 г. Посрещнах Нова година с Ремизови - само те двамата и аз.

Навън е страшен студ. С безпокойство си мисля за близките, особено за Льова. Нищо не зная, нямам никакви вести, понякога направо си мисля, че може и да не са между живите. И не е възможно да се разбере:  поща няма, телеграфът само ти прибира парите. Революционна епоха, само че никога досега хората не са търсили така храна, нито толкова много са говорили за незначителни неща. Висим над пропаст, а си говорим за гъше месо и захар. Точно за тях сме се хванали, за да не паднем в бездната.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки