Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Часовникът, който върви назад

10.02.2019

Нова книга на Христина Панджаридис

 

"Не прекалявай с магиите"...

Отзив от Ненко Генов за новата книга на Христина Панджаридис

 

Всички неизменно чакаме светлите празници в края на годината. А заедно с тях идва и един литературен празник за българските детски книги - „Часовникът, който върви назад” от Христина Панджаридис. Едно четиринадесет годишно момиче е пред прага на голяма промяна. Не само тази, през която минават всички тийнейджъри. В края на циганското лято Нина заминава с майка си за Франция. Но причините съвсем не са ваканционни, а пътуването, което предстои пред двете далеч не е клишираната туристическа обиколка с кафе, кроасани и изглед към Айфеловата кула.

Нищо, че тъкмо на върха на същата тази Айфелова кула бащата на Нина е поискал ръката на майка й. Сега този спомен е повече горчив, от колкото сладък. Защо? Защото ако в приказките влюбените живеят доволни и честити до края на дните си, то в живота нещата не винаги се случват по този начин. А Христина Панджаридис много се е постарала да държи сюжета близък до живота. И фактът, че там има часовниче, което упорито върви назад, ято зловещи гарвани и купища злощастни магии съвсем не пречи за реализма на историята. Зрънцето загадъчност и магия е просто отражение на магията, която всички ние носим в себе си под една или друга форма.

Да, фантазното и имагинерното настрана, „Часовникът, който върви назад” си е роман за съзряването, за сбогуването с детството, за прекрачването на прагове, за себеосъзнаването, за разбиването на илюзиите и силата да посрещнеш това, което те очаква отвъд тях.

Не обичам да поставям етикети на книгите, но не ще и дума, че „Часовникът, който върви назад” е дамското четиво на „Горната земя”. И като казвам „дамско” четиво, съвсем нямам предвид някакъв шикозен чиклит за момиченца, въздишащи по френските парфюми и модни подиуми. Това е книга за отношенията между майка и дъщеря, и за моментите, в които тези отношения са поставени на изпитание от житейски бури и емоционални неволи.

От самото начало, стилът на Христина Панджаридис е топъл, задушевен и дори интимен. Главната героиня Нина има свой собствен уникален „глас”, който ми е интересно и приятно да „слушам”, и който ми звучи достоверно, при все че моят жизнен опит е коренно различен от нейния. А меланхоличните щрихи в илюстрациите на Милена Радева подчертават този специфичен тон.

Нина е изключително прозорлива, по онзи начин, по който са прозорливи младите хора – неподозирано за възрастните, които все се опитват да се скрият зад паравани от фалш и обиждат с преструвките си, които са уж за да ни предпазят. Да, Нина съзира първите бели коси край лявото ухо на МС (майка й Светла), но също така безпогрешно забелязва и пукнатините в сърцето й.

По един едновременно деликатен, но и безкомпромисен начин „Часовникът, който върви назад” засяга въпроси като раздялата на родителите, борбата с несигурността и търсенето на сила в подкрепата на ближните или в очите на отсрещните. Може би някоя от дамите в екипа ни би отразила „Часовникът, който върви назад” далеч по-адекватно от мен самия, но се надявам, че понеже не се вписвам в традиционната за този тип книги аудитория съм успял да дам едно по-нестандартно мнение за романа. Смятам, че книгата ще се хареса на много читатели, особено пък ако се въртят около 14 или 41 години. Чудесен български Young Adult – т.е. и за млади, и за стари.

 

 Христина Панджаридис

Часовникът, който върви назад

 Милена Радева, художник, Весела Фламбурари, редактор,  Ателие за българска детска литература „Upper earth books”, 2018          

 „Не прекалявай с магиите!“

 

– Очарован съм! – прекалява с усмивките Антоан, ухажорът на мама, а на мен не ми е съвсем ясно за какво точно става реч. Явно е, че не става въпрос за закуската или за мъглата, която се вдига мъчително мудно. – Надявам се къщата ни за гости да е по вкуса ви. Стара е, на век и половина, но миналата година я ремонтирахме и претапицирахме две трети от мебелите. Направихме още една тоалетна и баня.

Мъжът ме фиксира с поглед.

– Последната от стаите на горния етаж, онази по коридора, не е оправена, но съм поставил параван, за да не се объркаш. Вътре са наблъскани прекалено много старинни вещи, а аз все отлагам да ги разгледам обстойно и да преценя кои да изхвърля и кои да запазя. В кухнята държа много стар часовник, който непрекъснато изневерява на времето – върви, а после без предупреждение връща стрелките си назад. Не му обръщайте внимание! Минавам поне веднъж в седмицата и го сверявам. Съветвам ви да правите същото... Свериш ли го е първенец по точност. Не го изхвърлям от носталгия, беше слабост на баба ми по майчина линия, която е закупила имота преди точно петдесет години. Представяте ли си! После го подарила на родителите ми за сватбата. В къщата изкарах първите си девет години. Моето щастливо детство.

Стоманено сива буйна коса, усмирена с лилаво ластиче на опашка отзад, грижливо оформена бяла брада и големи светлозелени очи, които приличат на фенери. Засмее ли се, те шашват правилно подредените зъби. Бели, чак блестящи. Всякаква прилика с вълк или дракон е изключена. Мъжът е изгладен, чистичък, без пърхот и е използвал разумно парфюма си. При всяка възможност ще го забождам виртуално с карфица и ще изучавам поведението и речта му. Не е изключено да разменят пръстени или брачни договори с МС и той да ми се зачисли в роднинския арсенал.

Оффф, отплеснах се.

– Стаята ми е разкошна! – бързам да се похваля и да пресека речта му. На непретенциозно момиче като моя милост не са му притрябвали луксозни мебели. Леглото, нощното шкафче, вграденият гардероб, люлеещият се стол, телевизорът, рафтът с книги, празната ваза са ми предостатъчни. На стената са окачени гоблени в рамки. Еленчетата, водопадите и едрите красавици са извън интересите ми, но кой отбелязва тези подробности. Във Франция съм и етикетът не е за подценяване. Плюс това МС се топи по мъжа отсреща и нямам намерение да пускам черна котка на пътя ѝ. Ще ми се да пърха от щастие и да я виждам без сенки под очите. Омръзнало ми е да се промъква нощем до кревата ми и да напипвам топлите следи от сълзите по бузите ѝ. След раздялата с баща ми се промени. Разбира се, не го демонстрираше, не личеше никак. Беше елегантна, засмяна, с вдигната глава… ала я хвана безсънието. Първият път, на шега, предложих да ѝ разкажа приказка. Тя не чака втора покана и се шмугна до мен под завивките. Реших да измисля страшна история, най-кървавата, с безброй трупове, за да я стресна, да затракат зъбите ѝ и да забрави, че е разведена. От страх или от радост, че разказаното не е истина, МС започна да се прозява и отиде да спи. После всичко се повтори и потрети. Превърна се в навик. Тези среднощни общи будувания ни сближиха още повече. Пораснах. Забелязах, че и големите са уязвими и беззащитни. Това хич не ми допадна. Какъв е смисълът да растеш, ако се източваш нагоре, а отвътре си горе-долу рохкав, розов и крехък, т.е. същият. В свободното си време редовно размишлявам върху казуса „неизбежен растеж“ и току-виж, някой ден, ощастливя човечеството с откритие.

Измърквам любезно извинение пред домакина ни и обхваната от любопитство, тичам към къщата за гости, където ни настаниха. Тичам въздържано заради лошата си карма да се спъвам дори от въздушните течения и да си докарвам поредния белег на коляното или лакътя. От дома на Антоан и нашия временен пристан ни делят пет къщи. Чак сега забелязвам, че мебелите са излъскани, домакинските съдове блестят, а на тавана полилеят е обвит с прозрачна хартия. Влизам в кухнята и, разбира се, първо търся одумания часовник. Той се мъдри на етажерката над мивката, редом с някакви миниатюрни чашки, предполагам за ракия, и едно изрисувано великденско червено яйце. Какъв ти часовник? Оказва се мъничко квадратно часовниче с отвесен покрив. Май имитира къщичка. Светлосин е и се побира се в шепата ми. Банален, ще прецени ценителят на предмети на изкуството. Зяпвам в стрелките. Голямата отмерва минутите и се движи твърдо назад. Изгубвам ума и дума. Навирам носа си още по-близо и спирам да дишам. Атакуват ме рой подозрения. Дали не съм попаднала в страната на чудесата? Става ми весело. Взимам часовничето в ръцете си и поглеждам механизма му. Обикновен, механичен уред, каквито е имало, преди да излязат на мода часовниците с батерии. Оставям го да си върви наопаки, негово си е желанието, нали? Целувам го. Часовникът – съкровище. Нямам представа какво се крие зад обвивката му, но залагам  тънката си талия (МС винаги ми напомня да се гордея с нея!), че е необикновен. „Симпатичен си, щом се опъваш на точността. Ще те закрилям, докато съм наоколо. Разчитай на мен!“. Докато го съзерцавам, съм спечелила цели седем минути. Кой като мен! Изведнъж температурата в кухнята се повишава рязко, задухва вятър, а по кожата ми плъзва армия от тръпки. Някой ме издърпва за ушите и на челото ми се пльоква в готовност да се разтече курешка. Произходът й остава неуточнен. Кой дръзва да се обади? Гълъб или синигер ме използва за облекчение на физиологичните си нужди.

– Пфу, прекаляваш! Прекаляваш, който и да си! – недоволствам гласно. Без съмнение се оформя компания, а предпочитам да съм сама минимум половин час и да проследявам как часовникът ми подарява време.

– Не нося отговорност, но ще те насоча към извършителя – прозвучава кратко обяснение.

Нали уж в кухнята се подвизавах само аз. Е, и часовникът, разбира се. А взеха да се навъртат и други неидентифицирани обекти, които отгоре на всичко ме разбират и отговарят.

– Невъзпитан и невъздържан си. Курешките цапотят – ежа се, но отстъпвам към вратата за всеки случай. Трия се с ръкава на якето, но после се сещам, че ще ми мирише гадно. Бъркам по джобовете на дънките за влажна кърпичка.

– Близо си до правилния отговор.

– С кого говоря? Тук е домът на възпитани хора – навирам се лекичко в минираната зона. Аз започнах първа да ровичкам и ще търпя, докато облаците се разнесат.

– Говориш с часовника, но курешката е от гарван на майка ми.

– Майка ти също ли е часовник? – любопитствам.

– Де да беше. Да не би твоята да е?

– Засега се преструва на човек от женски род – важнича остроумно аз и се оглеждам.

– Та моята не е часовник, а подобно на твоята носеше рокли, но… Дълга история и ако не те е бъзе, ще ти се доверя. Обаче си помисли дали ти отърва да се захващаш. Ще е миниинквизиция.

– „Инквизиция“ звучи ужасяващо с техните нагорещени железа, притискане, изваждане на нокти, но „миниинквизиция“ – защо пък не. Стига да ми разкажеш от игла до конец какво се е случило.

– Не ме зарязваш? Съвсем сигурна ли си? – високо и изненадано проехтява в широката кухня.

– Дойдох заради майка си. Плановете ми не съвпадаха с нейните, но…

– Не се ядосвай. Затвори ли се прозорец, отваря се врата и обратното – насърчава ме невидимият събеседник.

– Щом ми го напомняш…

– Стига да не те обхване досадата, ще ти кажа как ми наложиха да стана часовник – загатва гласът.

– Долу насилието! – изсилвам се внезапно, ала млъквам сконфузено. – С общи усилия бихме могли…

– Ще разчиташ на собствените си сили и интелект, за съжаление. Не ми е възможно, колкото и да искам, да вдигна дори перце от пода. Омагьосана съм! Завързана и вкаменена.

– Омагьосана? Хайде бе? Момиче ли си?

– Познаваш ли друг говорещ часовник?

– Май не.

– Омагьосано момиче съм. Години цъкам напред-назад и напразно слухтя някой да се престраши да прояви интерес към мен. Траен интерес!

– Траен интерес? Какво означава за теб…

– Да не ми се бъркат между стрелките.

– Защо да го правя? Интересно ми е да те съзерцавам.

– Ти си първата, дето не се юрна да ми сверяваш точно времето, а ме остави на мира.

– Свободна си да вършиш каквото ти е по сърце, както правя аз.

– Свободна? Там е работата, че съм затворничка. Затворена насила в часовника. Хайде, бягай навън, помисли и ако страхът ти е с размер на червей, с размер на мишка, дори голям колкото закусил изобилно заек – ела по-късно. Страхуваш ли се колкото магаре, по което са накацали сума ти огромни мухи – не се навирай в кухнята да ме разстройваш.

– Ти си в опасност и съм длъжна да… – бутам се между шамарите доброволно.

– В опасност съм от… Не, не си длъжна! А за опасността – магиите са черни, но с бяло по краищата. Очите на мнозина улавят чернотата и кървавите петна, ала малцина се вглеждат в бялото и преодоляват мъчнотиите.

– А гарванът? Той как се връзва с магията?

– Не е само един… Всичките са подчинени на моята майка – Елза. Дори и след нейната смърт.

– Иеее, гарваните ми допадат с техните черни фракове и изобретателността с орехите. –  Нарочно ги пускат отвисоко, за да се счупят, и хайде, десертът е сервиран! – импулсивно изговарям за пореден път млъквам. – Извинявай, не сложих цедка на устата си.

– Дванайсет злобни гарвана не могат да ти попречат да си в добро настроение. Откога не съм се смяла!

– А баща ти? Той също ли се е славел с магиите си?

– Не се прехласваше по мамините и тя го обиждаше заради странностите му. Обожавах го, но не го показвах пред нея.

– Приличаш повече на него, така ли?

– Надявам се! Той, казваше се Пиер, първи обучи гарваните да му се доверяват и се сприятели с тях. Тренираше ги със свирка и те вкупом долитаха. Един казваше: „Време е за прозявка!“, друг: „Време е за нищонеправене!“ или : „Настъпи времето за седем-осем хапки!“. Наставаше приятна суматоха.

– Развеселявал те е!

– Обратно на сериозната и намръщена Елза! Татко непрекъснато измисляше смешки, задаваше ми гатанки, от изсъхнало дърво правеше цветарник и го окичваше с птици и часовници. Веднъж успя да се превърне в часовник, но чудото трая няколко минути. Сияеше, блестеше като дъга!

– Нямаше ли начин да надвиете нейните магии? – питам наивно, магиите са ми прекалено далечна тема.

– Татко също произхождаше от род на магьосници, но никога не отдаваше значение на семейните задължения и традиции. Той се стремеше да изобретява друг род магии, наричаше ги накратко „добрички за почти всички“. Превръщаше осите в часовници, за да не развалят пейзажа и да не жилят. Намереше ли умряло животинче, го милваше в дланите си и след раз-два, мах насам-натам излиташе опашат часовник. Часовник, който чурулика. Развиваше непрекъсната мания по часовниците, която вбесяваше майка ми.

– А ти, ти не я ли споделяше?

– Около него беше интересно. Запалих се и доколкото можех му бях в помощ. Той успя да накара часовника да задвижи стрелките си назад, докато спим, и да тръгва напред, когато се събудим. 

– Майка ти не е била възхитена?

– Намрази го. Намрази и двама ни. Спря да се обръща към мен с името ми, викаше ми: „Залепилата се за ненормалния си баща, размърдай чарковете си!“. Щом ме хванеше да се кикотя покрай него от пръстите ѝ изскачаха светкавици и нареждаше: „Не съм родила часовникарка!“. После бързаше да изгори малките ни творения.

– Той как е търпял? От желязо ли е бил? – не се въздържам аз.

– Понасяше злобата ѝ, не гледаше сериозно на нея. Ухилен до уши не се уморяваше да вярва, че доброто ще надвие злото и не се притесняваше от нейните постоянни закани. Всекидневно предъвкваше, че тя ще престане да превръща хората и животните в невинни жертви и ще мине на страната на забавленията. Било въпрос на чакане и благоприятно време.

– Татко ти е прекалявал с вярата и наивността…

– На мен ми се струваше, че е прав и е напълно възможно майка да зареже казана с отварите и да отидем тримата на разходка в гората, да съберем кошница с манатарки и пачи крак. Ядеш ли гъби?

– И още как! От порция задушени в масло кладници не се отказвам за нищо на света…

– Смехът, татковият смях, може да надхитри гнева, така мислех по онова време.

– Доста неразумно!

– Съгласна съм, но тогава ми изглеждаше другояче. Бях замаяна и неориентирана.

– Не е предложил да изчезнете само двамата, да я изоставите? – осмелявам се да попитам.

– Не, намираше го за предателство. С кисненето тук и годините самота си внушавам, че е било така. Пък и аз… аз не никога не му намекнах, че ще го последвам. Изчаквах той да реши, да ме притисне дори. Да престане да е доверчив и някак си встрани от ставащото.

– Аз щях да го критикувам, да се караме – признавам що за стока съм.

– Той си беше такъв. Не се съобразяваше с желанията и опяванията на Елза.

– Нито с твоите – настъпвам предпазливо.

– Пазя го в спомените си, независимо от противоречията му.

– Близки ли бяхте или просто баща и дъщеря? – питам и сякаш задавам въпроса на самата себе си.

– Донякъде близки, но предимно баща и дъщеря. Той отделяше часове, ден след ден, да остава сам и да се грижи за външния си вид. Странник си падаше.

– Май така излиза, но ти си го обичаш – подпитвам.

– Обичам го и тъгувам за него – категорично отговаря.

– А той от естествена смърт ли умря? Или майка ти го е взела на мушка… – свикнала съм да се подвизавам в женско обкръжение и пропуснах да изкопча инфо за бащата на момичето. С моя се срещаме рядко. Не че не е на разположение по телефона… Но ми се струва, че бащата на Делфин е омотан в недомлъвки. Каквото-такова. Питам. Важно е да познавам до корен елементите от омагьосването и да отварям ушите си в четири посоки, неее, в пет – нагоре, и в шест – надолу.

– След като Елза ме превърна в часовник, той престана да живее и да се надява. Отказа се напълно съзнателно от храна и престана да се занимава с каквото ѝ да е – тъжно и бавно произнася тя.

– Непоносимо дори за слушане – заповядвам си, щом на връщане кацнем на летището в София, да звънна на баща ми и да му кажа, че го обичам. Все пак де… – Добре, сега трябва да тръгна, но ще се върна непременно.

Вярвам, че ще го направя, макар да не си представям географската карта на изпитанията, на които ще бъда подложена. В бъдеще несъществуващо време, надявам се. Струва ми се, че портретите по стената ме гледат с укор и подигравателни изражения. Изнасям се навън от къщата на бегом, без да се обръщам.

Мисля, че ще измисля още стотина страховити приказки за МС, стига съдбата да ме благослови да съм читава и здрава. Използвам момента, че съм извън майчиния контрол, и тръгвам без посока. Есента пълни и уголемява очите ми. Цветовете се надпреварват да изтръгват възхищението ми. Казах ли ви, че есента е любимият ми сезон. Кога друг път ще видите на едно място зелено, жълто, червено, оранжево, кафяво, при това с нюанси. Нюанси, които никак не се карат и ритат. Пресичам кръстовището. Отляво и отдясно се ширят игрища за футбол и ръгби. Краката ми попадат на алеята за велосипедисти и пешеходци край канала на Рейн. Отстрани ме съпровождат величествени явори, които прогонват самотата и невеселите въпроси. Табелите пред мен сочат, че в обратна посока, на 7 км е Страсбург, на 11,5 Ерщаим, а на 113 км някакъв си Бал. Е, чак дотам не смятам да се разхождам. Край мен профучават колоездачи и един мъж по къси ръкави, който тича с бебешка количка.

– Вземи ме! – стряска ме плачевен глас. – Наведи се и разбъркай листата. Отдолу съм.

Озъртам се, но съм сама на асфалтовата пътека. Звукови халюцинации? Друго измерение? Случва ми се за втори път днес и ако не възразявате, става прекалено.

– Ядлива съм! Погледни до краката си между есенните листа.

Нима ми говори печурката, голяма и с бледорозова кожица отдолу. Откривам я, докато ровя измежду клонки и треви. Съвсем прясна е. Изострих любопитството си с вървящ назад часовник-момиче, но не подозирах, че следват още изненади. Не съм готова за подобна среща, но кой ли е подготвен за разговор с печурки покрай канала на реката.

– Ето ме! Не ме изоставяй!

– Родих се тази сутрин! Не ме подминавай!

– Не ме пренебрегвай, няма да те разочаровам.

Връхлитат ме звънливите и съвсем ясни гласове на печурките. Навеждам се, ровя из окапалата шума и пълня джобовете на синьото си яке. Влагата от тревата прониква в маратонките ми. От долния край на града се носи неприятна миризма на използвана мазнина. От „Макдоналдс“, вероятно хамбургери и пържени картофи. Денят започна и продължава особено и отказвам да гадая какво ще се случи до вечерта. Ако призная на Антоан или на сина му какво преживях, ще кажат, че се преструвам, че съм изсмукала цялата тази история от пръстите си. Говорещите печурки са някак си бунтовни. Дали не членуват в тайна организация на неотровните, живели природосъобразно гъби? Надявам се, щом се прибера и ги приготвим за обяд, да стана пак нормална или поне да не ми се причуват гласове.

 

    

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки