Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Молитва: "Любов за една нощ"

04.02.2019

Темата за любовта в световната литература и поезията на Георги Константинов

Анжела Димчева

 

Молитвата: „Любов за една нощ”

 

Темата за любовта в световната литература и поезията на Георги Константинов

 

Любовното чувство е естественият извор за поезия от най-древни времена. Всички, посегнали към материята на мерената реч, попадат първо в капаните на любовното обяснение. За нормалните хора този процес продължава само няколко години през младостта, възраждайки се отново към поредния обект на чувствата. Написаното остава в скрити тетрадки или достига единствено до любимия човек. За професионалния писател обаче този процес има друг генезис. Майсторството да изрисуваш любовната страст и да я внушиш като естетика не е дадено на всеки автор.

Понятието „лирика” възниква в Древния Рим през І в. пр. н. е. когато се появява сборникът „Любовни шеги” („Еротопегния”) на поета Левий. Век и половина преди това – в 240 г. пр. н. е. – римската аристокрация се наслаждава не само на гладиаторските борби, но и на преведената Омирова „Одисея”. В тази епоха превес имат произведенията на епоса и драмата, които се възприемат като укрепващи държавността. През ІІ в. пр. н.е. в лицето на Гай Луцилий се появява сатирата, появяват се и оригинални трагедии чрез творбите на Марк Пакувий и Луций Акций. Образованата публика обаче не иска да се задоволя само с военни сюжети, погледът на младите писатели от края на І в. пр. н. е. се обръща навътре – към личността и нейните катарзисни състояния. Възникват малките лирически форми: епилион, епиграма, елегия,  стихотворения, в които са вградени митологични сюжети, но и спонтанна любовна реакция. Най-известният сред тогавашните стихотворци е Гай Валерий Катул от Верона, чийто сборник от 116 стихотворения е запазен изцяло до днес. Как древните римляни са изживявали и описвали любовта? Нищо по-различно от съвременната интерпретация, вкючително и бисексуална ориентация: пиршества, покани за любов, бурни сексуални сцени, разочарования, омраза към изневерилата жена или мъж, химни в чест на красотата и накрая елегични разкаяния...

 

Любов

Струва ми се, равен на бог е този,

по-блажен е от боговете даже,

който често, седнал пред теб,

в лице те гледа и слуша сладкия ти смях,

що от мене грабва всяко живо чувство.

Едва те зърна, и гласът ми,

Лесбия, мигом секва...

....................................................

Съхне ми езикът и зноен огън

се струѝ през моето тяло.

Сещам тътен глух в ушите.

Очите тъмна нощ помрачава.

 

От безделие, мой Катуле, страдаш,

от безделие, най-безгрижен, страдаш.

От безделие гинат и царе,

и царства щастливи.

 

Очевидно още в тези древни времена лириката извървява пътя от копнежа до философското обобщение. А в по-късен етап – през Ренесанса и Просвещението обговарянето на любовта все повече залага на въображението. Много ясно това е формулирано от Волтер: „Илюзията е първото от всички удоволствия”. Да е влюбен, се превръща в основен постулат за поетическия персонаж. Но шест века преди Волтер – в 11 век – персийският поет Омар Хайям, който е и математик, астроном, автор на философски трактати, създава поетическата форма „рубаи”, които са открити за европейската публика чак през 1859 г. от преводача Едуард Фицджералд и предизвикват истинска буря в литературните среди на Англия. За няколко десетилетия сборниците „Рубайят” под авторството на Омар Хайям се множат, като даже възникват спекулации с неговото авторство – някои издания съдържат над 500 рубаи, други съставители твърдят, че доказаното авторство на Хайям е на не повече от 130 рубаи. Голяма част от тях са посветени на любовта:

С жени красиви само можеш да кажеш, че живееш в рай,

и чаша пурпурна когато пред устните ти засияй.

Жени и вино! Мигар трябва, ако поне си с малко ум,

от тях да бягаш и да чакаш едничкия си земен край?

 

От своя страна, Франческо Петрарка през 14 в. бележи началото на класическия любовен сонет със своите „Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура”. За тези любовни шедьоври през 1341 г. той е увенчан на Капилийския хълм с лавров венец от граф дел Ангиара. Настъпва епохата на високото еротическо изкуство, в чиято канава митологичните герои вече са само предходни знаци на реалните лирически персонажи, а природата не е колоритен фон на случващото се, а иманентна характеристика на изживяванията – в символното им представяне, в метафоричните видения на поета, в екстаза, възхода и падението на личността. Точно тук бих искала да припомня думите на Лорд Байрон: „Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той щеше цял живот да ѝ пише сонети?”.

Очевидно цивилизационната спирала предполага навлизане в ново ниво на авторство – писателят все повече превъзмогва собствените си чувства и става изразител на поколението си. Оттук произлиза и динамизирането на видовете течения в литературата. Всяко следващо направление скъсява собствения си живот, разклонявайки се в течения и специфични школи. Апогеят на този процес е в 20 век – с вариантите на модернизма.

Всяка национална литература има своя Петрарка. В нашата поезия това безспорно е Яворов.

Краят на 20 век обогати българската поезия с изключителни поети, създали шедьоври в любовната лирика: Блага Димитрова, Радой Ралин, Павел Матев, Евтим Евтимов, Христо Фотев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Михаил Белчев, Валентина Радинска, Маргарита Петкова. Сред тях особено място заема Георги Константинов, създател на интровертно-разговорната песенна линия в нашата поезия. Тази линия не би могла да бъде наречена просто „изповедна” – тя съдържа в себе си диалог, автоиронични щрихи, катарзисно раздвоение, благородство на посланията. Още с първата си стихосбирка „Една усмивка ми е столица” (1967) той заявява като значеща за неговото амплоа интимната линия: проглеждането в себе чрез съмнението, любовта като „лампа”, която осветява „нежната крепост” – и така стих след стих, книга след книга този лъч-копнеж осветява ту съпругата, ту непознатата жена, ту бленуваната сянка на въображението. През последните 40 години над 200 песни по стихове на Георги Константинов са намерили път към слушателите чрез творчеството на композиторите Александър Йосифов, Кирил Калев, Христо Деянов, Хайгашод Агасян, Кирил Маричков, Кристиян Бояджиев, Евгени Бенов, Тодор Върбанов и др. Той е автор на повече от 40 книги с поезия – обожаван е от хиляди фенове още през 70-те и 80-те години. Публиката възприема стиховете на песните веднага – те са толкова близки, човечни, актуално-драматични, дори визуално въздействащи: „Обичам те дотук”, „Миг като вечност”, „Лоша черта”, „Ален Делон”, „Песен за истината”, „Двойник”, „Неграмотно сърце”.

Да е популярен – това не е цел на Георги Константинов. Поезията за него е жизнена храна за хармонично битие. Ето какво споделя поетът: „С омраза нищо не би могло да се сътвори на този свят. В красивия съюз между музиката и поезията се получава вълнуваща амалгама, от което печелят всички хора. Поезията става популярна, хората знаят моите стихове, но не ме познават мен самия. Понякога завиждам на композиторите и певците, че когато те напишат или изпълнят песен, стихотворението вече престава да бъде мое. То става много популярно, но хората казват, „песен на ФСБ или Васил Найденов”. За мене остава удоволствието, че съм вложил душата си в думите”.

Антологичната книга „Миг като вечност” (100 стихотворения за любовта) възприемам като поклон към най-великото човешко чувство. Георги Константинов е класически скулптор в процеса на извайването в детайли на любовта: от обожанието, през страстта и секса, до разпада на атоми любов. Вгледайте се в този калейдоскоп от състояния, лица, възрасти и полети: тук ще откриете афоризми, които би трябвало да влязат в световната културна съкровищница:

„Няма край животът... Животът, тоест любовта.”

„По един начин телата обичат. А по друг обича душата...”

„Влюбваш се в непознат. Намразваш любим.”

„Господи, дай ми хляб за един ден и любов за една нощ!”

„Злоба има за всички. Любовта не достига.”

„Век ме обичай още – още век ще живея.”

„Омразата създава независимост, а любовта – заробва.”

„Душата е вечна, но само влюбената душа.”

 

Така между молитвата „любов за една нощ” и вечността на влюбената душа българската поезия в лицето на Георги Константинов говори на света с универсалния език на божественото прозрение: свобода и любов. Чрез великолепна оксиморонна форма, чрез артистична игра на словото той съумява да изрази същата мисъл, казана от Хорхе Луис Борхес в средата на 20 век: „С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло, не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори”.

Георги Константинов владее поетическото, а любовта владее него. В тази корелация е невъзможно духът му да изчезне, независимо от трансформациите на тялото. Всеки негов дъх запечатва словесна енергия, вливаща се в космическото. А оттам няма кой да го изтрие.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки