Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Биньо Иванов на 80, дано Господ да го е помилвал...

19.01.2019

Политически стихотворения

 

НОЩ ЗА МАРТИН ЛУТЪР КИНГ

 

Започвам отначало като извор, 
след време падам като дъжд и друго, 
бреговете все вървят край мене 
и все ме търси някой, все ме взема, 
все ме плаче някой, все.

Ако река и спра да се огледам,
навсякъде се виждам - брегове и плач -
във всички празни съдове захлупени,
въз всички празни пръсти и под всички удари.
Ако знаехте! Така е тъжно!

Защото: колко мога да повдигна?

Човеци мои, лъснати във черно, 
не се напрягайте преди молитва, 
ами спрете, за да се огледате.

Момиче с пламък близнато в нощта,
нощта е моя,
ти бягай по-нататък,
момиче и момче под мойта кожа.
Нощта е пълна с пистолети, моя е,
с дълги ножове е сита, моя е,
с тежки кръстове е светла, моя е,
момиче и момче едно за друго,

момиче и момче, в тревата извор.

 

 

ПЕСЕН НА ЗИДАРИТЕ ОТ РИЕКА, 1944

 

Там в пещерата край Риека, 
сантиментално и с любов, 
с благоговение, изтръпнали, 
с благоговение, настръхнали, 
сантиментално край Риека, 
с любов към пещерата,

майко, приютихме ги, сестрице!

Две хиляди германски рицари 
в пещерата край Риека - 
каменогръди, руси като пепел, 
чисти като лед,

татко, взехме си ги, сине!

Те си бяха наши, майко, сестро под тревата, 
жено под тревата, сине нероден, 
татко върху танкова верига посолен, съседе 
(в един джоб златните ти зъби свиреха, съседе) 
- там в пещерата край Риека.

Сантиментално
влюбено
възторжено
с походка на сърна и слон
с внимание на плъх и котка
камък
подир камък
върху камък
положихме:
                  от слънцето да ги опазим
                  от въздуха да ги опазим и от хляба
                  от пеперудите и от очите ни
                  от пръстите ни и от скакалците 
там в пещерата край Риека.

По бог и прадеди зидари,
в морето се измихме от варта
и се запиляхме, майко, сестро под тревата,
жено под тревата, сине нероден,
татко върху танкова верига посолен, съседе:
- Да се не види тая зидария -
                                                зидахме далече, 
- Да се не видят тия мисли -
                                        мислехме далече,
- Да се не види тая песен -
                                              пеехме далече 
от пещерата край Риека.

 

ПРАЖКИ БЕНЗИН, ЯНУАРИ 1969

 

.

"...не зная
по-зелена
трева
от оная 
в Червена 
Москва..."

П е с н и ч к а

Светът сияе силно, той се е измил,
хората, човеците са се умили, та блестят,
в любовни погледи са се окъпали, в приказки,
в кракопашни опознанства, ръкомахания съне
безкрайните им събрания, безкрайните им събрания:
ЗА 
и
ПРОТИВ полюшването на тревата, зреенето на зелето,
насоката 
на слънчогледа, знамето,
най-чисти спят на пътя показалците, най-чисти спят на пътя
бариерите
събраниетилни събранници, спяхте си добре на
възглавници,
тъпкани с вяра и картофи, гълтахте вяра, плюехте обелки.
Дете на утрето, дете на Грим, дете и на прогреса,
с бензин се мия аз, грациозно се събличам, извивам се
лениво, ще ми се доспи, изящното ми юношеско тяло плаче
за художник скулптор. Стига култ към плискащи се розови 
жени,
и ние бедните мъже са мием
- как пищят върбите, надуват се обелените свирки,
а край тях заседават, заседават, заседават. Ах, не съм
Шевалие, нямам си гарсонетка, не раздухвам успешни 
усмивки.
Очите ми отвътре ме опипват, се насищат, се разбират
- боже, секретарю, не съм правоумен, удрят ме по ухото - 
да слушам добре, по устните - да шепна разбрано,
мисля си: не е от вчера, не е от вчера, всичко ме
наболява
се разбират двете ми крила загребват целия ми бензин на
всички небеса, те бяха грабнати от теб в саксия, Незвал,
в саксията бастун и някой куц до него, Вишехрад бидона
ще въздигне: "За своето Отечество тъжи - где пиниите
слънцето досяга в изкаляните му нозе лежи голяма цветна
картичка от Прага".
- Секретарю, боже, какво си аз, какво съм ти, кой ме пита,
когато си вдигна крайника с тоягата не образование, не
жаба лабораторна дори, вретено преди облак не ще възлее
по перчема, веждите, скулите, устните, брадичката, гърдите,
зърната, покрай пъпа ми отрязан, хвърлен към гнездо
на щъркели, тогава по корема, под-накъм всевечния ми лост
на мъж, несторил знак за люлка с неприспивна песен - за 
целувка съм от майка ми харизан на страната, за целувка,
а танковете мързелашки мъркат в долното след, после ще
запърхат самолетчета
по бедрата, колената, глезените, подът вече е в стените
друго няма, запалката, дарена за рождения ми ден, на мене
си се радвам, толкоз съм конкретен, добрите ми приятели, 
дори пияни от светкавици, ме надарихте с нещо строго
обмислено
небеса: и битълсите ли са окупатори
тя да ме изсъхне, облече без кожа, кожа да ме разпрати
боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, защо ме
удрят по главата с нея. Навярно е тояга някаква,
един потоп напълно частен доживях да ме треперят с някоя
звездичка слънце петолъчно, петолъчно слънце в небесата,
петолъчни денем, нощем, денем
по света на късове, късове, късчета, късчета, частици,
частички,
целувки, целувчици, хвърлени напосоки, напосоки, докторе,
мен само голите ръце, ръцете с вени, бръчки, нокти по
челото
защото, о, защото, о, защото, о, защото, о, защото ИДАТ:
с братска грижа, стахановски натъпкана в дулото, кобура
хрущяли ръце, като ръце замятали се мелнични крила,
                                                                              за помощ,
за отпъждане, ръце, не ръкавици, не и двор на болница
неизлечима, двор, закрил-открил едно и хиляди здравей на 
танк, не битълси, не космонавти, докторе болнав
мен само голите ръце казвам се Ян Палах Хус.
Телевизорът угасна.

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки