Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Дилън Томас "Дордето слънцето се пръсне"

16.12.2018 | автор:  Митко Новков

 

 

 Дилън Томас „Дордето слънцето се пръсне“, превод Александър Шурбанов, ИК „Жанет 45“, Пловдив 2018, с. 100, 20 лв.

Когато през 2016 г. Нобеловият комитет оповести, че удостоява с престижната награда Боб Дилън, съвсем не малка част от пишещото войнство се вдигна на щурм: тия шведи хептен я забатачиха, след като вместо на поет или писател връчиха Нобела на музикант и певец. В. „Ню Йорк таймс“ дори излезе със заглавие „Боб Дилън не трябваше да получава Нобелова награда за литература“. Аргументите: „Той е велик, защото е велик музикант, но когато Нобеловият комитет дава наградата за литература на музикант, той пропуска възможност да почете писател“. От българските пишещи също чухме подобни несъгласия, поетът Димитър Кенаров бе рязко нетактичен пред „Капитал“, определяйки цялата комитетска акция на реверанс пред поп-културата като дълбоко неуместна: „Да дадеш Нобелова награда за литература на Боб Дилън е като да дадеш „Нобел“ за химия на откривателя на много як халюциноген“. Самият Боб Дилън бе изненадан: „Ако някой ми беше казал, че има и най-малката вероятност да спечеля Нобелова награда, щях да си помисля, че шансовете за това са толкова големи, колкото и да съм на Луната“. Нобеловите корифеи контраатакуваха възраженията с: „Ако хората в литературния свят недоволстват, трябва да им се припомни, че боговете не пишат, а танцуват и пеят“. И покрай всички тия реплики-контра-реплики-контра-контра-реплики-и-реплики-на-контрите-на-репликите малцина бяха, които се сетиха, че Робърт Алън Цимерман, роденият на 24 май 1941 г. в Дълют, Минесота, нарекъл се по-късно Боб Дилън, заимства артистичния си псевдоним не от кого да е, а от Дилън Томас – един уелски поет, за който казват, че е лингвистичен гений. Тоест, Боб Дилън е поет, който се възхищава на друг поет, и тази възхита няма как да не прелее в стиховете му. А това, че ги пее – то е незначителна подробност…
Припомням всичко това, за да споделя ентусиазма си, че поетът, от когото Боб Дилън се възхищава – Дилън Томас, се появява на отново на български в превод на невероятния и неподражаем Александър Шурбанов. Това не е първият превод на професор Шурбанов на Дилън Томас; през 1992 г. излиза стилното томче „И смъртта ще остане без царство“. В „Дордето слънцето се пръсне“ той е обновил някои от старите преводи, включил е десет нови и е снабдил всичко това с великолепен предговор. Много неща изрича проф. Шурбанов за Дилън Томас, аз ще приведа тук един по-дълъг пасаж: „Ако Дилън Томас разрушава безпощадно познатия ни свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматически правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участва не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дългата немара телесна обвивка от звукове, ритми и еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи; преводът може да предаде само малка част от това развихрено словотворчество: грехояд, ветроизвор, тигролъв, кръстоположни птици, лунногриво племе, гробокопитни жребци. Той споява привидно несъвместимото, за да смеси пространството с времето. Размества и разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите. В това отношение неговата творческа смелост и изобретателност могат да бъдат сравнени единствено с тези на Джеймс Джойс“. Ясно е, всъщност, какъв преводачески подвиг е предаването на тази толкова странна, толкова завладяваща, толкова алтернативна поезия на български. И да, Александър Шурбанов се е справил брилянтно. Още с избора на заглавие, между другото, ето доказателствата: в „Бялата богиня“ (където Робърт Грейвс, един друг уелсец, авторът на това мащабно поетическо изследване, провижда митологичен женски персонаж от „Романс за Мат, син на Матонуи“, Арианрод/Аранрод, „сребърнопоясната щерка на Дон“, както я описва епосът „Мобиногион“), та в тази книга (за) „Бялата богиня“ Грейвс пише: „Тя е майка на традиционното Божествено Дете-риба Дилън [„Син на морето“], което на свой ред убива традиционния Врен […], за да се превърне в Лей Лау Гъфес („Лъв с крепка длан“), тоест традиционният прекрасен и безукорен соларен херос […]“ Проф. Шурбанов, и той цитирайки „Мобиногион“, не пропуска да отбележи, че „по-добър избор [от името Дилън за бъдещия поет] едва ли би могло да има“. И изгрява оттук вече феноменално добрият избор на заглавие на сборника със стихове на Дилън Томас: осъзнаваме, че рибата-поет-Дилън, този „прекрасен и безукорен соларен херос“, по думите на Грейвс, когато отсъжда в стиховете си „Дордето слънцето се пръсне“, отсъжда следователно против самия себе си, обосновавайки своя самоубийствен и саморазрушителен живот: „Когато умира по време на поредното рецитаторско турне в Ню Йорк преди четирийсетата си година, той вече е развалина — съсипан в равна степен от епикурейство и денонощен сизифовски труд“. Слънчевият герой, соларният херос се е принесъл в жертва, за да я има поезията, вечно да я има, завинаги да я има. Поезия, писана на английски, конгениално представена на български от проф. Александър Шурбанов – също поет, също всеотдаден на поезията, също ненаситен ковач на думи.

Поезията не умира, никога не умира, само се препредава от век на век и от език на език…

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава.
И аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата и мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
И аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И аз не мога да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило,

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен
как и по моята постеля е полазил червеят.

Стихотворението е от томчето 
„И смъртта ще остане без царство“

 
 
 
 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки