Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Романът на Нидал Алгафари - едно пътуване към себе си

11.12.2018

Отзив от Доротея Луканова (Dorothy Letters)

 Романът на Нидал Алгафари – едно пътуване към себе си

Доротея Луканова (Dorothy Letters)

 

„Събери и обедини четирите ангела в себе си. Дай им храма на душата ти, тялото ти, за да го пречистят, и тогава ти, човеко, с кръв пречистена и душа налюбена, мисли добро и добрини извършвай и ще видиш Бога в себе си”.

(откъсът е от глава „Книга на мъдростта” от третата част „Любиш ли, ти Бог си”)

Книгите ме грабнаха от първата дума и не ме оставиха докато не стигнах до последната точка. Пътешествието ми в тези 2200 страници продължи точно 107 дни. Когато взех първата „Боже, защо Господ лъже”, в мен се сбиха няколко мисли. Нидал Алгафари – писател?! Нали беше политически ПР? И все пак, любопитството надделя и отворих книгата. И тогава се случи нещо неочаквано. Прочетох я за три дни. Налагах си да спирам на моменти, за да отпочинат очите ми. Като топъл хляб, който си взел от фурната и уханието му гали сетивата ти, хапваш на малки парченца и неусетно, докато се прибереш, осъзнаваш, че си изял половината, а баба ти изненадано се засмива и ти казва „Хайде, сега, иди пак да купиш”. Затваряйки я, осъзнах, че магията е в мен и искам да продължи. Защото всичко беше вече поставено на масата като карти за пасианс от стара дама и нетърпението ми да проверя какво се случва по-нататък беше непреодолимо. Авторът умело ме покани да пристъпя в лабиринта на сюжета, на героите, на собствените си размишления, които в един момент осъзнах, че са и мои. А стъпките ми се зариха от току-що завалелия сняг на емоциите и случките и няма връщане назад, затова продължих напред бавно, търпеливо или бързо, скоростно и емоционално. Развълнувана от прочетеното, споделих в кратък текст впечатленията си с писателя. Резултатът от комуникацията ни не закъсня. След няколко дни останалите три, специално подписани с посвещение, според моята изрична молба – на цялото ми семейство, поименно, ми бяха донесени от куриер.

Без да го целя нарочно, поръчвайки ги в петък, търпеливо почаках да минат събота и неделя и ги получих в понеделник. Разкъсах плика и бързо извадих „Аллах, милост нямаш ли? Чудото отново ме грабна, още по-силно отпреди. Сюжетните линии се изпълваха с нови и нови обрати, плетеници от чувства, действия, допълнителни елементи, заплитаха се все повече и повече. В определен момент любопитството ми порасна така, че не се стърпях и наивно попитах автора какво се случва с част от героите, а той, стоически отговори: „Ще разбереш. Всичко приключва в последната книга”. Ах, вярвах, че ще е по-скоро. Почувствах се като малко дете, на което са дали близалка, а после са му я взели и обяснили, че ще я получава по малко и периодически. Тогава написах на автора: „Милост имаш ли?” И съвсем очаквано, на въпроса си получих въпрос: „Имам ли?” След което разбрах, че няма да ми каже и дума, подсещане или милостива подсказка. Погалих търпението си и го заредих със сили. Ясно беше. Ще се чете още и още докато разбера какво се случва. Попивах на бързи обороти, без да успявам да контролирам скоростта. Книгата ме водеше сама. Даде ми пет дни. Потъвах в легендите и в ритуалите, отварях широко очи в удивление от новите интересни неща, които научавах и се радвах с всяка усмивка на героите и проливах сълзи в страданието им. Хващаха ме за гърлото и горестите им, разтуптяваха сърцето ми и радостите им.

Третата, „Любиш ли, ти Бог си”, обратно на очакването ми, ме хвана за ръка и ме поведе бавно, с малки крачки навлизах в същността на много послания. Тук намерих най-важните отговори на много въпроси, които съм си задавала през годините или подсъзнателно съм усещала, че са готови да получат своето обяснение. Около месец вливах концентрираните сокове на емоцията и знанията. Дали защото всяка глава от книгата с много малки изключения, както авторът сам сподели: „лирични отклонения”, сама по себе си е отделна книжка в общото, след нея си наложих три дни пълна почивка. Беше необходимо, за да се уталожат преживяните истории, съдби, загуби, радости, за да има място за последната, където всичко трябваше да се нареди или... не. Тепърва щях да разбера, а търпението ми се изчерпваше както вкусната гозба на баба в летните ми обеди през ваканцията.

И ето че отворих последната част - „Орисани да избираме”. Отново започнах, без да мога да контролирам скоростта на четене, след това забавях темпото, преживявах всяка случка, осмислях я, питах автора за някои неща. Всяка отделна глава, подаваше ръка на следващата и заедно се сливаха в прегръдката на сюжетните линии. А аз четях, тръпнеща в очакване нещото да се случи, да се развържат хилядите възелчета, както в кълбото прежда на баба, което оплитах като дете и бързах да оправя, преди тя да започне топлия ми зимен пуловер. Оставях се на въздействието на природните стихии, бях всеки един от героите, усещах нетърпимата жега на горещниците, жаждата, мъката на вдовицата, ревността на Ангелина, месих тестото със Станка, слушах със затаен дъх „История на България” от Блазиус Клайнер. Усетих физическата болка на Цвета и старанието ѝ да опази чедото в утробата си. Окачвах камбаната със Стоян. Стоях безмълвна до малката самодива и исках да я прегърна, а когато тя си отиде, сякаш частица от моята душа я последва. Исках, ах колко исках Богомил да прегърне неговата Цвета, след двете години раздяла, макар да знаех, че няма да се случи. Плаках с Калина, която получи мъжа, но не и душата му. Вълнувах се като да бях една от тях двамата, когато Стефан усети в душата си неговата Керана. Зарадвах се, че Емин Ага беше заловен и съден, но едновременно с това исках да се събере с любовта на живота си Алгара и да бъде добър. Силно преживях срещата на братята Стоян и Божидар, толкова се зарадвах, че исках да съм там и да ги прегърна, да се поклоня до земята на честния, добър, по-голям батко и да му кажа: „Ти си най-силният и добър човек, когото познавам!” Докато започна последната финална права от шестдесет страници, които прочетох в среднощието. При последните две глави „Орисия” и „Ясмин”, сълзите ми бликнаха и напълниха очите ми, пречистващи, измиващи всичко. Знаех, че Цвета няма да оцелее, но все пак развълнувана четях как Богомил препускаше буйно към любовта на живота си, решен на всичко да си я вземе от Черната. Как отново се врекоха в любов под жасминовия храст, разговорът му с Божията майка, светлината и обетите към Богородица, мъката му, изкопаването на нейния гроб, когато с всяка шепа пръст, се сбогуваше с частица от нея, погребването на Единствената. И онзи миг, онзи великолепен миг, в който той ѝ даде живот и след смъртта – рисувайки я на скалата.

Стоя сега пред тези четири красиви тома с впечатляващ обем и корици, които биха ме спрели до себе си, дори случайно да минавах покрай тях на щанд в книжарница.  Отварям първа страница и съм тези три неща: само читател, колега, филолог, който разчита послания и идеи в творбите на писатели и поети. Читателят е този, който дава първата инстинктивна оценка на един текст. Ако те грабне четивото, неусетно стигаш до неговия край, запленен и щастлив от прочетеното. Тук значение има доколко твоят свят е близък с този на автора. Имаш ли какво да чуеш от него? Искаш ли да влезеш в неговата къща? Харесва ли ти? А когато освен читател си и пишещ човек, колега, става доста по-интересно пътешествието ти. С много задоволство осъзнаваш качествата на литературата, написана от друг. Възприятията се разширяват, достигат моменти на възхита от очевидните умения през собствената ти преценка на ползващ думите за изразяване на личните си идеи и послания. Казваш си: „Каква прекрасна картина!”; „Колко умел подбор на думи!”; „Как го е измислил?”; „Интересна метафора!” и най-вече „Колко е прочел, за да го напише!”. Често пъти съм задавала въпроси в процеса на четене директно на писателя. Получавах предимно отговори: „Ще видиш!” или „Ако знаеш какво става по-натам!”, или „О, сега предстоят няколко глави, които....”, да не говорим за „Ще прочетеш какво се случва с Емин Ага в следващата част”. Освен да разпалят любопитството ми, ме разсмиваха, забелязвайки донякъде и доволството от страна на пишещия човек, сякаш пуснал те в лабиринт и те гледа отстрани накъде ще завиеш. Или пък споделените впечатления при прочитането на дадена част, приети с благодарност и радост. От друга страна филологът трябва да укроти първите двама (читател и колега) и да ги заведе възможно най-далеч за да може максимално обективно да погледне на книгата.  Тогава се открояват всички вплетени нишки, онези задължителни подправки, литературни похвати, фигури, тропи, които всички сме учили в училище и след като увлекателната история е вече прочетена, се подрежда всеки щрих, който е употребен на точното място. Силният метафоричен стил винаги печели, докато замайва и омагьосва читателя и колегата. Междувременно филологът разнищва всяка глава, сцена, кадър, изречение, дума, запетая.

Уважаеми писателю, позволи ми да използвам собствена метафора, за да предам усещането си за книгата ти максимално пълноценно.

Представям този роман като човек, седнал удобно на своя мек диван в уюта на личното си пространство за четене.

Облеклото на романа: Лексика, семантика, синтаксис, език – четейки и разбирайки в чисто езиков план спецификата на труда да пресъздадеш епохата по този автентичен начин, разбрах няколко неща: смелост, много упоритост в търсенето на информация и нейната проверка и последователност, заедно с известна доза лудост (в най-хубавия смисъл) да предадеш мисълта си, да зададеш неудобните въпроси, или да дискутираш с книгите на книгите: Библия, Коран, Книга на мъдростта и т.н. Отделно от чисто професионалните похвати, има и още нещо – душа. Всяка частица от тази обемна книга има живот, от песъчинката, през капката дъжд, сълзата, животинките, хората, мощните стихии, неподвластни на човешкото действие, макар да има моменти, в които се смиляват и пощадяват нас дребните човешки създания, които тук, в тази книга се отнасят към заобикалящия свят с уважение, любов и страхопочитание. Употребата на различни повествователни похвати прави общия наратив жив и пластичен – реално действие, спомени, разкази за отминали събития, легенди, дневник, писма, вплитане на елементи от народното творчество, документалистика.

Гръбнакът на романа:

Героите: Започвам от хората, а те са на брой, колкото цяло село, даже две; минавам през стихиите: вода, земя, въздух, огън; погалвам и чувам всяка живинка, птиче, куче или змия, стрък тревица, дърво и храст, дори песъчинката ми става близка. Потрепервам от погледа на черните гарвани, прикривам с ръка очите си, да се предпазя от лешоядите. Усмихвам се на луната, която е спътник, свидетел таен, другарче в тъмнината. Отдавам снагата си на слънцето, на вятъра и водата.

Мъжете – открояват се пет образа, които считам за основните в творбата:

Антиподите: Козма (Божидар) - Богомил

Козма/Божидар – от началото до самия край – той е базова сюжетна линия – макар да се превръща в двойка по два начина – със запознанството и разговорите му с Богомил и след това с любовта му с Ангелина, когато тя става логичното допълнение в живота му, той остава основният и главен герой според мен. Не се стърпях и в един момент попитах автора:

-         Ти ли си Козма?

-         Аз съм всеки един от героите”.

Настоятелният ми втори въпрос не закъсня:

-         Да, но все пак, в него ли има най-много от теб?  

И, разбира се, отговорът беше подобен на първия:

-         Във всеки в този роман има от мен. И в мъжете и в жените.

А така ми се искаше да каже Козма. Добре и така става. Звучи правдоподобно да има във всеки от мъжете по нещо. Дали защото като автор и аз съм влагала доста собствени черти в мои герои, разбирам радостта и любовта, с която той ги описва, показва ни ги чисти или мръсни душевно, силни или слаби, пълни с енергия или на ръба на изтощението, здрави, весели, болни и умиращи. И всеки път оставам с впечатлението, че не ги съди за прегрешенията, нито пък ги възвеличава във върховете им. Достатъчно е, че ги обича като собствени деца. Защото ги е създал и им е вдъхнал живот, оформял ги е дни наред, седмици, години като скулптор своята статуя, за да оживеят накрая и камъкът да стане плът.

Божидар/Козма започва своето съществуване с трагедия, изгубвайки майка си в деня на своето рождение, отглеждан от чужди, минава през ада на отхвърлянето, търсенето на близост, неспокойният му дух, жадуващ за любов, я търси чрез самобичуването, вярвайки наивно, че така ще спечели така липсващата му любов от майката на майките – Богородица. Но той има един дар – доброто му сърце и силата да лекува и да раздава това, което му липсва най-много. Събирайки всички различни, неприемливи за общото тогава схващане за нормалност. Той е вечно търсещ и задаващ си основни философски въпроси и намира своя отговор, но не в канона на църквата, а в смисъла на вярата, изразен в книгата на Богомилите. Любовта идва в живота му най-неочаквано, когато открива болния Богомил, спасява малката Ясмин и се влюбва в Ангелина. И тя става неговата жена – спътник в живота му, в добро и лошо завинаги.

Богомил – роден и отгледан в имотно семейство в обич и разбирателство. Среща любовта, онази голямата, силната, изпепеляваща. Докоснат от стихията и пощаден, получава Дар -  способността да изобразява дадената му любов по божествено въздействаш на околните, начин, той избира пътя да върви по стъпките на изкуството си, което го отвежда далеч от Нея. В него свети божествената искра и силната сетивност, показана майсторски и в един от ритуалите на нестинарите. Постига най-големите върхове в професията си, но изгубва най-милото си - Жената, която е и вдъхновяващата сила на проявлението на таланта му. Не успява да се противопостави на съблазанта на егото на всеки талант. А това му носи най-голямото страдание и всички негови лични постижения изгубват своята сила, вдъхновението му отлита, способностите му си отиват и сърцето му се изпълва с черна, лепкава в горест.

Вечният баланс – животът дава избор – не можеш да имаш всичко наведнъж – даваш сърцето си в една посока – в друга, то изгубва искрата си. Иначе, няма да е честно, нали?!

Мехмед/ Йоан – един от най-любопитните и превратни образи в романа. Мисля, че авторът иска да ни покаже Любовта в нейното най-силно и чисто проявление, без егоизъм, без инстинкт за самосъхранение. Пред мен се разкри тайната на обичащия мъж и това на какво е способен, за да бъде с избраницата си: да се откаже от име, род, религия (под въпрос е всъщност дали се отказва от вярата си в сърцето си), да приеме чуждото дете, запазвайки честта на Тази, която напълно завладява и душата и тялото му. Когато четях за избора на Мехмед и отказа му от всичко свое, за да има Нея и след като тя каза „Да”, попитах автора:

-         Защо си толкова добър към Мехмед?

Отговорът му беше по-скоро въпрос:

-         Нека да видим дали сама можеш да си отговориш?

-         Защото се отказва от всичко заради нея?

На свой ред контрирах с въпрос.

-          Да, точно така – от името си, рода и вярата си!

Втора линия антиподи: Стоян – Емин Ага

Стоян – образ, символ на съзиданието. Силен, здрав, чист душевно от заможно семейство. Помага на по-слабите, дава за бедните. Спасява от насилници, дава от собствените си средства за черква, за училище. Той е основа за изграждане на общество. Думата му се чува, уважаван, търсен и тачен. Той е опора, подкрепа и любовта, която толкова много е жадувал идва при него. Не пести сили и средства да се развива селото му, да се учат децата. Осъзнава най-важното – нуждата от образованост и силата на знанието, значението на това да знаем за историята си, да се гордеем, че сме българи. Много такива българи е имало по това време, благодарение на които е запазен духа и рода ни.

Емин Ага(Свирепият) – образ, символ на разрушението. Разбойник на разбойниците. Събрал орди с крадци и убийци, граби и опожарява всичко по пътя си, плячкосва и натрупва несметни богатства, вземайки от другите. Властва над голям регион и е страшилище за българи, турци, за мало и голямо. Но той е пощаден – любовта го променя – среща я в Алгара, а тя успява да извади на преден план и малкото добро, скрито някъде дълбоко в душата му. Достатъчно ли е това Аллах да се смили над него?! Но е факт трансформацията на героя, умело вплетена в повествованието. Великолепно е вместена и мистиката в невъзможността да бъде извършена успешно присъдата му. Разбира се, провокирана от ритуала на старата гюпкиня, пластично и вещо описан.


 

Жените:

И, ето ме, малко момиченце (подевка), което отваря романа и започва да чете. Думите бягат една след друга, а аз подскачам след тях, гонейки ги като пеперуди. Неусетно се подреждат в стройни редици изречения. Влизам в приказната дъбрава – първо виждам храстче, погалвам го.  Ето и красиво цвете. Колебая се дали да го откъсна. Но аз съм още дете и не съзнавам, че то ще потрябва на някой друг и го вземам за себе си. Децата са егоисти, но в чистата си природна рамка, искат всичко за себе си. После голямото дърво ме приканва да се покатеря на него и да се скрия в пълната с листа корона, да гледам кой ще дойде по пътеката, без да ме види.   Колкото по-навътре влизам, толкова по-ясна става картината, толкова повече добива смисъл. Като Райна държа в ръката си локумката и вземам трошичка след трошичка и сладостта се разстила първо по устните ми, след това радва цялото ми детско същество. Вече съм мома като Живка, виждам повече неща. Избирам да нахраня кончето на любимия си на Тодоровден Не се изгубвам, но продължавам да вървя и да пораствам. И няма да се окаже, че на ето тази разкошна поляна ме чака къщата на злата вещица. Това е друга приказка. Започват въпросите и с всеки отговор момичето става повече жена. Пораства и разбира доста истини, разколебаващи я през годините. Невеста ще съм. Сватбата ми с избраника се приготвя от всички жени, моми и невести в селото. И като Ангелина тръпна в очакване да докосна избраника на сърцето си, когото следвам неотлъчно и деля хляба и ложето си с него сега чакам първата си рожба. Като Цвета ставам рано, замесвам баницата, после леко си опарвам пръстчето на загрялата тава и го пъхвам в устата си, да го охладя. Аз съм красивата и нежна Саломея, деликатна, силна, знаеща, обичаща, отдаваща грижовно силите си да помогне на талантливия Богомил, защото обичам. Ставам майка, сърцето ми бие за двама, мислите ми са в него – детето ми. А сега съм Гита, прегръщам унилото си синче и му вдъхвам сила и вяра, че всичко ще се подреди. Признавам пред себе си и мъжа до мен, че сърцето ми е изпълнено с обич, защото съм Калина и търпеливото ми чакащо ласката, която заслужавам, сърце, получава своя пристан в Стоян. И Стойна съм, владея силата, виждам и чувам всичко. В миг се превръщам в Алгара, която покорява Свирепия и го укротява, преобразявайки го с любовта си, без да може да се съпротивлява. Плача с Хайрие на скалата, миг преди да си отида, отдавам тялото си на вятъра. Самодивата съм и частица от душата ми отлита с нея, за да следва любовта си. Докато затворя и последната страница, след която инстинктивно искам да започна отначало.

Плътта на романа (природа, стихии, олицетворения и описания):

Полъхът – усещане за трепетно очакване. Вятърът – неговият татко. Капчицата дъжд, която се спуска стремглаво, събира се с другите, оформя се поточе, засилва се, напълва се с мощ, нараства и става гигантска сила – превръща се в грохот и помитаща всичко по пътя си страшна вълна. Луната – спътница, заговорничка, любопитна, пазеща, криеща се от мъка или свян – свидетел на сърцата, които се любят, на душите, които мразят и кроят пъклени планове. Слънцето – даващо и отнемащо живот – царят на всичко! Камъкът – основа и смисъл на градежа. Всяка стихия, природно явление, частица от неживата /условно казано/ природа е неизменна част от действието. Досега не бях обръщала внимание в четенето на други текстове за тази подробност. Вероятно, защото тук в тези четири красиви книги всичко участва в действието, в завръзката, кулминацията и развръзката. От песъчинката до гигантската скала. От малката, лека перушинка до ято черни гарвани. От блясъка на оголените зъби на водача на вълчата глутница до скимтящата майка, нежно пазеща децата си. От стръкчето трева до величествената гора, както авторът я нарича – дъбрава. От капката вода до бурната река. Не мога да открия липсващо звено. Смятам този тип светоусещане е най-типичен за съпреживяващия автор и читател. Природните наблюдават всяка сцена, епизод или кадър в пълнота и цялост и едновременно с това участват пряко и въздействат на действието.

Интериор - историческите факти, етнографията – ритуалите

Историческата рамка – тук използвах няколко подсказки – гледах и слушах немалко интервюта за избора на времето, в което се развива действието. Да, логично е, да се подбере така, че максимално да отговори на идеята и посланието, да се развие до максимална степен, да въздейства силно на четящия и едновременно с това да донесе неизвестна на широкия кръг от хора информация, събирана, четена и проверявана от немалко източници от автора.

Ритуалите, които писателят пресъздава, те потапят в мистичното и легендарното внезапно. Влизаш в атмосферата, усещаш вълнението и силата на всеки един, сякаш участваш лично в него. До този момент не бях чувала за Калушарите. В логичния контекст на вярванията на българите и всички правила и елементи на народната ни ритуалност, всеки детайл от информацията следва последователно смисъла на зададената идея. Изненадана бях от спецификата на празника Спасовден. Досега бях запозната с израза „Те, ти ,булке, „Спасовден”. Сега се напълни със съдържание.  А Лазаровден, добре познат ми като обичай, ме зареди с онази чистота, така типична за моминството, считан от прадедите ни за преходния период, когато малкото момиче прекрачва прехода към младата жена, бъдеща невеста. Нестинарите, които всички познаваме най-вече в тяхната атрактивна туристически ориентирана страна, тук се описват в цялостната им същност, причина за възникване и смисъл на съществуване в народните ни обичаи. Еньовден със своята сила и въздействие, носещ сърцевината на едно от най-важните български вярвания – мощта на билките и слънцето – уважението към това, което ни дава природата като към свои деца. Почитането на Свети Георги – Гергьовден, легендата и празника, заедно с разказаната интересна и въздействаща история на Хуба, умело се вплитат в едно общо послание. Продължих с Тодоровден, Аньовден, Петковден, магическата легенда за Света Марина, умело вплетена в историята на сина на Садик, Момчо. Изключителен интерес за мен беше разказът за Харизването, който не познавах преди. В допълнение към засилването на вълнението от дългото и очаквано прибиране на Богомил при любимата му Цвета след дългия период на отсъствие, изпълнявайки волята на таланта и приетите ангажименти. В българската ритуалистика, кръстникът има много съществена роля. Той/Тя е духовният родител на детето, който го напътства и имат силна връзка. Дервишите – ново и непознато за мен – четях с удивление всеки детайл, осъзнавайки, че човеците навсякъде имат изконната необходимост да знаят и виждат, че да се слееш със Силата на Него, Богът се дава не всекиму и само духовно извисеният, който е отворил душата си, получава тази благословия.

Душата на романа:

Любовта – тази поглъщаща сила, помитаща градове, изпепеляваща държави, тя е способна на всичко, тя събужда за живот, но и хвърля в пропастта, тя дава сила, но и изтощава, тя, вечната, истинската, заради която всеки един би дал част от себе си, за да изживее онзи миг на пълно отдаване на себе си на другия. Да, героите обичат, без страх, без съпротива, искат, търсят и намират, макар да се отчайват, да губят търпението си, да мразят или да проклинат.

Чудесата, легендите, приказките – Така е устроен човекът – откакто се е пръкнал на този свят търси обяснение на необяснимото в богове, външни сили, намеса от свръхестественото, за да си даде отговор на случващото се, което е извън пределите на собственото му разбиране. Тогава идват вълшебствата, старите истории, митовете, легендите и приказките. Така настъпва така желаната хармония в търсещия спокойствие дух. Най-необяснимото от всички чудеса е Любовта. Тя замайва и подчинява, разклаща баланса, обръща сетивата. Подчинява се единствено на себе си. Идва, без да е поканена в малката светлинка на очите, внезапно светнала и запалила огъня в сърцето. Когато го изпълни изцяло, човекът започва да вижда по друг начин живота си. Той е вече озарен и започва да разпръсква светлина си над другите – било то с добрините, които върши, с таланта си, с вкусната си гозба, с градежа на черква за селото, с построяването на училище за децата да се изучат, да знаят славния си български род, със създаването на мост между махалите, да е леко на хората. Любовта е смисълът на съществуването на Божествената искра, заложена във всяко човешко сърце.

Като пишещ човек осъзнавам гигантското количество труд, което стои зад този роман-магия. И единственото, което мога да кажа, както героите често се обръщат един към друг, когато си благодарят: „Хвала!”. Благодаря за радостта и познанието, за споделената душа и емоциите, които всеки от нас е преживявал поне веднъж в своя живот.

Защо всеки прочел романа е щастлив, защо е разтърсен, защо е омагьосан?

Логично - всичките сме там, човеците, и тези преди нас и тези след нас. Над умело вложената историческа рамка, с втъкани обичаи, мистика и легенди, всеки един от нас е част от книгата, защото любовта, силата, добротата, честността, доверието, почитта, както и омразата, слабостта, болестта, ревността, мъката са все човешки съдби. Добрият и търпелив човек се възнаграждава, лошият получава възмездие, изборът на всеки се оправдава, а наказанието е заслужено.

Затова, бъдещи читателю, отвори тази врата със страница първа и тръгни по своя път и ще видиш себе си, близките си, приятелите си, докато затвориш и последната. Започни със „Светкавица озари тъмнината” и виж как бързо, вълнуващо и неочаквано ще пребродиш до „Сви се в себе си и замъждука” (това е за мен реалният край на историята), след което има една последна глава „Ясмин”, която мнозина считат за начало на следващ том от поредицата. Вероятно ще има такъв. Времето ще покаже.

 

Приятна магия!

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки