Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Българските" белогвардеци и опитът им за преврат

06.12.2018

БКП готви въоръжен метеж, Стамболийски си подписва смъртната присъда, ВМРО отвръща на удара

 

Откъс от истинската "История на БКП", 
автор американският историк проф. Никола Г. Алтънков 

 

 

През май 1919 г. в София се открива ХХІІ пореден конгрес и първи Учредителен на БКП (т.с.). Приема се програмна декларация на партията, в която се прокламира „насилствено сваляне на буржоазията и капитализма по пътя на въоръженото въстание, съветска власт като форма на диктатурата на пролетариата и обявяване на партията като съоснователка и неразделна част от Третия комунистически интернационал”.

  Веднага след конгреса ЦК разпорежда да се създават окръжни комисии за ръководство на нелегалната партийна работа,  първата задача на която е незабавното пристъпване към въоръжаване. Винаров описва доста подробно военното партийно ръководство и структурата на петорки. В местното скривалище има пушки, патрони и две тежки картечници. Организира се експроприация на оръжие от тайните складове, в които българската армия крие оръжие от победителите: „За няколко седмици успяхме да изземем стотина пушки – манлихери, кавалерийски карабини, трилинейки, хиляди пушечни патрони, стотици бомби-одринки, осем тежки картечници заедно с десетки картечни ленти.“

Прибягва се до масови кражби на оръжие от погреби, складове, от влакови и корабни композиции. В началото на 1921 г., по нареждане на Васил Коларов комунисти взривяват жп линията – моста на Вит при Циментовия завод, за да спрат извозването на оръжия през Варна за белите армии в Русия. Дори са откраднати две оръдия от музея в Плевен, за тях се намират затвори, снаряди и всичко друго необходимо.

Каналът със Съветска Русия през Черно море е съществувал още от 1921 г. Чрез него се прехвърлят големи количества оръжие и боеприпаси за нуждите на най-разнообразни терористични групи в България. Повечето от тях обаче са складирани и са на разположение на българските комунисти.

Васил Коларов и Боян Българанов, които с Винаров са избягали в Русия, се връщат в България, за да подготвят въстание. Големи количества оръжие се прехвърлят от Русия в България през 1923 г., а и след това. Само месец преди падането от власт на земеделското управление – през май 1923 г. – е заловен съветски параход, който пренася оръжие от Одеса за Варна. Цялото партийно ръководство във Варна е арестувано, задържани са били комунисти от много други градове. Комунисти от цялата страна биват поголовно арестувани.

През 1924 г. пристигат десетина гемии с пушки, картечници, револвери, боеприпаси, бомби. Властите залавят един от товарите. В него намират 1 тежка картечница, 8 леки картечници, 95 манлихерови пушки с 9120 патрона, 14 автоматични френски пушки с 5760 патрона, 21 600 патрона за френски карабини, 150 револвера наган с 40 500 патрона, 879 бомби – френски, както и одринки. Тук Винаров цитира протокола от следствието.


       Налага се изводът, че още през 1915 г. българските комунисти са възнамерявали, планирали и са започнали да осъществяват пълното разрушаване на българското общество, държава и правов ред.

Цола Драгойчева в спомените си „Повеля на дълг“ (София, 1972, с. 114–199) дава доста подробни сведения за военизирането на комунистическата партия. Трудно е да се мисли, че информацията ѝ не е вярна или манипулирана, понеже не е била опровергана нито веднъж през следващите 40 години. Трите ѝ книги са издадени от „Партиздат“, което носи имприматурата на истинност и ортодоксалност, утвърдена от най-висшите жреци на партийната истина.

Военната организация (ВО) на партията – „тя се роди в тайна и бе призвана да действа в тайна до часа на въоръженото въстание – нейната върховна цел“.

През пролетта на 1920 г. – по-малко от три години след победата на Октомврийската революция –  и една година след Първия конгрес на БКП, когато тя се преименува в комунистическа и става членка съоснователка на Третия комунистически интернационал, Васил Коларов, секретарят на партията, свиква на съвещание група активни комунисти – запасни офицери с доказани военнотехнически знания и богат фронтовашки опит. Това са Тодор Атанасов, Коста Янков, Петко Напетов, Александър Джерманов, Антон Недялков и други. В обстановка на пълна секретност Коларов поставя задачата за създаване на организация със специално предназначение. Нейните цели – „подготовка на партията за въоръжено въстание“.

Учредява се върховно военнотехническо ръководство на тази организация, която малко по-късно получава името Военен комитет, или колегия при Централния комитет (ЦК) на БКП, а през периода между септемврийския метеж от 1923 г. и априлските събития от 1925 г. – тя е наречена Военна организация на партията, или съкратено ВО.

Според Цола Драгойчева фактът на възникването на ВО води към три заключения („изключително важни“  според нея): „Първо, раждането на ВО е несъмнен резултат от запознаването на партията с революционния опит на болшевиките. Второ, задачите на ВО свидетелстват за ленинизацията на партията, надмогвайки ерата на легализма и просветителството, и трето, целите на ВО и нейните методи на действия ясно показват обръщане на партията с лице към проблема за въоръженото въстание, тоест проблема за властта.“

„До пролетта на 1924 г. ВО претърпява кратка, но бърза и значителна еволюция.“ До 9 юни партията все още съществува легално, но след тази дата и особено след метежа от септември 1923 г. условията стават различни, а през пролетта на 1924 г. „целите бяха такива на непосредственото революционно действие, цели на антифашисткото въстание, цели на гражданската война. В резултат върховното военнотехническо ръководство и Военната колегия при ЦК на БКП прерастват – в съответствие с духа на времето – в мощна, стегната, боеготовна ВО“. Цола Драгойчева трябва да знае тези неща от личен опит, тъй като през пролетта на 1924 г. тя е привлечена като пълноправен и постоянен член на ВО, та чак до 9.ІХ.1944 г.

Боян Българанов – Богдан, началник на Североизточната военна област, по решение на ЦК, е изпратен в Съветската военна академия. Ръководното начало при изясняване на структурата на ВО, взаимоотношенията ѝ с ЦК и местните партийни организации, конкретните цели и бойно-оперативните задачи са били извлечени от опита на болшевишката партия: „По късно узнах, че настолно ръководство на военните дейци при ЦК на партията е бил „Правилникът за всемирната гражданска война.“  „В новите условия (след неуспешния септемврийски метеж от 1923, бележка автора, НГА) задачите на ВО бяха:… военнотехническо обучение на бойните групи, активизиране на четническото движение, подривна работа в армията, снабдяване с оръжие…“

„Възприемайки опита и традициите на военно--партийната организация до Септемврийското въстание, новата ВО преустройваше структурата си в съгласие с новия производствено-териториален принцип. Вместо десетките основна бойна единица на ВО сега станаха шесторките, организирани не само по квартали и села, но и в производствените предприятия… Където нямаше условия за създаване на шесторка, изграждаше се тройка. Четири шесторки образуваха една милиционна чета, а четири чети – дружина: четите и дружините имаха вече свой ръководен щаб начело обикновено със запасен офицер.“

„Районът като по-голяма организационна формация на ВО обединяваше всички бойни шесторки, чети и дружини в малките градове и тяхната селска околия. Всички райони в даден партиен окръг образуваха военния окръг, а окръзите в страната бяха разпределени в 5 военни области: Североизточна (включваща Русенски, Варненски и Шуменски окръг), Северна (Плевенски и Търновски окръг), Северозападна (Врачански и Видински окръг), Софийска (Софийски, Кюстендилски, днешните Благоевградски и Пернишки окръг) и Южнобългарска (включваща цяла Южна България).“

„Нормалното функциониране на ВО, нейните специфични задачи и особено предназначение изискват прякото и непосредствено ръководство на ЦК на партията… всички решения и разпореждания на ВО се превеждат в изпълнение само след одобрението на ЦК на партията…“

„Несъгласие или противопоставяне между ВО и партията на практика рядко се получаваха… постоянен и най-близък контрол върху дейността на Централния военен комитет от ЦК на партията… ЦК осъществява тоя контрол чрез свой постоянен представител в ЦК на ВО – до 9 юни това е членът на ЦК на БКП Антон Иванов…”

Структурата на военната организация по места е определена от: Областен военен комитет в състав: началник на областта; началник щаб; завеждащ връзките с ЦК на ВО, както и с окръжните, градските и всички по-важни районни комитети в съответната област, а така също и разузнаването; отговорник по въоръжаването; отговорник за работата в казармите (наричана още антимилитаристична, или съкратено АМИ дейност).     

„Основен принцип в работата на ВО е спазването на най-строга конспирация… специален шифър, подставен адрес, симпатично (невидимо) мастило, тайни явки, пароли… Грижливо проучване на кадрите… Специална група сътрудници и инструктори на ЦК на ВО: обикновено бивши фронтоваци, запасни офицери от войните, както и действащи офицери „с чин до полковник“…“

Оръжие идва от СССР, Гърция, Югославия. От СССР пристигат моторници с „емигранти… радиостанции... тази в Търговище приела шифровано съобщение от Севастопол за нова пратка с оръжие… с две рибарски гемии…“.

 През май 1921 г. Висшият партиен съвет (след третия конгрес от 1921 г.) приема резолюция, с която се признава необходимостта от „нелегални революционни организации“.

Положението в страната през трите години след края на войната – завършила с поражение за България – се изостря главно поради икономическите трудности, голямата част от армията е демобилизирана и по-специално офицерския корпус, който е силно орязан според разпоредбите на мирния договор от Ньой, подписан през 1919 г. Към всичко това се прибавя и присъствието на съглашенски войски в страната, както и силните настроения в полза на левите партийни групировки. Подобно е положението и в другите европейски страни, озовали се в лагера на победените след края на Европейската война: това е период на метежи, въоръжени схватки между враждуващи партийни групировки, опити за революция, в атмосфера на обща несигурност.

От тази ситуция се възползват левите сили – не само в България, но и в цяла Европа. Те са инспирирани и поддържани от Съветска Русия, която, макар и увлечена в кървава гражданска война, намира време, сили и средства да помага, а нерядко и да ръководи метежи и бунтове в цяла Европа. В Унгария агентът на Коминтерна Бела Кун („касапинът от Одеса“) заедно със свои съмишленици, унгарски комунисти, успява да завземе властта в Будапеща и да наложи кратък, но много кървав режим на насилие и терор, но метежът бива потушен след като румънски военни части влизат в Будапеща и прогонват превратаджиите. Ноемврийската революция от 1918 г. в Германия преминава през няколко фази и завършва със Спартакисткия бунт през януари 1919 г. Избухва революция в Берлин, водена от немски агенти на Коминтерна: „червената“ Роза Люксембург (полска еврейка), Карл Либкнехт и други. Има революция в Хамбург и в Бавария, където е обявена т.нар. Баварска съветска република. Всички тези бунтове са потушени (от социалдемократическо правителство!), но развръзката е още далеч, понеже германското общество е като че ли фатално разделено между лявото и дясното.
       През 1923 г. междуособиците продължават с опитите на Адолф Хитлер да вземе властта в Мюнхен, но пучът на националсоциалистите не успява и завземането им на властта е отложено с десетина години.
В Турция младотурците под водачеството на Мустафа Кемал, по-късно наречен Ататюрк, баща на турците, завършват революцията си, свалят султана и обявяват република, водят военни действия срещу Гърция, побеждават, обръщат се срещу арменското малцинство и се сприятеляват със Съветска Русия, също загубила Европейската война.

 Безредици – на много по-ниско ниво – има в Румъния, в Гърция, в Холандия, Франция и Белгия. България не остава назад.

Политическата обстановка в страната е крайно нестабилна. Само за година и четири месеца у нас се изреждат шест правителства с четири различни министър-председатели. След оставката на правителството на Васил Радославов (либерали, народнолиберали и младолиберали) през юни 1918 г. на власт идва Александър Малинов с Демократическата партия; той съставя две правителства, второто е широка коалиция, в която участват БЗНС, БРСДП - широки социалисти, Радикалдемократи и Народната партия, но управлява само пет месеца – до ноември 1918 г.

Сменя го Теодор Теодоров, който също формира две правителства и се задържа единадесет месеца – до октомври 1919 г. Двете правителства са коалиционни: Народна партия, Радикалдемократи, Прогресивни либерали, БЗНС и БРСДП (ш.с.). След изборите през август 1919 г. Александър Стамболийски и неговият Български земеделски народен съюз (БЗНС) получават най-много гласове и образуват правителство, в което преобладава БЗНС, но има и други партии: Народната партия и Прогресивни либерали.

Нестабилната политическа ситуация поражда несигурност сред обществото, държавата изнемогва и мъчно удържа насилствените действия на редица политически сили, главно комунисти и анархисти, които се стремят да използват обстановката за своя изява. Това е период на стачки, атентати, политически убийства и повсеместни нарушения на обществения ред и сигурността в страната.

Подготовката на БКП за въоръжен сблъсък с легалните власти е в ход. През ноември 1919 г. полицията залавя сандъци с бомби и динамит, складирани у комунистически терористи, които са арестувани. На 4 ноември лидерите на ВМРО Тодор Александров и Александър Протогеров са арестувани от властите, но успяват да избягат от ареста с помощта на Антон Прудкин, който е началник на полицията и градоначалник в София.

В края на следващия месец избухва огромна по размер железничарска стачка, която е провокирана от комунистите, но по-късно към стачката се присъединяват и социалдемократическите железничарски синдикати. Страната е парализирана и само страхът от окупация от съглашенски военни части с цел въдворяване на ред и законност кара правителството да я потуши, дори и с цената на провокации.

На 20 срещу 21 януари 1920 г. същият Антон Прудкин ръководи взривяването на надлеза в „Надежда“, диверсантска акция на правителството на БЗНС. Властта приписва инцидента на комунистите и успява да разгони стачкуващите, като ги мобилизира, прави ги военно отговорни и арестува част от техните ръководители. По-късно същата година Прудкин е уволнен от постовете, които заема, а през 1925 г. признава за деянието си и е осъден на доживотен затвор.

БЗНС среща сериозна съпротива от коалиционните си партньори в правителството. За да се освободи от тяхната опека, на 20 февруари 1920 г. Александър Стамболийски предизвиква разпускането на Народното събрание. Насрочени са парламентарни избори, които са проведени на 28 март с.г. Те донасят голяма изборна победа на земеделците – 349 212 гласа и 110 депутатски мандата. За да може да образува самостоятелно правителство обаче, БЗНС предизвиква касирането на 13 народни представители от други партии. На 21 май е съставен нов кабинет само от земеделци.

Проблемите пред властта съвсем не са преодолени. Безредици, политически убийства и прояви на организирано насилие продължават.

На 24 януари 1920 г. край Пещера е убит Михаил Такев, един от главните водачи на Демократическата партия, деец от македонското движение, няколко пъти министър, виден адвокат и общественик. По-рано – през 1897 г. – срещу него е извършен друг атентат – несполучлив, но тогава куршумите улучват неговия приятел и съпартиец Алеко Константинов. За убийството е обвинен анархо-комунистът Георги Донски, който по това време е бил с група крайнолеви екстремисти.

Твърдяло се е, че в убийството е замесен БЗНС, но тази теза не е била доказана при дознанието и пред съда. Подозрение за деянието пада и върху комунистическата партия. Георги Донски се предава на полицията, но е убит при опит за бягство преди завършването на съдебния процес. За съучастие в убийството са осъдени трима членове на групата на Донски. На името на Такев има площад в София и негов паметник.

На 3 март 1920 г. е извършен голям атентат в кинотеатър „Одеон“ в София. За тази дата е насрочено голямо обществено събрание, на което трябва да говори Пьотр Рис, емигрант от Русия, известна политическа фигура от конституционно-демократическата партия на П. Н. Милюков. Очаква се да присъстват народни представители, министри и редица представители на софийския политически елит (на събранието присъства и Иван Михайлов, бъдещият водач на ВМРО, станал лидер след убийството на Тодор Александров през август 1924 г.). Адската машина, скрита в първите редове, експлодира преждевременно, но жертвите не са малко: шест души са убити и повече от 15 са ранени. Вината е хвърлена върху комунистическата партия, която отрича да е замесена в атентата, но и досега версията за комунистическо участие не е убедително отхвърлена.

На 24 май 1921 г., на деня на св. св. Кирил и Методий, избухва бомба по време на ученическата манифестация, която се движи по бул. „Дондуков“ на път към двореца. Бомбата се оказва халосна и не причинява жертви, но има контузени деца. Обвинените за взрива комунисти хвърлят вината върху своите противници. След години „фашистки бандити“ са обвинени от комунистите, че във връзка с тази терористична акция опожаряват комунистическия „Народен дом“ и кооперация „Освобождение“. В-к „Работнически вестник отбелязва „... бандата действаше точно по примера на фашистите в Италия, както и учеше цялата буржоазна преса, която подготвяше и насъскваше към вчерашните варварски изстъпления“.

Софийското партийно ръководство е наредило „да се вземат необходимите мерки за охрана на клубовете, на събранията, на митингите и на партийното имущество в цялата страна и призовава решително да се отбива всяка подобна акция“.

По-късно, на 16 септември 1921 г., се съобщава за инцидент в с. Дълбоко, Старозагорско, където „... фашистка банда се опитва да тероризира комсомолци, но си получава заслуженото...“.

През 1921 г. Григори Зиновиев, един от петимата ръководители на СССР (другите са Ленин, Троцки, Каменев и Сталин) и председател на Коминтерна, по време на на Третия конгрес на Интернационала в Москва определя правителството на Стамболийски като фашистко. През януари 1923 г. Коминтернът също заявява, че светът е разделен на два лагера – комунистически и фашистки.

Семантичното настъпление на комунистическите ръководители е вече пуснато в действие и още през 1921 г. техните противници са вече наричани фашисти. Въведената лексика ще остане в сила чак до наши дни. И през 2018 г. – след почти 100 години – всеки неприятел или противник на комунистите (не само в България) ще бъде наричан фашист. Както повечето догми на българския комунизъм, така и заиграването с лексикално-семантични извращения, води произхода си от Москва. А фашистите – както е известно и е прието поне в историографията – са политическо движение в Италия.

То е основано през март 1919 г. като съюз на бойните групи – черноризците на Бенито Мусолини ( Fasci di combattimento) и представлява една от няколко подобни формации, борещи се до края на 1920 г. за надмощие по улиците на изтерзана след войната Италия. Чак през 1922 г., след избирането на Мусолини в камарата на депутатите и организирането на т.нар. Марш към Рим (27–29 октомври 1922 г.), властта е поета от Дучето, който е назначен от краля Виктор Емануил за министър-председател.

През февруари 1922 г. в София избухва  „Университетската криза“. Тя трае чак до август на същата година. Правителството се опитва да се намеси в автономията на университета, уволняват се преподаватели, разпръсната е студентска демонстрация и се създават финансови затруднения. Под натиска на обществеността е отстранен министърът на просветата Стоян Омарчевски и е призната автономията на университета.

През март 1922 г. правителството спира цензурата, вдига се военното положение, а военните съдилища са разпуснати. Тези смекчени мерки от страна на БЗНС не могат да умиротворят страната. Насилието и безредиците продължават.

На 21 май 1922 г. в София бада убит известният общественик и председател на Народния сговор Александър Греков. Той е бил български политически представител във Франция, Швеция и Швейцария, образован и ерудиран журналист и политик, основател и главен редактор на в-к. „Слово“, орган и трибуна на българската консервативно настроена десница. Най-вероятният извършител на покушението е Васил Бончев Икономов, български анархист, един от най-изявените деятели на това движение. Вината отново се хвърля върху комунисти или земеделци, въпреки че анархо-комунистите поемат публично вината за убийството. Според тях убийството на Греков е заради това, че се е противопоставил на исканията на стачкуващите кюстендилски тютюноработници (той е директор на Сдружението на тютюневите експерти).

Заради същата стачка на 8 юли 1922 г., е убит Пано Чуклев, славещ се като дясната ръка на Михаил Такев. Той е бивш градоначалник на София по време на Владайските събития, съдия и следовател и поддиректор на тютюневата фирма „Ориент табак“. Атентатът срещу него е приписан на комунисти или на анархо-комунисти.

След няколко дни е застрелян главният надзирател на Софийския затвор, а на 25 август същата година е убит друг редактор на в-к. „Слово“ – Александър Цеков. Набедените за убийствата комунисти настояват, че покушенията са извършени по нареждане на Федерацията на анархистите. Убийците не са намерени.

Между редицата комунистически престъпления са убийството на софийския прокурор Димчев, нападението и убийството на капитан Беров на гара Костенец, атентатът във военния склад във Враца и осуетен атентат с поставена адска машина във Военния клуб в София.
      Земеделското правителство се опитва да обуздае безредиците, убийствата, стачките и насилието, но положението му се изплъзва.

Също по това време – през и особено след 1922 г. – отношенията между БЗНС и БКП (т.с.) се влошават. Една от причините е, че комунистите са най-главният реален парламентарен противник на земеделците. Комунистическата партия е и важен конкурент в селата и малките градове, където БЗНС очаква да има влияние. Образуването на Единен фронт, замислен, подготвен и организиран от БКП – към който се присъединяват формално или не редица анархистични и други революционно настроени групи, – създава допълнителни трудности на земеделската власт.

През май 1921 г. в София се провежда Третият конгрес на БКП (т.с). Разглеждат се тезиси по аграрната политика на партията, без да се стигне до конкретно решение. Вместо установяване на по-тесни връзки с БЗНС – политика, която се препоръчва от Коминтерна – партията приема резолюция, която налага подготовка и организиране на „нелегални революционни организации“ и съсредоточава усилията на членовете си към отпор на „настъплението на едрия капитал в страната“.

Но московският интернационал взима други решения. Третият конгрес на Коминтерна (22 юни – 12 юли 1921 г.) издига единния фронт на работническата класа със селячеството като основно средство за постигане на по-голямо влияние сред трудовите класи. Четвъртият конгрес (5 ноември – 5 декември 1922 г.) потвърждава тактиката на единен фронт.

Българските комунисти явно не са в състояние да изпълнят конкретните нареждания от Москва. Правителството на БЗНС и лично министър-председателят Александър Стамболийски виждат в комунистическата партия претендент за властта и особено ненавиждат политиката на партията в селата, където земеделците смятат, че е тяхна законна територия на действие. Усилията на БКП са основно насочени против буржоазните партии поради неизживените сектантски доктрини за класовия враг, едрия капитал и мними фашистки попълзновения.

През август–септември 1922 г. „БКП (т.с.) отново е в състояние на пълна бойна готовност. Комунистическите бойни групи от Търновско биват съсредоточени в окръжния град, за да се намесят – при нужда – най-решително в борбата срещу буржоазните сили“. Вестникът „Народна армия“ призовава към „... въоръжение на трудещия се народ от градовете и селата! Агентите на богатите – в затвора, оръжието – в ръцете на народа“.

Изглежда, че по същото време в София от Москва е пристигнал Владимир Дмитриевич Бонч-Бруевич (1873–1955). Той е известен и много влиятелен болшевик-революционер с богата биография в служба на Болшевишката партия, СССР и Коминтерна, особено близък с Ленин, говори се, че той е бил фактически неговият секретар.

В разговор между Григор Чешмеджиев и Димо Казасов, и двамата известни водачи на социалдемократическата партия (и двамата на 9 септември 1944 г. стават министри в ОФ кабинета на Кимон Георгиев), се обсъжда посещението в София на Бонч-Бруевич, който по думите на Чешмеджиев е дошъл като „близък сътрудник на Троцки, за да ръководи общата акция на правителството с комунистите“. Казасов вероятно не е повярвал, но в брошурата на Чешмеджиев „Сноп лъчи в тъмнините на заговора" (С., 1925) се повтърждава идването на Бонч-Бруевич: „Също тъй е вярно, че през това време Бруевич е бил тук, в София. Тогава дружбашите оспорваха тоя факт, но след време се доказа, че писаното в „Епоха“ за въпросния Бруевич бе вярно.“

Вероятно посещението на Бонч-Бруевич е имало за задача да сближи позициите на БЗНС и БКП за общ фронт срещу буржоазните партии. Такава е била и новата политика на Коминтерна за привличане на селяните като съюзници на комунистите в борбата за власт на последните. БКП – видно от документи и литература по въпроса – не са имали нищо против сближението, въпреки преследванията срещу тях от страна на земеделския режим, но Александър Стамболийски се е чувствал достатъчно силен, за да не приеме съюз с тях.

Под контрола на държавната власт са поставени повечето държавни институции, дори и църковните дела, които в България традиционно са под държавна закрила, но не и под политическия контрол на една партия. Освен това, овладели напълно политическата власт, земеделците се чувстват – и действат – като еднолични господари в страната и са безкомпромисни към своите противници – отляво или отдясно.

На 15 април 1922 г. Демократическата и Обединената народно прогресивна партия постигат съгласие за координация на действията си и за едно бъдещо управление, а на 6 юли 1922 г. към тях се присъединява и Радикалната партия. Образува се Конституционният блок, в чието ръководство Андрей Ляпчев играе централна роля.

Блокът обявява свикването на голям събор в Търново на 17 септември. Също в Търново земеделското правителство насрочва за същата дата конгрес на цвеклопроизводителите. Публично изразената цел е чрез насиле да се парират опитите за обединение на опозицията. На 16 септември ръководителите на Конституционния блок –  Н. Цанов, Т. Теодоров, Ст. Данев, Ал. Малинов, М. Маджаров, Ст. Костурков, П. Стоянов и др. –  пътуват с влак към Търново, където на следващия ден трябва да се открие съборът. На гара Долни Дъбник те са посрещнати от оранжевогвардейци и участници в свикания от БЗНС конгрес на цвеклопроизводителите и са малтретирани и унижавани. Същото се случва и в Русе. На 17 и 18 септември на побой и унижения са подложени всички привърженици на Конституционния блок в Търново. Някои от ръководителите на Блока са принудени да напуснат страната.

Ляпчев остава в София като представител на Конституционния блок, но въпреки че не е сред малтретираните в Търново и Горна Оряховица опозиционни лидери, на 26 септември е арестуван без съдебна заповед и в нарушение на депутатския му имунитет. (По-късно, на 1 декември Ляпчев, заедно с колегите си, е преместен в Шуменския затвор. Процесът срещу опозиционните лидери се забавя поради липса на доказателства за извършени престъпления.)

На 19 ноември правителството на БЗНС провежда референдум за съдене виновниците за националните катастрофи през 1913-1918 г.: военни лица и министрите от кабинетите на Иван Евл. Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов. Въпреки възраженията на опозицията, че референдумът е противоконституционен, министрите от тези кабинети са арестувани и затворени. След продължителен съдебен процес на 21 март 1923 г. са прочетени присъдите: от пет години лишаване от свобода до доживотен затвор и отнемане на гражданските и политическите права.

За справяне с продължаващото безредие, убийства и четнически нападения земеделското правителство предлага, а Народното събрание гласува и приема специален „Закон за изтребление на разбойниците“. Той влиза в сила от декември 1922 г. Новият закон не отменя, а допълва Закона за ограничаване кражбите, убийствата, тежките телесни повреди и палежите, приет от Народното събрание на 19 юли 1920 г. Наказанията, предвидени в новия закон, са сурови, например:

Чл. 4. На отличилите се при преследването потераджии се дава възнаграждение от общия кредит, който се отпуска за изтребление на разбойничеството. Размерът на възнаграждението ще се определи и дава от Министъра на вътрешните работи.

Чл. 5. Потераджия, който убие или залови разбойник, получава награда от 5–20 хиляди лева. Ако ли потераджията или длъжностното лице, което ги преследва, бъде убито, семейството му получава до 50 000 лв. обезщетение и инвалидна пенсия. Ако ли само осакатее, то получава награда 20 000 лв. и инвалидна пенсия. Лекуването на всички ранени и заболели по преследване на разбойниците е безплатно.

Наградите се отпускат със заповед от Министъра на вътрешните работи.

Чл. 11. Заловените разбойници се съдятъ отъ областния съдъ въ околийския центъръ, въ района на който са заловени, въ 7-дневенъ срокъ отъ залавянето имъ по закона за углавното съдопроизводство (чл. 649–656).

Съдътъ веднага съ пристигането си взема всички мерки и разпоредби да гарантира бързото разглеждане на делото.

Забележка: Всички власти са длъжни да даватъ най-голяма спешность на разпоредбите на съда.

Чл. 12. Осъдениятъ на смърть разбойникъ се обесва на публично място въ центъра на околията (курсив на автора, НГА).

Законът от декември 1922 г. на кабинета „Стамболийски“ има предшественик – от 1887 г. При сравнение на текстовете на двата закона се вижда, че разликите са значителни, например в това, че според първия потераджиите са получавали месечно заплащане и към него – награда, ако убият или заловят разбойник. Размерът на наградите в новия закон е чувствително завишен –  ако през 1887 г. то й е от 50 до 500 лева според „важността на разбойника и степента на подвига“, 25 години по-късно размерът е от 5000 до 20 хиляди лева. Ето извадки от закона от 1887 г.:

Чл. 13. Разбойниците, укривателите и съучастниците им, както и всички лица, които с оръжие в ръка би си позволили да произвеждат или би произвели бунт срещу държавата, се съдят от полевите военни съдилища.

Чл. 9. Всеки потераджия, който убие или улови жив някой разбойник, получава според важността на разбойника и степента на подвига от 50 до 500 лева награда, която се отпуща с приказ от Министъра на вътрешните дела.


     Виж приложение №1 за пълните текстове на законите за преследване/изтребление на разбойниците от 1880 до 1944 г., включително Законите за защита на държавата от 1924–1925 и 1942 г., санкциониращи още от 1922 г. онези, които с оръжие в ръка биха си позволили да произвеждат или биха произвели бунт срещу държавата.

След началото на 1923 г. управляващите от БЗНС насочват ударите си срещу БКП и анархистите. Полицията извършва арести на комунисти и анархисти в София, Пловдив, Нова Загора, Ямбол и другаде. Скоро след това следват Ямболските събития.

На 26 март 1923 г. в Ямбол се свиква голям митинг против решението на земеделското правителство да изземе оръжието от населението. Когато полицията се опитва да разпръсне митинга, започва престрелка. Има жертви от двете страни, появяват се сведения за 18 убити от полицията. Следват масови арести, задържани са около 200 души.

На 23 март 1923 г. е подписана т.нар. Нишка спогодба между България и Сърбо-хърватско-словенското кралство. В нея се предвижда обща охрана на границата и действия срещу македонското четническо движение. Има и тайни клаузи. 

Парламентарните избори за ХХ ОНС, състояли се на 22 април 1923 г., са спечелени от БЗНС. Те получават 546 499 гласа, или 52,7% от подадените общо 1 037 000 гласа. На второ място са БКП със 195 993 гласа (18,9%), а на трето – Конституционният блог със 160 735 гласа, или 15,5%. Поради разпоредбите на избирателния закон БЗНС има 212 депутати, или 87% от общо 245 избрани народни представители. Пълната победа на земеделците увеличава тяхната самоувереност и води до засилване на режима на диктатура на БЗНС. Народното събрание просъществува много кратко: то е открито на 21 май, а на 9 юни БЗНС е свален от власт. Официалното му закриване е на 22 септември 1923 г.

Нападано от комунисти и анархисти, земеделското управление от дълго време е загубило симпатиите на голяма част от офицерството, интелигенцията и градските среди, както и всички други политически партии в страната. Но истинска и непосредствена заплаха за режима не са легално съществуващите опозиционни партии: те не разполагат с въоръжени милиции, нито имат настройка за насилствени действия. Съществуват обаче поне две групи от противници на БЗНС, които са в състояние да задействат въоръжена съпротива. Това са – освен бойните групи на комунистическата партия и анархо-комунистическите чети, които вече воюват срещу властта – и отрядите на ВМРО, съсредоточени в югозападната част на държавата, но готови да се озоват по заповед където и да е другаде. 

 

Потенциална опасност идва и от разквартируваните в България белогвардейски части, които са антикомунистически настроени и ненавиждат правителството на БЗНС, което според тях толерира местните комунисти, но и флиртува с болшевишкия режим в родината им. Вкупом тези три въоръжени, обучени и опитни врагове надвишават поне двойно официалния състав на съществуващата армия, а и самата тя – поне нейният команден състав – не изпитва абсолютна лоялност спрямо властта. Паравоенните части по селата – т.нар. Оранжева гвардия, които поддържат правителството, са малобройни и зле въоръжени.
     

Появява се афера с белогвардейски привкус.

 

 На 11 срещу 12 април 1922 г. избухва бомба в американската легация на ул. „Раковски“ и „Славянска“ в София. Щетите са значителни: потрошени са две от стените и прозорците на сградата, стъкла са се посипали и от домовете отсреща на улицата, а в градината на легацията се открива огромна дупка. Правителството привиква чуждите мисии и се стреми да ги убеди, че това не е работа на българи. Министърът на вътрешните работи Райко Даскалов, който обявява възнаграждение от 50 000 лева на онзи, който залови или помогне да бъде заловен злодеят, заявява: „Тоя атентат е чудовищен и аз бързам да го порицая - подобно злодеяние се случва за пръв път у нас.“ И малко по-надолу: „Това грозно дело не може да е извършено от българин.“

 

Американският пълномощен министър не се съгласява с това становище.

Започва търсене на виновници. Атентаторът така и не е открит. Но думите на министър Райко Даскалов, че атентатът не може да е дело на българин, се подкрепят не само от управляващите, но и от опозицията, както и от пресата, която е силно политизирана. Уликите, или по-скоро усилията на правителството, се насочват към белогвардейците на барон Врангел, пристигащи у нас след разгрома на Бялата армия в гражданската война в Русия.

През 1920–1922 г. в страната пристигат или преминават през нея около 90 000 руски военни от армията на барон Врангел. Повечето от тях минават транзит към Кралството на сърби, хървати и словенци (след това Югославия), Чехословакия, Полша, Франция, Германия и други страни. В страната остават и трайно усядат не повече от 20 000 души, повечето от тях без семейства, с военни чинове и въоръжени. Руснаците са обединени в два корпуса – Първи армейски под командването на генерал Кутепов и Донско-кубански под ръководството на генерал Абрамов.

Белогвардейците живеят в опразнени български военни бараки и жилища, пазят оръжието си и се ползват със статут едва ли не на екстериториалност, те имат руски генерали, руски училища, съдилища и т.н. Те са настроени против новите болшевишки управници в страната им, току-що са воювали срещу тях и таят надежди за скорошно завръщане в своята родина.

Понеже българските комунисти са на страната на враговете им, неприязънта, изпитвана от белогвардейците спрямо болшевиките, се пренася и срещу българските комунисти.

Чувствата са споделени: БКП е техен противник и в това отношение заема позиция, сходна с правителствената, въпреки съществените различия и омразата, която земеделската власт таи против комунистите. Самото пребиваване на белогвардейците в България дразни комунистите – естествен съюзник на болшевиките в Русия. Правителството на Стамболийски също не желае идването и настаняването им в България, но отстъпва под натиск от правителствата на Антантата, главно Франция и Англия. По въпроса за белогвардейците интересите на БКП и БЗНС съвпадат.

Съветската власт възразява против настаняването им в България и постоянно прави постъпки пред правителството на БЗНС за напускането им. Тези въоръжени части, намиращи се в близост до Русия (има и много още останали в Турция, главно в Истанбул) са опасност за болшевиките, макар че формално гражданската война е приключила с победа на Червената армия.

Започналото разследване на виновниците за атентата в американската легация се пренася върху дейността на врангелистите в България. Скоро се оказва, че руският генерал Комисаров (който сътрудничи на дирекцията на Обществената безопасност) е агент провокатор, играещ тройна игра между Германия, болшевишка Русия и латвийския барон Врангел. Обиск е направен у генерал Владимир Витковски, който „доказва“, че той, заедно с представители на опозиционния Конституционен блок, е участвал в заговор срещу правителството.

На 10 май началник-щабът на българската армия генерал Топалджиев разкрива пред вестниците заговор на белогвардейците у нас, който целял заедно със запасните офицери да бъде свалено правителството на БЗНС и България да бъде превърната по неговите думи в Задунайска губерния. Междувременно във вестниците се отпечатва сензационно писмо на барон Врангел до шефа на белогвардейското разузнаване полковник Самохвалов. В него се споменава план за завземането на властта в София – описани са всички важни обекти – гарата, електроцентралата и др. Изворът на сведенията – вероятно провокативен – е от българските комунисти посредством съветската мисия в София.

Съобщава се, че на 9 април 1922 г. адмирал Врангел (от своя щаб в Сърбия) е дал заповед на полковете си за действие. Атентатът в американската легация е на следващия ден. Информация за готвения в българската столица преврат от белогвардейците е поместена и в съветския вестник „Правда“. Заговорът е в ход и двете партийни разузнавания – на БКП и на БЗНС, всеки ден дават тревожна информация на правителството.

Капитан Димитър Тодоров от Шумен, за когото се знае, че е свързан с комунистите, намира писмо от барон Врангел до подполковник Никола Рачев. Белогвардейският главнокомандващ пише, че трябва да се извърши държавен преврат с руските части, като се свали правителството на Стамболийски и се разгромят комунистите. Замисля се мобилизация на руските офицери и войници в основните гарнизони. По команда от генерал Врангел на територията на България трябвало да навлязат и руски части от Сърбия и Турция.

Съдържанието на писмото стига до министрите Цанко Церковски и Райко Даскалов. С тревожните новини бил запознат и премиерът Стамболийски, който е на международна конференция в Генуа, Италия. Официозът „Земеделско знаме“ нашироко отпечатва изобличителни разкрития и документи. Правителството решава да действа незабавно.

На 9 септември 1922 г. са арестувани генералите Кутепов и Витковски от гарнизона в Търново. Полицията прави обиски в казармите и жилищата на висшите руски офицери, където са намерени военностратегически планове за подготвяния преврат. Веднага са запечатани складовете с муниции и оръжие на руснаците. Само за няколко дни от България са изгонени 33 руски генерали и 57 висши офицери. Повечето от тях заминават за Белград, където е барон Врангел. Почти във всички български градове земеделското правителство изгонва от казармите руските войски.

На много места белогвардейците са и обезоръжени. „Превратът“ е предотвратен и значителна част от врангелистите напускат страната. Кампанията, начената от БКП за разобличаването на белогвардейците, е подхваната и от земеделските среди, които също разпространяват уличаващи доказателства против водачите на Бялата армия в България, намират се планове на София с указания на главните места, където трябвало да бъдат съсредоточени частите, които взимат участие в преврата. На 16 май в „Работнически вестник“ излизат подробни разобличения.

Стамболийски, който е на конференцията в Генуа заедно с финансовия министър Марко Торлаков, изпраща телеграма до министър Райко Даскалов белогвардейците да бъдат изгонени от България. От София за Варна, а оттам за Истанбул са изпратени генералите Шатилоев, Самохвалов, Комисаров и Витковски. Враговете на България са открити; на белогвардейците се приписва и атентатът в американската легация.

СССР с помощта на българските комунисти започва пропагандна акция сред белогвардейците. Постоянният представител на България в ОН Коста Тодоров е посетен в Лозана от двама мъже – един французин и един руснак. Те искат България да допусне делегация на съветския Червен кръст, за да се помогне на желаещите белоемигранти да се върнат в Русия. Коста Тодоров докладва искането на премиера Стамболийски, който се съгласява.

Въпреки че България не е установила дипломатически отношения със СССР, политиката на Александър Стамболийски към болшевишката държава е дружелюбна, ако не и приятелска. Той дава разрешение за пристигането и установяването в страната на огромна мисия-делегация – над 300 (400?) души! – на съветския Червен кръст под предлог да помага за изпращането на помощи от България за страдащите от глад в Русия, както и да убеждава белогвардейските части да се върнат в страната си.[1]

Делегацията на Червения кръст обаче се оказва прикритие на ЧК – съветското МВР. Коста Тодоров си спомня: „Срещнах в тази съветска делегация хора, които носеха всичките белези на закоравели чекисти... всичките пътуваха под чуждо име. Бях често с тях, но когато питах за нечие име, отговорът беше: „Е, да кажем - Максим.“ Чекистите червенокръстци заедно с БКП създават Съюз за връщане в родината. Около 4000 белогвардейци, които получават амнистия, са изпратени през Истанбул обратно в Русия. Същевременно органът на БКП „Работнически вестник“ започва яростна кампания против останалите врангелисти. На 16 май 1922 г. вестникът публикува призив за изгонването им от страната, като атакува главно създадения опозиционен Конституционен блок:

 

„Буржоазният блок не е в състояние да унищожи чрез легална политическа борба Комунистическата партия, главната пречка по пътя за постигането на неговата цел. Затова той търси помощта на врангеловската контрареволюционна армия. Буржоазният блок иска с помощта на чуждите войски да завземе властта, да унищожи Комунистическата партия, да прехвърли тежестите на мирния договор върху гърба на народните маси, да продаде на чуждите завоеватели независимостта и свободата на българския народ, да го окове във веригите на икономическото, политическото и социалното робство.

Свободата и независимостта на българския народ е в опасност! Ние зовем целия български народ да се вдигне и сплоти под знамената на Комунистическата партия и да се бори за незабавно разоръжаване, разпускане и изгонване щабовете на врангелската армия, под съд предателите от буржоазния блок! Мир и съюз със съветската република! Унищожаване на мирния договор и военните задължения! Обезпечаване на жизнените интереси на народните маси…

Ударът на реакцията е насочен не само против Комунистическата партия, но и против свободата и независимостта, срещу живота и бъдещето на целия български народ…

КП ще употреби всички сили и средства, за да запази себе си и да закрепи народната свобода и независимост.“

 

Полицията нахлува в руската легация, където живеят представителите на барон Врангел, и като по поръчка открива в мазетата оръжие, оперативен план за завземане на министерствата и списък на офицерите, които ще участват в преврата. Започват арести на замесените белогвардейци. Генерал Покровски напуска София в посока на Кюстендил, но е предаден и при опит да избяга е застрелян.

 

След свалянето от власт на Стамболийски Коста Тодоров, когото деветоюнският преврат заварва пълномощен министър в Белград, остава в Югославия като политически емигрант. Там той среща Станчо Трифонов – бивш началник в софийската полиция. Трифонов му разказва истината за „преврата“. Червенокръстците чекисти дали на висшия полицай 20 000 лева, една златна табакера и му обещали още, след като свърши работата. Трифонов и един белогвардеец, работещ за чекистите, взели карта на София, белязали я с точки и съставили списъка с имена на „участници в преврата“. Този хвърчащ лист бил пробутан на Стамболийски като „оперативен план“.

Според Коста Тодоров премиерът бил много наивен. „Последен откриваше авантюриста и измамника“ – твърди той. Възможно е обаче Стамболийски да е съзрял добър повод да се отърве от тази организирана и трудна за контролиране сила в държавата. Делегацията на съветския Червен кръст си е свършила добре работата. Трифонов така и не получава обещаната сума. След деветоюнския преврат той случайно среща чекиста „Максим“ в състава на една съветска търговска делегация в Прага, но получава от него само добра почерпка.


   
Нишкото споразумение или Нишката спогодба (на сръбски: Нишки споразум или Niški sporazum) от 23 март 1923 г. е спогодба между България и Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави.

При посещението си в Белград през ноември 1922 г. българският министър-председател Александър Стамболийски предлага да бъдат обсъдени всички спорни въпроси между двете страни. На 14 ноември българската легация в Белград връчва нота до югославското правителство с предложение за създаване на смесена комисия, която да разгледа тези въпроси. Правителството дава съгласието си на 15 декември, като предлага в комисията да бъдат включени представители на министерствата на външните и вътрешните работи, правосъдието, финансите и войната. През следващите месеци обаче форматът на планираната конференция и комисия се стеснява значително, както и обхватът на разглежданите въпроси.

Конференцията започва на 1 март 1923 г. в Ниш и трае до 17 март. Българската делегация се оглавява от генерал-щабния полковник Стефан Нойков и в нея са включени още двама военни. Ръководител на югославската делегация е началникът на отдел „Обществена безопасност“ при Министерството на вътрешните работи Живоин (Жика) Лазич, известен с антибългарската си активност във Вардарска Македония. През септември 1923 г. той създава Сдружението против българските бандити - паравоенна организация за терор над българското население, целяща да спре подкрепата за четите на ВМРО.

След Нишката спогодба той е помощник-министър на вътрешните работи. През 1927 г. Жика Лазич участва в Скопския студентски процес срещу дейци на ММТРО, а на 13 юли 1928 г. членът на ВМРО Иван Момчилов извършва атентат срещу него в кабинета му в Белград, след което се самоубива. Атентатът не сполучва и през 1929 г. Жика Лазич става бан на Вардарската бановина със седалище Скопие; умира след Втората световна война в Канада.

Публично изтъкваната цел на конференцията е нормализирането на положението по българо-сръбската граница в Македония във връзка с дейността на ВМРО. Българската страна повдига редица въпроси, свързани с Македония, но югославяните приемат за обсъждане само технически въпроси. На няколко пъти конференцията е изправена пред провал, но по лично настояване на Александър Стамболийски се приемат югославските предложения за споразумение с някои редакционни поправки.

Със споразумението България „се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия и да оказва съдействие на югославските гранични органи при охраната на границата срещу четите“. В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата - подсилване на гражданските и военните власти в пограничните райони, изсичане на дърветата край границата и други. Допуска се дори навлизане на югославски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония.

С подписаната Нишка спогодба българските земеделски управници се задължават да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени.

В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”.

Съществуват сведения, че Нишкото споразумение или спогодба далеч не е ограничено в официално съобщения текст. Имало е тайни клаузи, които дават на споразумението съвсем различен характер от този, който се съобщава на публиката.

През 1953 г. в концлагера Белене Руен Крумов, социалдемократ, журналист, интервюира Христо Стоянов, земеделец, бивш министър на вътрешните работи в последния кабинет на Александър Стамболийски. Той казва дословно:

„Обаче освен официално публикувания текст съществуваха и четири тайни клаузи, които бяха запазени действително в най-голяма тайна. Те не бяха съобщени на Министерския съвет, а още по-малко на цар Борис III. Смяташе се да бъдат оповестени официално постепенно, след като започне тяхното осъществяване.

Тайното споразумение предвиждаше четири етапа в развитието на отношенията на двете страни:

Първият етап се състоеше в сключването на митническа уния между Югославия и България. Това се смяташе да стане в най-скоро време.

Вторият етап предвиждаше създаването на конфедерация между България и Югославия при запазване на съществуващите режими.

Третият етап предвиждаше създаването на Балканска федерация, в която освен България и Югославия трябваше да влязат Гърция, Тракия, Македония и Албания. Държавната форма на федерацията не беше установена, но се разбираше, че това ще бъде република.

Четвъртият етап трябваше да бъде едно незабавно разтуряне на ВМРО от българска страна и Коло сръбских четника от страна на сръбското правителство, за които се смяташе, че ще бъдат постоянна пречка за осъществяването на изброените три етапа.

Никола Пашич (сръбският министър-председател, бел. автора, НГА) беше замолил Стамболийски да не уведомява за нея дори нашия пълномощен министър в Белград – Коста Тодоров, – понеже се опасяваше да не бъдат уведомени французите, а те да осуетят проекта.

...

В 1925 г. аз уведомих Димитър Влахов и Георги Димитров за съдържанието на Нишкото споразумение. Това беше във Виена.”

В светлината на тези признания убийството на Александър Стамболийски в 1923 г. – само 22 дни след подписването на спогодбата - и атентатът срещу Жика Лазич в 1928 г. (и двете действия са извършени от македонски активисти) престават да бъдат изолирани прояви на македонски тероризъм, а придобиват съвсем друго значение. Поне в очите на извършителите и тези, които са заповядали насилническите действия, както и тези, които са ги одобрили, макар и не публично, тези действия не са своеволни, още по-малко прояви на тероризъм, а могат да се тълкуват и като необходими стъпки за запазване на националното и държавническо достойнство.

Намеренията на БЗНС и на правителството на Стамболийски не са нищо друго освен опити за държавна измяна и национално предателство и като такива биха били подсъдни и наказуеми с най-високата строгост на закона. Запазването на четирите клаузи в тайна просто не е било възможно поради броя на участниците в изработването и подписването на споразумението.

Нишката спогодба и правителствените мерки водят до привеждане на бойна нога не само на спомагателната организация в Петричко. ВМРО формира идейна позиция и практика, чийто прицел са източниците на предизвикателствата и онези фактори, които заплашват самостоятелността на македонското освободително движение. Освен това военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката.

На 10 април 1923 г. от името на ЦК на ВМРО Т. Александров изпраща под № 423 „Последно предупреждение” до Ал. Стамболийски. Копие от окръжното получават останалите министри, видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. Категорично е заявено, че ако в Петрички окръг бъдат изпратени отново федералисти и оранжевогвардейци, организацията ще приведе в изпълнение безкомпромисните си намерения от 5 април 1923 г. Към заплашителното писмо Т. Александров прилага окръжни № 416 и 303 от 22 август 1922 г. Поставя се ултимативно въпросът за отделянето на Петричко. В крайна сметка Министерският съвет и БЗНС решават, че не може повече ВМРО да бъде “държава в държавата” и че трябва да се справят с нея.

Въпреки че възлага надежди на опозиционните партии, ВМРО в Петрички окръг не се обвързва с тях. Показателен е следният факт: до 9 юни 1923 г. в Пиринския край не е основан нито един комитет на Народния сговор.

Непосредствено след парламентарните избори от април 1923 г. ВМРО предприема серия от наказателни мерки срещу политическите си противници. На 26 април 1923 г. е убит Ангел Чолев, земеделски деец от с. Либяхово, Неврокопско, в миналото четник на Т. Паница. Край Свети Врач на 7 май 1923 г. е обесен избягалият от автономистите участник в отряда през октомври 1922 г. старши полицай и член на БЗНС Лако Иванов Лазаров от с. Петрово, Мелнишко.

Рано сутринта на 7 май 1923 г. на пътя от Банско за гр. Мехомия (дн. гр. Разлог) е убит ветеринарният фелдшер Симеон Молеров, в миналото привърженик на Я. Сандански, кмет на Банско от 1919 до 1921 г. и председател на местната земеделска дружба. Известен на автономистите като “голям дружбашки ревнител и противник на ВМРО”, той е обвинен и като вдъхновител за убийството на Стоян Мълчанков.

Присъдата на ЦК е изпълнена от четата на околийския войвода в Разложко Илия Попиванов и неговия секретар Иван Стоянов Мълчанков, и двамата от Неврокопско.

 Решено да изпълнява договореностите в Ниш и да спре братоубийствения граждански конфликт в България, на 7 май 1923 г. земеделското правителство приема специално постановление. То има за цел да спре въоръжените действия на автономисти и федералисти чрез арест и затваряне в специални лагери, както и да ограничи легалните прояви на организираното движение, затрудняващи отношенията със западния съсед. Постановлението влиза в сила веднага, в резултат на което биват затворени редица видни представители на македонските българи.

 В Петричко арестите започват още от началото на май 1923 г. Войската заема важните стратегически пунктове в окръга. Всички по-видни земеделци подкрепят дейността на новите околийски началници. Нелегалният състав на спомагателната организация остава недосегаем. Но главните боеви сили на ВМРО са разположени в окръга по цялото протежение на българо-югославската граница, а Т. Александров изпраща заплашителни писма до местните административни управници и иска оставката им.

 Обстановката в окръга през целия месец май е крайно напрегната. Акцията по изземването на оръжието не дава резултат. Населението не желае да нарушава дадената клетва пред ВМРО. На 18 май 1923 г. Т. Александров нарежда изпълняването на смъртните присъди да не става „чрез обесване, а тайно, безследно“, за да не бъдат предизвиквани властите в Петричко.

 На 4 юни 1923 г. министърът на вътрешните работи Христо Стоянов обявява пред столичните журналисти заплашителните писма на Тодор Александров срещу новоназначените околийски началници. Поставен е акцент върху съобщението, че терористи на ВМРО ще ликвидират Ал. Стамболийски, Хр. Стоянов, К. Муравиев и други земеделски водачи. Поводът е използван за нови атаки срещу ВМРО.

 Още на 8 срещу 9 юни 1923 г. в Горноджумайско е убит председателят на окръжното земеделско ръководство и член на Върховния съюзен съвет на БЗНС Петър Трендафилов.

В навечерието на преврата от 9 юни 1923 г. правителството на БЗНС се оказва в едва ли не обсадно положение. Против властта са градското население, интелигенцията, запасните офицери (и немалка част от действащите военни части), македонстващите и силната – до известна степен военизирана – ВМРО, белогвардейските части, намиращи се още в страната, както и всички политически партии, включително комунистическата и нейните присътрудни групи – анархо-комунисти и други разбойнически чети. Не е чудно, че когато превратът се случва, той се радва на мигновен успех. Съпротивата срещу новата власт е незначителна.

 

Бележки

Първа част

Първа глава

Данните за дейността на БРСДП (т.с.) от 1891 до 1919 г. се намират в повечето популярни издания, които се занимават с историята на БКП в нейния най-ранен период. По-малко познати са събитията около основаването на Коминтерна и работата на българските комунисти в него, особено в годините 1919–1936.

Rothschild (1959) е особено ценен за този период, тъй като авторът е ползвал богатите архиви на Коминтерна и неговите издания, главно Инпрекор (Inprecorr на английски, Inprekorr на немски, 1921–1936?) – списание за международни новини и теоретични изследвания, също периодично публикуваните съобщения, брошури, протоколи от конгресите на Коминтерна и отделни трудове, издавани в Западна Европа през годините 1920–1935. Част от тези архиви са в Хага, Холандия и в САЩ.

За същия период вж. Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944 г.). Документи. Т. I и II. С., 2005, както и Коминтерн и идея мировой революции. Документы. Москва, 1998.

Конгресите на БКП от 1919 до 1923 г. – те са само четири – са отразени освен в История на БКП в различните ѝ издания и в Българската комунистическа партия исторически справочник (по-нататък Справочник) С., 1985. Цитатите са от Справочника. Достоверността на казионните издания е под въпрос – вж. главата „Оценка на изворите”.

С. 34: 100 от 130 членове на ЦК на БКП... вж. За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР. Това е брошура, съставена в 1989 г. от специална комисия към ЦК на БКП, за вътрешно ползване с номерирани екземпляри.

За българските емигранти в СССР и българите на съветска служба вж. освен Rothschild (1959) също Oren (1971), Bell (1986) и Справочника. Също Исторически преглед, № 4–5, 1967, с. 119 и Винаров. Двата цитата на с. 37 и 38, също Oren (1971), с. 49 и 41. Други сведения – с. 38–40 вж. Николай Иванов, Нови разкрития: Сталин избивал български комунисти от любов. 10.06.2013, FROGNEWS. Същият, Помнете жертвите на политическия терор. 30.10.2016, Фактор.

Събитията след Европейската война вж. Станев. Броя на членовете на БКП през 1920 г. - Справочника. Освен спомените на Винаров, с. 42 и следващи, сведенията се допълват и от Rothschild (1959), както и от Коста Тодоров. Те споменават – между другото – 20 000 000 лева годишна субсидия от Москва. Корабът от май 1923 г. – вж. Rothschild (1959). Сведенията на Драгойчева, потвърдени от Справочника.

За 1920–1921 г. вж. също Ал. Цанков (2002), Прудкин, Крум Благов, Справочника. Зиновиев за „фашистите” вж. Валентин Радев. Третият конгрес на БКП и новата „бойна готовност“ – Справочника.

Аферата Бонч-Бруевич – Чешмеджиев и Казасов (1925) и (1926). За Референдума от 1922 г. – вж. Гърдев. За анархистите – Пенчева. Белогвардейската афера – Коста Тодоров, който говори за комунистическа провокация, Rothschild (1959), Валентин Бояджиев, Справочника.

За македонците: Тюлеков, Палешутски, Каракачанов, Алтънков (2004), Иван Михайлов, Спомени (1967) и (1997), БЛОГ ВМРО в Пиринско 1919–1934, vmro-harry.blogspot.com/2008/04/10–1922.html. Също Rothschild (1959), Казасов (1949). Нишката спогодба – също Руен Крумов.

 



[1] Една от първите задачи на професор Ал. Цанков след преврата на 9 юни 1923 г. е да изгони съветската делегация. Те са заемали почти целия хотел „България” в София и са били фактически органи на съветското разузнаване и милиция, които освен да следят белогвардейците и тяхната дейност и да вербуват свои агенти между тях са се занимавали и с подривна дейност против българските власти, шпиониране и вербуване на агенти под прикритие. Между тях е имало служители и агенти на Коминтерна, които са вършели куриерски услуги и са били връзката на Българската комунистическа партия с Москва.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки