Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Авторът като герой

24.10.2018

До и от Константин Павлов

 

АВТОРЪТ КАТО ГЕРОЙ

До и от Константин Павлов

по повод новата му стихосбирка

,Агонио сладка"

Птиците изяждат само текста,

а подтекста го изплюват след това -

като костилка -

те не могат да го смелят и премелят...

Из „ЗАЩО!"

 

 

Уважаеми господине,

Можете да бъдете напълно спокоен - въпроси няма да има. Разбрах, дано не греша, че стихотворението ви „Защо!" за рибата Крон-жиг е написано за отбрана: да не би Някой да върне въпросите, съдържащи се в „текста-текста-текста-текстааа", отново към техния автор; да не би Някой да превърне подтекста в текст, преди птиците да са изплюли костилките. Аз поне не искам да съм този Някой, защото знам, че поетите са отмъстителни, отраснал съм както много други със заканата на Дора Г абе: „Който слива с костилка изяде, слива в корема му ще порасте." Знам, че смисълът може да бъде погълнат, но не може да бъде изплют, т. е. изречен, но той живее много повече в утробата, отколкото в мисълта, че полицейското „Защо?" има за цел да го убие още преди да се е родил. Затова ще направя само няколко, например осем, тематични констатации, които си остават изцяло мои и обикалят на почтително разстояние около смисъла на вашите стихове. Не се боя, че ще ми отвърнете с думите на рибата Крон-жиг: „Искам сламена шапка с козирка", защото е известно, че първата работа на автора е да се разграничи от своите персонажи, за да не хвърли сянка върху доброто им име. Тъй като те могат и да се измъкнат от преходността, но той, уви, никога.

К. П. Ако съм ви разбрал правилно, вие ме обявявате за свой литературен обект. Което според вашата логика значи, че от простосмъртен (преходен) автор аз съм въздигнат в ранг на художествен образ. От този момент моето безсмъртие е в зависимост от вашия талант. Стискам ви палци.

I. Промяната: Загубили сте конкретния си опонент, онзи, който трябва да понесе „справедливия гняв на поета" - разбирай иронията и погнусата -и в паниката си сте се нахвърлили върху себе си.

К. П. Нямам високо мнение за тълкуванията на част от читателите ми, но ако повечето от тях така възприемат стиховете ми, значи кръгът е още малък.

Нищо не съм загубил, защото моят опонент не е „конкретен" и временен, а вечен. Поради тази причина се нахвърлям върху себе си. Но това не е паника, а методична битка на живот и смърт. Така е било винаги. Така ще бъде до края на живота ми. С други думи - вашият литературен обект (аз) ви предлага по-сложни психологически решения. От това ще спечели и авторът (вие), и художественият образ (аз).

II. Некрофилията: Сега е време за покойници и вие искате да изживеете сладката агония на чуждото умиране. Затова сам се товарите с вини, които нямате или които поне никой не би ви приписал: „Новият наемател на душата ми е по-мизерен и по-отвратителен от предишния. "Извинявам се за подозрението, но да умреш вместо другите, особено когато те страхливо се колебаят, според учебниците, в които вашата поезия не присъстваше, е един от лесните начини да станеш герой. Днес поемането на чуждата вина е нова героизация, която негласно реабилитира старата.

К. П. Не знам... Не знам. Приписвате ми твърде прозрачна перверзия (и корист). Вашият герой (извинете го) е твърде умен. Ако има някаква интелектуална корист, тя е толкова обусловена от благородни мотиви, че и самият аз не мога да я дешифрирам. Колкото до чуждата вина. Тя не е чужда, тя е обща. И все някой трябва да я приюти (погребе) - иначе тя ще вампиряса. И тогава ще видите... Ако моето „геройство" е толкова лесно, странно е, че не изкушава хитрите храбреци. И някога. И сега.

III. Вината: На една Зимна Аполония нарекоха Любомир Левчев „действащ априлец", а Стефан Цанев - „срамежлив априлец". Тогава никой не дръзна да спомене вашето име, макар че някои аналогии бяха изкушителни. Затова пък вие във „фасул, който не увира" като че ли сам - през спокойствието, гнева и примирението - се обявявате за „срамуващ се априлец". Заради напразните надежди, на чийто огън и един фасул дори не можеш да си свариш. Ако човек веднъж е започнал да се срамува от надеждите си, рано или късно приема цинизма на безнадеждността, решава, че „друг диктува".

К. П. Тук усещам как моят автор леко схематизира образа ми. И не само моя. А може би това са постмодернистични цитати на едно отминаващо си модно отношение към „априлското" поколение. Вашият герой (аз) се чувства притеснен да ви съобщи някои факти от биографията си, защото знае, че грубият факт може да спъне полета на творческо въображение.

Аз наистина съм роден (буквално) на втори април. Други заявяваха същото; само че метафорично. Има разлика.

А колкото до „друг диктува", това е подъл опит да прехвърля някому отговорността, ако написаното от мен бъде уличено в гениалност.

IV. Погнусата: Ако не можеш да се приютиш назад във времето, какво друго ти остава, освен да се поддадеш на погнусата. Сартър, за да обясни защо е погнусен, казва: „Аз ненавиждам своето детство и всичко, което произтича от него." Аз не знам какво е било вашето детство, но, струва ми се, не то е причината да сте по-краен и от Сартър: вие не само изживявате погнусата, но и я превръщате в изход. Да си погнусен, за вас е равно на това да си разбрал.

К. П. Все някъде трябва да се съглася с вас. Макар че вече усетих сладостта от възможността литературният герой (аз в случая) да прави реплики на своя автор (вас имам предвид).

V. Иронията: Вярващите трябва да са ви благодарни за нея, защото във вашите стихове тя се грижи за спасението на душите, руши видимото, за да им помогне да се освободят от него и приживе да се възнесат. Не знам кой е вашият Бог, но видях, че вие стигате до него не с молитви, а с жертвоприношения. Иронията е жрецът, който ги извършва.

К. П. Освен всичко друго иронията е лекарство и срещу себеумилението, себесъжалението... А в някои случаи е проява на свенлива (или направо страхлива) мъжественост. (Не говоря за себе си, а по принцип.)

VI. Мълчанието: Вашата поезия се стреми не толкова „да стигне до хората", колкото да ги накара за малко да млъкнат. Успоредно с позор, слава, Бог, красота, причина вие използвате думи като кон, кобила, цица, бира, фасул, жаба - думи, които поетът първо трябва да измъкне от устата на другите и чак след това да ги нареди в стихове.

К. П. Не знам, но чувствам, че вече водите фабулата на вашия герой към щастлива развръзка. Не искам чрез намеса да помрача хепиенда. Нямам интерес.

VII. Нонсенсът: Чрез него, след Алиса, лесно минавате в огледалния свят, за да може да „обладаваш така, както би обладавал огледало". Това е добър начин да не си цапаш тялото и душата с други тела и души.

К. П. Козирувам на прозрението.

VIII. България: Според вас, дано не греша, тя се нуждае от враговете си не само за да ги победи, но и за да има кого да съблазни и да превърне в свой любовник: „Кръвта му бликна върху мен, мъжката сила - вътре в мен."

К. П. България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега - девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето - труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла риторика милеят за род и Отечество (колко доказани предатели сред тях!). А част от най-страстните спасители хукнаха да спасяват България из тая пуста чужбина, където след изтощителни благотворителни коктейли запяват „Мила Родино", ненавиждайки се и завиждайки си един на друг. Както впрочем винаги е било. Поне да не ме учеха на патриотизъм, когато махмурлийски се тупат по гърдите, че са по патриоти от най патриотите. На всичко отгоре - носталгични били. Привечер особено.

И накрая. Да заявя ли: „Искам сламена шапка с козирка!"? Току-виж , че съм я получил - както буквално са започнали да ме тълкуват напоследък. (Не става дума за вас. Камъчето е предназначено за друга градинка.)

П.П.П. - разбирай Подъл После Пис, подъл, защото не е споделен с автора герой, написан е, когато той вече е сложил последната си точка (и скоба). Това е една от малкото привилегии на читателя автор.

Уважаеми господине,

Хем си знаех, че поетите са отмъстителни, особено големите - добре, че са малко, иначе от нас, читателите, нямаше да остане нищо, дори „разполовената ни семка". И преди усещах, а сега, след като ми отговорихте, вече съм сигурен, че искате на всяка цена отново да си навлечете нравствения гняв на спасителите от плажа. Методите ви са изпитани: влизате въпреки черното знаме в развълнуваното море, за да извадите оттам люшкащия се труп. Не че това ще го спаси, но, изглежда, се доверявате на Ницше, според когото „мъдростта се явява на земята в образа на гарван, привлечен от леката миризма на мърша". А аз, както и много други, се доверявам на вас, окуражен, че най-после в литературата ни се появи стихосбирка като “Агонио сладка", написана от поет с гарван, кацнал на рамото му.

Георги Лозанов

в. „КУЛТУРА", 6 септември 1991 г.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

АПОКАЛИПСИС ХХI

Думи, гласове, свирки