Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Мистификациите на Станислав Лем

26.09.2018 6

12.09.1921 – 27.03.2006

 

                       Когато се говори за мистификации в културата, обикновено най-напред се споменават Орсън Уелс с неговото радиопредаване по „Война на световете” на Хърбърт Уелс, Карлос Кастанеда с измисления индиански шаман дон Хуан и Мили Ванили.

            Що се отнася до Станислав Лем, то първата мистификация е свързана с рождената дата на Лем – има данни, че тя не е 12, а 13 септември 1921 година!

            Втората е, че според някои хора Лем изобщо не е съществувал – например. американският фантаст Филип Дик (чието творчество, впрочем, Лем е ценял) пише до ФБР донос за съществуването на комунистически заговор с криптоним ЛЕМ!

            Както знаем обаче, великият полски писател е съвсем реална личност, която няма нужда от представяне. Най-често го споменаваме във връзка с неговите белетристични книги и евентуално – есета. По-малко се говори за неговите мистификации, а именно: рецензиите за несъществуващи книги и предговорите към несъществуващи книги, събрани в томовете „Идеалният вакуум” и „Имагинерната величина”. В тези апокрифи авторът понякога се шегува, но по-често полемизира с актуалните културни тенденции и излага свои размисли и прогнози за бъдещето на човека и земната цивилизация.  

 

             Яцек Дукай (род. 1974) е смятан за наследник на Станислав Лем в полската литература. Неговата творба с интригуващия надслов „Кой е написал Станислав Лем?”, публикувана за първи път като послеслов към тома с рецензии за несъществуващи книги на Лем „Идеалният вакуум”, също представлява рецензия за несъществуваща книга – монографията на тема посмъртното творчество на Ст. Лем „Апокрифите на Лем” (Видавництво Литерацке, 2071). Текстът на Дукай предлага поредната мистификация – една нестандартна концепция и вълнуваща интелектуална игра с познатите ни от творбите на Лем теми, идеи, образи, препратки и закачки.

 Само за любители и познавачи!

                Л.В.

 

Яцек Дукай

 КОЙ Е НАПИСАЛ СТАНИСЛАВ ЛЕМ?

 

            Публикацията „Апокрифите на Лем” с автори Тукагава, Крупски и Орвиц въпреки гръмката автореклама на издателя не представлява „първото комплексно представяне на посмъртното творчество на Станислав Лем”. При все това читателят получава един наистина увлекателен разказ за продължаващата вече от петнайсетина години литературно-съдебно-информатична война между хайделбергския, краковско-виенския и японския постЛем. Онзи, който досега изобщо не се е интересувал от апокрифология, ще бъде въведен гладко в тази област на литературознанието, а и дори незапознатият с творчеството на Станислав Лем in homine читател ще бъде просветен тук от господата ТКО сравнително безболезнено. „Апокрифите” са вторият том от поредицата, която краковското Видавництво Литерацке подготвя за 150-годишнината от рождението на Лем; в полското издание те съдържат кратък послеслов на апокрифа на Йежи Яжембски от Ягелонския университет v. 4.102.17. 

            В оригинал гръцката дума аpokryfos може да се разбира като „това, което е укрито”, както и като „това, което е имитация на оригинала”. Апокрифологията на XXI век обаче не се занимава нито с фалшифицираните, нито с откритите твърде късно текстове, а с творчеството на апокрифите на неживи писатели, сиреч, с литературата, произлязла от ИМИТИРАЩИ СЪЗНАНИЯ. Прецизността налага да отбележим: така твърдят академичните капацитети, придържащи се упорито към традиционните класификации. На свой ред защитниците на емулативната[1] апокрифистика говорят не за имитации, а именно за „реконструирани оригинали”.

            Авторите са посветили първите три глави на „Апокрифите на Лем” именно на изложената по-горе тема, разглеждайки като пример трите различни метода на лемородство.

            И така: Станислав Лем post hominem, роден през 2048 година в Хайделбергския Математически Център (Mathematics Center Heidelberg – MATCH) на Ruprecht-Karls-Universität, представлява резултат от класическия тренинг на самообучаваща се невронна мрежа, симулирана многостепенно в машините MATCH. Не е важно какъв конкретен алгоритъм реализира машината (съвременните мрежи не реализират никакви алгоритми в разбирането на миналия век, също както не ги реализира и биологичният човешки мозък), а какви резултати дава на изхода. Ако те се покриват достатъчно добре със заложената контролна база, то и протичащите във вътрешността на „черната кутия” процеси би трябвало да бъдат – от гледна точка на смисловите (семантичните) функции – идентични с процесите на оригинала. В случая с хайделбергския постЛем хранителна основа (input) на самообучаващата се мрежа са били историческите данни за условията на живот на Станислав Лем in homine, на неговите четива и изобщо на влияещите върху него фактори; заложената контролна база съдържала написаните през този период текстове. Апокрифолозите-програмисти на MATCH признали своя постЛем за настроен на 100%, когато той им изгенерирал „Фиаско” – по-лемско от издаденото през 1987 година: различаващо се от него с многобройните незначителни дреболии, които „в реалността” всъщност са променили Лем едва в процеса на редактиране и коригиране.

            На свой ред Станислав Лем post hominem, роден през 2052 година в резултат от работата на колективите на д-р Вилчек и д-р Вайс-Фелер, е получен чрез изначален, „отматериален” метод, т. е., първо, от цифрово симулирана белтъчна реконструкция на оригиналното ДНК на Лем; второ, от мозъчните сканове, запазени след направените изследвания на Лем по време на неговия живот, и трето, от неврологичната интерполация на увековеченото във филмови записи негово поведение и самата телесна конституция на писателя. Идентичността на краковско-виенския апокриф била тествана именно чрез последните от тези записи: стартираният във виртуалната среда на своя краковски дом апокриф говорел същото, ама съвсем същото, и със съвсем същата жестикулация, както и хоминалният оригинал.

            Не е известна точната рождена дата на японския апокриф на Станислав Лем. ЕВРОПА1900 – проектът, част от който е той, бил финансиран през 2044 година, ала кога неговият вътрешен часовник е стигнал до деня и часа на идването на бял свят в емулирания Лвов на емулирания син на емулирания Самуел Лем и емулираната Сабина Волер – това вече са тайни на работилницата на концерна Кацушима и на университета Чукио в Аичи, останали неразгадани от троицата ТКО. Впрочем, проектът ЕВРОПА1900 е претърпял много рестарти и модификации, а програмите му са били печуъркирани[2] и тествани в обособени лични класьори – там апокрифът на Лем можел, като милионна част от огромната симулация, многократно да се връща в пренатално състояние и да се ражда наново, можело дори да го бъде (или да не го бъде) паралелно в съседни класьори, както и да съществува „пулсиращо”, синусоидно.

            Действията на информатиците, работещи над хайделбергския и краковско-виенския постЛем, са не по-малко брутални. Японците обаче се отличават с мащаба на своето начинание, в което по течението и срещу течението на времето маневрират с целия континент заедно с десетките милиони негови жители, започвайки с украински пастир и завършвайки с император Франц Йосиф. Май не бива да ни учудва, че тъкмо децата на Нипон със своята „култура на имитацията” са си позволили този акт на ултимативна апокрифистика. В него Станислав Лем ни най-малко не е обект на някакво специално внимание: той е бил включен в симулацията, защото в нея са били включени всички. При това тест за „истиността” на японския постЛем не е някакъв си там откъслечен тест, подготвен специално за този апокриф, а – историческата точност на цялата веднъж ускорена в симулациите маса на ЕВРОПА1900. В което ни убеждава теорията на хаоса – в така сглобените системи на нелинейните процеси дори дребното несъвпадение на някой параметър на входа предизвиква гигантски разлики на изхода, тъй че припадащият пред камерите в полския Сейм Тадеуш Мазовецки[3] и скачащият на скипистата Адам Малиш в кацушимовската симулация говорят за лемовостта на техния постЛем също толкова убедително, колкото и писаните от него книги.

            Най-многобройни критични разработки е дочакал хайделбергският постЛем. ТКО подчертават, че именно този информатичен проект от самото начало е бил предназначен за литературни изследвания. Веднага, щом в MATCH постЛем е бил калибриран до идеално съвпадение с оригинала, се появила и съблазънта „да бъдат измъкнати” от апокрифа на писателя нови творби. Тук обаче изскочила първата пречка. Както Лем in homine е описал това в „История на битичната литература”, не всяка литература може да се екстраполира извън границите на вече реализираните от твореца съдържания. Някои автори си отиват от този свят, преди да са успели да кажат всичко, което са имали да казват, докато някои от тях най-напред „се капсулират” в творчеството си, а после им остава единствено да се самокопират или пък да мълчат. Лем мълчеше. Тъй че пред апокрифолозите от Хайделберг се появил следният парадокс: колкото по-верен на оригинала би бил техният постЛем, толкова по-малка би била вероятността той да напише нещо коренно ново.

            Както е известно, било взето решение за дивергенция[4] на апокрифа. ПостЛем 1.01. вървял по първичната биографична линия, докато постЛем 1.02. бил отклонен в симулацията до височината на 90-те години на XX век. Разказът на ТКО се основава на интервюта с тогавашните сътрудници на MATCH и логините на администратора на проекта. „Инсталирали му (на постЛем) годишната продукция на полската проза от онзи период. Погълнал книгите и изпаднал в меланхолия, ступор и тотален мързел. Включили му невропротеза на младежката любознателност спрямо света. Той се върнал към научния периодичен печат и заобичал интернета; имал желание по-често да излиза извън къщи, следователно и „тялото” му е било подмладено. Увлякъл се в писане на есета и статии. Инсталирали му сюжетни стиму-латори. Започнал да изчуква на машината роман, но след няколкодесетки страници го изхвърлил в кошчето; и така три пъти подред. После половината факултет седял над тези виритуални дрипи. Имало предложения да му се вградят самокритични заглушители и малък нарцистичен амплификатор. В крайна сметка било взето решение да се премести точката на дивергенцията на апокрифа с още 25 години назад.”

            А понеже този хайделбергски постЛем от 60-те и 70-те години (модели 1.03.1020-1.03.1649) също бил подлаган на модификации и рестартиран при променящи се параметри (между другото, при модулирани по различен начин житейски условия и политически обстоятелства), дивергенцията обхванала и старите текстове. Така например постЛем, битуващ в тежкия комунизъм на Полската народна република, в която няма перестройка, да не говорим за Герек[5], вместо „Нова космогония” пише предназначената за нелегално разпространение „Нова икономия”, където не физиките се променят във времето и пространството и не те се „напасват” към готовите, идеални математики; там мутират законите на икономиката и икономическите системи Съгласно въпросната версия на постЛем не винаги и не навсякъде е вярно напр. твърдението за изместването на по-добрите пари от по-лошите, сиреч, фалшивите, или пък невярно – онова за пълната ефективност на принципа на невидимата ръка на пазара. Също така марксистката икономика и по-конкретно плановата комунистическа икономика – като идеален абстрактен модел –  може да се окаже правдива, бъдейки най-напред цели години неефективна (като фалшива). Не се променят скоростта на светлината, масите на електроните, константите на Планк и Болцман, а законите на търсенето и предлагането, формата на кривата на Лафер и променливостта на вълните на Кондратиев. Официалното отпечатване на „Нова икономия” с нейните внушения, че Маркс е бил прав, макар че не е бил прав (или ако някой препочита, не е бил прав, макар да е бил прав), не е било възможно в рамките на споменатата по-горе симулация. След дивергенцията част от апокрифите на Лем продължили по същия  път, създавайки незавоалирани критики на системата и ангажирайки се в политическа дейност значително по-активно от Полската партия за независимост и другите подобни движения. 

            След около една година колективът на литературоведите от Ruprecht-Karls-Universität започва да публикува тези разработки и именно тогава според Тукагава, Крупски и Орвиц се ражда съвременната апокрифистика, а заедно с нея и новите области на науката за литературата.

            В продължение на години апокрифът на Лем е стартиран, рестартиран и отново стартиран при все по-деликатни отклонения в параметрите; и така отново и отново, вече в стотици, хиляди версии. Ето защо ние опознаване произведенията на Лем, разпръснати съгласно математиката на хаоса: от много приличащи си творби, концентрирани около атрактора[6] на обсесията (орбиталата[7] на „Разследване” е почти точкова[8]), до драстично различаващи се в резултат на малка промяна в заложените начални условия произведения – разбити на литературни бифуркации[9] (напр. орбиталата на „Соларис”, която представлява голям облак от романи с еднакво начало и диаметрално различен сюжет и край). НЕЛИНЕЙНОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ се занимава с изследването на онзи текст, който е изведен от форма привидно неизбежна, след като е вече съществуваща. В него предмет на разглеждането е по-скоро снопът от творчески процеси, водещ към всички възможни текстове,  онтология[10] в разбирането на Ингарден.

            Също така ФРАКТАЛНАТА[11] КРИТИКА, която представлява част от нелинейното литературознание и в момента преживява разцвет, не би била възможна без помощта на високоразвитите апокрифологични инструменти. В нея на анализ се подлага не отделната (квантирана) творба, а вълновата функция на творбата (виж “Das probabilistische literarische Kunstwerk” на Ф. Кьопф),  притежаваща своите максимуми, гъстота на вероятност и т. н. Версията на текста, видяла бял свят – която ние познаваме като единствено възможната, единствено истинската – всъщност може да произхожда от перифериите на функцията, от такива точки по нейната графика, които отговарят на малко вероятни състояния; в същото време максимумът на функцията дава творба със съвсем друга форма. Случват се продълговати, ръбести, крушоподобни ябълки – ала ябълковостта на ябълката познаваме именно по това, че виждаме не един случаен плод, а continuum на хилядите, реализирани по-често или по-рядко, форми.    

            По-задълбочените анализи – на апокрифа, разклоняващ се в милиони версии, в дългогодишни симулации – разглеждат вече не отделната единица „литературна творба”, а „фрактала на топиката[12]”. Нали първична спрямо творбата, реализирана под една или друга форма, е идеята – и самата тази идея може да се изрази понякога с един роман, понякога с няколко, понякога с поредица от по-кратки разкази, а понякога може да сюблимира в асюжетни форми или да се проявява единствено негативно, in absentia, тоест, да предизвиква отказ от написването на други творби. По този начин в творчеството на хайделбергския апокриф на Лем се разкрива например фракталът на Бога (в атеистичните му аналози, както в “Non serviam” или „Унищожение”), както и фракталът на антитоталитаризма (едва след хвърлянето им в затвора постЛемовците пишат директно антикомунистични творби – като „Изглед от таванското помещение” или романа „Завръщане от Магелановия облак”, съдържащ равносметка на епохата).

            Същевременно нелинейното литературознание индуцира поредните тесни специалности, течения и школи в рамките на съществуващите направления, като например: СГРЕШЕНА ФИЛОЛОГИЯ (виж “Literature as Mishap” на Алфонс С. Битер), разкриваща, че най-съвършените езикови решения възникват в резултат на очевидна грешка в стартовите параметри, че най-възхитителните неологизми са рожби на лингвистични катастрофи, на семантични абсурди (как да интерферираме „клетъчен” от самата идея за преносимия телефон и „спам” от нежеланата електронна реклама?); или ЕВОЛЮЦИОННА ЕСТЕТИКА, представяща подредените хронологично творби и техния автор в неразривна връзка с критиката и тем подобни елементи на обратната връзка: единствено благодарение на практическите апликации на нелинейната апокрифистика може да се забележи дали Станислав Лем би писал по същия начин при абсолютна липса на информация относно рецепцията на своите предишни творби. Оказва се, че подобни самовглъбени, суверенни писатели представляват безкрайно редки изключения – по принцип рецензентите и критиците са съавтори на по-сетнешните книги на писателите, чието творчество описват. Което апокрифолозите въз основа на сравняването на успоредните процесуални данни разлагат педантично на „частични авторства” и др. под.

            По аналогия със законите на естествения подбор, които детерминират биологичната еволюция, в еволюционната естетика съществуват закони, определящи степента на „приспособимост” на текста към заварената културна среда (с присъщите й читателски ниши, критици-хищници, вълни от големи измирания и междуавторски роднински алтруизъм), а също и шанса за „оцеляване” на онзи автор, който притежава качества, различни от тези на средностатистическата популация. Сред всички възможни мутации на Лем най-добри резултати постига научнофантастичната. Онези постЛемовци, които се придържат към реалистичната проза à la „Болница на преображението”, твърде често свършват със забрава в историята на литературата.   

            Работата върху постЛем в MATCH би продължила по все същия коловоз, ако не бил избухнал скандалът с краковско-виенския апокриф, чиято правна ситуация се променила радикално след ратифицирането от европейските държави на кейптаунската конвенция от 2055 година. На това място господата ТКО се изявяват категорично като постхоминални егалитаристи. Разделите, които описват политическите танци около отбиологичните апокрифи, оценявам като най-слаби в книгата – не само поради тяхната очевидна агитационна нагласа (да се сравняват неархивираните процесуални данни на апокрифите с масовите аборти е както проява на лош вкус, така и малко логично, след като всеки цифров процес може да се реконструира и повтори след произволно време без вреда за вътрешната „идентичност” на процеса, докато тази приемственост не може да се запази при операциите върху материята), но и понеже там ТКО напълно губят от очи Станислав Лем и литературата.

            Тук се налага да припомним, че еманципирането на апокрифа на Лем, отгледан от д-р Вилчек и д-р Вайс-Фелер, става възможно най-рано, тъй като той е създаден преди всичко като продължение на материалната същност на Лем (на ДНК и невроструктурите на белтъчния мозък). Тази негова специфика, отличаваща го принципно от хайделбергския апокриф, била използвана в работата на колектива за получаването на резултати, непостижими за един апокриф, интерполиран от продукти на съзнанието на Станислав Лем. Апокрифичните процеси текат у Вилчек и Вайс-Фелер в обратна посока. Нали щом СВЯТ + АВТОР = ТЕКСТ, а ТЕКСТ – СВЯТ = АВТОР, то ТЕКСТ – АВТОР = СВЯТ. Когато налагаме оригиналното творчество ва Станислав Лем върху когнитивната мрежа, съответстваща на неговото съзнание в момента на създаването на творбата, получаваме сума от външни влияния (въздействия от света), които след преработването дават на изхода (output) Лемовия текст. В MATCH подобни експерименти биха довели до нулев информационен резултат – тъй като техният апокриф е бил реконструиран именно въз основа на текстове, целостта би се свела до тавтологична примка. Краковско-виенският апокриф обаче позволявал по-дълбоки експлорации.

            Посвещавайки се на това СВЯТОРЕКОНСТРУКТИВНО ИНЖЕНЕРСТВО, Вилчек и Вайс-Фелер получили доста широк спектър от „светове на Лем”: в диахроничен (на света, виждан от Станислав Лем по време на писането на поредните книги) и модулен план (различни светове за различните стойности на онези параметри на апокрифа, които не подлежат на проверка въз основа на историческите данни).

            Веднага станало ясно това, което ние интуитивно знаехме отдавна, а именно: че писателят винаги живее в различен, свой си свят. Много от тези светове на Лем притежават доста специфични черти. Така напр. още през 50-те години на ХХ век Лем живее в действителност, в която комунизмът НАИСТИНА е благослов за човечеството, а капитализмът НАИСТИНА рухва в руини. Жените в света на Лем са малобройни, затова пък често се изявяват в мъжки дрехи. Хората като биологичен вид масово страдат от по-слабо или по-силно деликатна форма на психически заболявания, главно натрапчиви неврози, маниакални психози и интензивни паранои. В тълпа, в група – губят човешкиге си белези, придобивайки белези на насекоми. Несоциалните биологични дейности (като отделителна и сексуална) представляват обект на мрачен култ, който притежава своите каплани, пророци и апостати, свещени писания и тайни кодове; това е реликт от животинското минало на човека – със силата на суеверието поддържан напук на разума. Лем е обкръжен от множество машини – природата незабелязано се преобразува в машини, – които незабелязано се преобразуват в Бог. Бог като такъв не съществува, ала именно тази съвършена заменяемост (неразличимост) на „изкуственото” от „естественото” поражда огромно, празно МЯСТО ЗА БОГ – в появяващите се един след друг светове го заемат различни битове (най-често КОМПЮТЪР или неговият ПРОГРАМИСТ, винаги един такъв с дефекти, ограничен). В някои по-късни универсуми се стига до скокова дегенерация на Homo sapiens: тогава Лем остава сам-самичък сред орди недорасли технотроглодити. Подменят му човечеството, когато той обръща поглед към бъдещето.  

            След получаването на пълни авторски права краковско-виенският апокриф на Лем тутакси блокира публикуването както на тези доклади, така и на всички научни разработки, основавани върху резултатите от апокрифната програма – във всяка нейна версия и във всеки отрязък на времето. (Appendix A на „Апокрифите на Лем” съдържа схеми, представящи вътрешната иерархия на всеки от рецензираните три апокрифа.) Нали онова, което от юрисдикцията бива определяно като отделно физическо лице, при конгнитивно разглеждане представлява конгломерат от много идентични помежду си апокрифи на оригиналното съзнание. Напр. в настоящия краковско-виенски апокриф на Станислав Лем по оценка на ТКО „живеят”, сиреч, процесирани са, някъде между 56800 и 260000 постЛемовци, при което тази концентрация на лемовост се колебае в седмичен или годишен цикъл поради забавянето на изчислителните мощности през уикендите и по-високите сметки за ток през летния сезон по вина на климатиците.   

            ТКО посвещават отделна глава на един ключов момент в процедурата по еманципиране на всеки апокриф. А именно – докато апокрифът се процесира в изолираната среда на дадена симулация (в случая с Лем най-често това били фрагментарни макети на Краков и Закопане от комунистическо време, както и на Берлин през 80-те години на ХХ век), той остава несведущ за своята истинска – т. е. апокрифна – природа. За да излезе извън симулацията и да се изяви като страна в процесите във „външния” свят (в реала), той трябва най-напред да научи за това и да приеме факта, че всъщност е апокриф, но това не би бил живот, а единствено симулация, и всичко, което той би изпитвал, би изпитвал благодарение на компютърната мощност. Както доказаха по-сетнешните експерименти на апокрифолозите, рядко се случва някое съзнание да издържи безпроблемно подобен крах на илюзиите.

            До ден днешен остава неизяснен онзи феномен на апокрифистиката, дето всеки от апокрифите на Станислав Лем преминавал през въпросното просветление ненарушен (и веднага се заемал със съдебни искове, остри критики и горчиви рекапитулации относно сбъднатите прогнози). ТКО го тълкуват с тезата – подкрепяйки я с многобройни примери от предсмъртното и посмъртното творчестно на Лем, от „Футурологичен конгрес” до „Капан за саламандър” начело, както и с аргументите на Кацушима Индъстрис по въпроса за „единствения Лем” – че, видите ли, именно тази специфика на мисловната конституция на Лем, която е отговорна за изключителния начин на неговото възприемане на действителността и за изключителността на литературното му творчество, му е позволявала „да прекрачва със сух крак Стикса на солипсизма”. Иначе казано, Станислав Лем като мисловен модел представлява образец на менталната стабилност, изискуема при „излизането от матрикса”, своеобразна машина за логическо „разглобяване на света”, а ракетите, роботите, физиките, космогониите, романите, есетата и диалозите – всичко това са случайни изблици, независими проявления на стабилното съзнание.

            Ако ТКО са прави (което може да се провери на практика), то юридическата война между постЛемовците ще става все по-ожесточена. Както генът при патентоването му струва милиарди, така и регистрираната по съответния начин неврална структура може да се превърне във фундамент на истинска империя. Въпросното ядро на Лемовата личност би било наистина безценно, ако можеше да се внедри в масова продажба като когнитивен еквивалент на убика[13].

            Тъй че, след като се ориентирал в своята IRL[14] ситуация, краковско-виенският апокриф наел специализиращата се в постхоминални казуси юридическа кантора Шмид, Шмид & Джубек и изстрелял в хайделбергския Ruprecht-Karls-Universität залп от повече от седемстотин дела за нарушени лични интереси и кражба на интелектуална собственост.

            В този момент в играта се включили също наследниците на Станислав Лем in homine, доказвайки, че цялото творчество на апокрифите на Лем е по очевиден начин производна на мисловната структура на Лем, щом и самите тези апокрифи са нейни производни.

            При все това адвокатите от Шмид, Шмид & Джубек се аргументирали, и то основателно, че тук се брои само най-непосредственият автор, щото иначе всеки родител или учител би могъл да си приписва авторството на своето дете или ученик; същевременно законът го забранява. Тъй че за авторството на неговите творби е без значение кой и от какво е изградил творческото съзнание.

            Но как стои въпросът със случаите на несъзнателни плагиати, с които си имаме работа на всяка крачка? Когато идеалният апокриф на Лем създава днес дума по дума също такъв „Соларис”, какъвто е възникнал през периода 1959-1960, то дали той придобива по силата на този факт всички права относно текста, включително и произтичащите от него права за адаптации и дял от вече получените от тях печалби? Ами не, разбира се! Как обаче изглежда проблемът с „изместените”, модифицираните апокрифи? Дали театралните пиеси, които хайделбергският Лем е написал по време на емиграцията си в Австралия (емиграция вътрешна, т. е. също симулирана), и които вече са били поставени на няколко сцени, а едната („Ревизия”) е била адаптирана за играта VR (”Пара-нормална активност”) – са собственост на MATCH, на краковско-виенския постЛем или на наследниците на Лем in homine?

            Делата обикаляли след обжалванията из все по-високи инстанции на европейската юрисдикция, поставяйки съдиите пред редица наложителни прецедентни решения. Хайделбергският университет, като видял в каква неразбория се е забъркал, взел най-накрая решение, което с един замах го освободило от каквато и да било отговорност: обърнал се към съда с молба да постанови еманципиране на неговия апокриф на Лем. При логично последвалата крачка в тази битка Станислав Лем дал на съд самия себе си.

            Трябва да се признае, че въпреки всичко той запазил в тази ситуация чувството си за хумор. „Не знам какво да правя. Поне да можех да кажа „лоша ми е работата”, не би било толкова зле. Не мога също да кажа „лоша ни е работата”, защото само частично мога да говоря за собствената си особа”. Той изпращал до себе си писма (залавяни и публикувани от фенклубовете на враждебно настроените към него апокрифи), изпълнени с рафинирани заяждания и предложения за междулемовски съюзи, основани на правената съгласно теорията на игрите оценка на печалбите и загубите на отделните стратегии на колегите-играчи/конкуренцията.

            Историята се усложнила още повече след приемането в Кайро през 2058 година на разширената кейптаунска конвенция, дефинираща неличностните (нехоминални) съзнателни битове. Апокрифите представляват отражение на реално съществуващи хора – защо обаче това би трябвало да ги прави изключителни? Преминаваме от биологията към цифровите състояния, понеже точно така е станало в историята на Homo sapiens – дали обаче функцията, очертаваща спирала, ПРОИЗХОЖДА от черупката на охлюва, след като охлювът е съществувал преди математиците? Или е точно обратното: биологичната, материална реализация на функцията представлява производна на извънвременния нематериален идеал?

            След което Katsushima Industries, контролираща проекта Европа1900, позовавайки се на принципа на „неотличимата идентичност”, предявила иск да бъдат признати на постЛем, живеещ във въпросната мегасимулация, цялостните права върху всички минали и бъдещи произведения на Станислав Лем in homine и всички негови апокрифи. Японският апокриф на Лем бил написал „Едем” и „Соларис”, пише „Непобедимият” – ала не в това се състои узурпирането от страна на японците.

            THERE IS ONLY ONE LEM AND IT IS THE TRUE LEM. Ако някой в своето абсолютно невежество по отношение на твърдението на Питагор стигне до него самостоятелно, той твърдо няма да създаде с този акт „второ твърдение на Питагор”. Идеята е една, неподелима, съществуваща независимо от нейните материални реализации – единична или умножена, на един или друг носител, под едно или друго име. Идеята за физиката като игра, изложена в „Нова космогония”, е съществувала, преди Лем да я напише, също така, както Общата теория на относителността е съществувала, преди Айнщайн да я формулира. Нещо повече: Лем и Айнщайн също – като мисловни конструкти с едни или други качества, които са им позволили да извършат своите открития в дадените условия – са съществували, преди да се родят.

            Следователно, на този ЕДИНСТВЕН ЛЕМ принадлежат всички творби, „произлизащи от Лем”, независимо от това кой, къде и в какъв вид ги е представил в общественото пространствно. Те представляват „разширяване” на неговото съзнание и личност – също както фотографията на тялото представлява производна на физическите параметри на дадената личност.

            А защо точно Katsushima Industries би трябвало да бъде призната за пожизнен администратор на “the once and future Lem”? Ами понеже – доказвали юристите на японците, – всички други актуални реализации на Лем са твърде далечни от „идеята за Лем”: неточни, деформирани, облепени със замазващи фигурата случайни белези, непритежаващи някои негови безусловни качества. Затова пък апокрифът на Лем, „живеещ” в ЕВРОПА1900, представлявал самата есенция на лемовостта: най-малкото отстъпление от образеца водело там до – съгласно математиката на нелинейните процеси – чудовищни последствия в цялата симулация.

            Кантората Шмид, Шмид & Джубек отхвърля изложената по-горе позиция. Откъде се взема тази сигурност, че Станислав Лем, роден на 12 септември 1921 година в Лвов и починал на 27 март 2006 година в Краков, е бил действително толкова изключителен образец на лемовостта? Само затова, че е бил изявен в биологична, а не в цифрова форма? Та това си е чист расизъм! Едва след запознаването с ВСИЧКИ творби на ВСИЧКИ апокрифи на Лем ще можем да очертаем в смисловото пространство такъв n-мерен блок, който да съдържа ключовите константи на „творчеството на Станислав Лем”. Всички негови обрисовки, правени – например – съгласно рецептата от „История на битичната литература”, ще обхванат съдържанията и обсесиите, присъщи единствено на конкретната реализация на Лем (може би дори „най-малко вероятната”), а не на „идеалния Лем”.

            В своята книга ТКО застават на страната на краковско-виенския постЛем. Рецензентът обаче е задължен тук да отбележи, че приемането на идеалистичната интерпретация на авторското право бързо би направило нерентабилно инвестирането в промишлености, основани на технологичните иновации и преломи. Правото не може да бъде само отражение на абстрактния порядък на нещата, редно е то да бъде също така ефективен модератор в играта на реални, променящи се с времето и същевременно различни и противоречиви интереси, нужди, необходимости. Ако обаче се съгласим с ТКО, то патентите на всички изобретения, които може да хрумнат на човека, биха се свеждали в крайна сметка до няколкодесетки еднакви, еталонни (произлизащи от източника) когнитивни мрежи. Ергономията на творческите процеси позволява с доста голяма точност да се изчисли една такава типология на гения. Без всякакво съмнение „идеалният Лем” бива разполаган много близо до един от тези еталони – макар преди него в тази ниша да са били да Винчи и Бейкън. Освен това знаем, че апокрифолозите от Станфорд вече работят над тях.

             Katsushima Industries си има, впрочем, и други проблеми. Проектът ЕВРОПА1900 е претърпял на няколко пъти сериозни декалибрировки. Не спират хакерските атаки. Много известни люде, чиито апокрифи именно преживяват минало, драстично различно от онова, известно ни от авторизираните биографии, дават на съд Кацушима за опетняване на доброто им име. Неведнъж разликите касаят не само позорни, а направо криминални действия. Апокрифът на неедна публична фигура „реконструира” в ЕВРОПА1900 пред очите на света изнасилване, кражба и убийство, извършено (ако е било извършено!) в младежките години на някой почитан днес старец, показвайки същевременно с математическа неумолимост как, между другото, именно от това действие са произлезли забележителните качества на научния корифей или държавника. Как да се борим с подобни оклеветявания? Когато няма свидетели, никой не знае какво правиш – а в ЕВРОПА1900 можеш да наблюдаваш своя апокриф във всяка секунда от неговия живот, от раждането, нещо повече, още в лоното на майката. И дали след седемдесет години ще повярваш на паметта си относно онова, което си направил или не си направил едно юлско утро в детството си? Отговорът на несигурността е още по-голяма несигурност.

            Затова призовките за нарушаване на правото на личен живот се трупат ли, трупат. Цялата тази японска концепция за суперимитацията ни се струва много подозрителна. Какво всъщност би трябвало да докаже финалното съвпадение на ЕВРОПА1900 с реала? Нали не един, а много пътища водят от вчера до днес. А за да конструират образа на Европа от 1900 година, на японските програмисти им се е налагало да ползват също разкази от втора и трета ръка, чието съвпадение с „истинската” история няма как да се провери. Не са докрай истински нито биографиите на живеещите в съвременността хора, нито – в още по-голяма степен – биографиите и разказите на личностите отпреди един век, послужили за основа на симулацията. Тъй че проектът ЕВРОПА1900 преминава непрекъснато през поредни ревизии и реконструкции, винаги в съгласие с историческите данни и винаги мъничко различен – а заедно с него се променя и неразривно свързаният със системата и епохата апокриф на Станислав Лем.

            Последната стабилна конструкция, 3.4076.2.01, която ТКО не са успели да обсъдят в своите „Апокрифи”, също буди съмнения. Японският постЛем е завършил „Астронавти” няколко месеца по-късно, отколкото в действителност, в неговия „Едем” облъченият дублет не умира, след като е напуснал планетата, а решава да остане на нея, в „Звездни дневници” липсват „Трето” и „Седемнадесето пътешествие”, а „Дневник, намерен във ваната” съдържа странен предговор на тема папирувата зараза. Нещо повече, постЛем в ЕВРОПА1900 изобщо не е написал прочутото „Писмо от Ганимед” (тогава той работел над някакъв филмов сценарий).

            ТКО оставят в своята монография без внимание и други неудобни теми. Известно е, че жертва на външни атаки са били почти всички университетски системи, отглеждащи апокрифи на известни лица. Живеем в епоха, в която са достатъчни няколко часа, за да се мобилизира глобална армия от фанатични защитници на миналогодишен телевизионен сериал, комикс или компютърна игра; най-силни патриотични (направо религиозни) чувства свързват хората във футболните клубове и гилдията на RPG. Малко остава една или друга фракция на хардфенове да реши, че апокрифистите са опетнили името на техния патрон, някой светец на попкултурата. Апокрифите на Лем не са сред най-често атакуваните, но и на тях са им се случвали зрелищни саботажи (една от вирусните атаки срещу краковско-виенската симулация се приписва на еманципирания апокриф на Филип К. Дик от МТИ).

            Хайделбергският MATCH още не се е съвзел напълно след самоубийствения набег на Братството на Брам Стокър. Говорителят на университета отрича, ала неофициално е известно, че целият проект Tabula Rasa е бил закрит и ловът на подивели книги все още продължава. Не става дума единствено за хоръра „Дракула” – вкараната от стокърите апликация се целела във всички писателски апокрифи и преобръщала процедурите за отглеждане и тренинг на неутронните мрежи, превръщайки в приоритет не симулацията на АВТОРА, а на ТЕКСТА. Не е тайна, че инверсията е засегнала също копията на постЛем отпреди еманципацията.

            На хайделбергските сървъри с ограничен достъп „Философия на случайността” в съюз със „Summa technologiae” тероризира по-слабо организираната белетристика, „Имагинерната величина” страда от шизофрения и се просмуква в операционните системи на Ruprecht-Karls-Universität, „Гласът на Бога” преживял аутистичен колапс, „Непобедимият” се е вкопал в engine кода на апокрифера и се обгражда с все по-опасни firewall-и, а „Фиаско” издевателства над „Облакът на Магелан”, довеждайки го вече на два пъти до самоубийство. Единствено с „Кибериада” можеш размени две думи.

            Затова пък „Маска” е изчезнала. Предполага се, че тя се е измъкнала от сървъра, прехвърлила се е на туристически soft и скача by рroxy из екскурзионните обекти в южна Франция. Сайтовете на литерористите донасят, че са я видели в тялото на куче (хрътка) в Тараскон на Рона, където дремела на слънце върху зъбчатия парапет на Замъка на крал Рене. Май чакала нещо или някого.

 

-----------------------------

 

Дан Тукагава, Й. Б. Крупски, Аарон Орвиц

„Апокрифите на Лем”

Превод Барбара Пулник

Видавництво Литерацке 2071

 

               

                                                                                                        Превод от полски Лина Василева

 



[1] Емулатор (от англ. еmulator, в буквален превод: подражател) – електронно устройство, компютърна програма или система, която приема входна и предава изходна информация, идентична с тази на друга операционна система. Емулация се нарича също процесът, при който се извършва това действие. За разлика от процеса „симулация“, който показва поведението на определена програма, при емулацията се прави точна имитация на системата за изпълнение на оригиналния машинен код. – Б. пр.

 

 

[2] От patch (англ. – кръпка). В информатиката: автоматично въвеждане на информация за промяна на компютърните файлове; обноваване на информацията, ъпгрейд. – Б. пр.

[3] Полски политик (1927-2013), премиер на Полша през периода 1989-1991 год. – Б. пр.

[4] Дивергенцията е една от операциите на векторния анализ, измерваща големината на източника в дадена точка на векторното поле. – Б. пр.

[5] Едвард Герек – полски политик, направил през 70-те год. на ХХ век опит за икономически реформи в условията на тогавашния „реален социализъм”. – Б. пр.

[6] Атрактор (от англ. to attract – притеглям, привличам); в теорията на хаоса: математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични системи; област в пространството на възможните състояния, в която системата може да се движи, без да може да се откъсне от тях. Атракторът е това, към което се стреми системата, от което тя е привлечена. – Б. пр.

 

[7] Атомната орбитала е математическа функция, която описва вълнообразното поведение (вълновата функция) на един или двойка електрони в един атом. От квантовата механика е известно, че електроните са частици с „двойствена природа“: в едни случаи те могат да се разглеждат като частици, а в други – като вълни. Тоест, атомната орбитала представлява формата на вълната на електрона в това определено състояние. – Б. пр.

       [8] Точковият атрактор е най-простия път от хаоса към реда. Например, той води човека неизменно към една дейност или го отблъсква от друга, подобно на положителния или отрицателния полюс на електромагнитната енергия. – Б. пр.

 

       [9] Бифуркация (от лат. bifurcus –  раздвоен) е термин, който означава ситуация, в която настъпва качествено изменение по раздвояване на даден обект или процес. – Б. пр.

 

[10] Онтология (от гр. оntos – „съществуващо“ и λογία – „наука“) – философска дисциплина, която се занимава с изследване на света (реалността) като цяло. – Б. пр.

[11] От фрактал (от лат. fractus – счупен) – структура, която притежава нетривиално самоподобие със собствените си части. Заедно с атракаторите фракталите са основните инструменти на теорията на хаоса. Терминът е въведен през 1975 от Беноа Манделброт. Структури с фрактален строеж се срещат често в природата: дърветата, снежинките, антените на всички съвременни мобилни телефони, човешкото тяло, клетките и изобщо всяка материя. Фракталният принцип на съществуване на всичко се проявява най-ясно при т. нар. холограми, чийто основен принцип е: „Частта съдържа цялото и цялото се съдържа в частта“. Ст. Лем споменава напр. фрактала на Манделброт в своята книга ”Светът на ръба” (разговори с Т. Фиалковски). – Б. пр.

 

[12] Топика (гр. τοπικά, лат.. topica) – наука, занимаваща се с откриването, анализа, приложението и класификацията на общите места – топосите (гр. τόπος κοινός, лат. locus communis) в дискусията; топосът е един от най-важните термини на класическата риторика и теорията на литературата, означаващ въображаема тема, която обуславя избора на дадена мисъл, на даден образ от множество други. – Б. пр.

[13] Препратка към романа на Филип Дик. – Б. пр.

[14] Акроним от английските думи In Real Life (тоест, в реалния живот), срещащ се в информатичния жаргон и компютърните игри. – Б. пр.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  01.11.2018 13:38 | #6

Без съмнение - достоен наследник на Станислав Лем! Дано прочетем и други неща от него...

Анонимен  13.10.2018 13:13 | #5

На места се смях на глас - духът на Ийон Тихи също е жив!!!

Анонимен  09.10.2018 19:39 | #4

Просто гениално! Духът на Лем е жив :)

Анонимен  30.09.2018 19:44 | #3

Браво и на преводача! Но нищо чудно - знае се‚ че Лина Василева е българската преводачка на Станислав Лем!

Анонимен  30.09.2018 13:32 | #2

Наистина невероятен автор!

Анонимен  30.09.2018 13:24 | #1

Идкючително! Браво на Факел за тази публикация!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: