Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Свята плът, разказ от Зинаида Гипиус

02.04.2018

Из сборника за Любов и Смърт от 12 знаменити руски писатели

  Подбор и превод Росица Бърдарска:  Ф. Достоевски – “Кротката”, А.П.Чехов – “Нещастие”, А.Куприн – “Първият срещнат”, Л. Андреев – “Мълчание”, Ф. Сологуб – “Гостенката с алените устни”, В. Брюсов – “Последните страници от дневника на една жена”, З. Гипиус – “Свята плът”, Е. Замятин – “Наводнение”, А.Грин – “14 фута”, М. Зошченко – “Разказ за дамата с цветята”, Ю. Олеша – “Любов”, М. Горки – “Приказки за Италия” (една приказка, за Нунча)

 

Зинаида Гипиус

 

СВЯТА ПЛЪТ

 

І

На Чист понеделник* през нощта търговецът Родион Яковлевич Глебов се върна в своя град от Москва. Той мислеше да се прибере вкъщи за Сирни заговезни, но не успя и, колкото и да му беше противен московският шум и суета по Сирница – той се превъзмогна, остана, когото трябваше да види – видя, справи се добре и сега пътуваше доволен. Впрочем доволството му по нищо не личеше: очите, както винаги, бяха строги, веждите – леко смръщени. Той се обличаше по руски, без контене, но и в никакъв случай немарливо: високи ботуши, топла фуражка. Слабоватото му тъмно лице, обрамчено от дълга брада със стоманен цвят, приличаше на старовремски портрет.

Родион Яковлевич слезе от вагона с ръчната си пътна чанта (той не носеше багаж), мина през студените жълти зали на гарата – грамадна, слабо осветена, мръсна, досущ като всички губернски гари и, блъскайки тежката врата, излезе на изхода.

Гарата беше далече от града, около четири версти през полето. Пред стъпалата на изхода стояха няколко широки наемни шейни.

- Заповядайте, Родион Яковлевич! Добре дошли! – викна Федка. – Иван го няма днес. Отдавна ви чакаха, още на Сирни заговезни. Заповядайте, ей сега ще ви закарам.

Глебов мълчаливо седна в шейната и се загърна в мечешката шуба. Беше студено, последни студове, но здрави, звънки. Плъзгачите на шейната направо свистяха по гладкия път. На ясното, широко, синьо-черно небе светеше месецът, мъничък, малко изтънял, но пронизващо-ярък от студа.

Отпочиналите Федкини коне бягаха бодро по синята равнина. Тук-там в снега се мяркаха тъмни къщички. Федка – коларят, току се обръщаше към Родион Яковлевич и го заговаряше, без да се смущава от това, че търговецът рядко му отговаря.

- Как върви работата, Родион Яковлевич? Всичко ли е наред?

- Слава Богу.

- Е, дай Боже. А аз онзи ден возих Николай Семьонович до гарата.

- Сурин?

- Точно тъй. За Казан замина. Пита кога ваша милост ще си дойде от Москва. На мене Евлампия Ниловна, госпожа Дунина, ми каза, че всеки ден ви чакат, аз тъй му и рекох, всеки ден, викам, го чакат.

- Тя пък откъде знае? – строго измърмори Глебов.

- От Серафима Родионовна, откъде другаде. Вие на Серафима Родионовна сигур сте благоволили да пишете? А госпожа Дудина я карах тогава на връщане от пазара.

Глебов нищо не отвърна. Той не беше писал на голямата си дъщеря Серафима. Тя така и така е длъжна да го чака всеки ден. Почна да се развиделява, утрото е близо, Серафима знае кога пристига влакът и сигурно е станала, чака го със самовара.

- Лиза как ли е? – помисли си изведнъж Глебов и още по-плътно се загърна в шубата.

Утрото наистина беше близо – но още не се разсъмваше. Само месецът се качваше все по-нагоре на пустинното небе, ставаше по-малък и по-ярък, и от неговата светлина синята тиха равнина изглеждаше още по-тиха. Навлязоха в града – и нищо не се промени, същият простор, същата тишина: широка-широка, синьо-бяла улица, и изглежда още по-широка, защото е права и защото отстрани се нижат нисички едноетажни къщи; снежните покриви се сливат със снежната улица, прозорците угаснали, само тук-там стъкло ще блесне на студената лунна светлина. Няма минувачи, и кучета не лаят, замряла нощ, замрял град, замрели къщи, и хората в тях са замрели, защото спят. Снежното море наоколо мълчи с неподвижните си бели вълни.

Федка сви конете наляво, в пресечката. На завоя се видяха и слабо заблещукаха в далечината позлатените куполи на кремълската* църква. Родион Яковлевич погледна и три пъти, без да бърза, се прекръсти. В същия миг някъде запя петел. Отговори му друг, по-нататък, после още и още, съвсем далече, едва чуто.

- Трети петли трябва да са – каза умълчалият се Федка. – Зазорява се. Заповядайте, ваша милост, пристигнахме!

Къщата на търговеца Глебов беше хубава, дървена, стара и здрава, с широк, просторен мецанин. Целия го наемаше семейството на един съдебен чиновник. Самият Родион Яковлевич живееше с дъщерите си в две стаи долу, почти в мазата, входът беше откъм портата, през двора. От пресечката домът не се виждаше, той стоеше на улицата.

Скоро отвориха портата. Родион Яковлевич, скърцайки с ботуши, тръгна към вкъщи. Долу, зад широкия нисък прозорец до самата земя слабо пламтеше огън. Серафима чакаше баща си.

Глебов мина през тъмния пруст, където изскърца някакъв скрипец, и отвори вратата към първата стая. Облъхна го задушна топлина. Серафима Родионовна пое чантата, шапката и шубата. Отдясно, ниско в ъгъла бе поставено остъклено шкафче с икони и мъждукаше червеникаво кандило. Родион Яковлевич мълчаливо се помоли, като се кланяше бавно, и се обърна към дъщеря си.

- Е, сега вече здравей.

Тя му целуна ръка, той я целуна по главата.

- Как я караш? А Лиза?

- Слава Богу, татко. Вие как пътувахте? Здрав ли сте?

- Добре съм. Забавих се малко, но нищо, всичко е наред. Самовар има ли?

- Самоварът е готов – каза Серафима и нечуто излезе. Тя имаше тих глас и тихи движения.

В същата тази стая, ниска и недълбока, спеше Родион Яковлевич. До вратата, издадена напред, бе поставена бяла печка; между печката и стената към другата стая, в ъгъла, стоеше креватът на Родион Яковлевич, зад синя басмяна завеска. Между двата широки, сякаш сплеснати прозорци имаше разтворена маса, покрита с нова сива покривка с червен кант. На стената между прозорците гореше ламаринена лампичка. На високия перваз лежеше голямо, явно тежко, жълто сметало. Грамаден, ниско висящ часовник, с рози на посивелия циферблат, показваше в момента пет без двайсет.

Родион Яковлевич седна на масата. Влезе Серафима, извади от остъкления бюфет чайния сервиз и нарязан домашен хляб. Цялата увита, Дария внесе големия съскащ самовар. Серафима, движейки се все тъй безмълвно, запари чая и седна по-отстрани: съвсем не се виждаше зад високия самовар.

Родион Яковлевич помълча. После попита дъщеря си:

- Идвал ли е някой?

- Знаеха, татко, че отсъствате… Кой да дойде? Евлампия Ниловна идва.

Той погледна из-под вежди.

- Аха, онази значи… Женски приказки. Сигурно кривеше ли, кривеше уста. А ти? Ти къде беше?

- На ефимони* бях, в Сергиевския храм…

- На ефимони! На гости, питам, къде си ходила?

Серафима не отговори веднага. Сякаш едва забележима розова сянка легна на немладото й бледно лице. Заговори също тъй тихо, но някак припряно:

- Аз, татко, също бях веднъж при Евлампия Ниловна. Отидох надвечер в аптеката, да взема гръден чай за Лиза, а Евлампия Ниловна – там. Убеди ме, поседях около половин час у тях.

Бащата отново погледна към нея из-под вежди, по-строго.

- А Лиза на кого остави?

- Дария остана с нея… – още по-тихо отвърна Серафима и подаде на баща си голяма порцеланова чаша с чай.

Родион Яковлевич пое чашата, сложи я пред себе си, помълча.

- Че защо, Лиза не беше здрава ли? - попита той мрачно.

- Не, малко се закашля, но й мина.

- Спи ли?

- Спи спокойно.

- Има ли там светлина?

- Кандилото гори.

Родион Яковлевич бавно стана от масата.

- Ще надникна, не съм я видял още – каза той и стъпвайки внимателно, тръгна към притворената врата. Серафима стана след него.

Другата стая беше по-голяма от първата и затова изглеждаше още по-ниска. Мътният блясък на кандилцето едва я осветяваше. Двата прозореца гледаха към двора, а двата – на другата стена – към градинката и снегът съвсем ги беше затрупал. На широката двойна спалня, почти под светлината на кандилото, се бе проснало и спеше момиче на около петнайсет години, едро, пълно, удивително красиво. Къси кестеняви букли меко се виеха около челото и нежните уши и лежаха като тънки пръстени върху възглавницата. Бузите й бяха румени, на розови петна. Тънките, литнали на две страни вежди придаваха сякаш изплашен, а може би невинно-лукав израз на лицето й с тъмната сянка на затворените мигли. Устните бяха полуотворени, като на спящо дете. Родион Яковлевич постоя мълчаливо, много тихо. Лицето му просветля, бръчките на челото се отпуснаха.

Лиза помръдна и леко простена.

- Ще я събудите! – прошепна Серафима.

Глебов трепна и три пъти широко прекръсти момичето.

- Христос да е с тебе! Спи с Божията помощ!

И отново, стъпвайки все тъй внимателно, се върна в първата стая, при масата с чая.

 

ІІ

Родион Яковлевич Глебов беше един от най-старите и най-уважаваните търговци в града. Занимаваше се с големи сделки, но тихо, така че никой не знаеше с точност нищо за неговото състояние. Той търгуваше с брашно на едро, складовете му бяха край града, зад реката. В момента имаше само един управител, който си живееше там, в предградието. Преди няколко години избраха Глебов за църковен настоятел, защото направи голямо дарение за новопостроения храм на Сергий в неговата енория. Всички познаваха строгия смирен живот на Родион Яковлевич и неговото благочестие.

Серафима добре помнеше майка си: тя умря в същия ден, когато се роди Лиза, а Серафима тогава караше четиринайсет. Майката беше още млада, весела, – но тиха, с кафяви очи. Косите й се виеха на пръстени, като на Лиза, но тя ги покриваше с копринена кърпа. Тогава те живееха не долу, а в мецанина, там беше светло и просторно, четири стаи. В ъглите стояха тежки шкафове с икони и по празник горяха кандила, а при бащата изобщо не се гасяха.

Серафима знаеше, че баща й е от семейство на староверци*. Разказваха, че като млад той се смятал за най-начетения и едва ли не по-твърдо от баща си и майка си мразел православната църква и никонианците* – а семейството му строго спазвало стария закон. На двайсет години той познавал Писанието, както други и на четирийсет не го познават и неведнъж водел сериозни спорове с пътуващи свещеници. Какво му станало изведнъж – никой не знаеше. Отхвърлил старинните книги, тръгнал на църква, направо го заявил на баща си и майка си. Когато го питали кой го е разколебал – отговарял еднакво: “Никой не ме е разколебал, сам със своя разум го постигнах, а срещу разума си нищо не мога да направя”. Знаели характера му: като каже, че със своя разум е стигнал дотук, назад не можеш да го върнеш. Казваха, че уж баща му и майка му го проклели, него и децата му, но никой със сигурност не знаеше. Родион Яковлевич заживя сам, скоро старците умряха и, заедно с проклятието, лишиха сина си от дом и капитал. Родион Яковлевич отново се засели в старата къща, разшири търговията и след пет години се ожени за небогата мома – сираче, православна, която скоро му роди дъщеря Серафима, а след тринайсет години – Лиза, и умря при раждането.

Родион Яковлевич, строг и мълчалив, от най-ранно детство внушаваше ужас на Серафима. Случваше се, ще си дойде вкъщи, думичка няма да каже, на обяд и вежди не помръдва. Ще се хлопне след него вратата – а майката вече шепне на Серафима, клати глава и тихо се усмихва:

- Ти, Фимочка, не се страхувай от баща си. Той е добър, ти не гледай, че е такъв мрачен, той е добър.

Фимочка беше все с майка си. На десет години я дадоха в някакво училище – пансион, но скоро си я взеха. Достатъчно се изучи,  момичето не бива да знае много.

- Каква си ми такава бледа и плашлива – казваше майката на Фимочка. – С баща си никога дума не разменяш. Той няма да те изяде, той е добър, само че характерът му е такъв, защото е бил староверец.

Майката се усмихва, но Фимочка все пак се страхува, не разбира, и накрая плахо пита:

- Мамичко, какво е “староверство”?

На този въпрос майката винаги отговаряше напевно, с все същия пространен разказ, как Родион Яковлевич “стигнал със своя разум”, и как се гневили баща му и майка му, но нищо не могли да направят.

Но Фимочка все не разбираше какво е това “староверство” и й ставаше още по-страшно.

Майката седеше до прозореца, с копринена кърпа на пищните си коси, а момичето около нея, на ниската пейка, и се притискаше до коленете й.

- Характерът ти е плашлив – говореше майката. – А какво е  староверство не зная, защото ние сме от православните. Чувала съм, че хората, които живеят според старите закони, са все такива сериозни и мрачни. При тях е строго. Ето, иконите също. Нашата икона, вземи дори Спасителя или Богородица с Младенеца – ликът светъл, косите къдрави, детенцето е нарисувано усмихнато, и оченцето му кафяво, радостно. А тези, които са от старата вяра – те това не го приемат. Техните икони – тъмни, ликът черен, само очите – бели, гледат те и те ужасяват – така е. Аз съм виждала такива икони, а и в нашия шкаф има, уж не са техни, а приличат на техните, също стари.

Фимочка мислеше за древните икони, спомняше си лицето на баща си и отново й ставаше страшно.

А майката продължаваше:

- Родион Яковлевич е добър. Той с разума си е стигнал до нашата православна радост, а в сърцето му и в целия му характер – старинна строгост, защото кой в каквото е израснал и възмъжал, не може да го превъзмогне. То така изглежда, че е строг. В него има голяма здравина. Ти само му се покорявай, дъще, слушай го за всичко.

Серафима се покоряваше и слушаше, но все пак се страхуваше от баща си. Тя вярваше, че той с разума си е стигнал до “православната радост”, но ликът му все пак беше тъмен и сърцето му беше старо.

Когато майката умря, дойдоха свещеници, започнаха панихидата. Лицето на Родион Яковлевич потъмня още повече, но той не плака. Серафима плачеше с тихи, покорни сълзи. Майка й лежеше на масата и печално се усмихваше, цялата бяла. Свещениците пееха над нея, че тя няма повече нито да тъжи, нито да въздиша, а Серафима си спомняше как майка й казваше:

- Ти, Серафимочка, не гледай, че аз все стоя до прозореца и въздишам понякога, сякаш съм тъжна. Ето аз ти говоря за моята радост, а ти разбирай, че аз и сама не зная радост ли е тя или печал. На мен в радостта ми е скъпа моята печал. Въздъхна – и ми е сладко. Няма страх в моята печал.

И на Серафима й беше болно, че там, където отиваше майка й, ще й отнемат нейната радостна печал.

Те останаха сами. Преместиха се долу. Наеха дойка за Лиза. Странно дете беше, болно. Бащата веднага предаде на Серафима домакинството и оттогава така тръгна. На ръцете й беше и Лиза. Когато момичето започна да пораства, видяха, че тя е съвсем болна. Правеше гърчове и колкото повече време минаваше, толкова по-зле ставаше. Не се научи да говори, нищо не разбираше и не чуваше, само дивашки мучеше. Серафима беше свикнала с нея, но другите се страхуваха, особено когато тя взе да ходи и да расте. Бащата викаше лекари, казаха, че е глухоняма, слабоумна, че има Витова болест* и сърцето й не е здраво. Серафима с баща си и Лиза два пъти ходиха на далечно поклонническо пътуване при някакви мощи и чудотворна икона. Серафима очакваше чудо, но Лиза не се оправи. Бащата стана още по-мрачен, но все по-често влизаше в стаята, когато Лиза спеше – а тя спеше тихо, спокойно – и дълго я гледаше. Веднъж каза строго на Серафима и почука с пръст по масата:

- Внимавай, пази сестра си! Като майка я  пази! Ти отговаряш за нея пред мене.

Лиза обичаше баща си повече, отколкото Серафима; когато той влизаше, хвърляше се към него, мучеше, кривеше се. Той често я хващаше за ръката, милваше я по главата и дълго я гледаше в лицето. Първият му въпрос, когато се връщаше от пътуване, беше за Лиза.

Серафима покорно се грижеше за Лиза, без възмущение и без особена привързаност. Спеше заедно с нея, хранеше я, обличаше я. Лиза имаше припадъци, страдаше много и тогава Серафима си мислеше:

“Бог ще я прибере - там ще й бъде по-добре. Жалко, че се мъчи. Що за живот е това!”

Лиза порастваше, наедряваше и беше много красива, когато спеше: приличаше на майка си. Годините минаваха - неусетно, досущ едни и същи. Бледото, дълго, тихо лице на Серафима, некрасиво, с широки светли очи и леко дръпнати надолу устни - ставаше още по-бледо и тихо. Серафима не тъгуваше и не се терзаеше: живееше, без да забелязва годините, грижеше се за Лиза и за домакинството; четеше “Нива”* и преводни романи; когато мислеше, тихо и смътно си спомняше за майка си. Ходеше в църква на службите; страхуваше се от баща си, но по-малко, защото го слушаше и знаеше как да му угоди.

Така вървеше животът на Серафима до последната зима, когато навърши двайсет и девет години.

 

ІІІ

Два дни след завръщането на Родион Яковлевич, Серафима се връщаше вкъщи от църква по мокрия дъсчен тротоар на своята уличка. Току-що бе ударил четвъртият час. Студът си отиде веднага, дойде пролетта, безветрена, безмълвна и ласкаво и тихо, почти незабележимо взе да топи снеговете. Небето бе неподвижно - ясно, синьо, като измито, цялото в предвечерно злато. Под снега в канавката вече течаха тънички ручейчета, но също тихи, без бълбукане. Нежният въздух беше свеж и тъй лек, сякаш изобщо го нямаше.

В църквата, откъдето се връщаше Серафима, току-що бе свършила службата на покаянието. Бавно четяха, бавно излизаше свещеникът в тъмни одежди, редеше мъчителна молитва и се кланяше доземи и всички след него се скланяха до земята, на влажните плочи на новопостроената църква. Всичко, всичко вземи от мене, Господи, молеха се хората, всичко, което е вложено в нас от Тебе, и дай ми сила да унищожа даденото ми от Тебе. И дай да го видя по-ясно, за да го унищожа по-добре. Дух на смирение и въздържание ми прати, Господи.

И такава сила имаше в тези думи, че те бяха почти прелъстителни.

Серафима не разсъждаваше. Тя, както винаги по време на пост, ходеше в църква и изричаше след свещеника молитвата на покаянието, и тъгуваше, и дълго след това повтаряше: “дух на целомъдрие, смирена мъдрост, търпение…” И сега тя още мислеше за молитвата, но не й беше тъжно. Нежното небе, радостният въздух й дариха радост, която изведнъж я изплаши. Тя дори си помисли:;”Ох, какво ми става на мене, грешната! За какво се веселя?”

Но после й дойде наум, че, каквото и да говорим - постът завършва с Великден, значи затова и в поста има радост.

Насреща й, по безлюдния мокър тротоар вървеше много висок млад човек в шуба. Той имаше бяло лице, весели, добри, съвсем сини очи и широка златна брада. Не рижа, а именно златна, от бледо злато. Той се поклони на Серафима, усмихна се и очите му станаха още по-добри и весели.

Серафима леко ахна и се изчерви.

- От Сергиевския храм ли, Серафима Родиовна? На Бога се молихте?

- Да…- промълви неясно Серафима. - Прибирам се вкъщи.

- Позволете да ви изпратя. Бяхте казали, че ви трябва нещо от аптеката за Лизавета Родиовна. Аз бих взел рецептата и до довечера ще е готово.

- Не, защо - заговори отново Серафима. - Някой друг път, Леонтий Илич. Не е спешно. Много ви благодаря.

Те тихичко вървяха заедно. Леонтий Илич Дунин, син на Евлампия Ниловна, фармацевт, изглеждаше още по-строен, млад и висок на ръст редом със слабичката фигурка на Серафима в черна, недобре ушита рокля. Дългото й бледо лице впрочем порозовя и цялото сякаш се освети от тиха радост.

- Пролетта идва - каза Дунин. - Небесата са високи.

- А аз вървях на връщане от църквата, Леонтий Илич, и си мислех: защо няма печал у мене, грешната, а ми е весело на душата? Сигурно защото навън е толкова светло.

- Светло е времето. Добро е.

Серафима припряно добави:

- А и постът свършва със Светъл празник.

Леонтий Илич я погледна с ласкаво недоумение. Те се бяха запознали неотдавна. Леонтий Илич учеше в московско училище, отскоро беше в града. Серафима досега повече мълчеше в негово присъствие.

- А вие сте такава тиха и тъжна - каза й той. – Гледа ви човек, гледа ви - и така му се приисква да ви развесели, да ви разговори и зарадва, че да се усмихнете. Както сега.

Серафима се усмихна и отново се изчерви.

- Ами развеселете ме - каза тя. Сърцето й тихо биеше и въздухът още по-ласкаво докосваше лицето й.

- Какви радости имам аз? - прибави тя изведнъж. – Ето че пристигнахме.

Те наистина стояха до портата.

- Мама днес се канеше да дойде у вас - каза Леонтий Илич. - Ако се отбие, вие й дайте рецептата. А до довечера лекарството ще бъде готово. Аз вечерта няма да мога рано да изляза, но може вие самата да минете…

- Не зная - почти прошепна Серафима и бутна портата. - Благодаря ви.

В последния миг тя се осмели и вдигна очи към него. Той стоеше - висок, весел, също малко плах и я гледаше с лека добра усмивка. Серафима му харесваше.

Когато портата се хлопна и Серафима се оказа сама насред големия снежен двор, стори й се, че в главата й няма нито една мисъл, че не може да мисли за нищо, а и не иска, иска само да стои така насред двора и да се усмихва.

Снегът посиня, небесата побледняха, невидимата пролет беше навсякъде, във всичко, смирено мъдра и любовна; и покорната душа на Серафима беше пълна с нейната тайнствена и божествена радост.

“Идва Христос Воскресе!” – отново си помисли Серафима, като не знаеше как другояче да оправдае радостта си. Небето и снегът бяха чисти-чисти и изглеждаше, че нищо друго няма на света, освен чистота, тишина и щастие.

Но в този миг от оградата на градинката в дъното на двора се отдели едрата фигура на Лиза в черна ватена връхна дреха и с кърпа. Дрехата й беше окъсяла и отдолу се подаваха краката й в широки сиви чорапи и груби обувки.

Като се кривеше и гърчеше, размахвайки ръце, момичето се приближаваше към Серафима. Лицето й също се гърчеше, беше мръсно и дори не грозно, а отвратително. Серафима излезе от унеса, погледна Лиза и за първи път тя й се стори страшна. Защо тя е тук, мучаща, изпоцапана, гадна - когато навсякъде е толкова тихо и чисто? Но Серафима не си каза това с думи, само радостта й изведнъж изчезна и тя се разсърди.

- Кой те е пуснал да се разхождаш сама? - проговори тя високо, макар да знаеше, че Лиза нито я чува, нито я разбира. – Хайде вкъщи, вкъщи! - прибави тя с привични жестове на пръстите, като бързо й показваше, че трябва да се прибере вкъщи. Лиза замуча, но Серафима я хвана за ръка и я поведе, без да се оглежда.

Родион Яковлевич го нямаше вкъщи. Дария обясни, че е облякла Лиза и я пуснала на двора, а самата тя се отлъчила за малко. Серафима мрачно и сърдито свали от ревящата Лиза връхната дреха, преобу я, изми я. Лиза, клатейки се, тръгна из двете стаички, като закачаше, размахвайки дългите си ръце, ту горния праг на вратата, ту махалото на часовника. Смрачи се. Серафима седеше мълчаливо на масата, без да пали лампата, а Лиза все ходеше, залитайки, тропаше с обуща, гърчеше се и леко виеше, сякаш се оплакваше.

Серафима знаеше, че в такива дни тя дълго не заспива, че довечера ще трябва мъчително да я приспива, а тя все ще се надига от постелята, ще се гърчи и мучи.

 

ІV

На другия ден дойде Евлампия Ниловна Дунина, пълна, светлоруса дама, майката на Леонтий Илич. Имаше големи, червени, тресящи се бузи и лоши зъби. Ходеше не с шапка, а с бял копринен шал.

Отдавна бяха изпили чая. Родион Яковлевич си беше вкъщи, седеше в своя ъгъл, на масата, нацупен и мълчеше. Той не обичаше никак Евлампия Ниловна, но се знаеха много отдавна, старецът Дунин познаваше покойната жена на Родион Яковлевич. Сега Дунин от пет години беше парализиран, без крака. Евлампия Ниловна, освен сина си, имаше и три момичета между осем и десетгодишни.

Евлампия Ниловна поруменя още повече от чая и развърза шала. Лиза се занимаваше с нещо в ъгъла, чуваше се сърдитото й бърборене. Серафима седеше срещу баща си, бледа и тиха, както винаги.

- Да, трябва да се каже истината, трябва - ромолеше Евлампия Ниловна, - Льоня е единствената ни надежда. На всички го казвам и на вас също – как няма, като е истина! Мислех - съвсем ще загинем, като падна моят старец. Нюша беше на три годинки. Е, мисля си, явно ще се мре. И тогава Льоня пише от Москва: потърпете, ще уредя нещо. И ни изпрати нещичко - успя! Аз тогава реших: някак си ще преживеем, ще изтърпим. Вие знаехте нашето положение, Родион Яковлевич. И ето, Бог помогна. А какъв ми е късметлия Льоня! Сега дойде и веднага -място на фармацевт. И квартира Карл Степанич му даде, защото семейството голямо, бащата болен. Такава помощ ни е тази квартира, такава помощ… Не е голяма работа, разбира се, две стаи…

- А защо са ви повече? - мрачно каза Родион Яковлевич. - И ние в две стаи живеем.

- Вашата работа е друга - меко възрази гостенката. - На вас не ви трябва повече, целият дом е ваш, ама не ви трябва. А аз имам семейство, болен мъж, Льоня е голям човек… Че е тясно, тясно е, дума няма, но и за това благодарим, от глад поне няма да умрем. На такъв син случих. Късметлия ми е той.

Родион Яковлевич все се мръщеше. Лиза се блъсна в един стол, събори го, самата тя едва не падна, изплаши се и зави. Серафима отиде при нея. Гостенката покати глава.

- Мъчи ви вас Лизочка - проговори тя почти сладко. – Всеки с кръста си.

На Родион Яковлевич това никак не му хареса. Той се изправи и викна на Серафима:

- Какво има там? Какво й стана?

Серафима не отговори веднага:

- Нищо, татко. Само че нашата Лиза блажи от вторник. Не можеш да я сложиш да спи. Някаква болка ли я мъчи или е така преди припадъците. Изобщо няма сън.

След като успокои Лиза, Серафима се приближи до баща си.

- Да не й ли вземем онези капки, татко? - попита тя тихичко.

- Какви капки?

- Помните ли, на третата година един московски доктор й ги предписа? Каза да не даваме много, ние по малко давахме, тя започна да спи. И припадъците бяха по-леки.

- Ами добре, вземи. Записани ли са ти?

- Имам рецепта. Евлампия Ниловна може да я вземе, като си тръгне. Те трябва да се приготвят. Надвечер ще изпратим Дария.

- Дай, дай, миличка, ще я взема - с готовност се съгласи Евлампия Ниловна. - Веднага ще я предам на Льоня. Той бързичко ще я приготви... Ама ти какво, Серафима Родионовна, се надуваш, никога не ме навестяваш мене, старицата? А пък аз те помня от седемгодишна, с майка ти. Само аз идвам, а ти като графиня си седиш вкъщи.

- Аз не бива - тихо промълви Серафима и сведе очи. - Аз съм с Лиза. А и не съм свикнала.

- Какво не си свикнала! Нали си идвала у нас. Ето, ела днес за капките.

- Какви гости по вечерно време - каза Родион Яковлевич. - Глупости. Освен ако не е по работа.

- По работа, по работа! - подхвана Евлампия Ниловна. - Тя да не е вятърничаво момиче. Ела: ето, баща ти позволи. Е, аз, милички, ще си вървя. Какво ли ме чака вкъщи! Прощавайте, прощавайте. Довиждане, Лизочка. Не вижда! Кудкудяка като кокошчица…

Гостенката си замина. Надвечер, още не се беше стъмнило съвсем, Родион Яковлевич рече:

- Да не забравиш капките.

- Ще пратя Дария, татко - тихичко промълви Серафима.

Глебов помълча.

- Дария… Че там пише ли как да се пият? Да не вземем да объркаме нещо. Ти иди. И попитай там по колко и как.

Серафима пламна в сумрака и по внезапната си радост разбра, че много е искала да отиде. Но тя не каза нито дума, само стана, запали лампичката, окачи я над масата, после отиде в другата стая да се преоблече. Лиза седеше на скамейката с вързопче от парцали, което беше за нея нещо като кукла или изобщо играчка. Серафима започна да се облича, като бързаше и хващаше не онова, което й трябва, сякаш се страхуваше, че баща й ще размисли и няма да я пусне. Когато тя, вече готова, излезе от спалнята, Родион Яковлевич седеше на масата под лампата, разглеждаше голяма прошнурована книга и щракаше с жълтите дървени топчета на сметалото. Серафима се приближи и му целуна ръка. Баща й едва вдигна очи към нея и само промълви:

- По-скоро се връщай. Не се заседявай при онази… С удоволствие ще плещи до среднощ.

 

V

Аптеката на немеца Карл Степанич Рот беше прекрасна, светла, на главната улица на града. Зад помещението на аптеката, през пруста - беше квартирката на фармацевта Леонтий Илич Дунин със семейството му. Стаичките - ниски, но достатъчно просторни. В първата обядваха и вечеряха, болният старец седеше в креслото; зад преградката спеше Леонтий Илич. Във втората спеше цялото семейство.

Серафима седеше в “хола”, на масата, сложена насред стаята, покрита с бяла покривка, а над нея от тавана висеше лампа.

- Ти си свали шапката, Фимочка, свали я - убеждаваше я Евлампия Ниловна. - Това на какво прилича, веднъж ще те пуснат и да не поседиш. Дай поне да те почерпя с нещо.

- Не, Евлампия Ниловна, време ми е. Наистина е време.

Серафима обаче не ставаше и все гледаше надолу, към белия кръг на покривката, осветен от лампата.

Леонтий Илич също беше тук, чистичък, красив, мил, добрите му сини очи проблясваха.

- Ако не капки, а прахчета ви трябваха - казваше той, - щях да ви избера чудесна кутийка. Имаме много красиви. С прелестни картинки. Аз непременно ще ви избера някоя за следващия път. Пудра може да се сложи, чиста креда или нещо друго…

- Благодаря ви - почти прошепна Серафима. - А сега наистина трябва да вървя…

Евлампия Ниловна съкрушено поклати глава.

- Нещастно момиче си ти, като те гледам, Фима. Слава Богу, не си малка, а се страхуваш от баща си, никаква свобода нямаш. На какво прилича това, наистина, при добри хора на гости си дошла и седиш като на тръни.

- Аз за капките - каза Серафима.

Болният старец Дунин, дремещ в креслото, застена.

Евлампия Ниловна въздъхна.

- Безпокоят го тук. Ех, тесничко, тесничко е у нас! Моите момичета отидоха у леля си, а то нямаше да има къде да се обърнем. Не е сладка бедността. И моят старец беше по търговската част, като Родион Яковлевич. Но виж сега, Родион Яковлевич е пръв търговец в града - само че ето, няма за кого да харчи богатството си, а на моя друго се падна: седи без крака, а семейството от глад умира…

- Е, мамо - плахо се намеси Леонтий Илич, като се усмихна и поглади златната си брадичка, - защо да гневим Бога. Сега ние, слава Богу…

- Слава Богу! Само на тебе се държим. Ти си ми късметлия. Ама стига ли ти заплатата за такова семейство? Стига ли ти?

Серафима се червеше, сякаш я караха да слуша нещо, което не биваше да слуша, накрая стана от стола, като стискаше здраво в ръка - в тънка, черна памучна ръкавица - шишенцето с капките.

- Тръгваш ли? Ех, бедното ми сираче! Няма кой да те приласкае и развесели! Друго момиче нима щеше да живее така, особено ако баща й има състояние? А ти и дума не казваш, все с тая недъгавата се занимаваш. Кръстът на Родион Яковлевич е пратен, а той на тебе го прехвърли. Бива ли момичето да си погубва живота с една недъгава? Да беше наел гледачка - по-добре…

- Аз не се оплаквам, Евлампия Ниловна – рече припряно и развълнувано Серафима. - Лиза остана такава след мама. Кой да се грижи за нея, ако не аз? Тя сама не може да се гледа. А аз не съм й чужда.

- Че аз нищо не казвам. Просто те пожалих, че животът ти никак не е весел. А нима за Лиза не ми е жал? Всеки път я гледам и си мисля: достойна е за жалост! Нима това е човек? Без разум, без език, цялата болна. За чии грехове се мъчи на тоя свят? Да беше я прибрал Господ, и вас, и нея да успокои.

- Божия воля - отново припряно промълви Серафима. - Татко е много привързан към Лиза.

- Привързан не привързан, обаче баща ти първи трябва да се радва, ако Бог я помилва. Разбира се, всичко е Негова воля… Е, сбогом, Фимочка. А ти за какво мислиш? - изведнъж се обърна тя към сина си. - Тъмно е. Изпрати госпожицата до вкъщи. Нали си свободен?

Леонтий Илич вече си беше сложил шапката.

- Тъкмо се канех, мамо, да помоля Серафима Родионовна да позволи да я изпратя. Сега не палят фенери на малките улици.

Нощта беше топла, облачна, но светла - зад облаците имаше пълна луна. Леонтий Илич предложи ръка на Серафима - тя неловко се опря на нея. Той беше толкова висок, а тя още с никого не беше ходила под ръка. Дъсчените тротоари, оголени, миришеха на влага и пролет. Въздухът, топъл и някак мек под облачното небе, отново докосваше ласкаво лицето на Серафима, само че сега той целият беше ароматен, изпълнен не само със свежест и чистота, а и с предусетения аромат на земята, която трябваше да роди треви и голи дървета, а те да родят пъпки и листа. От двете страни на пустата уличка се редяха огради, зад тях, на сивата светлина на задоблачната луна, се виждаха тези, засега невинни голи дървета, с черни, тънки и вече съвсем живи клонки.

- По дванайсет ли да й давам? - каза Серафима с треперещ глас.

Тя говореше за капките на Лиза. Искаше й се да каже нещо и беше все едно какво, всичко беше еднакво добро и нужно.

- По дванайсет. А може и по десет. Но повече от дванайсет не ви съветвам, Серафима Родиовна.

- Нима са отровни?

- Отрова няма, но нали знаете, за всекиго е различно. Не зная предупреждавал ли ви е лекарят. Аз съдя по това, което вие казахте - че Лизавета Родионовна има слабо сърце. Тогава положително повече от дванайсет не бива да й се дават. Ние с вас можем цялото шишенце да изпием и нищо няма да ни стане, а Лизавета Родионовна, при нейния организъм, от двайсет може да заспи и да не се събуди на сутринта. Аз зная това, ние фармакологията сериозно я учихме и разни случаи ни цитираха. Лекарят сигурно ви е предупредил.

- Не помня… А и аз малко й давах. Какви ужасни неща говорите. Може би е по-добре изобщо да не й давам?

- Не, не. Ще започне да спи добре. И не е някаква отрова! Аз така го казах, от предпазливост, че при слабо сърце повече от дванайсет не бива да взема.

Известно време те вървяха мълаливо. Лявата ръка на Серафима, лежаща на ръката на Леонтий Илич, леко потрепваше, и сърцето й  биеше често и радостно. Серафима вече забрави за капките, отново й се искаше да каже нещо, но не знаеше какво.

- А вие, Серафима Родионовна не се огорчавайте от мамините думи - започна Леонтий Илич с друг, по-тих глас. - Аз забелязах, че се разстроихте. Мама е стар човек, намъчила се е, трябва да й се прощава, трябва да бъде успокоявана. Разбира се, всеки за своята радост трябва  да мисли, вие сте млад човек, но ще ви кажа от сърце, на мен много ми допада тази ваша покорност към баща ви.

Той помълча. Серафима не отвърна. Сърцето й биеше все по-силно, така че почти не можеше да издържи.

- И аз самият преди всичко на света уважавам и почитам родителите си - продължи Леонтий Илич. - Не е толкова трудно да  получиш свобода, но в нея няма да има радост.

Той отново помълча.

- Но едно нещо има: винаги сте много тъжна. И лицето ви е толкова тъжно. Понякога в мене… вие не се сърдете, Серафима Родионовна, - но ей Богу сърцето ми се преобръща, като ви гледам. Такъв съм си, не мога да гледам тъжно човешко лице, особено когато човекът ми е мил…

Серафима мълчеше, но и той сега усещаше как трепери ръката й. Те вървяха бавно, нежният въздух още по-ласкаво, още по-любовно докосваше лицето й.

Фенерът блесна пред самата порта на дома. Леонтий Илич се спря, леко свали ръката на Серафима от своята, но не я пусна, а слабо стисна пръстите й, измръзнали в старите памучни ръкавици.

- Аз вас от цялата си душа, от все сърце, Серафима Родионовна... - каза той. – Ето ме целият тук, какъвто съм. Аз не мога да лъжа. Аз вас, ей богу, така ви обикнах… Вие не се сърдете, ако нещо. Не зная. Вие…

- Аз ли? – промълви само Серафима и вдигна към него очи. На трептящата светлина на фенера той видя тези очи, толкова хубави, толкова влюбени и безпомощни - и повече нищо не каза. Той се наклони и плахо, като едва я докосваше с устни, я целуна по челото.

После се обърна и си тръгна, а Серафима бутна портата, която безшумно се отвори и безшумно се затвори след нея.

Вкъщи Лиза още не беше заспала. Баща й говореше нещо строго, че е закъсняла, че самоварът не е прибран - Серафима не отвърна, тя слушаше, но не чуваше съвсем добре, мислеше за това, че след тъмнината светлината на лампата болезнено й боде очите. Мълчаливо, сръчно и по навик тя правеше всичко, каквото трябва, прибра масата, съблече Лиза, внимателно й сипа от капките, които беше донесла. Лиза обичаше лекарства и охотно изпи капките. В леглото уж започна да буйства, но изведнъж притихна и заспа. Серафима целуна ръка на баща си, прибра се в стаята и притвори вратата. Искаше да се съблече, но не го направи, а приседна на миндерчето до широката постеля и така седеше, без да мърда. Кандилото гореше до шкафа с иконите, над горната страна на леглото, сенките мърдаха по възглавниците и на Лизиното лице. Лиза спеше и лицето й беше отново спокойно, прекрасно и невинно.

У Серафима досега нямаше нито една ясна мисъл, радостната вълна сякаш я заливаше цялата; но сега, в тишината, тя се поуспокои. И съвсем просто си помисли, с прости думи, онова, което никога по-рано не беше мислила:

“Ще се омъжа за него.”

Как ще стане това, как ще се организира, тя не мислеше. Просто - “ще се омъжа”, вместо: “обичам”.

После й се прииска да се помоли. Тя падна на колене до постелята и вдигна очи към шкафа с иконите. Там, по средата, зад светлината на кандилото, стоеше голямата икона на Спас, благослов от майка й. В златен обков със скъпоценни камъни, целият ярък, розоволик, ясноок, с благостни, млади, сини очи. Отляво, в ъгъла, имаше икона на Спасителя, но старинна; в сребърния обков ликът му изглеждаше още по-черен; Серафима виждаше само тъмното петно - и белите точки на очите. Но тя го гледаше рядко, защото той беше отстрани, тя винаги се молеше пред онази, майчината.

Серафима не умееше да се моли със свои думи. Неволно й дойдоха в паметта заучените думи и тя започна да шепне:

- Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…

Но после тя спря и не завърши молитвата. Не влизаха в сърцето й тези думи и не утоляваха радостта й. “Дух на безделие”… В нея нямаше дух на безделие. „Униние”. Какво униние, когато - радост? “Властолюбие и празнословие…” Не бяха за Серафима тези думи, и тя неволно се спря. Но за своето щастие тя не знаеше думи, които би могла да каже на Христос. И тя просто гледаше ясноокия Му лик.

- Господи, Господи!

Христос й се стори познат-познат, мил, драг, със златни къдри и сини, добри очи. Тя така дълго го гледа в лицето, че вече почти забрави, че това е Христос. Нейната любов беше в него, беше - той.

И нито грях, нито смущение от това, че Христос е толкова познат, толкова прилича… само умора от щастие.

Сенките от кандилото бродеха по възглавниците. Лиза спеше, красива, тиха, Серафима си помисли, че й се иска да плаче - но сълзите не потичаха. Тя стана, бързо се съблече, легна до Лиза и веднага заспа.

 

Минаха няколко дни, после седмици. В неделя Серафима, както винаги, отиде на литургия. В църквата тя се молеше не по домашному, а по навик, кръстеше се, кланяше се. Сега тя, влизайки, се постара да забрави радостта си, която тук й се струваше “греховна”. В църквата това беше грях, в църквата всичко е грях, а и всичко тук беше по-различно за Серафима, отколкото вкъщи. И светлината друга, и кандилото, и ликът на Христос не беше онзи. Тя изслуша литургията, както и преди беше слушала, защото така трябва. Впрочем, беше й малко по-скучно и тежко.

Приближавайки се към вкъщи, Серафима изведнъж се почувства зле, сякаш от някакво лошо предчувствие. Но това беше само миг. Радостта веднага се върна. А когато Серафима влезе в стаята - радостта премина в ужасно щастие и вълнение: на масата, пред баща й, седеше Евлампия Ниловна, облечена празнично, а отстрани на стола, с шапка в ръце - Леонтий Илич. По-рано той никога не бе идвал при Родион Яковлевич, и Серафима разбра, че се решава съдбата й.

- Ето я и Серафима - произнесе Родион Яковлевич непривично весело и гръмко. - Събличай се по-живо - виждаш, гости имаме. Евлампия Ниловна и сина си ми доведе да се запознаем. Хайде, почерпи гостите. И аз самият след литургията не съм пил чай.

Серафима понечи да излезе, но в това време Дария вече внесе самовара.

- Ти, Дария се поразходи из двора с Лиза - продължи Родион Яковлевич меко. - Облечи я, Серафима. А ти остани, поседи в нашата компания. Ние тук, тъй да се каже, се поразговорихме, но не на сериозно.

Изведоха Лиза. Серафима свали шапката си и седна тихо, настрани, без да вдига очи.

Евлампия Ниловна изглеждаше някак сърдита или смутена; зачервена, тя стискаше устни и придърпваше роклята си.

- За нищо особено не сме разговаряли - каза тя. - А защо да не поговорим. Нали хората затова ходят на гости, не да мълчат.

- Зависи как и кога – рече Родион Яковлевич и сега в гласа му се върна обичайната строгост. - Като трябва - ще поговорим, като не трябва - ще помълчим. Така е, скъпи гости.

Евлампия Ниловна още по-сърдито стисна устни. После произнесе:

- А вашата Серафима е вечната мълчаливка. Не му е весело на момичето.

Родион Яковлевич погледна из-под вежди.

- Вече го чух това от вас. Не й било весело. А защо да й е весело? На какво да се радва? Кого да утешава? Серафима няма да се омъжва.

Измина минута тишина. Само самоварът съскаше. Заговори Евлампия Ниловна:

- А защо да не се омъжи? Всяко момиче се надява на съдбата си.

- Затова защото на Серафима съдбата е друга. Тя има сираче да гледа, недъгаво. Не трябва да мисли за себе си. А и защо да говорим излишно? Тя вече не е млада. А и да беше по-млада - за такива без зестра днес кандидати не се намират.

Той отново погледна из-под вежди. Евлампия Ниловна чак подскочи.

- Вашата Серафима е без зестра? Виж ти! Защо да говорим празни приказки, Родион Яковлевич; слава Богу, сред хора живеем. Хората ще съдят.

- Какво щели да кажат хората, мене не ме интересува. А думите ми не са празни, а твърди. В джоба ми никой не е броил, а ако е броил – това си е мое, и волята е моя, и разсъждението е мое. Нямаше повод - и волята ми беше неизвестна, а сега стана дума - тъй че няма какво да крия. Нека и Серафима да послуша.

Евлампия Ниловна не намери какво да отговори. Леонтий Илич и Серафима седяха, свели очи.

- Ето как съм отредил за дъщерите ми - бавно започна Родион Яковлевич. - Извинете, скъпи гости, ако ви доскучее – изведнъж вметна той мило, - но тъй и тъй стана дума. Да. Състояние аз, слава Богу, имам, не е голямо, и не е малко, и, след смъртта ми, цялото  остава на дъщеря ми Елизавета. Попечители също са назначени, надеждни – поради болестта й. А дъщеря ми Серафима, докато живее със сестра си, както е живяла, без да встъпва в брак, ще получи издръжка, колкото е нужно да преживява. Тя не е научена на излишество, а и не й трябват излишни неща, така че в доволство ще бъде при сестра си. Разпоредил съм: ако Серафима поиска да встъпи в брак след смъртта ми или да даде сестра си в чужди ръце, в лечебница примерно, тъй като й тежат задълженията - то тя се лишава от издръжката си.

Родион Яковлевич спря. Отново само самоварът съскаше и то по-тихо, защото гаснеше. Евлампия Ниловна, задъхвайки се, попита:

- А в случай, че Елизавета умре по-рано от сестра си? Все пак всичко след нея ще остане на Серафима.

- На хората вяра нямам - строго каза Родион Яковлевич. - Хората са зли, в тях няма любов, а още повече към недъгавия, който и не знае как да се защити. За Лизавета, освен родния й баща, никой няма да се погрижи. А като умре баща й, ще остане тя, беззащитната, със състояние - съблазън за хората. Серафима не е зла, но е глупава; ако се знае, че тя ще наследи сестра си – хората ще я омотаят, ще й наговорят, че ето, една само пречка има – недъгавата сестра, трън в очите. Как ще живее тогава Лизавета? Не, тук трябва да има разбиране за справедливостта. И така, при мен е разпоредено, че дори Лизавета да умре - сестра й няма да е наследница. Ще си запази малката издръжка до края на дните, а ако поиска да иде в манастир – еднократна вноска ще направи - много не трябва. Лизиното състояние тогава нека отиде за Сергиевската енория, за вечна памет на душите ни.

Евлампия Ниловна искаше да каже нещо и не можеше, само гледаше стареца с широко отворени очи.

- Какво е... какво е това? - промълви тя накрая. - Няма такива закони… Това е… защо родната си дъщеря така наказвате?

- По закон моя е волята да наградя дъщерите си, както желая - твърдо каза Родион Яковлевич. - Няма тук наказание. Аз с разума си стигнах до истината. Серафима е плът от моята плът, аз съм й баща и наставник, аз трябва да я съхраня на истинския път. Аз отговарям пред Господ за нея. Пътят й е ясен – тя има дълг в живота. И до трийсет години с покорност изпълняваше волята Божия, и без празни съблазни преживя. Ако има съблазън - баща й е длъжен да я предпази според разума си.

Серафима нищо не разбра. Тя слушаше като насън. Само знаеше, че е дошло някакво неотвратимо нещастие, на всичко - край, и с нея - край.

Евлампия Ниловна притихна и попита вече плахо:

- Значи, такава е вашата воля, Серафима да не се омъжва?

- Ако тя сега намисли и въстане срещу дълга си, аз насила няма да я държа. Но не виждам такъв случай, защото тогава тя нищо няма да получи от мене, а днес жена без зестра на кого няма да е в тежест?

- А ако - изведнъж се осмели да продължи Евлампия Ниловна, - ако, да кажем, Лизавета, още докато сте жив, умре? Всичко е в Божията воля. Нима и тогава ще накажете Серафима?

Леонтий Илич стана и отиде до печката, без да слуша.

Родион Яковлевич прикри очи с ръка, помълча и каза тихо:

- Какво да кажа? Негова, Негова е волята. Ако поиска - друг дълг ще посочи на Серафима. Аз не я наказвам и няма да я накажа. Ако Господ ми остави само Серафима - ще видя в това неговата воля и няма да роптая. Всичко ще е за нея тогава, няма за кого да го пазя. Аз само Господнята воля изпълнявам, според слабото си разбиране.

Настъпи ново дълго мълчание. Самоварът съвсем утихна. Леонтий Илич така и не каза нито дума.

- Е, какво скъпи гости, още чай? - изведнъж любезно и високо произнесе Родион Яковлевич. - Почерпи, Серафима. Извинете, наговорих ви аз за семейните ни дела. То и не трябваше, ама стана дума. Извинете стареца.

Серафима стана.

- Заповядайте, почерпете се - каза тя с едва чут, равен, сякаш не свой глас.

- Не, не, време е да тръгваме. И без това се заседяхме. И времето мина. Приготви се, Леонтий. Благодарим за почерпката, Родион Яковлевич. Нямаме време. Приказката си е приказка, а работата - работа. Извинете ни, ради Христа. Не можем.

- Е, както искате. Много жалко. Някой друг път, когато и да е, добре сте дошли. Изпрати ги, Серафима, в пруста е тъмно, там има едно буре. Прощавайте, покорно благодарим.

Серафима, както си беше, по рокля, с открита глава, излезе след Дунини в пруста и на двора.

Евлампия Ниловна се обърна към нея, лицето й цялото беше червено, сякаш след баня, сърдито и развълнувано.

- Е, прощавай, прощавай, Фимочка. Върви. Покорно благодарим на татенцето ти за почерпката, за добрата дума. Ето го, жестокосърдечието родителско! Ето къде се показа старата вяра. Такива родители ще отговарят пред Бога, ще отговарят! Ех ти, нещастна моя страдалице, чуждите грехове изкупваш! И ми е жал за тебе и няма как да помогна. Ако Господ не вразуми баща ти - пропадна съдбата ти, Фимочка!

Тя изтри потеклите си злобно-жалостиви сълзи и целуна Серафима.

- Да вървим, Леонтий.

- Аз… утре… - започна Серафима.

Евлампия Ниловна беше напред, но Леонтий Илич чу тихите думи на Серафима, разбра, че тя иска да каже: “аз утре ще дойда”, хвана ръката й и промълви:

- Елате, Серафима Родионовна, ще си поприказваме. Може и да измислим нещо. И простете мене, нещастния, Христа ради.

Серафима се върна в стаята и искаше да мине покрай баща си, който сега седеше над книгата. Той я спря.

- Ти, тихата, внимавай! Не си пълни главата с глупости. Не виждаш ли, че хората се натискат за чуждите пари. Много е сладко. Остаря - побеля, момиче, а на всичко вярваш. Събери си ума и мисли за дълга си.

Серафима не отговори, само погледна из-под вежди със същия недобър поглед, който имаше баща й.

- Какво ме гледаш? Смири се, ей! Трябва да мислиш за дълга си, на Бога да се молиш, прошка за греховете да измолиш…

- За чуждите грехове… - изведнъж през зъби произнесе Серафима.

Баща й стана от стола и викна изумен:

- Какво? Какво каза?…

Но Серафима вече се бе изплъзнала навън и тихо затвори вратата след себе си.

 

VІІ

На другия ден Серафима ходи при Дунини в аптеката. Припадъците на Лиза започнаха от сутринта, надвечер тя утихна, но Серафима все едно би отишла, и дори не мислеше да пита баща си. Него впрочем го нямаше вкъщи.

Леонтий Илич срещна Серафима по пътя, явно я очакваше и веднага започна да говори онова, което Серафима очакваше от него: горчиво се оплакваше от съдбата, от това, че ги разделят, че не им е дадено щастие.

- Нямам покой, нито радост без вас, Серафима Родионовна. А съдете сами: как да тръгнем срещу родителите си? Все едно, няма да има щастие. И не искам да осъждам баща ви, макар да ми се струва, че мислите му не са правилни. Да се отиде срещу него - добре, аз ви обичам, тежко ми е да се смиря, а бих се радвал да се смиря - но как ще живеем? Сами знаете – бедни сме, баща ми е болен, сестрите –момиченца, на мене разчитат, а аз тогава ще трябва да ги лиша от помощта си… Така стоят нещата.

Серафима и не мислеше, че може да се опълчи. Нищо не мислеше за себе си, а за него знаеше, че не бива. Тя и сама не разбираше на какво се надява, когато отиваше у Дунини и защо искаше да види Леонтий Илич. Когато той започна да й говори, че единственото средство е тя да се опита да помоли баща си - тя мълчеше, но и тук нямаше надежда, тя знаеше, че баща й няма да промени решението, до което вече “е стигнал с разума си”.

- Та на нас не ни трябва богатство, на нас само мъничко, да имаме какво да ядем, за да не вземам от моите - казваше Леонтий Илич. - Помолете го, Серафима Родионовна, може и да се смекчи. Как няма да измолите от баща си! Да не би сърцето му да е от камък. Помолете го, а? Аз ще се надявам.

Доброто лице на Леонтий Илич, толкова тъжно в началото, сега отново се усмихваше; той така се радваше да вярва, че всичко все още може да се уреди, тихо и мирно. Безобидната му душа се отвръщаше от възможността за страдание, като от нещо странно, неестествено.

После те отидоха при Евлампия Ниловна. Там също нямаше нищо неочаквано за Серафима. Само дето Евлампия Ниловна кълнеше и ругаеше до небето Родион Яковлевич и поплака над съдбата на Серафима. Към това, Серафима да говори с баща си, се отнесе без възторг, макар че каза:

- Защо да не поговориш? Опитай. Но едва ли ще има полза. Не, Фимочка, явно така е угодно Богу. Не му било писано на моя Леонтий…

В това време извикаха Леонтий Илич в аптеката. Излизайки, той стисна ръката на Серафима, погледна я с ласкавите си сини очи и отново прошепна:

- Тъй че, поговорете, а? Ще се надявам…

Серафима отново седеше на масата с висящата лампа, мълчеше, упорито гледайки надолу, а Евлампия Ниловна изливаше безкрайни жалби и съвети.

- Поплачи, поплачи пред него, Серафима! Изкажи се. Че ще се покориш, покори се, но се изкажи. Виж го ти него, добричкият! Всичко казва ще получи, ако Лизавета умре преди мене! Чакай я ти да умре! Такива са жизнени. И каква й е болестта, бяло и румено девойче, яко, само дето трохичка ум няма, по-зле, прости Господи, от едно псе или друга някаква твар. Такива и душа нямат. Ходи, не ходи - за нея пред Бога няма да отговаряш. Болна! Всички ни ще надживее!

- Тя има припадъци сега - каза Серафима. - Много се мъчи.

- Мъчи се, ама не до смърт. А като погледнем - защо се мъчи? И за нея самата, и за другите страдание. На Бога трябва да се молим денем и нощем, да я прибере Господ, да прости на нея за родителските грехове. А ти как би си отдъхнала! Ще си заживеете с Льоня, а ние ще ви се радваме…

Серафима стана да се сбогува, Евлампия Ниловна излезе да я изпрати в пруста.

- Моли се, моли се на Бог, момиче, за своето щастие, да ти се развържат ръцете. Припадъци, казваш, има Лизавета? Е, капките даваш ли й, дето Льоня ти ги приготви? По-спокойна ли е от тях?

- Давам. Добре е, помагат.

- Давай, давай, по-здраво ще спи.

- Тя има слабо сърце, не й давам всеки ден.

- Какво му е слабото! Я погледни – бяла, румена, а и как наедря! Кой ти го каза това? Те, капките, не са вредни, на мене Льоня ми каза - даже две шишенца да изпиеш. Успокоителни. Ти повечко й давай, не се страхувай. По двайсет там или по двайсет и пет. Ще поспи и ще се успокои. По-леко ще й стане. Прощавай, гълъбче, Христос да е с тебе. Ти засега не идвай у нас, да не се разсърди баща ти повече. А после ще видим. Прощавай.

 

VІІІ

Серафима сякаш се събуждаше. Предишното равнодушно покорство и обичайният страх пред баща й вече ги нямаше. Радостта й беше плаха, смътна, но озлоблението роди твърди, определени мисли и думи. Впрочем тези думи тя говореше само на себе си. Тя разбираше, че да спори с баща си е безумно и ненужно. Все едно, нищо няма да се промени.

“Камък ми вързаха на шията… камък… камък…” - мислеше тя, гледайки с омраза Лиза. Сега я обличаше, събличаше, слагаше я да спи почти грубо, с жестокост, която плашеше дори нищо не разбиращото момиче.

Припадъците бяха тежки. Серафима едва удържаше гърчещите се крайници, подлагаше възглавници, и пак мислеше:

“Мъчи се. И сама се мъчи, и другите мъчи. Да беше ни развързал и нея, и мене Господ. Кому е нужна? Защо живее?”

Вечерта Серафима, уморена, самата тя болна, започна да капе в чашката капки, но ръката й трепереше, тя изсипа изведнъж твърде много - и ядно ги изля в умивалника, за да накапе отново.

Когато Лиза заспа - тя си спомни как изля лекарството и се замисли. Ето и Евлампия Ниловна й говореше за капките. Не е истина, разбира се, че за Лиза капките не са вредни, Леонтий Илич по-добре знае. Можеше и нищо да не се случи, ако не ги беше изляла в умивалника, а можеше Лиза така и да не се събуди. Добре, де, нямаше да се събуди. И нямаше да се мъчи повече. А сърцето й е слабо, щяха да кажат - от припадъците е умряла. Това също се случва, казваше докторът. Лиза грях няма: защо да се мъчи тук?

Серафима стана, взе шишенцето с капките, отвори го, помириса: миришеше горчиво. Повъртя рецептата: никъде не е написано, че е отрова.

“За такава не се отговаря пред Бога” - спомни си тя думите на Евлампия Ниловна.

Серафима погледна към шкафа с иконите, оттам се виждаше само старата черна икона в сребърен обков, с белите очи. Строгият лик приличаше, или на Серафима й се стори, че прилича - на баща й; и у нея отново се надигна озлоблението. Такива или като тези са иконите и в църквата. Помни дълга си и се труди, и се покай за греховете си. Какви грехове? Да отговаря за това, Лиза да не се мъчи и тя самата да не се мъчи? Ако е така - нека да е грях, и не е страшен този грях. Само мъчението е страшно.

“Утре вечер ще й дам капките”, реши Серафима. “Трийсет ще дам или четирийсет, а после да става каквото ще.”

Отново след това я налегна мъгла и тя целият ден ходеше като мъртва, а вечерта не даде на Лиза никакви капки. И на следващия ден не даде и така вървяха дните. На шестата седмица баща й замина за Москва за кратко. Преди отпътуване почука с пръсти по масата и каза строго на Серафима:

- Внимавай! Не се отделяй нито на крачка от Лиза. Ти отговаряш.

Серафима пламна.

- Та тя е болна, татко. Как да отговарям за нея? Аз не съм доктор.

- Не бъди дръзка, глупачке! Не говоря за това. Казвам ти да не излизаш от къщи нито на крачка. Никъде не смей да се шляеш, чуваш ли?

Преди това баща й никога така грубо не беше говорил със Серафима. Тя не отговори, но в сърцето й пак избухна озлоблението и мъглата отлетя от душата й.

“Малко остана още да ме мачкате така - помисли тя, изпращайки го до вратата. - Ще си взема своето. И Бог няма да ме осъди. Комарът, като кацне на бузата - смачкваме го. А в Лиза нима има душа? Разум няма - и душа няма. Само една нечиста плът.”

Серафима - само по рокля, с открита глава, тръгна из двора. Така вървеше тя от вратата към къщи и онзи път, първата седмица, когато се връщаше от ефимоните и срещна Леонтий Илич. Тогава имаше сняг, наоколо беше чисто и тихо, в небесата - светло и тържествено, а в душата й имаше радост. Тя мислеше, че се радва на светлия пазник и се страхуваше, че радостта е грях. Но сега знаеше, че радостта не е грях, а страданието е грях и не искаше страдание.

По небето плаваха сиви пролетни облаци. Снегът си беше заминал и земята вече изсъхваше. До стената, на слънце беше израсла малка бледна тревичка. Серафима клекна на стъпалото, недалеч от градинката и се прегърби, сви се от душевната болка. Но и сега наоколо беше чистота и тишина. Небесата, тревичката край стената - нямат разум…

“Значи и душа няма, само една нечиста плът…” – помисли си Серафима и на самата нея това й се стори странно.

Дълбоко, на самото дъно на душата си, Серафима все пак усещаше радост, онази същата, защото имаше и любов; само че страданието я беше покрило, както буреносният облак покрива небето.

“Затисна ме… Господи! Господи! Нищо не разбирам, нищо не зная, не се моля с думи - с болката си се моля, и къде си Ти, Господи - не зная, и Тебе ли обичам - не зная, прости ми Ти, научи ме Ти, свали Ти от мен… Само любовта си няма да дам, радостта ми не вземай, Господи…”

Серафима тихичко заплака, сълзите бяха малко и не утолиха душата й. По небето все тъй пълзяха сиви, леки облаци. Някъде биеше камбана, рядко, отмерено, тънко. Сякаш оскъдни сълзи капеха. Серафима се заслуша.

“А на Великден весел звън ще има” - помисли тя неволно.

Понечи да стане, искаше да се прибере вкъщи, но отново заплака, видя тревичката край стената, наведе се - и не я откъсна, съжали я, само докосна с ръка нежния кълн, стъбълцето.

“Няма душа - а се радва…”

- Господарке, тук ли сте? - викна от прага Дария. - Елате.

В ниските стаи беше вече тъмно. Запалиха лампичката; миришеше на душна топлина, кърпи, постно ядене и газ. Лиза мучеше в ъгъла. Проточи се дълга, дълга самотна вечер, със самотна, мълчалива мъка. Серафима отвори вратите и ходеше от стая в стая, а в сърцето й щастието се мъчеше да изскочи из-под душното злобно страдание.

Лиза мучеше в ъгъла. Серафима мислеше: “Ето кой ме души. Налегнала ме е. Притиснала ме е като гробищна плоча. Нима трябва да пропадне моята радост заради нея? Нито разум - нито душа…”

И отново ходеше, и отново сърцето й се късаше.

- Да вървим да спим - каза тя изведнъж на Лиза и здраво я хвана за ръката.

Лиза сякаш замуча изплашено, но тръгна, влачейки крака. Серафима оправи постелята - кандилото вече гореше пред шкафа с иконите - и започна да съблича Лиза, сваляйки роклята й, чорапите и полите и говореше силно, с нея или със себе си – не знаеше.

- Какво мучиш? Боли ли? Добре, потърпи. Ти си безсловесна твар. Камък на пътя. Разбираш ли? Ти си ми воденичен камък на шията. В тебе и живот няма, не само душа. Няма да отговарям за тебе пред бога.

Лиза безсмислено гледаше сестра си и мучеше, размахвайки ръце. А Серафима не можеше да не говори. Сърцето в гърдите й растеше, растеше и й се струваше, че не може да издържи това.

- Ето, ще ти дам лекарство, искаш ли лекарство? Здраво ще заспиш и няма да те боли. Хубави капки, много ще ти дам. Ще бъдеш разумна, весела, мама ще видиш. Какво ме гледаш? Благодаря трябва да ми кажеш.

Серафима се засмя. Лиза, гледайки я, също се засмя. Тя се смееше не силно, но дивашки.

- Моя воля, каквото искам, това ще направя с тебе. И от никого не се страхувам. Хубаво е там, Лиза: нито болест, нито тъга, нито въздишки, а безкраен живот. На панихидите така пеят. И над мама пееха. И над тебе ще пеят. Е, какво излизаш от одеалото? Лежи. Почакай, сега ще ти дам лекарството…

Серафима рязко отвори вратичката на шкафа, припряно извади шишенцето с капките, чашката, отброи двайсет, после още десет, после още наля, без да брои, добави вода от гарафата и се приближи до леглото. Ръцете й така трепереха, че мътната течност се люшкаше и удряше в стъклената чаша.

- Ето, Лиза. Изпий го сега. Само трябва по-скоро, по-скоро, наведнъж. Иначе няма да видиш мама. Почакай, почакай, сега.

Серафима застана на колене пред леглото. Лиза протегна ръка към чашата.

- Почакай. Ще се помолим първо на Бога. Така не бива, не искам така. Аз не от злоба, аз заради любовта си. Господи! Аз заради…

Тя вдигна очи. Отгоре я гледаше, из-зад светлината на кандилото, светлият лик, весел и тъжен, такъв познат, досущ като... - и целият съвсем друг. Сините добри очи бяха ласкави, но сякаш питаха:

“Заради Мене ли?…”

Серафима спря. Още веднъж искаше да повтори, макар и мислено “заради любовта…” и не можа. Онова, което се надигаше в сърцето й през цялото време - изведнъж се надигна докрай, преля, изля се, изскочи навън - и Серафима захлупи лице в постелята, хвърляйки чашата на пода. Чашата падна и се счупи. Сълзите на Серафима потекоха неистово, с вик, и Лиза, която не можеше да види сълзите й, също заплака, закрещя и протегна голите си, тънки, още детски ръце към Серафима.

- Лиза… Лиза… Тревичке моя неразумна… Нима заради любовта исках? Нима мога да те … заради любовта? Заради любовта трябва да те обичам, да те пазя. Плът, казвах, неразумна, нечиста. Прости ми, Лиза. Не защото е грях - не мога, а защото има в мен любов към Него, към всичко, което е от Него - не мога.

Серафима плачеше все по-тихо, без да маха от шията си нежните ръце на Лиза. И Лиза полека се успокои, и така заспа, и веднага стана красива и тиха, като пролетните снегове и светлото небе над тях. А Серафима не спа до сутринта, все лежеше, без да мърда, облечена и слушаше как сърцето й се успокоява, бие по-равно и по-здраво. Облакът на болката се разтопи. И мислите отново станаха ясни и много прости.

“Нима заради любовта си исках да убия? - мислеше тя. - Та моята любов никой не може да ми отнеме. Моята любов винаги е при мен. Аз, за да се омъжа за него, заради парите… ето защо. Душа няма… а откъде знаем? И тревичката ей на, няма душа, а нима е плът нечиста? В нея е моята радост. И в Лиза – също е радостта ми. Аз исках да убия радостта си, за да се омъжа.”

Горчивият мирис на излятото лекарство се носеше от пода и се променяше, смесвайки се с маслото от кандилото.

“Е, няма да се омъжа - мислеше Серафима, докато заспиваше и се отпускаше цялата. - А радостта ми е при мен. В радостта ми няма страх и не се боя от тъгата. Мама казваше… заради тъгата ми е скъпа радостта… Господи…”

Вече не облак, а леко облаче я покри и тя заспа.

 

ІХ

“Тялото Христово приемете…”

Серафима слезе от стъпалата на амвона и застана, където стоеше по-рано, до левия клирос. Беше четвъртък на Страстната седмица. Серафима свърши с поста и се причасти. Слънчевите лъчи падаха на църковния под на тесни, прашни, весели ивици. Цялата църква изглеждаше златна и въздухът беше гъст и светъл, като скъп жълт камък.

Радостни причастни напеви трептяха под сводовете; радост – защото всички са чисти, всички се оказаха достойни и за всички е - благодат. Няма грях, няма къде да бъде, защото тук всички са чисти.

Когато службата свърши, Серафима облече жилетката си върху бялата, може би твърде пищна официална рокля и се насочи към изхода. В самата парадност на дрехата й имаше нещо трогателно- тържествено, същата непривичност, необичайност - като в причастието.

Яркостта на пролетното, вече почти лятно слънце на входа на църквата беше нетърпима. Серафима спря на стъпалата. В този миг я догони Леонтий Илич, който също беше в храма, но там не се приближи до Серафима.

- Честито ви приемане на Светите Тайни - произнесе той, като несмело се поклони и погледна Серафима с добрите си сини очи.

Тя едва-едва се изчерви, после му подаде ръка и каза:

- Благодаря.

Те заедно слязоха по стъпалата пред църквата, заедно преминаха площада и тръгнаха по уличката, където беше домът на Серафима.

Земята бе съвсем изсъхнала. До дъсчените тротоари, край дървените стълбове навсякъде пробиваше и се изправяше ярка, ярка трева и разцъфтяваха кръгли жълти цветя, некрасиви, но най-прекрасните, защото бяха най-първите, онези, чието крехко стебло е пълно с горчиво мляко. Небето стана по-високо, по-сериозно и тъмно. Зад сивите огради дърветата стояха прозрачни, покрити с първите избуяли листенца, сякаш със зелен пух. Отгоре, едва видими, бързо се стрелкаха птици, изпълвайки въздуха с равни, пронизващи, щастливи крясъци, които не нарушаваха, а задълбочаваха тишината.

Леонтий Илич дълго вървя мълчаливо до Серафима, но после плахо и ласкаво заговори:

- Отдавна не сме се виждали, Серафима Родионовна. Чаках новини, но не ги дочаках. Как сте със здравето?

- Благодаря, добре съм. Радвам се, че се срещнахме, Леонтий Илич.

- Все ви гледах в църквата. Толкова хубаво беше лицето ви, весело. А и сега ето, усмихвате се. Няма ли и мен с какво да зарадвате; какво каза Родион Яковлевич? Мога ли да ви попитам... разговаряхте ли с него?

- Не, Леонтий Илич. Не съм говорила с татко. И какво да се лъжем: той няма да промени решението си.

Леонтий Илич пребледня малко, усмивката отлетя от румените му устни.

- Как така? А аз, като ви видях радостна, си помислих… Значи, край на нашите планове? И вие, значи, сте променили мислите си за мене?

- Аз към вас никога няма да се променя. Аз ще ви обичам до края на дните си, Леонтий Илич - просто каза Серафима.

Той я погледна, искаше да каже нещо, но тя го прекъсна и добави припряно, сякаш се страхуваше, че няма да я разбере правилно.

- Не ми е съдено да се омъжа - и няма да се омъжа. Е, бих го направила, ако ми беше съдено. Но да желая смъртта на жив човек, за да се омъжа - не мога. Вие не мислете, Леонтий Илич, че съм се подчинила, аз - свободно. И винаги ще ви обичам, а повече не ми е нужно. Вие ще си намерите добра невеста, добро момиче, подходящо. Ще я обикнете. Аз ще разбера - ще се радвам, ако се случи добра и също ви обикне.

- Какви горчиви думи ми говорите - започна Леонтий Илич, на доброто му лице легна сянката на недоумението и устните му трепнаха. - Не, явно моята мъка не стига до сърцето ви. Малко е за вас  мъката.

- Но не, Господи! - каза Серафима. - Как другояче да го кажа? Аз не умея да говоря. Мъката ми е такава, че дъно няма, надникнеш в нея, тя вече и на мъка не прилича, а сякаш е радост. Не зная как да го кажа с думи, вие не слушайте, вие повярвайте, че всичко е добре, и на мен ми е добре - и на вас ще ви е добре.

Те стояха до вратата на къщата. Серафима вдигна мигли, усмихвайки се, лицето й беше бледо и светло, а в очите стояха и не се търкулваха сълзи. Тя не умееше да му обясни нито радостта, нито тъгата си; Леонтий Илич я гледаше, без да разбира, но колкото повече гледаше, толкова по-леко и по-весело му ставаше на душата.

А небето и земята около тях бяха чисти-чисти и изглеждаше, че нищо друго няма на света, освен чистота, тишина и щастие.

 

1900

 

 

* Първият ден от великденските пости

* Кремъл – вътрешна градска крепост в старинните руски градове

* Вечерна църковна служба по време на великия пост

* Привърженици на старата, неподправена православна вяра, подлагани на гонения

* Последователи на патриарх Никон, който през 17-ти век, с подкрепата на цар Алексей Михайлович, осъществява дълбока религиозна реформа в Руската православна църква

* През 16 век в Германия се разпространява поверието, че болен човек може да оздравее, ако танцува пред статуята на свети Вит в деня на неговия църковен празник. За някои тези танци се превръщат в мания, която започнали да бъркат с нервното заболяване хорея.

Хорея (хореична хиперкинеза, известна също като «танца на свети Вит”) — синдром, който се характеризира с хаотични, отривисти, непостоянни движения, по-скоро гротескни и често напомнящи танц.

* Популярен илюстриран седмичник, излизал в Петербург през 1870—1918 г.

* Място в православната църква, където по време на богослужение  застават певците и четците.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: