Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

12 разказа от знаменити руски писатели

02.04.2018

Леонид Андреев (1871 - 1919) в превод на Росица Бърдарска

Той не подозира, че ще стане родоначалник на руския експресионизъм.

Семейството едва свързва двата края след смъртта на баща му. Единствената утеха на юношата са книгите и увлечението по философските идеи на Шопенхауер и Ницше.

Леонид Андреев завършва право в Московския университет. Като студент припечелва, като дава уроци, пише обяви, съдебни отчети, рисува портрети по поръчка. Междувременно любовни драми са причината за три неуспешни опита за самоубийство.

Вече дипломиран, бъдещият писател дълго и безуспешно се занимава с адвокатска практика, накрая я изоставя и се посвещава изцяло на литературен труд. В началото отпечатват само съдебните му репортерски очерци и някои фейлетони. Първият публикуван разказ - “Бергамот и Гараска” е забелязан и оценен от литературните кръгове.

Започва работа като редактор. С помощта на М. Горки е публикуван в голям тираж първият том негови съчинения.

През зимата на 1905 г. заминава с жена си за чужбина, живее във Финландия, Швейцария, Германия, където се ражда вторият им син. Съпругата на писателя умира при раждането. Детето е отведено в Москва от неговата баба, а той самият заминава при М. Горки на остров Капри.

Завръща се в Русия през 1907 г. Продължава активно да пише, сътрудничи на различни списания и издателства. Славата му по това време се дължи най-вече на неговите пиеси, които се играят в различни театри в Москва и Петербург.

През 1908 г. се жени повторно и се премества да живее в свой дом на финландска територия, тогава в границите на Русия.

Не изоставя старата си страст – живописта, и през 1913 г. показва свои художествени творби на “Изложбата на независимите” в Петербург, където получава одобрението на И. Е. Репин и Н. К. Рьорих.

Писателят приветства Първата световна война като “борба на демокрацията от цял свят с цезаризма и деспотизма”. Такова е отношението му и към Февруарската революция в Русия – той дори допуска насилие, ако се използва за “високи цели” и служи на народното благо и тържеството на свободата. Тази еуфория обаче намалява стремително с укрепването на позициите на болшевиките. Той не може да се примири с болшевишката диктатура и посреща Октомврийската революция открито враждебно. Последните му произведения са пропити с песимизъм и омраза към новата власт.

Когато през 1917 г. Финландия получава самостоятелност, писателят се оказва “в чужбина”, в емиграция, където продължава да пише. Умира през 1919 г. След много години прахът му е пренесен в Русия и погребан в Санкт Петербург. Самият той пише: “Повече храброст трябва за живота, отколкото за смъртта.” И съдбата му е доказателство за тези думи.

Най-известни са разказите му “Животът на Василий Фивейски”, “Разказ за седмината обесени”; повестите “Иуда Искариот”, “Тъма”; романите “Сашка Жигулев”, “Дневникът на Сатаната”; пиесите “Към звездите”, “Цар-Глад” и др.

В тези кратки бележки Леонид Андреев е представен като личност на литературата. Няма да се спираме на печалния факт за двете негови отворени писма до българския народ от 1914 г., пълни с несправедливи обвинения и яростни хули, в които писателят очевидно изразява не толкова и не само своята лична позиция, а и позицията на руското самодържавие, което го използва като своеобразен инструмент. На това писмо нашият народен поет Иван Вазов дава достоен отговор. “Уверен съм - пише той, - че след време Вие ще съгледате собствените си престъпни заблуждения и ще се червите за клеветническите си думи.”

В съдбите на големите писатели и творци на изкуството се преплитат противоречия, заблуди, трагични жестове, но ние, както пише Георги Константинов в послеслова си към спомените на Максим Горки за Леонид Андреев, преведени на български език през 1926 г., “ние се мъчим да проникнем в мрака, който крие трагедията, що се разигра на великата руска земя, трагедия, която постави на изпитание толкова големи умове и честни сърца! Истината, за жалост, идва късно. Нея ние, може би, няма да научим.”

 

Леонид Андреев

МЪЛЧАНИЕ

 

В една лунна майска нощ, огласяна от песента на славеите, в кабинета на отец Игнатий влезе жена му. На лицето й бе изписано страдание и малката лампа трепереше в ръката й. Тя се приближи до мъжа си, докосна го по рамото и изхлипа:

- Отец, да идем при Верочка!

Без да обръща глава, отец Игнатий я стрелна изпод вежди, над очилата, и продължи да я гледа дълго и втренчено, докато тя не махна с ръка и не се отпусна на ниския диван.

- Какви сте двамата с нея… безжалостни! - проговори тя бавно, със силно ударение върху последните срички и доброто й пухкаво лице се изкриви в гримаса на болка и ожесточение, с което сякаш още веднъж подсилваше казаното.

Отец Игнатий се усмихна и стана. Затвори книгата, свали очилата, сложи ги в калъфа и се замисли. Голямата черна брада, с преплетени сребърни нишки, легна в красива извивка на гърдите му, като бавно се повдигаше от дълбокото дишане.

- Е, нека да идем! - рече той.

Олга Степановна чевръсто стана и помоли с плах, угоднически глас:

- Само не й се карай, отец! Знаеш я каква е…

Стаята на Вера беше на мецанина и тясната дървена стълба се огъваше и стенеше под тежките стъпки на отец Игнатий. Висок и едър, той навеждаше глава, за да не се удари в пода на горния етаж и гнусливо се мръщеше, когато бялата блузка на жена му леко докосваше лицето му. Той знаеше, че разговорът им с Вера е безсмислен.

- Какво има? - попита Вера, като вдигна оголената си ръка над очите. Другата ръка й лежеше върху бялото лятно одеало и почти се сливаше с него, толкова беше бяла, прозрачна и студена.

- Верочка… - започна майката, но изхлипа и замлъкна.

- Вера! - рече бащата, стараейки се да смекчи сухия си твърд глас. - Вера, какво става с тебе?

Вера мълчеше.

- Вера, нима ние с майка ти не заслужаваме твоето доверие? Нима не те обичаме? И нима имаш по-близък човек от нас? Изплачи си болката и, повярвай на стария си препатил баща - ще ти олекне. А и на нас. Виж как страда горката ти майка… Верочка!… На мен… - сухият глас трепна, сякаш нещо в него се счупи, - мислиш ли, че на мен ми е леко? Сякаш не виждам, че те яде някаква мъка… но каква? И аз, твоят баща, не я знам. Така ли трябва да бъде?

Вера мълчеше. Отец Игнатий с особено внимание прокара ръка по брадата си, сякаш се страхуваше, че пръстите против волята му ще се вкопчат в нея, и продължи:

- Ти замина за Петербург въпреки волята ми - нима те проклех за непокорството? Или не ти дадох пари? Или ще кажеш, че не бях мил? Е, какво мълчиш? Ето го, твоят Петербург!

Отец Игнатий млъкна и видя в представите си нещо голямо, гранитно, страшно, пълно с неизвестни опасности и чужди, равнодушни хора. И там, самотна и слаба, беше неговата Вера, и там я погубиха. Злобна омраза към страшния чужд град се надигна в душата на отец Игнатий и гняв срещу дъщеря му, която мълчи, упорито мълчи.

- Петербург няма нищо общо - мрачно каза Вера и затвори очи. - А аз съм наред. По-добре вървете да спите, късно е.

- Верочка! - простена майката. – Дъще моя, кажи ми истината!

- Ах, мамо! - нетърпеливо я прекъсна Вера.

Отец Игнатий седна на стола и се засмя.

- Така значи, всичко е наред? - иронично попита той.

- Отец - рязко каза Вера и се надигна в постелята си, - знаеш, че обичам тебе и мамичка. Но… Да, вярно, малко ми е тъжно. Но ще ми мине. Наистина, по-добре си легнете, и на мене ми се спи. А утре или някой друг ден - ще поговорим.

Отец Игнатий рязко стана, столът се удари в стената - и хвана жена си за ръката.

- Да вървим!

- Верочка…

- Да вървим, ти казвам! - викна отец Игнатий. - Щом тя Бога е забравила, какво остава за нас!… Какво означаваме ние!

Той почти насила изведе Олга Степановна и, когато се спускаха по стълбата, забавяйки крачка, тя злобно зашепна:

- У-у! Ти, попе, я направи такава. На тебе се е метнала. Ти и ще отговаряш. Ах, горко ми…

И тя заплака, като мигаше често с очи, без да вижда стъпалата и протягаше крак така, сякаш долу беше пропаст, в която би искала да падне.

От този ден отец Игнатий престана да говори с дъщеря си, но тя сякаш не забелязваше това. Както и преди, или лежеше в стаята си, или се разхождаше и често-често изтриваше очите си с длани, сякаш бяха напрашени. И, притисната между двамата мълчаливци, независимо че обичаше смеха и шегите, попадията, уплашена и объркана, не знаеше какво да говори и какво да прави.

Понякога Вера излизаше да се разхожда. Една вечер, около седмица след онзи разговор, тя излезе, както обикновено. Повече не я видяха жива, тъй като същата вечер тя се бе хвърлила под влака и влакът я беше срязал наполовина.

Погребваше я самият отец Игнатий. Жена му я нямаше в църквата, тъй като при известието за смъртта на Вера тя получи удар. Не можеше да движи краката, ръцете и езика си и лежеше неподвижно в полутъмната стая, докато недалеч, на камбанарията, звънтяха камбаните. Тя чуваше как всички излязоха от църквата, как хористите пееха пред техния дом и се опитваше да вдигне ръка, за да се прекръсти, но ръката й не се подчиняваше; искаше да каже: “Сбогом, Вера!” - но езикът й лежеше в устата, огромен и тежък. Ако някой сега я видеше, в тази спокойна поза, би си помислил, че тя си почива или спи. Само дето очите й бяха отворени.

На погребението в църквата имаше много народ, познати и непознати - всички събрани жалеха Вера, умряла от такава ужасна смърт, и се опитваха в движенията и гласа на отец Игнатий да открият признаци на дълбока скръб. Те не го обичаха, защото в общуването с хората отец Игнатий беше твърде строг и горд, мразеше грешниците и не им прощаваше, а в същото време самият той бе завистлив и алчен и използваше всеки повод да смъкне нещо повече от мирянина. Всички искаха да го видят страдащ, сломен и осъзнал, че два пъти е виновен за смъртта на дъщеря си: като жесток баща и като лош свещеник, не успял да спаси от греха собствената си плът. И всички го гледаха изпитателно, а той, усещайки забитите в гърба му погледи, се опитваше да държи изправен този широк и здрав гръб и мислеше не за мъртвата си дъщеря, а за това, да запази достойнство...

- Корав поп! – посочи го с глава дърводелецът Карзьонов, комуто той така и не даде пет рубли за прозорците.

Така, твърд и изправен, отец Игнатий стигна до гробището, и така се върна обратно. И само пред стаята, където беше жена му, гърбът му се смъкна малко; но това можеше да бъде и заради вратата - повечето врати бяха ниски за ръста му. Влизайки от светло на тъмно, той почти не можа да различи лицето на жена си, а когато го видя, учуди се, че то е спокойно и в очите й няма сълзи. В тези очи нямаше нито гняв, нито мъка - те бяха неми и мълчаха тежко, упорито, както и цялото й налято, безсилно тяло, потънало в пухения дюшек...

- Как си? - попита отец Игнатий.

Но устата бяха неми; мълчаха и очите. Отец Игнатий сложи ръка на челото й: то беше студено и влажно и Олга Степановна с нищо не показа, че е усетила това докосване. И когато отец Игнатий отдръпна ръка, срещу него гледаха, без да мигат, две дълбоки сиви очи, почти черни от разширените зеници, и в тях нямаше нито мъка, нито гняв.

- Е, аз ще си вървя в стаята - каза отец Игнатий, стана му студено и страшно.

Той влезе в гостната, където всичко беше чисто и прибрано, както винаги, и високите кресла в бели калъфи стояха точно като мъртъвци в саван. На единия прозорец висеше клетка, която сега беше празна, а вратичката - отворена.

- Настася! - викна отец Игнатий, но гласът му се стори груб и се почувства неловко, че вика така силно в тези тихи стаи, веднага след погребението на дъщеря си. - Настася! - повика я по-тихо той, - къде е канарчето?

Готвачката, която бе плакала толкова много, че носът й беше подпухнал и червен като цвекло, грубо отвърна:

- Къде може да е. Отлетя.

- Защо го пусна? - сви страшно вежди отец Игнатий.

Настася се разплака и, като бършеше очи с края на басмената си забрадка, през сълзи отвърна:

- Душичката… на госпожицата… бива ли да се държи?

И на отец Игнатий изведнъж му се стори, че жълтеникавото весело канарче, което винаги пееше с наклонена главичка, е било наистина душата на Вера и, ако не беше отлетяло, нямаше как да се твърди, че Вера е умряла. И той още повече се разсърди на готвачката и викна:

- Вън! - а когато Настася не улучи от първия път вратата, добави: - Глупачка!

 

ІІ

От деня на погребението в малкия дом настъпи мълчание. Това не беше тишина, защото тишината е само липса на звуци, това беше мълчание – когато онези, които мълчат, вероятно биха могли да говорят, но не искат. Така мислеше отец Игнатий, като влизаше в стаята на жена си и срещаше упорития й поглед, толкова тежък, сякаш целият въздух се превръщаше в олово и притискаше главата и гърба му. Така мислеше той, разглеждайки нотите на дъщеря си, в които бе запечатан нейният глас, книгите й и нейния портрет - голям, нарисуван с бои портрет, който тя донесе от Петербург. Отец Игнатий установи определен ред в разглеждането на портрета: първо гледаше бузата й, осветена на платното, и си представяше там драскотината върху мъртвата буза на Вера, чийто произход не можеше да разбере. И всеки път се замисляше върху причините: ако влакът я беше засегнал, той щеше да раздроби цялата глава, а главата на мъртвата Вера беше напълно невредима.

Може би, когато са вдигали трупа, някой я беше докоснал с крак или, без да иска, с нокът?

Но да се мисли дълго за подробностите около Верината смърт беше страшно и отец Игнатий преминаваше към очите на портрета. Те бяха черни, красиви, с дълги мигли, които правеха гъста сянка отдолу, така че бялото на очите изглеждаше особено ярко и двете очи сякаш бяха затворени в черна траурна рамка. Странен израз им беше предал неизвестният, но талантлив художник: сякаш между очите и онова, което те гледаха, имаше тънка прозрачна ципа. Приличаше малко на черния капак на рояла, покрит с тънък, незабележим пласт летен прах, който смекчаваше блясъка на полираното дърво. И, където и да поставеше портрета отец Игнатий, очите неотстъпно го следяха, но не говореха, а мълчаха; и това мълчание беше толкова ясно – струваше му се, че може да го чуе. И постепенно отец Игнатий започна да си мисли, че чува мълчанието.

Всяка сутрин след литургия отец Игнатий идваше в гостната, хвърляше един поглед на празната клетка и цялата позната обстановка в стаята, сядаше в креслото, затваряше очи и слушаше как мълчи къщата. Беше твърде странно. Клетката мълчеше тихо и нежно и в това мълчание се долавяха мъка и сълзи, и далечен угаснал смях. Мълчанието на жена му, смекчено от стените, беше упорито, тежко като олово и страшно, така страшно, че и в най-горещия ден отец Игнатий настръхваше от студ. Дълго, студено като гроб и загадъчно като смъртта беше мълчанието на дъщерята. Сякаш това мълчание беше мъчително за самото себе си и страстно искаше да премине в слово, но нещо силно и тъпо като машина го държеше неподвижно и го издърпваше като жица. И някъде далече, в самия край, жицата започваше да трепти и да звъни тихо, плахо и жално. Отец Игнатий с радост и страх ловеше този зараждащ се звук и, опрял ръце на облегалките на креслото, протегнал глава напред, чакаше кога звукът ще се приближи до него. Но звукът секваше и замлъкваше.

- Глупости! – сърдито мърмореше отец Игнатий и ставаше от креслото, все още изправен и висок.

През прозореца се виждаше обленият от слънцето площад, покрит с кръгли, равни камъни и насреща - каменната стена на дълга стопанска постройка без прозорци. На ъгъла стоеше файтонджия, напомнящ глинено изваяние, и не беше ясно защо стои тук, когато часове наред не се показваше нито един минувач.

 

ІІІ

Извън дома си отец Игнатий трябваше да говори много с другите свещеници и с миряните, изпълнявайки църковните обреди, както и понякога с познати, с които играеше преферанс, но когато се връщаше вкъщи, той имаше чувството, че целият ден е мълчал. Това се дължеше на факта, че отец Игнатий с никого не можеше да говори за главното, най-важното за него, над което той размишляваше всяка нощ: защо умря Вера?

Отец Игнатий не искаше да разбере, че сега няма как да узнае това и си мислеше, че все още може да го научи. Всяка нощ - а те всички вече бяха безсънни - той си представяше момента, когато по късна доба, заедно с жена си, стояха пред леглото на Вера и той я молеше: „Кажи!”. И когато в спомените си стигаше до тази дума, по-нататък си представяше всичко не така, както наистина се бе случило. Затворените му очи, съхранили в своя мрак жива, неизбледняваща картината на онази нощ, виждаха как Вера се надига от леглото си, усмихва се и говори… Но какво казва тя? И тази неизречена дума на Вера, която трябваше да разреши всичко, изглеждаше толкова близка, че ако наостриш ухо и задържиш биенето на сърцето си, ще я чуеш - и в същото време си оставаше така безнадеждно далечна. Отец Игнатий ставаше от леглото, протягаше напред събраните си ръце, разтърсваше ги и молеше:

- Вера!…

И отговорът беше мълчание.

Една вечер отец Игнатий влезе в стаята на Олга Степановна, която не беше виждал близо седмица, седна до възглавницата й и, като избягваше упорития тежък поглед, рече:

- Майко! Искам да поговоря с тебе за Вера. Чуваш ли?

Очите мълчаха и отец Игнатий, повишавайки тон, заговори строго и властно, както говореше с изповядващите се:

- Знам, ти мислиш, че аз съм причината за Верината смърт. Но чуй, нима я обичах по-малко от тебе? Странно разсъждаваш… Бях строг, но нима това й пречеше да прави каквото си иска? Аз пренебрегнах достойнството си на баща и смирено наведох глава, когато тя не се побоя от моето проклятие и замина, замина… натам. А ти - ти не я ли моли да остане и не плака ли, старо, докато не ти викнах да млъкнеш? Нима аз я родих такава жестока? Не й ли говорех непрекъснато за Бога, за смирението, за любовта?

Отец Игнатий бързо погледна в очите на жена си и се обърна.

- Какво можех да направя, когато тя не искаше да сподели мъката си? Да нареждам - нареждах; да моля - молих. Какво, според тебе, на колене ли трябваше да й падна и да ревна като бабичка? В главата й… откъде да знам какво й е в главата! Жестока, безсърдечна дъщеря!

Отец Игнатий удари с ръка по коляното си.

- Любов нямаше в нея – ето това е! Да не говорим за мене, знае се, че съм тиранин… А тебе обичаше ли те? Тебе, която плачеше… и се унижаваше?

Отец Игнатий беззвучно се засмя.

- Оби-ичаше! Ей тъй, за твоя утеха и смъртта си избра. Жестока, позорна смърт. Умря в пясъка, в мръсотията… като к-куче, което ритат с крака в муцуната.

Гласът на отец Игнатий зазвуча тихо и хрипливо.

- Срам ме е! На улицата да изляза ме е срам! От олтара да изляза ме е срам! От Бога ме е срам! Жестока, недостойна дъщеря! В гроба трябва да те прокълна…

Когато отец Игнатий погледна жена си, тя беше припаднала и дойде на себе си едва след няколко часа. И когато се свести, очите й мълчаха и не можеше да се разбере, помни ли какво й беше говорил отец Игнатий или не.

Същата нощ – лунна юлска нощ, тиха, топла и беззвучна, отец Игнатий на пръсти, за да не чуят жена му и болногледачката, се качи по стълбата и влезе в стаята на Вера. Прозорецът на таванската стая не беше отварян след смъртта на Вера и въздухът беше сух и горещ, с лек мирис на изгоряло от нагорещения през деня железен покрив. Нещо недомашно и изоставено лъхаше от помещението, отдавна лишено от човешко присъствие, където дървените стени, мебелите и другите предмети издаваха тънкия мирис на непрестанно тление. Яркият сноп лунна светлина падаше на прозореца и на пода и, отразен от белите, старателно измити дъски, сумрачно озаряваше ъглите и бялото чисто легло с две възглавници, голяма и малка, изглеждаше призрачно и въздушно. Отец Игнатий отвори прозореца – и в стаята нахлу струя свеж въздух с мирис на прах, на близка река и цъфтящи липи и едва доловимо се чу хорово пеене: вероятно се возеха в лодка и пееха. Стъпвайки безшумно с босите си крака, досущ като бял призрак, отец Игнатий се приближи до празната постеля, подви колене и падна с лице върху възглавниците, като ги прегърна – там, където трябваше да бъде лицето на Вера. Той дълго лежа така; песента стана по-силна и после замлъкна, а той все лежеше, с дълги черни коси, разпилени по раменете и постелята.

Луната се премести и в стаята стана по-тъмно, когато отец Игнатий вдигна глава и зашепна, влагайки в гласа си цялата сила на дълго сдържаната си и дълго неосъзнавана любов, като се вслушваше в думите си така, сякаш ги слушаше не той, а Вера.

- Дъще моя, Вера! Ти разбираш ли какво значи: дъщеря? Дъщеричка! Сърце мое и кръв моя, и живот мой. Твоят старец… старият ти баща вече е побелял, слаб…

Раменете на отец Игнатий затрепериха и цялата му тежка фигура се разклати. Подтискайки треперенето, отец Игнатий шепнеше нежно, като на малко дете:

- Старият ти баща… те моли. Не, Верочка, умолява те. Той плаче. Той никога не е плакал. Твоята мъка, детето ми, твоите страдания - те са и мои. Повече от моите!

Отец Игнатий поклати глава.

- Повече, Верочка. Та какво е за мене, стареца, смъртта? А ти… Ако знаеше колко си нежна и слаба, и плаха! Помниш ли как си поряза пръстчето и потече кръв и ти заплака? Детенцето ми! И ти ме обичаш, силно ме обичаш, зная го. Всяка сутрин целуваш ръката ми. Кажи за какво тъгува тази главица и аз - ей с тия ръце - ще удуша мъката ти. Те са още силни, Вера, тези ръце.

Отец Игнатий тръсна глава.

- Кажи!

Впи очи в стената и протегна ръце.

- Кажи!

В стаята беше тихо и някъде много далече се чу продължителна, на пресекулки, локомотивна свирка.

Отец Игнатий се огледа наоколо с разширени очи, сякаш пред него се бе появил страшният призрак на обезобразения труп, изправи се бавно, вдигна ръката си с разперени и напрегнато опънати пръсти и с несигурно движение я доближи до главата си. Отстъпвайки към вратата, отец Игнатий отривисто прошепна:

- Кажи!

И отговорът беше мълчание.

 

ІV

На другия ден, след ранния и самотен обяд, отец Игнатий отиде на гробището - за първи път след смъртта на дъщеря си. Беше жарко, безлюдно и тихо, сякаш този горещ ден беше всъщност осветена нощ, но по навик отец Игнатий старателно изправяше гръб, строго гледаше от двете страни и мислеше, че си е все същият, както преди; той не забелязваше нито новата страшна слабост в краката си, нито това, че дългата му брада, сякаш попарена от лют мраз, беше станала съвсем бяла. Пътят към гробището минаваше по дълга права улица, която леко се издигаше, а в края й се белееше арката на входа, напомняща черна, вечно отворена уста, обрамчена от блестящи зъби.

Гробът на Вера се намираше в дъното на гробището, където свършваха посипаните с пясък алеи и отец Игнатий дълго трябваше да се лута по тесните пътечки, заобикалящи като пунктир зелените могилки, забравени и изоставени от всички. На места се срещаха килнати, позеленели от старост паметници, счупени решетки и големи тежки камъни, враснали в земята и притискащи я с някаква мрачна старческа злоба. До един от тези камъни се бе прислонил гробът на Вера. Той беше покрит с пресен, пожълтял чим, но около него всичко зеленееше. Офиката прегръщаше клена, а широко разпрострялата се леска протягаше над гроба гъвкавите си клони с пухкави, грапави листа. След като седна на съседния гроб и си пое дъх, отец Игнатий се огледа наоколо, хвърли поглед към безоблачното пустинно небе, където в пълна неподвижност висеше разтопеният слънчев диск - и едва тогава усети онази дълбока, с нищо несравнима тишина, която цари на гробищата, когато няма вятър и мъртвите листа не шумят. И отново отец Игнатий си помисли, че това не е тишина, а мълчание. То се разливаше до самите тухлени стени на гробището, тежко изпълзяваше над тях и заливаше града. И намираше края си единствено там - в сивите, настойчиво и упорито мълчащи очи.

Отец Игнатий раздвижи схванатите си рамене и сведе очи надолу, към гроба на Вера. Дълго гледа пожълтелите къси стебла на тревата, изтръгната с пръстта отнякъде, от широкото, брулено от вятъра поле, но все още не успяла да се сроди с чуждата почва - и не можеше да си представи, че там, под тази трева, на два аршина от него лежи Вера. И тази непостижима близост внасяше в душата му смут и странна тревога. Онази, за която отец Игнатий свикна да мисли като за навеки изчезнала в тъмните дълбини на безкрая, беше тук, до него… и трудно бе да проумее, че все пак я няма и никога няма да я има. И на отец Игнатий му се струваше, че ако той каже някаква дума, която той почти усещаше на устните си, или направи някакво движение, Вера ще излезе от гроба и ще се изправи пред него – висока и красива, каквато беше приживе. И не само тя ще стане, но ще станат и всички мъртъвци, които той така страшно усеща в тяхното тържествено-студено мълчание.

Отец Игнатий свали черната широкопола шапка, оправи  гъстите си коси и прошепна:

- Вера!

Стана му неловко, че може да го чуе някой и, като се качи на могилката, отец Игнатий се огледа над кръстовете. Никого нямаше и той, вече по-силно, повтори:

- Вера!

Това беше предишният глас на отец Игнатий, сух и взискателен, и беше странно, че изречен с такава сила призив остава без отговор.

- Вера!

Високо и настойчиво зовеше гласът и, когато замлъкваше, за минута му се струваше, че някъде отдолу прозвучава неясен отговор. И отец Игнатий, като се огледа още веднъж наоколо, отметна косата от ухото си и го долепи до острата бодлива трева.

- Вера, кажи!

И отец Игнатий с ужас почувства, че в ухото му се влива нещо гробовно-студено и вледенява мозъка му и че Вера говори - но говори с все същото дълго мълчание. Все по-тревожно и все по-страшно става то и, когато отец Игнатий с усилие отдръпва глава от земята, блед като мъртвец, струва му се, че целият въздух трепти и трепери от това звънко мълчание, сякаш е страшно море, в което се е вдигнала невъобразима буря. Мълчанието го задушава; като ледена вълна блъска главата му и косите му се изправят; разбива се в гърдите му, стенещи под ударите. Целият разтреперан, хвърляйки настрани бързи и остри погледи, отец Игнатий бавно се изправя и с дълго мъчително усилие се опитва да изправи гръб и да придаде горда осанка на треперещото си тяло. И това му се удава. Нарочно бавно отец Игнатий изтърсва коленете си, слага си шапката, три пъти прекръства гроба и тръгва с равна, твърда крачка, но не може да познае познатото гробище и обърква пътя.

- Заблудих се! - усмихва се отец Игнатий и се спира при разклонението на пътечките.

Но стои една секунда и, без да мисли, завива наляво, защото не бива да се чака и да се стои. Мълчанието го гони. То се вдига от зелените гробове; дишат го мрачните сиви кръстове; на тънки, отровни струи излиза то от всички пори на земята, наситена с трупове. Все по-бързи стават крачките на отец Игнатий. Оглушал, той се върти по едни и същи пътечки, прескача гробове, натъква се на решетки, вкопчва ръце в бодливите ламаринени венци и меката материя се разпада на парчета. В главата му едничка остава мисълта за изхода. Той се хвърля от една страна на друга и накрая безшумно бяга, висок и странен, с развяващо се расо и с плаващи във въздуха коси. Дори изскочил от гроба мъртвец не би изплашил по-силно човека, срещнал тази страховита фигура, която бяга, подскача и размахва ръце, това изкривено, безумно лице, глухото хриптене, излизащо от отворената уста.

С един скок отец Игнатий се появи на площадката, в края на която се белееше невисоката църквица на гробището. В преддверието, на ниска пейка, дремеше старче с вид на дошъл отдалече богомолец и около него, подскачайки една срещу друга, спореха и се ругаеха две бабички - просякини.

Когато отец Игнатий наближи дома си, вече се стъмняваше и в стаята на Олга Степановна светеше. Без да се съблича и сваля шапката си, прашен и окъсан, отец Игнатий бързо се приближи до жена си и падна на колене.

- Майко… Оля… съжали ме! - ридаеше той. - Полудявам.

И той удряше глава в края на масата и бурно, мъчително  ридаеше, като човек, който никога не плаче. Когато вдигна глава, беше сигурен, че сега ще стане чудото и жена му ще заговори и ще го пожали.

- Мила!

Цялото му едро тяло се надвеси над Олга Степановна – и той срещна погледа на сивите й очи. В тях нямаше нито съжаление, нито гняв. Може би тя му прощаваше и го съжаляваше, но в очите й нямаше нито жалост, нито прошка. Те бяха неми и мълчаха.

……………………………………

И целият тъмен, опустял дом също мълчеше.

 

1 – 5 май 1900 г.

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: