Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Мемоарните етюди на литературния критик

31.03.2018 3

Симеон Янев за Константин Константинов

                          
                 Замислена като исторична поетика на българската проза от 60-те до края на 80-те години на ХХ век, книгата на Симеон Янев „Проза за прозата”, е първият опит в един синкретичен разказ, изграден като критическа проза с мемоарни и аналитични сегменти, да се очертаят и изследват тенденциите в белетристиката на тези три десетилетия.

В основата на замисъла лежи идеята за смяна на доминантния код на литературата от 50-те години в качеството му на катафатично слово (безусловно истинно) в посоката на апофатично слово - възпалително в катафатичната тъкан и така подмолно-ерозиращо съществуващите епически нагласи. Като набелязва две главни тенденции в този процес, (лирическа и инфантилна проза), авторът се фокусира върху втория тип, както в очертите на основните му представители, така и в съпътстващи традиционалистки наративи, силно повлияни от разколебания статут на словото.

  Проследено е  зараждането и утвърждаването на т.н. инфантилна проза  в двузначния смисъл на термина й (младежко-забавна и иронично-игрива) сред иначе непоклатимите правила на епичния бит. Особено внимание е отделено на критическите дискусии, в които сред безброй предупредителни знаци се легализира тенденцията и се очертават имената на основните и представители: Кольо Николов, Димитър Паунов, Станислав Стратиев, Янко Станоев, Димо Димовски, Росен Босев, та до Виктор Пасков и Красимир Дамянов.

Като сам участник и същевременно историк на тази поколенческа вълна, Симеон Янев превръща критическия наратив в критическа проза от най-чист вид, в която  аналитично и пластично се възсъздава панорамата на една литература в движение, която има вече и  своите класични фигури. Изследването е замислено в два тома като в първия централно място заемат студиите за Кольо Николов, Янко Станоев и Димитър Яръмов, наред с мемоарни етюди за Константин Константинов и Йордан Радичков, а стълбове на втория ще бъдат студии за Станислав Стратиев, Георги Марковски и Виктор Пасков.

 

 

                               ГОСПОДИН КОНСТАНТИНОВ

 

В зората на  живота си  срещнах писател в залеза на своя и той ме беляза с неизличими знаци, които ще нося докрая и които са за мен самочувствие и бреме.

 Самочувствие – защото подхранват моята воля за съпротива и достойнство срещу безбройни съблазни и невинни примамки, че дребните отклонения нищо няма да ми струват и никой няма да ги забележи.

 И бреме – защото това поведение ме дарува с много врагове – тайни и явни и особено тайни, но верни до гроб.

 Естествено, че всичко стана случайно и без никаква поличба за съдбовна среща, за да узрявам постепенно  вече 40 години, че нищо не е било случайно.

 

В края на студентството, обзет от копнежи за литературно бъдеще сред многото книги, които чета на стари и млади български автори, прочитам една, която ме изпълва с усещане за съдбовност  на това, което се готвя да правя в българската литература. Тази книга  неотразимо ми внушава, че  преди мене там са обитавали избрани при които може да се приреждаш само ако  си обрекъл живота си, ако си го заложил за принципи, не съвсем обикновени в обикновения живот.

 За първи път усещам  литературата  не като сладостно и славно нареждане на думи, които  те карат да  настръхваш от възхита или омраза, а като мисия, безчувствена за сладостността и славата.

Книгата се казваше „Път през годините”.

 

                                                                              *

                                                               *                             *

 

А се започна изневиделица.

Някъде в 60-те, след като току що съм завършил Университета и съм започнал работа в „Студентска трибуна” – национален студентски седмичник, сред многото материали, които пиша в раздела учебна дейност и студентско научно творчество за който отговарям, Цветана Коларова, редактор в културния отдел и по-късно прославен редактор в „Българска кинематография”, ми поръчва да водя и една рубрика „Диалози с творци на българската култура”, която  има за цел и така нататък, но трябва да срещне студентите с най-големите и така нататък ...на социалистическото ни изкуство.

И като изготвям списъка с имената, с които имам намерение да диалогизирам, започвам да се готвя за интервютата, в които, то се знае, съм включил най-много писатели, критици и поети. А сред имената там – как само съм ги подбрал! – сред току що получилите голяма популярност Генчо Стоев, Николай Хайтов, артистите Иван Кондов, Стефан Гецов, художниците Златю Бояджиев, Светлин Русев, академика Цанев  и още един писател от неговото поколение – не така широко известен, но вече любим със своята „Път през годините” и току що издал една малка книжка с есета – казва се Константин Константинов.

 И дали в началото или не  съвсем на моята поредица, аз му издирвам телефона и храбро предлагам интервю с център „Върхове”, малката книжчица за която току що стана дума и  която ме е развълнувала.

Окуражен съм, вече съм взел няколко интервюта, тръгнаха добре – авторите охотно се съгласяват, охотно отговарят, а публиката, казва Цветана на летучките, ги посрещала с интерес.

И така – ред е на Константин Константинов, познавам го, чел съм му и няколко разказа, освен „Път през годините”, за която не ми стигат думите.

 Отначало звъня и се опитвам да уговоря среща:...  кой, за какво, нямам време, обадете се по-късно. Кога по-късно? Ако искате след месец... За второто обаждане не съм толкова наивен – казвам му, че както сме се уговорили съм готов и понеже не искам с общи въпроси да му губя времето, съм изчел  книгите му от „Към близкия” до „Седем часа заранта”. Изчели сте книгите ми? Да, и „Кръв”, но поводът сега нека бъдат „Върхове”. Кого интересуват „Върхове”? Имаме читатели, които ги интересуват, и мене лично – това не е всекидневна книга.

Съмнявал се.

Съмнява се, но усещам леко размразяване в гласа. И накрая  съвсем уклончиво – можете да дойдете, но не обещавам – само да поприказваме.

 И ето аз пристигам, с цялата си наивност, с целия си още студентски ентусиазъм и с тръпката от наистина прочетените книги. За изпита в Университета бях чел няколко разказа, за интервюто сега  съм издирил дори „Звено”, знаменитото някога списание, редактирано от него, от Дебелянов и Подвързачов.

Апартаментът на „Иван Шишман” над църквата, горе  като се пресече „Графа” – отляво, стара, занемарена кооперация, втори или трети етаж. Вратата се отваря – висок, едър старец с теме без нито един косъм, полирано като билярдна топка  - гледа ме проницателно.

По телефона бях говорил с него на „другарю”. На вратата сега ме обхваща паника – изведнъж разбирам цялата нелепост, не – чудовищност! - да го нарека „другарю”.

Казвам: ”Господин Константинов, аз съм журналиста, който...”

Само леко кимва с глава.

Влизам  в хол с много картини, замайващо много картини, живопис – пейзажи, църкви, златно, есенно-златно, охрено-топло във възрожденски градчета с калдъръмени улички.

 Аз на кресло срещу бюро, той на кресло от другата страна на бюрото. Притеснено ми е, а той нищо не забелязва макар че проницателно ме гледат очите, струват ми се стоманени. Как съм намерил „Кръв?”

 „Кръв” е обявения му за фашистки роман, сюжетизира събитията около атентата в  „Св. Неделя”. В  университетската библиотека има секция с книги до които няма достъп, но ако се представят уважителни свидетелства разрешават. Аз съм ползавал редакцията от чието име идвам.

И какво мислите за тоя тъй наречен роман?

Не мисля, че е най-добрата ви книга, но за първи път чета книга с такъв поглед върху събитията.

Той  не ценял тая си книга – тя не е роман, по-скоро скица. ..

По-късно ще го помоля да включа тия му разсъждения в един от моите въпроси за интервюто. Сега е важно, че може би интервю ще има, леко кима с глава, появява се бледа, възрастна жена с кафе.

-       Сестра ми. Тя е художница, картините тук са нейни.

Ръцете на художницата слагат кафето на масичката – бледи, с тънка кожа, мрежа от сини венички, поразява ме, че дори капилярите се виждат – как го обичате, по-горчиво?

Аз даже не знам как го обичам, защото го пия всякакво, а тя усеща, веднага се усмихва, веднага оставя захарницата пред мен, веднага ме пита нещо друго да разсее смущението.

 И изведнъж: - а, откъде сте?

- От Нови хан.

- От Нови хан! – и двамата възкликват, споглеждат се - ние сме живели в Нови хан... евакуацията...

Аз, разбира се, не го знам, тепърва ще се интересувам – бомбандировките, разрушаването на София, радиото в Нови хан, в сградата на училището – огромна сграда за времето си, шестотин деца, директорът на радиото Константинов – същият пред мен.

 Няма как да го знам, бил съм бебе на малко повече от година...

 Но че съдбата слага ръка на рамото ми - чувствам.

Всъщност интервю не вземам; било среща за уточняване, за интервю  не могло и дума да става, но... подир време ...да съм се обаждал... ако бил здрав...

                                               ---

По-трудни и по-дълги са били след години единствено преговорите ми за текст  с Далчев. Те продължиха две години. Започнаха с една разходка от „Ангел Кънчев”, по тогавашната „Коларовска” и после по „Раковска”.

И продължиха  през паркове и градинки, в София и Варна, докато забравих за какво съм го потърсил.

                                               ---

Ако вярвам на оскъдния си архив ( а на какво повече?) с г-н Константинов сме започнали да уговаряме интервю някъде през септември 67-а, взел съм интервюто в началото на третото десетдневие на декември, то е излязло на 26 декември, а на следващия ден съм отнесъл вестника и съм получил автограф за „Върхове”.

Нататък сме продължили епизодично: пиша отзив за „Върхове”, напечатан в края на януари 68-а, дни след това му отнасям вестника и ... получавам покана да съм му се обаждал понякога... ако съм желаел.

Ако съм желаел!..

                                                               ---

Но преди това за интервюто  нещата ненадейно се усложняват. В редакцията споделям за срещата с него. Слуша ме нашата сътрудничка Любомира Парпулова, още студентка, бъдеща докторантка на Михаил Арнаудов, бъдеща професорка в не знам си кой университет в САЩ – неудържима... и аз ще дойда, аз съм от Сливен. Как и ти, той е много особен, няма да ни приеме...

Ще предупредим по телефона!

Гъна се по телефона – наша сътрудница, ваша съгражданка, литераторка...

-Добре.

                                               ---

С огромен букет, с книги за автографи, с писалки и бележници, с моята смутеност и с ведростта на Любомира – пристигаме!..

И докато Любомира го омайва с цветята, със звънкия си глас, докато още от вратата, става дума за Сливен, за родове, за махали, и докато от друга врата излиза бледата, прозирна като привидение госпожа Константинова, аз виждам в следобедния хол, в източния ъгъл, някаква светлинка-искра -  примигва.

Кандилце, икона, зелени клонки... 

Нова година е далече, но... тази вечер е... Бъдни вечер.

Ние не го празнувахме, далече от семействата даже забравяхме, улисани във велики редакционни грижи.

А тук кандилцето гори, тук ще се празнува Бъдни вечер.

Добре, че Любомира е тук и темата за Сливен е тяхна тема и аз мога да си погледна въпросите. Щял съм да го питам: Преди 67 години, във Вашата младост, новата българска литература също е била младенец – каква очаквахте да я видите след 67 години, и какво ви радва в нея?

Как съм го усукал за Коледата, не смея да кажа нищо за младенеца, а говоря за литература-младенец.

И въпросът ми изведнъж увисва в съзнанието ми с цялата си предпазлива до глупост премисленост и  възторжен наивитет.

Не така – трябва...

И забравям, че съм му чел въпросите по телефона и че той ги знае.

- Въпросите ви са много хубави, аз също ги прочетох.

Госпожа Константинова, прозирна като въздуха, седнала за момент срещу нас, разговаряща с Любомира; съзряла е моето суетене, разбрала е безпокойствието ми. Как е възможна такава деликатност, такава нежна усетливост към един случаен и разстроен от собствената си недeликатност, посетител!

 Не бях срещал и не съм срещал подобно контрастно съчетание – брат и сестра видимо така различни. Колкото той... студен и недостъпен, толкова тя...

Всъщност няма да ми трябва много време за да видя, че те само външно бяха различни и въобще не бяха различни, само в различна видимост се изливаше тази деликатност и строгост, това достолепие и благородство на хора, които различно пазят дистанцията между тях и другия.

                                               ---

Интервюто не беше лошо и не  кой знае колко добро. Изчитам го сега: пет-шест прилични въпроси, не личи дълбинната некомпетентност, прикрива я респектът, (не толкова съзнание, колкото интуиция) към този – руснаците биха казали – незаурядный человек.

Защо ми идва наръки руската дума? Защото българското необикновен отнесено към него ми звучи надуто и невярно. Той не беше необикновен в смисъл странен, беше си много български. И в същото време – от някаква оттеглена, непристъпно-затворена, друга България. Не изглеждаше подозрителен, но е хладно-резервиран; не те отблъсва, но и не те примамва.

                                                               ---

След излизането на интервюто ме среща Атанас Свиленов. Познаваме се бегло, той е вече име  в младата литература, няколко пъти е писал за Константинов – контактен, информиран, с тънък усет не само за литература, но и за човешките отношения. Аз съм го наследил в „Студентска трибуна” – вестникът, в който и той е започнал.

 И Наско казва:

- Четох интервюто ти с Константинов. Той те е допуснал.

Настръхвам. Наско не е еднозначен - какво всъщност казва: че Константинов е снизходил към мене или че ... ме е избрал.

Гледам го изпитателно. Той добавя:

- С него е много трудно.

Да. И двамата знаем какво значи да вземаш интервю от Константинов.

                                               ---

 През годините научавам какво  е значело да те  допуснат от Константинов.

Понякога е било нужна авторитетна препоръка. Йордан Вълчев на едно място пише в дневника си :”... разделих се с Трифон Кунев. Трифон Кунев беше храбър и рече – няма повече какво да учиш от мене – заклевам те да не се занимаваш с партии. Върви при Коста и Далчев, сега те са за тебе, не се обичаме с тях, но аз ги ценя и зная какво  могат да сторят за един начеващ писател.”

Необузданият, но също храбър, Йордан Вълчев е бил вече автор на „Боеве”, когато Трифон Кунев го е пратил при Константинов и Далчев. Него познавам много по-отблизо.  Бай Йордан не можеше да търпи учители, особено в по-късните си години, но при цялата си егоцентричност, пазеше респекта към тях. Впрочем  длъжен съм да кажа, че неговата егоцентричност бе функционална – тя бе една от броните му  в един свят, който трошеше броните му  неумолимо, както  неуморно бай Йордан му се изплъзваше,  докато нахлузи нова.

 

Егоцентричният ( особено в старините си) бай Йордан е отишъл при Константинов не сам, а с висока препоръка – изпратил го е Трифон Кунев. И той е бил изпълнен  - не, изпълвал се е! - с респект, толкова повече, колкото е общувал с Константинов. В респекта си  е започвал да интимничи, нещо нормално за него. В дневника си изплаква: „Бачо Коста, бачо Коста! Колко много му дължа!” 

С какво го е респектирал Константин Константинов? Като поетика те нямат нищо общо. Детайлната, бродирана проза на Константинов и изсечената, камениста, изпускаща искри, военна проза на младия Вълчев. Но като присъствие... Сдържаният, достолепен Константинов  и постоянно близкият до екстаза Йордан Вълчев.

И особено общественото присъствие на стария – толкова повече обществен, колкото отстранен. Той никога не участваше в писателски паради -  чествания, събрания, изказвания по повод и тути кванти.

 Но веднъж Константинов престъпва правилата си – явява се по телевизията. Един-единствен път, но Вълчев е освободен от зависимостта си. И той крещи, макар през сълзи: „ Фактът, че позволява да го показват по телевизията – да даде знак за себе си, да изтъкне себе си, приема този род комунистическа реклама, показва, че е суетен до възбог.”

От осанна – до разпни го – по Вълчевски.

Но не може да спре онова в себе си, което вика: бачо Коста, бачо Коста...”

                                               ---

По друг начин, обратния  - от разпни го до осанна! - е изживял познанството си с Константинов Петър Горянски.

 В началото на четиридесетте той е  млад поет, нито много добър, нито много лош, но много шумен. Срещат им се пътищата с Константинов и той се държи с него, както би се държал, да кажем днес, млад постмодернист пред социалистически реалист, когото не е чел, но е наясно с цялото му нещастие.

Константинов престава да го забелязва.

Тече войната, войнственият Горянски става директор на театъра в Скопие и поради това великобългарски шовинист - след нея. После той се забърква в опозиционния печат, не е наясно с ролята на партията, разгромяват печата, оставят го без работа и гладува. Вече е 48- а или 49- а година и при него идва познат и му казва, че Константин Константинов превел някакъв роман от руски, но ръкописът се нуждае от препис – би ли го преписал срещу заплащане.

Глътка въздух за Горянски.

Преводът е преписан, отново идва пратеникът и му носи парите. Парите са няколко пъти повече от нормите за машинописен препис. Горянски звъни по телефона – сигурно има грешка?

Студеният глас на Константинов – няма грешка, заплатил съм труда ви.

Горянски се разплака, когато ми разказваше–преразказваше, този епизод от спомените си, които редактирах в края на 70-те в „Български писател”.

- Той принадлежеше на друга генерация – казваше Горянски.- Къде – те, къде – ние!

                                               ---                                         

От свойта генерация той е бил най-близък с Дебелянов и Райчев и с по-стария Подвързачов. Както се знае, пръв ги напуска Дебелянов – 2 октомври 1916, Южния фронт. И заваляват за него книги, рецензии, спомени – изведнъж откриват какъв едноврменно нежен и суров поет бил и колко е  загубила България.

А Дебелянов не е бил мобилизиран нито през 1915, нито при отварянето  на Южния фронт през пролетта на 1916. Властта не е имала намерение да го праща на фронта; - не разбира се, защото е виждала в него национален капитал, а защото е бил съвестен и квалифициран ( противно на митовете) чиновник в Сметната палата, която  пък е трябвало да плаши корупцията, толкова естествена във военно време.

                Но той е изпитвал угризения; връстниците му се бият  вече на три фронта, България отвсякъде е обградена, а той – чиновник!

За неговите угризения свидетелства не друг, а  Подвързачов- Бащата, съвестта на групата им: „... съвипускниците му запасни подпоручици бяха вече на фронта ; страдаше до сълзи – като че ли той беше виновен за това. Едва ли не всяка вечер – живеехме заедно – аз го успокоявах, с простата утеха, че вероятно ще дойде ред и за него и ще го повикат. Така и стана най-сетне.

Той замина на фронта с радост.”

                Непонятни хора във вече непонятно време.

                Къде – те, къде – ние! – както казваше Горянски.

                Но е чогло да седиш с шапка, когато четеш това.

                                                               ---

А ме  е учудвало друго...

От всички  спомени събрани за Дебелянов в някогашната поредица на Български писател „ В спомените на съвременниците” най-късите са на най-близките му хора – на Подвързачов и Константинов.

 За себе си Подвързачов обяснява защо: „... и досега се чувствам обиден заради него. Защото на времето, през ония години |...| никой не го зачиташе, никой не се интересуваше от него освен нашия приятелски кръжец, който го ценеше и галеше.”

Обида се чувства и в спомена на Константинов не само в писаното в „Път през годините”, но още в малкия очерк за Дебелянов от 1946-а, където той пръв твърди, че Дебелянов не е станал поет на 2 октомври 1916, когато го убиват и когато всички проглеждат, а че вече е бил голям поет „ няколко години преди смъртта си.”

В малкото си думи за Дебелянов, Константинов не разказва толкова спомени, с каквито несъмнено е бил пребогат, а воюва с митовете, които вече са обраствали Дебеляновото име и срещу, което той е възразявал още в началото на 20-те при първото издание на Димчовите стихове.

 Митологизирането на жертвените хора не е работа на интелектуалците, то се върши обикновено от  „средната ръка” – чели-недочели, чули-недочули и компенсаторно  негодуващи срещу злото, което никога не виждат, докато то злодейства.

 Константинов е рязък: „ легендите за безпътния живот на Димчо и за крайната мизерия на материалното му битие  - и двете са неверни. Димчо Дебелянов никога не е оставал без работа, той работеше дори през времето на почивка и изкарваше със своя труд достъчно за едно сравнително добро съществувание. Но той беше с широка ръка, около него винаги имаше един-двама пишещи братя, които биваха почти изцяло на негова издръжка...”

У Дебелянов видимо има нещо  героично  и то не е мит, но е от съвсем друг порядък. Той не е завършил езиково училище, никога не е имал частни учители, учил е сам френски вън от това, което учебната програма на тогавашните български гимназии предлага. И го е научил така че, когато сяда и превежда  поезия и проза и прозата звучи като поезия.

При това той е работил като крът, когато работи и е пил като смок, когато – пие.

От собствен опит знам, че само изключително дисциплиниран ум и със сигурност човек с не най-обикновени заложби може да постигне такова знание.

Аз не мога.

Е, истина е, че те бяха деца на една отворена култура, но пък каква култура! Всички говореха френски и руски, а някои като Лилиев и английски, и немски до степен, че след като четат поезия на някой от тези езици се страхуват да си запишат стихотворението, което междувременно им хрумва, да не би да се окажело, че превеждат, а не съчиняват.

А са смятали за език на своята културна комуникация -  българския.

И не са имали тоя мъчителен проблем, който сега  имат някои големи интелектуалци от български произход – да се срещнат и да не могат да си говорят понеже на единия езикът на културната комуникация бил френски, а на другия – полски.

Но млъкни, сърце!

                                                               ---

В ранната пролет на следващата година  ( 68-а) излезе негова книга с избрано; още в интервюто бе предизвестил за това. Това е първата му белетрестична книга след повече от 20 години. С млада наивност мислех, че един том избрано няма с какво да ме изненада, нали бях чел оригиналите, с оная пожълтяла, чупеща се и пукаща хартия трийсет, четирийсетгодишна.

Томчето бе прекрасно оформено   - твърда корица с бледожълта обложка, без каквито и да е излишества: Константин Константинов – винетка -избрани разкази и пътеписи, български писател.

Една- единствена илюстрация –  негов портрет от  сестра му - рисуван 1940. Не съм виждал оригинала на г-жа Константинова, но репродукцията е знаменателна. Той е с мека шапка, с балтон или шлифер, с ръка подпряна ( но нищо демонстративно) върху брадата. В погледа нищо заплашително,  леко отнесен, но и без готовност да се разприказва с вас за това-онова.

Започвам да чета и се изненадвам – кратко есеистично въведение, взето готово от книга от 34-а.

 Летен ден, провинциален български град ( градче), мараня. В задухата пришелец – героят – се разхожда, стига мост, пред моста старец-слепец с паничка между нозете. Героят, омаломощен от зноя, пуска в нея някаква монета. Мълчалив, сякаш отвъден, старецът продумва: Бог на тебе.

Стреснат, героят се връща, пак пуска някаква монета и пак чува: Бог на тебе.

Езикът пее, езикът плаче... езикът благославя от отвъдното.

Писано преди 34 години, вероятно прочетно от мен в някоя от книгите му, изнесено тук в нова подредба, в 1968-а леко архаично или може би точно заради това, ме кара да се задъхвам.

                                               ---

С едва сдържан ентусиазъм, по телефона, съобщавам, че съм си купил книгата и искам среща, само за няколко минути, - за автограф.

Радушно, но без ентусиазъм - разбира се! - към края на месеца...

Сигурно е било начало на месец, защото ми се  стори много дълго.

Но веднага съм обзет от угризения, защото аз ... не безкористно и не само за автограф... искам да отида,  да му оставя само няколко ... мои, много кратки, по две по-три странички... есета! - при това вече печатани.

И трябваше да го кажа, нали така бях решил, обаче – не можах.

И как ще отида сега толкова непочтително, така нахално!...

А трябва да му се обаждам пак, за да ми определи ден.

Наистина... тогава непременно ...ще трябва ...да мога.

                                               ---

 

Има две незабележими (и незабелязани), макар огромни негови следи в литературния живот след Втората световна война.

След свалянето от му председателския пост на писателския съюз, той се оттегля. Седемнадесет години се прехранва с преводи, превежда между 40 и 50 книги от руски и френски. В онова наше интервю от Бъдни вечер каза, че за половината от тях не иска и даже не може да си спомни. Аз помня например, че за първи път срещнах името му като юноша в книжовния глад на 50-те, върху книга със заглавие „Земя” от някой си Ли Ги Йон – кореец. Той не искаше да си спомня тази книга, преведена през руски. В същото интервю възкликна: „Аз превеждах всичко съвестно, но когато превеждаш нещо, което предварително знаеш, че е слабо, изкуството на преводача не може да го разкраси.”

Но вторият ми спомен с неговото име е празник;- в малката провинциална книжарница  в  градчето Елин Пелин се явяват  4 (четири) твърди, подшити, вишнево-червени, всички с портрета на автора върху корицата, седнал пред писалищна маса, огромен, брадат, могъщ – томовете на „Война и мир”.

Някога в провинциалните книжарници книгите не се разглеждаха – купуваш- разглеждаш, не купуваш – само гледаш. Но тогава имах късмет: завършвах гимназия, трети във випуска, полагаше ми се награда, награждаваха  с книги.

 Получавам „Война и мир” в превод на Константин Константинов.

Загадъчен, тържествен – тържествено-загадъчен български език, мощно описващ немислимо-невиждан в разкоши и екстази, живот!

„Война и мир” в превод на Константин Константинов.

                                                               ---

Но не преводите, колкото и да ги ценя, и на  Толстой, и на Флобер и особено  на Сент Екзюпери, с първото на български издание на „Малкия принц” излезли из под неговата ръка, са това, което имам предвид като казвам, че  има две незабележими, незабелязани и огромни негови следи в българския литературен живот.

Между впрочем първата бе забелязана, но не оценена, видяна сама в себе си, изобщо не видяна исторически в българската литература и особено това, което вършеше за българската литература.

                                                               ---

През 1959 година, когато първата част на „Път през годините” излиза, Вазов още е заплашван като великобългарски шовинист, Йовков е издаден селектирано и с коментари, които днес предизвикват недоумение. Нито един от символистите – Траянов, Лилиев, Емануил Попдимитров и останалите не е и мислимо да бъде издаден.

Тогава Боян Пенев и д-р Кръстев са познати само по цитати, за Радославов и Мешеков и дума не може да става, романите на Фани Попова още са под забрана, Йордан Вълчев току що е излязъл от втория си лагер, а Змей Горянин наскоро е издъхнал в манастир. Дискусиите за класическия и свободния стих още не са се провели и свободният още е в някаква нелегалност, разговорът на „Литературен фронт” „Българско, наистина българско” не е и замислен, а критиците-есеисти и Здравко Петров, и Тончо Жечев, и Кръстьо Куюмджиев още са само Здравко и Тончо, и Кръстьо - тепърва ще стават пълновластни притежатели на целите си имена, и бавно ще се забравя, че Здравко например искрено е смятал, че любовната поезия няма право на публичност.

Десетилетието, което предстои ще изглежда цветущо свободно по отношение на изтичащото.

А в края на  50-те – самотна и странна, сред всичко това - „Път през годините”.

                                               ---

Първите няколко рецензии, които я посрещат са предимно положителни:  Д. Акьова, Атанас Свиленов, Серафим Северняк, Е. Николов. Има и такива – от бивши съмишленици, които я правят по-правилна.

И в тая нормалност  изведнъж еква снайперистът – Илия Тодоров някогашния, Владимир Топенчаров сегашния, владетелят на „ бесовете на времето” – вездесъщия: „ Без критика на миналото, само през очите на личните отношения, с умиление и носталгия към него не могат да се установят действителните негови неща.”

 На него му се „губят очертанията на идейно политическите линии”, промъква му се „историческа реабилитация на буржоазната периодика.”

Той е сериозно загрижен, даже учуден.

 

Владимир Топенчаров незаслужено е забравен; върху него трябва да се пишат психографии – от „Кормило” до 90-те, той е маркер за българската интелигенция, не е пропуснал нито един случай да коригира, когато е имало нещо за коригиране и има ( има ги и сега) много наследници.

Владимир Топенчаров е бил прав; след и чрез (който е могъл да го осъзнае) „Път през годините” се отваря огромен и постоянно разширяващ се зев  към българската литература, българската периодика, българската култура от миналото.

От този зев постоянно изскачат непознати автори и критици, мислени от живите си съвременници за окончателно отнесени от вихрите на времето.

Зев или мост към същинската българска литература така отдалечила се в десетината години след 9 ІХ-и, е била „Път през годините”?

През 60-те се появяват  издания на Теодор Траянов, Лилиев, Кирил Христов, Мешеков, Радославов.

И даже Вутимски.

Има един пръв между всички, отговорен за „идеологически неоправданото” казва Топенчаров, възвръщане на буржоазната литература.

Това е несъмнено г-н Константинов с неговите пътища през годините.

                                               ---

През 68-а уговореният  месец  до нашата среща най-после оттича и аз се обаждам.

Угризения: как да му кажа за есетата?

Някак съм казал - и с кутията шоколад, и с цветята за г-жа Константинова...

А есетата си харесвам. С есе съм започнал – първата ми публикация в централен вестник е есе за Априлското въстание.

 И в годините съм написал и многократно преписвал, поправял...

Но той не ги погледна; само ги прелисти – ще ги прочета.

На излизане се суетя – пак ли ще чакам един месец?

-       Аз ще ви позвъня. Когато съм готов.

---

                И дойде денят!

Не чак толкова дълго след това.

                И пак съм на вратата.

                И пак ритуалът – г-н Константинов, както ми казахте...

                И той ми говори с ръкописите в ръка. И първият му въпрос  – Вие цените ли тези неща?

                А другите не помня, какво може да се помни след такъв въпрос?

                Разтваря едно от нещата, нещо търси, после чете:

                - Есето ви за Левски: Неговите думи са някак особени – усещаш, че човекът, който ги е изрекъл, не ги е пуснал пред себе си, а сам е минал пред тях... Това е хубаво. Но аз няма да ви давам съвети. Страшимиров, чели ли сте?

                Тъкмо си отварям устата...

- Без неговата история, трудно може да се пише за Априлското въстание. Димитър Страшимиров е основната книга...

А аз мислех, че ме пита за Антон Страшимиров.

И ме заляха горещи вълни.

                                               ---

Още веднъж или два пъти, но толкова категорично, че ми се стори чак назидателно, когато е ставало дума за есетата ми  за Възраждането, той повтаря и потретя:

-Документите, документите – нищо извън документите не може да ви помогне!

                                               ---

А в оня ден трябва вече да си тръгвам – каза ми се каквото ми се каза и ми е толкова горещо.

Ставам.

Той не става. Туткам се – едно взел, друго - пуснал.

-       Довиждане.

-       Довиждане.

И се изправя, и изведнъж:

- Можете да идвате понякога. Да поприказваме. Имаме общите теми...

Влязла е г-жа Константинова – тя ме изпраща; в тъмното антре, отваря вратата.

 - Уплаши ли ви брат ми?

-  Не, е...да... май, че да.

- Не се безпокойте, той ги хареса, но  е... такъв. Идвайте, идвайте...

Бил ги харесал, а какво ми каза и как ме изпоти...

Милата г-жа Константинова, без нея, с моята остра несигурност и може би комплекс... аз май въобще не бих дошъл.

Все пак идвах, когато преодолея себе си, пестеливо използвах поканата ( как съжалявам!) през тази и следващите почти две години...

За жалост – само две.

                                               ---

Но през пролетта на 68-а времето тече бавно и чак през  есента, аз съм набрал решителност да се обадя.

Измислил си бях някаква причина.

                                               ---

Радой Ралин никога не съм чувствал близък – бяхме литературни познати. Аз  познавах цялото му противоречиво присъствие в печата през 50-60 –те и по-късно, добре забравено и от него самия и  понякога го заяждах:

Ръцете й са нежни и са твърди,

тя в митингите носи знамената.

О, нека смей врагът да ни разсърди!

Така е възпят  възторгът му от Лаура, италианска комунистка, която носи знамето на италианската делегация по време на откриването на световния младежки фестивал  в Букурещ през 53-а , в стихотворение написано на мига и изпратено по телефона за „Литературен фронт”.

 Беше му неприятно, но и ценеше такива ракурси: - и това знаеш, много знаеш!

Подхърляхме си емблематични за времето заглавия, епиграмки или литературни анекдоти. Някъде във втората половина на 90-те вече беше разочарован, една зима го срещам пред Университета  увит в шал, с дълъг балтон с прехвърлена по пастирски през него черна  чанта: – „ Какво направиха тия с България?” – почти плаче.

Отвличам го с приказки за Константинов, когото знам, че обичаше – току що съм завършил том на „Атлас -а на българската литература”, в който припомням речта на Константинов в Сливен през 1968, когато му връчват единствената май доживяна от него награда през тоя период „Добри Чинтулов”.

И от дума на дума – за това, че правя опит апартаментът на „Иван Шишман”- последното му жилище, завещано на Сливенската община – сега заключено и празно, да бъде отдаден на Университета, на специалността, която се мъча да създам – специалност творческо писане – първа в България.

-Чудесно, но няма да стане!

-Защо?

-Няма да ти го позволят.

 Както и стана.

 Разказвам му и случая с Горянски, Радой се разтреперва: ” – това е неговият стил, точно така  го е  направил - по телефона, студено – „няма грешка, заплащам труда ви.”

И изведнъж въодушевено: „ Напиши това -  да го напишеш. За бачо Коста, нищо не е написано! Ти знаеш, какъв беше той. Слушай, ако трябват пари, аз ще кажа на Кин - той е сега в „1300 години ” – ... за такъв човек...”

 Обиждам му се – ти би ли взел за него пари? Сконфузва се – „ ама ти напиши, не отлагай.”

                                               ---

Ето -  най-после пиша!

Имам ред такива документирани свидетелства от разни хора. Едно от тях не искам да пропусна.

Радевски доверява на Динеков: „ След 9-ти той ни даде доста грижи. Искаше безпартиен съюз. Писателите имали само една партия – България.

 Но беше честен...”

Какво е значело в ония години да бъде един писател честен?

Победителите най-добре знаят какво значи чест, защото те работят с отговорности, не с чести. Честта е лично понятие без множествено число, в множествено служи само като корен на алтернативно понятие – без-чести–е. В замяна отговорностите  са  много. Всички отговорности са зададени: от нещо -към нещо, от някого- към някого; никоя чест не е чест като зададена.

 Той, казвал Радевски, беше честен...

                                                               ---

В България, както е известно, няма потомствени благородници. По-малко е известно, че има благородници по призвание. В литературата знам няколко като се започне с Алеко Константинов. Благородниците в България – поне в литературата, доколкото ги има се рекрутират от бохемата, от отрепките, но има и изключения.

Най- голямото е, мисля, Константин Константинов

                                               ---

Ако той бе живял в страна като Русия преди революцията, не би било възможно към него да се обръщат по друг начин освен с „Ваше благородие”,  но не заради високия му офицерски чин  като военен прокурор, а заради  това видимо и без пагони достолепие  на  скулптираната му външност и откритият, остър, проникващ, но не пронизващ поглед.

Преглеждайки вестниците от неговото време усетих, че дори царствено недосегаемата Багряна, надземна за земни забележки по нейн адрес, е мълчала пред него. Нейният Раде Драйнац, вече лудо влюбен в нея, изведнъж прозира, че сближаването между българите и сърбите е наложително, е необходимо, е естествено. Константинов му напомня, че преди да протегнем ръце, трябва да се покаем, всеки според вините си и сърбите особено, защото под Шар затворите са пълни, току що са минали студентските  и една дузина други процеси в Скопие и стотици хора са осъдени, защото са българи и настояват да са българи.

 Тогава новата славянска азбука още не е открита, новата нация не е прокламирана, новата история не е написана – такава е била реалността.

 И Константинов твърди, че за да има културно сближение, трябва да има човешка съпричастност, човешки права и човешки закони за едно население, което няма вина, че живее в чужда държава без човешки закони и права.

Раде Драйнац бил срещнал неразбиране!

Един сръбски писател, в едно наше списание съобщи тази новина преди няколко месеца.

Може ли една човешка любов, която те прави прозорлив за една очевидност, да засенчва купища други очевидности?

                                               ---

 Константинов е разбирал нещо от човешки права, не само защото е бил съдия по професия. Малко по-късно след урока, който дава на Драйнац, в началото на четиридесетте, той е един от инициаторите за безпрецедентна за Европа акция – писатели и общественици в защита на евреите.

 И не само това;- той взема списъка и тръгва да обикаля кафенета и домове, за да събира подписи. Събрал достатъчно, но не от всички, които канил, защото: „ някои хора от артистичния елит на София, които при всеки повод манифестираха своето „левичарство” отказаха да подпишат протеста срещу антисемитизма, който разнасях аз... Но нека не размътвам  моя разказ с тиня...”

Това е писано през 50-те, когато всички са леви, защото десните живеят на острови – по Дунава и насред София.

Но този човек не  отрича, че е десен и дори обвинява някои леви.

Млъкнете, вий, бедни фалители на века!

                                               ---

С годините започнах да разбирам – той наистина е живял на остров, следите от островния му живот личат и досега, но дълго не съм ги разбирал.

                                               ---

 През 1950 се навършват 65 години от рождението на Лилиев. На островчето на „Иван Шишман”, вляво, след „Графа”, пристигат Илия Волен с жена си, художникът Емануил Ракаров и самият Лилиев. Посрещат ги г-н Константинов и сестра му – всички врати, всички прозорци, всички очи, и всички уши за политика са затворени.

Празнуват 65 годшнината на Лилиев.

Г-н Константинов  само няколко години по-млад, също юбиляр тогава (60), го приветства. Омаломощава ме от възторг начинът по който го прави:

 „ От първите часове на нашето съзнателно съществуване – през нашето детство, през нашата младост и сега – твърде далеч от ония лазурни години – ние ( позволи ми за миг да говоря в множествено число, без да мисля за каквото и да е изравняване с тебе, като смятам, че само възрастта и „климатът”, който носим около себе си ми дават право на това), ние бяхме и останахме отредени  за словото.”

Къде е законното самочувствие  на връстника, къде е капката фамилиарност, която се просмуква  в думите ни и когато не го желаем в такива случаи?

 На островчето на „Шишман” те са 6 човека, но има йерархия и тя не е възрастова или каквато и да е друга, социална или биологическа.

Тя е йерархия между художници един от които е над всички.

И понеже ние  – продължава Константинов – „приближаваме вече оня хълм, на който по думите на Пенчо „ се кръст тъмней в вечерний мрак” всяка стеснителност да кажем мисълта си граничи едва ли не с непочтеност”.

 За да бъде почтен, той заговорва:

 „ Днес твоята поезия още е предмет на спорове и на произволни тълкувания, съвсем безсмислено и напразно.

Като че е възможно да се изхвърли нещо от човешкото съзнание, щом то се е родило в него, като че културата, която ти донесе, може да бъде изтръгната от българския живот, като че лъчистият образ на твоята поезия може да бъде унищожен.”

И завършва:

 „Извън времето и законите – това е знакът на истинското изкуство.

 Той е отпечатан върху цялото твое дело, Николай!”

                                                              

1950!

А на островчето се  говори  език от 2000-та.

 

                                               ---

Достъпът до островчето е бил изключително труден.

Достъпът бе труден и години по-късно, когато и аз се опитах да стигна до него; след всеки разговор имах чувството, че потъвам.

Понякога – от срам, друг път – от възторг.

                                               ---

Но как се разсейвам!

Има още още една заслуга на Константинов, един принос, за който си мисля, че само аз знам, понеже, които трябва да знаят отдавна са увлечени в модерни и други темпове и агитки.

                                                                              ---

През есента на 2009 получавам покана да рецензирам дисертация на тема „Поетика на Константин Константиновия разказ”.

Авторката е жена, момиче, както личи от справката, от Русе, от новия тамошен университет.

Поканата ме изненадва – от години не съм получавал покана за рецензия. Едни активисти още доста отдавна са ме въвели в режим на почивка от разни научни съвети, от разни рецензии.

 По хуманни съображения.

Активисти? Извън академичните среди вероятно тази дума е неясна. Е, добре, активистите са особен род метастази в академичното тяло, които някога обикновено влизаха във вузовете с привилегии, учеха в чужбина, у нас студентстваха като комсомолци (или партийци) и оставаха в институтите с тия си заслуги. С тия заслуги и продължаваха, използвайки всяка възможност да изтъкнат, че никак не им се занимава с обществена работа, но като няма кой... В академичната йерархия напълно бездарните от тях растяха бавно, но сигурно, а по-дарените – неудържимо.

Основното им качество беше работата в екип.

Екипирани – бяха над себе си, бяха сюблимни. Никога не знаеш нито кой, нито къде точно  удря, особено срещу индивидуални състезатели.

През 97-а в екип, един водещ активист закри цял институт – Центъра по българистика, създаден от Илчо Димитров, който доста разбираше от тоя вид дейности. Центърът просъществува само 5-6 месеца. Никой институт, никое научно звено не се закрива преди поне да е навършило година; трябва ако не да се види как работи, поне да се намери претекст, че не работи.

 Центърът по българистика бе веднага осъществил контакти с чуждестранните българисти, бе ги издирил и уведомил за създаването си, бе започнал да издава списание „Българистика и българисти”, пращано в чужбина на 500 адреса. И най-важното – сам си набавяше средства – идваха на специализация японски студенти, плащаха си, осигуряваше им се достъп до българското в интимността му – да посетят и поживеят в семейства, да говорят български на домашна трапеза.

Но времената бяха революционни и първата революционна мярка на активиста (отдавана станал демократ) бе  да разруши създаденото.

Той искаше власт, а чрез властта – авторитет.

Така започнахме научния си диспут.

От по-преди, та чак до днес, по такива поводи продължаваме по спортному казано „рундовете” си с него. Но той  работи в екип, а аз само, „инкасирам точките”.

Лошото е, че не само аз; заради мен останаха без работа 10-12 млади и способни хора – привидно, не заради мене, де! 

 Бях изградил тоя институт и там работеха способни  момчета и момичета и се канехме да правим... ненаправеното.

Всички останаха без работа....

И се заредиха в годините удари по периферията от които най-много боли, понеже страдат невинни.

Поради това съм подозрителен, много подозрително посрещам поканата за рецензия, още повече, че не съм писал досега за Константинов (все отлагах!), а и съм, както казах, в санитарния контингент на професори с тежки провинения към активизма.

 И изведнъж с мнителността на преследвания имам прозрение - ами ако са решили да съсипят момичето? Провинциалистка, може някъде нещо да ги е засегнала, да е заела нечие предопределено за наш човек  място или ...кой може да знае от  какво е заплашен екипът?... Спомням си за едно талантливо момче, мой студент, което написа отрицателна рецензия за една слаба книга на активиста. Той му съсипа живота, не го допуснаха в Университета, разтегнаха  го като на прокрустово ложе.

И ми се привиждат призраци: – чрез мене – нея.

Голям шлем!

Но като си познавам активистите...

                                               ---

А все пак  защо тая сага в текст за някакъв писател, който намирал личното достойнство за по-ценно от таланта?

 И който  цитирал  Кант, който бил смятал, че общественото достойнство най-добре функционирало като лично.

                                               ---

Точно затова, именно за това, г-н Константинов!

Опитвам се да си доказвам твърдяното от Кант и от Вас.

                                               ----

А сагата с момичето е мое тържество.

В една работа, която течеше достатъчно рутинно и добросъвестно, младата литературоведка изведнъж се приплъзва върху литературно-историческото поле, изведнъж започва да прави съпоставки и да търси паралели между разказите на Константинов и младата проза на 40-те – Емилиян Станев, Райнов, Димов и особено Станев и изведнъж откривайки как се е изменяла тяхната  поетиката  в неговата парадигма, тя го вижда пред тях – не съвсем убедително, не съвсем убедително! – но достатъчно зримо, за да стане възможна още една крачка и да се провиди как те всичките разказват българския свят вече не в конкретности, бидейки най-конкретни, а в един зейнал до безкрайност хоризонт, еднакво безутешен за човека навсякъде, всички те,изсипани из под шинела... пардон съдийската тога на този, казват, не първокласен, битуващ предимно като мемоарист  и преводач,писател...

Същият. Константин Константинов!

 

И ето я  другата негова – неочаквана, но дълбока и за младите, наблюдателни и безпристрастни умове -  благодатна следа в българската литература, която тепърва трябва да се провери, да се проследи и да се види къде извежда – дали не в същинската модерност- постмодерност на  литературата, в която всички живеем.

                                                               *

                                               *                             *

А е изтичало времето, в което ми е било отредено да го виждам.

Срещам го на „Шишман”. Аз живея на „Хаджи Димитър” на две крачки от „Шишман”, работя на „Аксаков”   и се храня всеки ден в стола на „Академик”, на „Шишман”. Отивам на обяд и ето го насреща – с костюм, с папионка, с баска барета и с мрежа в ръка; в мрежата хляб и пресен лук. Несъответствието никак не влияе на осанката му; върви насреща ми с поглед над главите на минувачите.

-       Добър ден, г-н Константинов.

-       А, вие ли сте? Добър ден.

-       Как сте г-н Константинов?

Бил добре, по-добре, имало дни, в който се чувствал  доста добре – днес дори седнал да пише.

 Разменяме още две-три думи. И изведнъж:

-       А ходите ли още в Нови хан?

 - Да. Редовно, всяка седмица.

-  Говорим си със сестра ми - да ви се обадим, да отидем един ден до Нови хан, да видим училището, старото кале, моят директорски кабинет – два на два...

- С голямо удоволствие, г-н Константинов. Много ще се радвам. Да ви се обадя ли?

- Не. Когато и двамата се чувстваме добре, ние ще ви се обадим. Разбира се, не за другия ден, не за следващия, да имате време...  

                                               ---

През есента и ранната зима се готвих за аспирантски конкурси. През декември бяха изпитите – цели осем. През януари реших да остана в редакцията от благодарност, че са ми дали такъв дълъг, благословен  отпуск и от февруари трябва да бъда вече окончателно в Университета.

 За сбогуване с журналистиката в края на семестъра от редакцията ми струпват  някаква  дълга командировка в провинциални вузове. Въодушевен от успеха, пълен с излишък от неоползотворена енергия – тръгвам; – почти седмица в предсесийното време сред студенти, в Русе и Търново, с чувство, че имам вечност пред себе си...

                                               ---

В началото на януари  той починал.

Чух по радиото.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  02.04.2018 16:01 | #3

Великолепен Симеон Янев. Текст‚ който те лови за гърлото и в същото време гали душата. INSPIRO KK

Анонимен  01.04.2018 09:25 | #2

Особен интерес представлява за мен синкретизмът на критическо и мемоарно.Свидетелска критическа проза - за неща‚ които в бъдеще ще се превръщат в класика.Сциентистка заблуда е да се смята за ”научен” само аргументативно-доказателственият рационален дискурс. Литературоведският/критическият дискурс може да бъде ”научен” и като наративен/повествователен и като фигуративно-образен. Теза‚ която приемам като своя. евелина белчева

Анонимен  01.04.2018 08:00 | #1

Текст на проф. Симеон Янев‚ написан на прекрасен език - исторически достоверен‚ аналитичен и вълнуващ‚ не можеш да не го изчетеш докрай‚ гордост‚ че българската литература има такива корени... Книгите му винаги стават литературни събития! И тук ясно се вижда защо Мариана Тодорова Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: