Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Да прощаваме или да приемем

19.03.2018 1

(Да текстове) от Мила Ламбовска

 

 

Двама човеци.

Единият години наред се е борил със спомена за нещо лошо, което се е случило между тях, бил е наранен, изпълнен с гняв, омраза, мисли за отмъщение, силно е осъждал другия, може би го е проклинал.

После е започнал да лекува тази рана, представям си, че е имал този ресурс и шанс, и когато се е почувствал в мир с миналото, е поискал да прости. Да се срещне с другия и да му каже, че му прощава. Къде ли е другият по това време? Какво ли прави? Дали си спомня? Изпитва ли вина? Разбрал ли е, че е сгрешил? Надява ли се да му бъде простено? Моли ли за прошка? Имал ли е прозрение за ситуацията? Имал ли е свой работен процес по излекуването и приемането?

Наблюдавайки тази ситуация, можем да си зададем безброй въпроси. Но най-болезненият е дали е нужно всичко това.

Дори ако е само във въображението ни, необходима ли е тази среща?

Дори само в ментален план, това е агресия спрямо другия, макар че идва като мирен жест. Има прекрачване на граница, нахлуване в личното пространство, настояване за нещо, в което другият не е активен участник в този момент. (Понякога минават десетилетия.)

„Дойдох да ти простя това, което ми причини. Прощавам ти.“

(Или от позицията на насилника: „Съжалявам. Моля те. Прости ми.“ „Прощавам ти.“)

Животът е високоскоростен влак. Миналото е една от многото му гари. Ако тук и сега сме интензивно обвързани – мисловно и емоционално – с това, което се е случило на онази далечна гара, пропускаме живота. Знам, че животът не може да се случи, ако травмата е много голяма, здравословно е да изчистим всичко, свързано с тази рана. Но това е свързано с нас, с функционирането ни като личности и нашето място в живота, в картината на съществуването.

В миналото има факти. Те не могат да бъдат променени. Нищо не може да ги промени.

Отровните думи са изречени. Счупеното е счупено. Удареният – ударен. Насиленият – насилен. Убитият – убит. Нищо не може да промени това. Този факт стои в стъкленицата на съзнанието завинаги, добре консервиран с емоционален формалдехид.

Човекът, който го е извършил, е вярвал, че това е правилно в онзи момент, може би и сега го мисли.

Човекът, който е бил наранен, има тази рана. Ако успее да я излекува, тя ще остане в спомена, в оня минал момент, само белег, един факт, на който гледаме неутрално, както на датата ни на раждане. Прошката няма да промени нищо. Може би ще даде малко сила на наранения, но това ще бъде егова сила – „Аз ти прощавам, на тебе, лошия“, или – „Постигнах толкова много, успях да простя.“

Има едно вярване, че жертвата се извисява, като прости, става по-силна от насилника. Но и това ни отклонява от същността. Влизаме в дебрите на концепциите за силата и слабостта, за вина и грях, и възмездие; на човешкото законодателство – за съд и присъда.

Но в голямата духовна картина, на определено ниво на съзнание тези концепции не работят, защото сме в надличното, където се проявява кармичният закон за причината и следствието и хората са във взаимодействие и партньорство, за да се прояви този принцип.

Човек има някаква картина за света в съзнанието си – ценности, вярвания, убеждения. Действа според тях и смята, че постъпва правилно. Животът е динамичен, човек може да израсне и да надскочи представите си. Действал е според онова, което е бил като личност в онзи момент. Може и да се е променил към добро, може и да си е останал същият, възможно е и да е деградирал. Но в онази ситуация е направил най-доброто, на което е бил способен. От гледна точка на закона е възможно да е извършил престъпление. Ако е така, нека бъде осъден. Но от духовна гледна точка не е работа на пострадалия да го съди, нито да прощава.

Работата на наранения човек е да се излекува.

„Аз получих тази рана. Тя е толкова голяма, че може да ме убие. Но аз ще я лекувам и ще направя всичко възможно да я излекувам. Избирам живота и ще го живея.“

Връхната точка на излекуването не е прошката. Върховното постижение е целостта, интегритетът, вътрешният мир, приемането на живота, съгласието с това, което се е случило и намирането на смисъл в този факт от живота ни.

Нараняването като кармичен резултат дава различен поглед към събитията в човешкия живот. Нараненият човек наистина има колосална работа за вършене – да приеме случилото се като нещо, в което той има дял. Да поеме отговорност за този резултат. Често чувам: „Не обвинявайте жертвата. Жертвата не е виновна. Никой няма право да постъпва така с друг човек.“ Казвам го, за да подчертая, че съм съгласна, че това е вярно в обществен план, в социалния контекст, който се основава на закона и морала.

Ситуацията, която имаме, е проявление на кармичния закон. Ние сме посели семената за този резултат някъде във времето и пространството и наша основна грижа е да поемем отговорност за случилото се, за излекуването и за живота си.

Да излекуваме раната, да живеем смислен и по възможност щастлив живот, да живеем така, че онова, което се е случило, да не се повтори отново, а най-добре никога повече.

Травматичната ситуация е кармичен резултат на наши думи, мисли, действия или бездействия. Другият е само партньор на Божественото в този момент, участник в реализацията на Божествения промисъл.

И не защото Бог е съдник или наказва, а защото е създал кармичния закон и ни е дал свободен избор. И чрез тези два инструмента ние се учим да бъдем човеци – човечни, състрадателни, любящи. Човеци в Христовото съзнание – „Обичайте се“.

Когато приемем нараняването, травмата като възможност да израснем, да извървим героичен и величав човешки път, тогава ставаме – осъзнаваме себе си като – сътворци на Божествения план.

Да поемем отговорност означава да направим избор и да се съгласим, да приемем резултата; да виждаме миналия или бъдещия резултат и да можем да го определим като Добро или Зло, като Еволюция или Инволюция, като развитие или блокиране на развитието.

Ако виждаме резултат, който ни води към един по-добър човешки свят, нашият избор е добър. Това е свят, в който не съществува грях, вина и опрощение. Съществува осъзнат избор, който води до определен резултат.

В мир ли сме с изборите, които правим?

Добре е да помним, че никой не ни е нито приятел, нито враг, а само наше отражение в определен момент от развитието ни.

Можем ли да обичаме „врага си“?

Можем да обичаме другия, каквото и да ни е причинил, защото така нареченият враг сме ние, но на друго ниво на съзнание, или другият проявява наша неинтегрирана психична част, която се нуждае от обич и приемане, за да заеме своето място в цялостната личност.

И да, в този процес ние имаме работа с другия човек, но за да му дадем съчувствие, разбиране и обич, защото той е свършил мръсната кармична работа по нараняването, и независимо на какво ниво на съзнание функционира този човек, (а обичайно е на по-ниско ниво на съзнание в сравнение с наранения), той ще живее с това, което е направил. Дали ще го осъзнава или не, дали ще изпитва омраза и ще се чувства прав, дали ще се разкайва, съжалява, самообвинява, това е неговият процес, неговото горнило, неговата съдба.

Емоционалният и менталният свят на насилника и жертвата ще продължават да се докосват във времето и пространството. Физически може да не се срещнат никога повече, но в мислите си ще се докосват, и в зависимост от това какви мисли ще имат, ще се проявяват чувствата.

Всичко, което мислим и преживяваме, е част от общото човешко поле.

Насилникът и жертвата носят една и съща рана.

Знам, че това е трудно за приемане.

Но ние живеем в свят, в който насилниците си умират насилници. Много рядко претърпяват положителна трансформация, много рядко надрастват своята ситуация, в която насилието доминира, и може би причината, една от причините е тази, че никой не изпитва съчувствие към тях, никой не го е грижа, никой не им дава обичта си, дори разбиране им е отказано.

Кой се вълнува от убиеца в отделението за смъртници, или в доживотната килия? Кой би искал да има нещо общо с това? Може би единствено някой достатъчно перверзен, или формално свещеникът на затвора!

Ако се върнем към голямата духовна картина и погледнем човечеството като едно обединено съзнание, ние много лесно ще видим връзката, необходимостта от грижа за насилника. Често се питам защо Бог оставил стадото и тръгнал след изгубената овца. Нека отново си припомним Джон Дън: „Човек е полуостров, свързан с континента на всичко останало.“

Жертвите в много случаи получават подкрепа, разбиране, съчувствие, грижа, обич. Това подпомага възстановяването им, оздравяването.

Колкото до насилника, лошия, ако приемем, че когато Христос казва на Юда: „Ти ще ме предадеш“, има предвид разпределението на ролите в Мистерията, и че ролята на Юда, е ролята на предателя, това може да ни помогне да разберем ролята на насилника в голямата картина на съществуването. Никос Казандзакис споделя в „Христос отново разпнат“: „Без предателство, няма разпятие. Без разпятие, няма възкресение. Значи, за да бъде спасен светът, е нужен Юда, по-необходим от всеки друг апостол.“

Ако нещо присъства в живота ни, то е допустимо на това ниво на съзнание, на което функционират повечето хора. И именно от израстването на жертвата, от преработката на получената травма, от избора на отговор на насилието зависи нашето бъдеще – дали ще репродуцираме насилието („Око за око, зъб за зъб“) или ще развиваме Христовото съзнание („Обичайте се‘).

Спомних си, неслучайно, разбира се, изразът „Юнак без рана не може“ и едно стихотворение. Изразът не е свързан с насилието и последиците от него. Но ако си позволим да го видим за миг в тази светлина, какво разбираме – юнакът е този, който е наранен, или по-точно в него има ресурс за израстване чрез нараняването, към него е насочено бъдещото предположение за юначество. За придобиване на сила.

Човешкото същество въобще е обречено да се изправя след всяко падане. Бих казала, че човекът е този, който се изправя. Човекът е този, който се движи напред, който продължава да върви, който изгрява и залязва всеки ден, до края на дните си.

Какво избираме между изгрева и залеза, е онова, което ни приближава и отдалечава от човешкото, от човещината.

В стихотворението се разказва за един разбойник, който заспал на кръстопът и бързащите хора го подритвали. Може би са били безразлични към падналия, често се случва; може би, излязъл от ролята си на насилник, разбойникът бил просто паднал на пътя човек, към който никой не проявявал интерес, само едно малко момиченце се спряло до него и му направило сянка с листо.

Да, на финала на този текст искам да събудя съчувствие към насилника, като напомняне, че това е път, който имаме да извървим, не като общество тук или там някъде по света, а като човечество. Приемането на насилника е най-трудоемко, това е път – дълъг-предълъг –  и процес на интегриране на тъмните, на сенчестите части на обществения организъм, осъзнаването на всичко, което се случва като част от едно монументално платно, в което всеки има своя дял, в което участието на всеки цвят в колорита е пълноценно и наша отговорност е да се грижим за своето присъствие в цялото, както и да сме внимателни за голямата картина.

Лекуването на травмата е гигантско усилие. Знам. И познавам състоянието на мир след това, когато сме в приемането.

Вълнувам се за човека, който по своя героичен път се научава да вижда събитията в живота си като възможности за израстване.

Вълнувам се за теб, човеко, който вървиш по пътя от омразата към любовта, и копнееш за мир в нараненото си сърце. (Про)виждам те възкръснал.

 

Мила Ламбовска 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  19.03.2018 10:27 | #1

Ако нещо присъства в живота ни‚ то е допустимо на това ниво на съзнание‚ на което функционират повечето хора. И именно от израстването на жертвата‚ от преработката на получената травма‚ от избора на отговор на насилието зависи нашето бъдеще – дали ще репродуцираме насилието („Око за око‚ зъб за зъб“) или ще развиваме Христовото съзнание („Обичайте се‘).

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: