Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

„В призрачна Япония“

16.03.2018

Предания за свръхестествени явления, фантазии и будистки размисли

 

Лафкадио Хърн (1850-1904), приел името Коидзуми Якумо, е роден на остров Лефкада с майка гъркиня и баща ирландец. Отраснал в Дъблин, той дълги години работи в Ню Орлийнс и живее във френските Антили. Издава книги за креолските поговорки и местната кухня; превежда Т. Готие, Г. Флобер и Мопасан.
 През 1890 г. напуска САЩ и става всепризнат познавач на културата и обичаите на своя нов дом Япония. Приема японско поданство,
жени се за дъщеря на самурай, става будист.
Издава 15 книги с легенди и истории с привидения и демони, есета
за японската религия, събира японски приказки. Умира в своята любима Япония и е изпратен с будистка церемония: на погребението му пускат от клетка птици, „за да отлети с тях душата на покойния“. 
Известният режисьор Масаки Кобаяши прави хорор филм по четири разказа на Лафкадио Хърн, награден в Кан. 
В книгата „В призрачна Япония“ са намерили място предания за свръхестествени явления, фантазии и будистки размисли.

Преводът е на Огняна Иванова.

 

  Левитация

      От прозорец на по-горен етаж гледах улицата с боядисани в жълто къщи – колониална улица, старомодна, тясна, с короните на палмите над керемидите. Няма сенки, няма слънце - само мека сива светлина се вижда в сумрака.

     Изведнъж усетих, че падам от прозореца и сърцето ми подскочи от ужас. Ала разстоянието от прозореца до паважа се оказа много по-голямо, отколкото предполагах – толкова голямо, че въпреки страха си аз взех да се чудя: падам, не спирам да падам, ала потресът, от който се опасявам, не идва. После страхът изчезна и неговото място зае странно, приятно чувство, защото открих, че не падам бързо, а се нося плавно надолу. При това се нося с краката напред – сигурно се бях преобърнал при падането. Накрая докоснах настилката – обаче леко, много леко, с единия си крак, и мигновено при това докосване се издигнах нагоре, извисих се чак до стрехите. Хората престанаха да ме зяпат. Усетих, че ликувам заради тази свръхчовешка сила; за миг се почувствах бог.

     После бавно започнах да се спускам, а лицата на събралите се под мене ме наведоха на внезапното решение да полетя нататък по улицата, над главите на зяпачите. Отново се издигнах като мехур и обладан от същия подтик прелетях по дълга крива линия разстояние, което ме изуми. Не усещах да има вятър, не усещах нищо освен радостта от победоносното движение. Докосвайки отново паважа, аз се извисих с отскок от хиляда ярда. После, стигайки до края на улицата, завих и се върнах, като се спусках бързо, благодарение на дълги въздушни скокове, направени на изумителна височина. На улицата цареше мъртвешко безмълвие; много хора гледаха, но никой не говореше. Чудех се какво си мислят за моето майсторство и какво ли биха казали, ако знаеха колко лесно става това. Съвсем случайно открих как да го правя и това, че никой друг не го беше опитвал, се оказа единствената причина да изглежда майсторски извършено. Инстинктивно почувствах, че да кажа нещо за произшествието, довело до моето откритие, щеше да бъде неблагоразумно. После осъзнах истинското значение на странната тишина на улицата. И си казах:

„Тази тишина е Тишината на мечтите. Напълно съзнавам, че сънувам. Помня, че и преди съм сънувал същия сън. Но откритието на въпросната сила не е сън, то е откровение! Сега, след като се научих, няма да забравя да летя, както плувецът не забравя как се плува. Утре сутринта ще изумя хората, като полетя над покривите на града.

     Дойде утрото и аз се събудих с твърдото решение да излетя от прозореца. Ала щом станах от кревата, усещането за физическите преживявания се завърна, сякаш бе някакво забравено чувство, и ме накара да призная нежеланата истина: че не съм направил никакво откритие.

     Това не беше нито първият ми такъв сън, нито последният, но той беше особено ярък и поради това го избрах за разказа си като добър пример от сродните му сънища. Все още се случва да летя – понякога над полета и реки, друг път над познати улици, а сънят неотклонно е придружен от спомена за подобни сънища в миналото, както и от убеждението, че наистина съм открил тайна, наистина съм придобил ново умение. „Този път в никакъв случай не е възможно да греша – зная, че ще мога да летя и като се събудя. Много пъти досега в други сънища съм научавал тайната, само за да я забравя на събуждане, но този път съм напълно сигурен, че няма да я забравя.“  И това убеждение обикновено оставаше с мене, докато не станех от кревата и физическото усилие веднага не ми припомнеше страховитата действителност на земното притегляне.

     Най-странната част от това преживяване е чувството, че си способен да се задържиш във въздуха. То силно наподобява чувството, че плаваш, или например, че изскачаш на повърхността и после се потапяш в хладка вода. Носи удоволствие, но и остава желанието за още нещо. Аз сам от онези, които летят ниско – като летяща катерица или летяща риба, и летя много по-бавно. Нещо повече: от време на време трябва да докосвам земята, за да се отблъсквам отново. Рядко се издигам на повече от двайсет и пет-трийсет стъпки; повечето време се плъзгам почти по повърхността. Докосването до земята на разстояния от едва неколкостотин ярда е приятно, но винаги чувствам, едва доловимо и бегло, как светът под мене решително ме дърпа надолу.

     Открих, че преживяванията на повечето летящи насън по същността си приличат на моите преживявания. Срещнах само един човек, който претендира, че е свръх могъщ – твърди, че лети над планини, носи се като хвърчило от връх на връх. Всички останали, които разпитах, признават, че летят ниско, на дълги параболи, и то само ако от време на време се докосват до земята. Повечето от тях също така ми казват, че полетите им започват с въображаемо падане или отчаян скок; а не по-малко от четирима твърдят, че обикновено политат от висока стълбищна площадка.

     От незапомнени времена хората летят нощем. Как така едно измислено придвижване, което има толкова малко общо с активното съществуване, е станало универсално преживяване в живота на спящите?

     Възможно е отпечатъците в паметта на определен вид движения във въздуха – например преживяното ликуване от подскок или завъртане – в съня така да се усилват и удължават по време, че да създадат илюзия за полет. Известно е, че повечето сънища траят много кратко. Но в полуживота на съня (кошмарите представляват някои стряскащи изключения) едва ли има повече от тлеещо присъствие на съзнанието в сравнение с бързия проблясък и ясната възбуда на активната церебрална дейност, така че за сънуващия мозък времето ще изглежда увеличено – нещо като относителното му увеличаване за немощното съзнание на едно насекомо. Ако допуснем, че всеки спомен за усещането, че човек пада, заедно със спомена за съпътстващия го страх, по някаква случайност се съживява в сънищата, продължаването на това усещане под формата на сън, който не изчезва поради естествено следващия потрес, може би стига да съживи други и дори приятни спомени за движение във въздуха. И те – ще повторя – може да ускорят комбинацията от взаимосвързани спомени, способни да предоставят всички съставки на онова, което ще се случи, както и декорите за цялата дълга фантасмагория.

     Тази хипотеза обаче не е в състояние напълно да обясни някои чувства и мисли, различни по характер от всяко преживяване в будните часове: ликуването да се движиш, без да правиш усилия; удоволствието от нещо, изглеждащо напълно невъзможно; призрачната радост от нещо, което не може да се пресметне. Тя също така не може да послужи за обяснение на други преживени насън  левитации, които не започват със скок или падане, и рядко носят приятни чувства. Например понякога по време на кошмар се случва сънуващият, изгубил всякакви сили да се движи или да говори, да почувства как тялото му всъщност се издига във въздуха и полита надалече, движено от силата на обзелия го ужас. И още: има сънища, в които сънуващият не притежава физическа форма. Така например аз съм изпадал в състояние да бъда без тяло – безлик и безглас фантом, който се рее по здрач над планински път и се опитва да плаши самотните странници, като тихо стене. Чувството беше, все едно човек се движи във въздуха само със силата на волята си, без да докосва повърхности. Аз се плъзгах на педя над пътя.

     Дали чувството за летене насън може отчасти да се интерпретира с органичната памет на условия за живот, по-древни от човека – живот на крилато тяло, което лети тежко малко над земята? Или трябва да допуснем, че някаква всепроникваща Свръхдуша, спяща в друго време, се събужда в мозъка в редките мигове на нашия живот насън? Има красиво сравнение, според което ограниченото човешко съзнание бива оприличавано на видимия слънчев спектър, под който и над който има зони на невидими цветове, очакващи еволюирането на по-развити сетива. Мистиците твърдят, че понякога човек може да види насън ултравиолетовите и инфрачервените лъчи на един по-всеобхватен разум. Несъмнено космическият живот във всеки от нас е съвкупност от всички неща във всякаква форма на пространството и времето. Може би ви се иска да повярвате, че когато човек не е буден, този живот поражда някакво чувство за неясен спомен относно неща, които са по-древни от слънцето – спомен за изчезнали планети с по-слаба от земната гравитация, където обичайният начин на придвижване по собствена воля е бил като изпитваното от нас, когато летим насън?




Четиво от книгата на сънищата

 

     Често посред нощ откривам, че чета книга – голяма, дебела книга, книга на сънищата. Под „книга на сънищата“ нямам предвид книга за сънища, а книга, направена от субстанцията, от която са направени сънищата.

     Не зная името на тази книга, нито кой я е написал. Досега не съм успял да видя заглавната страница, а заглавието не е отбелязано на всяка страница. Колкото до задната корица на изданието, тя остава – като обратната страна на Луната – завинаги невидима.

     Никога по никой начин не докосвам книгата, дори за да обърна страницата. Някой, който изобщо не показва своя лик, държи книгата отворена пред мене в тъмното, а аз мога да я чета само защото върху нея пада светлина, идваща от нищото. Над книгата, под нея и от двете й страни е пълен мрак, но страниците сякаш излъчват жълтото сияние на лампата, която някога ги е осветявала.

     Необичаен факт е, че никога не виждам целия текст на страницата веднага, макар че ясно виждам самата страница. Текстът изплува, или изглежда, сякаш изплува върху повърхността на хартията, докато аз гледам, и изчезва веднага, след като бъде прочетен. Лесно, само с усилие на волята, мога да си припомня изчезналите от страницата изречения, но те не се появяват в предишния си вид; в промеждутъка сякаш са били странно преправени. Никога не мога да подмамя и един избягал ред да се върне точно такъв, какъвто съм го прочел първоначално. Обаче винаги мога да принудя нещо да се върне, и то остава отчетливо ясно по време на прочита. А после леко посивява и сякаш потъва, гмурва се в гъсто мляко и отново изчезва от погледа ми.

     Понеже редовно се стараех да запиша веднага, щом се събудя, онова, което си спомнях, че съм пречел в книгата на сънищата, миналата година установих, че мога да пресъздам някои части от текста. Само че редът, по който сега представям тези фрагменти, изобщо не е редът, по който ги възстанових. Ако прави впечатление някаква вътрешна връзка, то е защото се опитах да ги подредя в известна, както си представих, рационална последователност. За първоначалното им място и за връзката между тях не зная почти нищо. А дори и по отношение на характера на книгата успях да открия само това, че голяма част от нея се състои от диалози за Немислимото.

 

Фрагмент I

     Вълната се помолила да остане завинаги вълна.

     А Морето отвърнало:

     - Не може, гребенът ти трябва да се пречупи, при мене няма почивка. Милион пъти ти отново ще се надигаш, за да се разбиеш, и ще се разбиваш, за да се надигаш отново.

     Вълната била недоволна.

     - Страх ме е. Казваш, че отново ще се надигна. Ала нима някога някоя вълна се е връщала на мястото, където се е разбила?

     Морето казало:

     - Ти си се разбивала неизброимо много пъти, безброй пъти, а ето, че съществуваш! Погледни, безчет вълни се носят преди тебе и безчет вълни те следват! Всички те са били на мястото, където са се разбили, незнайно колко пъти, а ето че бързат, за да се разбият отново. Изгубват се в мене само за да се надигнат отново. Ала правят всичко това, защото при мене няма покой.

     Вълната промърморила:

     - А няма ли да се разпръсна, ако сега се слея с всичките смесили се безчет вълни? Как тогава отново ще се надигна? Никога, никога вече няма да бъда същата!

     - Ти си различна във всеки миг, докато се носиш – рекло Морето. – Съществуваш според закона за непрекъснатата промяна. Какво е твоето „аз“? Ти винаги се оформяш от субстанцията на забравените вълни – от вълните, които са несметно множество, повече от песъчинките по моите брегове. Какво си ти, щом имаш толкова разновидности? Фантом, или непостоянство?

     - Болката ми е истинска – проплакала Вълната. – Също както страха, надеждата и радостта от светлината. Какво са тези чувства тогава, щом аз не съществувам?

     - Ти не изпитваш болка – казало Морето, - нито изпитваш страх, надежда или радост. Защото не представляваш нищо, ако не си в мене. Аз съм твоята същност, твоето „аз“. Твоята форма е моят сън, движението ти – моята воля, разбиването ти – болката ми. Трябва да се разбиваш, защото при мене няма покой, но ти се разбиваш само за да се надигнеш отново – защото Смъртта е ритъмът на Живота. Знай, че и аз умирам, за да можеш да живееш ти; водите ми отминаха и отново ще отминават с крушенията на безброй светове и светлината на безброй слънца. Аз също съм неописуемо многостранно: мъртвите води на милиони океани се съживяват в моите приливи и отливи. Стига ти да знаеш, че само защото си това, което си, и заради това, че съществуваш, отново ще те има.

     Вълната промълвила:

     - Не те разбирам.

     А морето казало:

     - Твоята участ е да потрепваш и да отминаваш, а не да разбираш. Дори и аз, великото Море, не разбирам…

 

Фрагмент II

     - Камъните и скалите са усещали; ветровете са имали дъх и говор; реките и океаните са били затворени в камерите на сърцата. Палингенезисът ще престане едва когато всяка космическа частица премине през възможно най-крайното преживяване на възможно най-висшата форма на живот.

     - А какво е значението на ядрото на планетата? И то ли е чувствало и мислело?

     - Вън от всяко съмнение, а освен това и цялата плът е била слънчев огън! В безкрайната последователност на обединяване и разединение всички неща променят връзката си и своето местоположение милиарди пъти. Сърцата на стари луни ще се превърнат в повърхност на бъдещи светове.

 

Фрагмент III

      Съжалението не е празно занимание. Тъгата е онова, което изприда нишката – по-мека от лунна светлина, по-неуловима от ухание, по-силна от смъртта: Глайпнирската верига* на По-голямата памет…

      След милиони години отново ще се срещнете – нека това време не ви се струва дълго, защото и милион години, и един миг са едно и също за мъртвите. Тогава ти няма да бъдеш всичко, което си сега, нито тя ще бъде онова, което е била – и двамата ще бъдете едновременно и по-малко, и несравнимо повече. А после, заради копнежа, който ще те обземе, самото тяло ще ти се стори едно препятствие, през което да скочиш при нея – или, да речем, при него, защото половата принадлежност ще се е променила безброй пъти до това време. Никой няма да си го спомня, но всеки ще бъде обзет от непреодолимото чувство, че вече сте се срещали.

* От норвежката митология: изкована за вълка Фенрир; не може да се скъса. Бел. прев.

 

Фрагмент IV

     Като озлочестява създанието, което обича – създанието, което сляпо си е представял до вчера, присмиващият се не зачита божественото в миналото на Душата на света. А после в сърцето се съживяват безчетните милиони скърби, погребани в неизвестни гробове, цялата стара болка на Любовта в нейното търпеливо съперничество с Омразата откак времето съществува.

     И боговете знаят – живеещите извън Пространството смътно очертани богове, които боравят с тайните на Формата и Името. Защото се намират в корените на Живота, болката се връща при тях и те усещат тази несправедливост, както паякът усеща потрепването на паяжината си, когато се скъса някоя нишка.

 

Фрагмент V

     Любов според външния вид е изборът на мъртвите. При това повечето от тях са по-стари от съществуващите етични системи и решенията на техните мнозинства рядко са морални. Те избират по красота, според своя спомен за физическо съвършенство, и тъй като телесното здраве е основата за ментална и морална сила, не са склонни за избират нездравото. Колкото и да е странно, въпреки това понякога биват измамени. Знае се, че се случва да предпочетат същества, които никога не могат да накарат душа да влезе в тялото им – някакви кухи демони…

 

Фрагмент VI

     Анимулите - душиците, които съставляват нашата същност, не се боят от смъртта като разпад. Те се боят от нея само като пълно възстановяване, в комбинация със странното и омразното в нашия живот; боят се да бъдат затворени в едно друго тяло нещата, които обичат, заедно с онези, от които се отвращават.

 

Фрагмент VII

     В други времена Жената дух се появявала само в пустошта и край затънтени пътища. Сега обаче в сянката на градовете тя предлага гърдите си на младежите и онзи, когото примами, скоро полудява и се превръща също като нея в кухина. По-висшите духове, участвали в създаването й, загиват при допира с привидението – умират така, както какавидата умира в пашкула, оставяйки само обвивка и прах подире си…

 

Фрагмент VIII

     Човекът казал на множеството свои останали души:

     - Уморих се от живота.

     А множеството му отговорило:

     - И ние сме уморени от срама и болката, че пребиваваме в толкова отвратителна обител. Непрекъснато полагаме усилия гредите да се счупят, стълбовете да се пропукат и покривът да падне върху ни.

     - Положително ми е била направена магия – простенал човекът. – Боговете не са справедливи.

     Тогава душите шумно и презрително се разсмели – така, както листата на дърветата в една гора заедно се кискат. И отвърнали:

     - Лъжеш като глупак! Нима друг, освен тебе, е създал презряното ти тяло? Дали то беше оформено – или осакатено – от други, освен от собствените ти дела и мисли?

     - Не помня дело или мисъл, с които да съм заслужил сполетялото ме – рекъл човекът в отговор.

     - Да помниш? – изсмели му се душите. – Та нали глупостта е била проявена в друго съществуване? Ние обаче помним, а като помним – мразим.

     - Вие сте едно с мене! – извикал човекът. – Не може да мразите!

     - Едно с тебе ли? – подигравателно казали душите. – Колкото носещият дрехата е едно със своята дреха! Как можем да мразим ли? Както огъня, който поглъща дървата, от които го е направил наклалият този огън – така можем да мразим!

     - Този свят е прокълнат! – извикал човекът. – Защо не ме напътствахте?

     А душите казали:

     - Ти не би приел напътствията на духове, по-мъдри от нас… Страхливците и слабаците проклинат света, докато силните не го обвиняват – те получават от света всичко, което пожелаят. Използвайки силата си, те чупят, вземат и си присвояват исканото. За тях животът е радост, победоносно ликуване. Ала безсилните създания не получават нищо; тяхно притежание става нищото. И ти, и ние скоро ще влезем в нищото.

     - Не ви ли е страх? – попитал човекът.

     - Има причина за страх – отвърнали душите. – Въпреки това никоя от нас не иска да отложи времето, от чието идване се страхуваме, като продължи да бъде част от съществуване като твоето.

     - Но нали сме умирали безброй пъти? – не преставал човекът.

     - Не, не сме – казали душите. – Не помним и един път, когато сме умирали, а нашата памет стига до началото на този свят. Ние умираме само с човешкия род.

     Човекът не казал нищо, защото се страхувал. Душите продължили:

     - Твоят род изчезва. Да остане зависи от това дали имаш сила да служиш на нашите цели. Ти обаче напълно си изгубил силата си. Превърнал си се в костница, в морга. Имахме нужда от свобода и от пространство; тук сме натъпкани заедно, милиард души на върха на една игла! Нашата обител е без врати и прозорци, проходите са задръстени и непристъпни, а стълбищата не водят до никъде. Има и бродници, а те не са от  нашия вид и не могат да бъдат назовани!

     Известно време човекът мислил с благодарност за смъртта и праха. Изведнъж обаче в съзнанието му се появило лицето на негов враг, злорадо усмихнат. Тогава той си пожелал да живее по-дълго, да има сто години живот и болка, само за да види как тревата избуява върху гроба на врага му. А душите се подиграли на желанието му.  

     - Врагът ти няма да мисли дълго за тебе. Той, твоят враг, не е получовек. За призраците в тялото му има място и много светлина. Таваните на жилищата им са високи, отводите – широки и проходими, дворовете – сияйни и незамърсени. Мозъкът на врага ти е като отлично функционираща крепост и във всяка негова точка защитните механизми могат да бъдат призовани в миг на бой. Неговото потомство няма да изчезне, няма. Лицето му ще се умножава през вековете. Защото твоят враг всеки път е задоволявал нуждите на своите по-висши духове: давал е ухо на техните предупреждения, доставял им е удоволствие по заслужен начин, винаги е показвал уважението си. Затова те имат силата да го подпомогнат в нуждата му. А ти с какво уважение си ни удостоявал, как си ни доставял удоволствие?

      Известно време човекът мълчал. После, сякаш обзет от ужаса на съмнението, попитал:

     - Нима има защо да се страхувате, щом като краят е едно нищо?

     - А какво е нищото? – попитали го в отговор душите. – Край има само в езика на заблудата. Това, което ти наричаш край, всъщност е само начало. Същността ни не може да изчезне, не може да бъде погълната от пожара на запалени светове. Тя ще потрепва в ядрото на огромни звезди, ще се полюшва в светлината на други слънца. И отново, в някой бъдещ космос, тя ще си върне знанията, но само след еволюиране, продължаващо невъобразимо дълго време. От безименното начало на формите през всеки цикъл на изчезналите същества и всички следващи една подир друга изтощителни болки, през всички бездни на Миналото, то отново ще се изкачи до горе.

     Човекът не казал нито дума, а душите продължили:

     - Милиони, милиарди векове ще треперим по времето на огнени бури, а после отново ще се превърнем в първична слуз, за да ускорим процеса и отново да се промъкнем нагоре през всички гнусни, безпаметни и слепи форми. Неизброими са метаморфозите! Неизмерими – страданията. И вината не е на някакви богове, а е твоя!

     - Добро и зло – кое ги отличава? Най-доброто се превръща в най-лошото в мливото на безкрайната промяна.

     - Не! – извикали душите. – За силния има цел – цел, която ти не направи опит да постигнеш. Силните ще помогнат да се създадат по-хубави светове, ще осигурят повече светлина, ще се извисяват и ще се реят като пламък, за да влязат в зоните на божественото. Но ние с тебе ще се превърнем в някогашната слуз. Помисли си за милиардите лета, които можехме да имаме! За отхвърлените радости и победи, за отхвърлената любов! За зората на несънувано знание, за блаженството на невъобразими усещания, за ликуването, че притежаваме неограничена сила! Помисли си! Помисли си, глупако, за всичко, което си изгубил!

     Подир което човешките души се превърнали в червеи и изяли човека.



КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: