Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Поетът Румен Денев и "Белият гарван"

16.03.2018

В един сборник с есета

 
изд. Литературен кръг Смисъл,
редактор Виолета Христова,
худ. Иван Гайдаров,
дизайн на корицата: Ина Христова


ОБЩОТО БЛАГО
 
  Възгледът, на който пренадлежа, е възгледът на поезията. Този възглед има хилядолетна история със запазени писмени съкровища, основаващи се на много по-стари предания, които може би идват от още по-дълбоките пластове на една неизмерима древност. Аз нямам възглед, аз принадлежа на този възглед. Да кажеш, че имаш възглед, е нелепо. Човек може да има поглед за нещо, но този поглед ще бъде, осъзнато или не, основан на възгледа, на който принадлежи. Възгледът е светлината, дето осветява нещата, към които поглеждаме. Погледът е мнение, а възгледът – истина. Погледът дава граници и определения, а възгледът, осветявайки ги, ги отпраща напред. Възгледът разширява света, съединява погледите, събира обектите в цялост, т. е. възгледът е синтез.

На български синтез може да бъде преведено най-точно като сродяване, оженване, съюзяване и побратимяване на отделностите в света в нови съчетания. Това е възгледът на най-старото човешко свещенодействие – поезията. Може би е уместно да дадем определен отделен смисъл на думите отричам и опровергавам. Възгледът на синтеза (или на поезията) постоянно се самоопровергава, включвайки в осветената си територия нови и нови области. Отрицанието или отричането е невежествен акт, при който биват унищожавани веществени форми, забранявани факти на общественото въображение и биват убивани човешки същества с цел запазване на някакъв непостижим стил на живот. В хи- лядолетната история на културата опровержението е оби чаен механизъм за надграждане, докато премахването на пречките чрез унищожение – застрашава цивилизационни те устои на човечеството. Колкото до поговорката: „Каквото повикало – такова се обадило“, тя звучи като естествен морален закон на Вселената.

Възгледът, на който принадлежа, не може да бъде изложен под формата на трактат (т.е. размишление). Едно „размишление за възгледа“ би носило само едностранчивостта на аналитичния метод, който европейските мисловни школи от Декарт насам възцариха. Невероятно е колко силно е индиректното (заобиколното) влияние, което тези школи са наложили, след като биват използвани за потвърждение, че светът е разпокъсан и че всеки къс е сам за себе си. В науката, философията и ежедневното мислене най-старият възглед за синтеза абсолютно липсва. Той е съхранен единствено от поезията. И от религията, но ще спестя тази тема, защото има опасност да бъда попитан: „А от коя религия?“. Което вече потвърждава по-горните ми мисли за разпокъсването.

Основно откровение на поезията е, че поради сърдечното си равенство всички човешки същества са еднакво ценни, по-точно безценни. Човечеството като отделно същество е възможно само в представите и възгледа на поезията. Да гледаш на човешкия род като на един по-голям човек от отделните личности, е второто откровение на поезията като възглед. Третото откровение е благото да си човек. Всички тези откровения са изложени под една или друга форма в грандиозната духовна поема, която земните хора са изпели под небесата през вековете. Благото да си човек произтича от свободата да създаваш собствените си граници.

Възгледът, който осветлява мрака на безграничното, дава размерите и границите на човека. Докъдето стига светлината, дотам е човекът, дотам е и чо- вешкият род като един по-голям човек, т. е. като човечество. Благото да си човек е неоспорима сърдечна опитност, която ще бъде нелепо да бъде доказвана по мисловен път. Който губи човешкия си образ, който се отказва от безстрашието да бъде човек, той губи и благото да бъде такъв. Разбира се, светлината може едва-едва да мъждука и помрачението да не е пълно, но ако се загуби представата за принадлежност към човешкия род, ще е наложително нравствено лечение, което се състои най-вече в това той да не стане средство в ръцете на злонамерени личности с по-силна воля. Всъщност всяко престъпление е било внушено някога от произ- волни изказвания, писания и гримаси.

Следствието от тези действия върху хора с по-слаба воля – деца или възрастни с детски ум – може да се прояви и след много години. Така стигаме до последното и най-важно откровение на вековния възглед, че благото да си човек е възможно само ако това благо не се отнема от другите. Благото да си човек е общо благо на човеците. Наложително е да изтъкна пак и отново, че нищо от то- ва, което споделих по-горе, не бих нарекъл мой възглед. Не възгледът е мой, а аз съм негов.

Поради тази причина всичко написано тук не е и проповядване на новооткрита истина. Не ние откриваме истината, а тя ни открива, ако отворим сърцето си. Истината е единствената врата към общото благо и тя никога не е била заключвана. А възгледът на синтеза, т е. на поезията, е вечният дух на световната култура. Това е съкровището и благото да си човек. Отрицанието на този възглед превръща отрицателя в чужденец, загубил път и посока в света, в живота, сред хо- рата и пред Бога. Ревностното опровержение на възгледа се превръща от същия възглед в негово възторжено потвърждение. Единствено светлината на този възглед може да ни доведе до неизвестната крайна цел на човешкия род. Там някъде в далечината на безграничния път.
 
 
 
 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: