Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Злодеянието, наречено "Народен съд"

15.03.2018 | автор:  Огнян Стамболиев2

Убитите са повече от всички загинали във войните, които сме водили след Освобождениео /1878/

 

Началото на масовите екзекуции в столицата

 

Огнян СТАМБОЛИЕВ

Сред страните от Източния блок България се оказа единствената, в която след промените не се извърши лустрация и не осъди и заклейми, както се полагаше злодеянието на комунистите, цинично определено като „народен съд”. В съседна Румъния, например, се учреди Мемориал на жертвите на комунизма с основател и председател именитата поетеса Ана Бландиана, чиито стихове  имам щастието да превеждам. Мемориалът  издаде в масов тираж и учебник за гимназиите – История на комунизма в Румъния.  А у нас? Някои среди и леви издания се мъчат да оправдаят и едва ли не да реабилитират това невероятно чудовищно престъпление. На 1 февруари всяка година обикновено отдаваме почит към жертвите, но за съжаление, за наш срам, все още не отбелязваме както би трябвало това събитие.

Но както се казва, когато фактите говорят и боговете мълчат. Нашият „Народен съд” – и репресиите след него, особено през периода 1944- 1957, по своите мащаби наистина няма аналог в историята на съвременна Европа:

Само през първата година след фаталния Девети септември, спрял европейския път на страната ни, в България  са  изпълнени над 3230 смъртни присъди. /Според доклад на Главния народен обвинител Георги Петров са произнесени 2618 смъртни, 1226 доживотни тъмнични, осем 20-годишни, 946 15-годишни, 687 10-годишни и 3741 по-кратки присъди./  А след това  от 20 декември 1944 година, по подобие на съветския ГУЛАГ,  започват се изграждат  и концлагерите, сред които най- прочути са Белене  и този край Ловеч, цинично назован...”Слънчев бряг”.

 А точна статистика на  жертвите  без съд и присъда, на „безследно изчезналите", на умрелите  от насилие и зверски побои в затворите и на хората, посегнали сами на живота си от страх пред „справедливия гняв” на т.н. „народната власт" е просто не е възможно да се направи.

Интересно е, че прочутият Нюрбегски съд осъжда по- малко от 30 фашисти- военопрестъпници, като смъртните присъди са едва 12! А българският „народен” съд постига един рекорд в световната история. Жалко, че още не е влязъл в Книгата на Гинес!

Официално т.нар. „Народен съд” е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944, довели страната до участието ѝ във Втората световна война. Заедно с тази цел се преследва узаконяването на извършените вече жестоки убийства след окупацията от страна на Червената армия/ 1944- 1947/, както и неутрализирането или по- точно унищожението на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на „неблагонадеждни евентуални политически противници за режима”, установен след окупацията и преврата от Девети септември, определен по- късно от комунистите като...” социалистическа революция”.

 От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. в малка  са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения, съдбата на много други арестувани е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. Така един от хората с най-голям принос за спасяването на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“/ невероятен абсурд, нали?!/, а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България отпреди 9 септември 1944 г.  И най- циничното е, че....присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е т.нар. „Народен съд”. А до 1944 година е имало само четири държавни процеса, при това с минимален брой осъдени....А лагерите преди Девети са били с лек режим, докато комунистическите са истински „лагери на смъртта”.

Ето как започва това печално събитие в нашата история – „Кървавия четвъртък”

В късния следобед на 1 февруари, четвъртък на 1945 г. пред сградата на Съдебната палата са организирани митинги, множеството е обладано от прастарото усещане за кръв, за отмъщение, за жестокост, комплекса на Андрешко да види бирника закачен на въжето. Развяват се червени знамена, на плакатите с чук и сърп пише само едно – „Смърт!”. Разбира се, сборището е организирано с точно определена гадна цел – да не се позволи свиждане на обречените с роднините, да се осуети евентуална възможност за възражение от страна на бившите държавници и да се бърза, много, много са бързали хората на комунистическата партия да си организират касапницата и да не се даде никаква възможност на многобройните чуждестранни наблюдатели за среща с вече осъдените. И понеже Георги Димитров – Дед, и Трайчо Костов – Спиридонов, вече са определили присъдите доста по-рано, всичко е подчинено на бързата процедура. Открих във вече обилната документална литература следния прелюбопитен факт – присъдата се чете в късния следобед на 1 февруари, излъчва се по радиото, заглушено от виковете на митингуващите комунисти. Нека припомним, че много от роднините на арестуваните са изселени в страната, където радиото в ония години си е лукс, достъпът до съдебната зала е строго ограничен, а вестниците излизат със закъснение на следния ден – 2 февруари. На този 2 февруари присъдите отново са прочетени по радиото – този път спокойно и уверено, когато вече бившите регенти, министри и депутати са били разстреляни! Дори след прочитането на присъдите на другия ден главният обвинител Георги Петров казва по радиото: „Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от „местните народни обвинители” и съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат смъртни присъди”.

Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ:

На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. съветският поданик , „героят” от Лайпциг Георгий Михайлович Димитров с радиограма до верния му слуга в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: „Обсъдете с Антон Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на всички неудобни на властта хора в подходящи за целта отдалечени райони. Конфискувайте имуществото им. Част от тях трябва да бъдат изпратени в лагери при строг режим на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля”.

Последиците от това злодеяние на комунистите се усещат и до днес, в разединеното ни общество. Защото комунистическите репресии в малка България бяха много по- мащабни от тези във всички останали страни, попаднали под властта на Кремъл. В тях и жертвите, и лагерите бяха по- малко и за по- кратко време. А ние все още сме в една неофициална, продължаваща десетилетия наред гражданска война. Народният съд унищожава елита на България. Това е едно зверско клане, подобно на тези в Батак и Стара Загора, с още по- голям брой жертви.

П.П. След като написах този текст си спомних и за брата на моя дядо, Христо Стамболиев. Преди Девети е бил известен в цялата страна агроном, завършил в Германия. Издавал е единственото и много търсено научно- популярно списание „Модерно земеделие”. Заради това, че е бил учил в Германия и в списанието е публикувал  статии  по практически проблеми на земеделието, преведени от немски научни издания. Представете си: заради тази „фашистка” дейност този полезен на обществото човек, при това безпартиен, е бил осъден от „Народния съд” на смърт. За щастие, успява да избяга в Германия. А списанието имаше такъв авторитет, че се търсеше при антикварите до началото на 70-те години!

 

Подсъдимияг Асен Русев на път за затвора в Бургас

 

 Убиха баща ни...

  

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.03.2018 13:21 | #2

Сред тези зловещи съдии е и бащата на Леа Коен - Пепо Коен‚ по- късно началник на концлагера ”Росица”. А тя сега позори България по света.

Анонимен  16.03.2018 11:23 | #1

Народо яко стреля и ебе наред... народе????

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: