Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Плевен и Скобелев

03.03.2018

Из книгата "Човек за споделяне" на Георги Константинов

 

Георги Константинов е роден в Плевен (1943). Завършил СУ “Климент Охридски”, бълг. филология. Бил е литературен редактор в Българска Телевизия. Гл.редактор на лит. списание за ученици ”Родна реч”. Директор на издателска къща “Списание Пламък” . Народен представител в 4-то Велико Народно събрание (1990). Зам.министър на културата на Република България (1995). Председател на Бълг.П.Е.Н. – център (2001). Почетен председател на Бълг. П.Е.Н.-център (2013).   
Автор на 40 стихосбирки – от тях “Обичам те дотук” има 13 издания с над 27 хиляди тираж. Стиховете му са излизали на английски, френски, руски, японски, португалски, немски, турски,  гръцки, хинди, арабски, фарси и др. Автор е и на книги с есеистична проза: "Премеждието, наречено Живот", "Човек за споделяне"  и др. Познат е и със своите книги за деца.. Неговият хумористичен роман “Туфо рижия пират” е преведен на руски, френски, немски, полски, украински, сръбски и други езици.
Носотел е на Награда за поезия на Съюза на българските писатели (1979,1983, 2013),  Номиниран е за Световната награда за детска литература “Ханс Кристиян Андерсен” (1994,1996). Отличието Medalica Pontificia,Vaticana, му е връчено  лично от папа Йoан -Павел  II (1996. Присъдена му е и  Националната награда “Иван Вазов” за принос в българската култура (2010), както и  „Златен век” – почетен знак на Министерството на културата (2015) и др.   
Почетен гражданин на  родния си град Плевен.

 

 Една от първите думи, които разчетох без чужда помощ в ранното си детство, беше думата Скобелев. И я открих най-напред не в първолашкото си букварче, а край алеите на Скобелевия парк – името на прочутия генерал зеленееше близо до входа, охранявано от зиналите дула на няколко многодюймови топа. Казвам, че зеленееше, защото беше изписано с едри букви от жив чемшир върху плевенската земя. Там стои и досега – тъмнозелено и жилаво, пуснало многобройни коренчета в хълмистата пръст, сляло се завинаги с нея…

  Колко пъти през лятото съм  прошляпвал с боси нозе край това чемширено име, запътен към малкото ни крайградско лозе или към близкия изкуствен водоем! Пресичайки сенчестия и обширен Скобелев парк, пред детските ми очи се откриваше Мъртвата долина – легендарно място, ярко  осветено от лятното слънце, но имащо мрачна слава. Знае се, че по склоновете на долината са  паднали убити хиляди руски войници,  тръгнали да превземат османските укрепления горе, на зелените възвишения. Сега на възвишенията се намира Скобелевият парк. Откъм южната страна на парка  някога са извивали като двойна дъга укрепените турски редути, наречени “Иса ага” и “Кованлъка”. От това по-високо място се е изсипвала градушка от олово и шрапнелен гръм към долината. Знаех  и това, че много от солдатите, пролели кръвта си в тази долина, са били “скобелевци” – войници от отряда на генерал Скобелев…

   Голямата битка вълнуваше въображението ми, исках да науча повече за нея. Присламчвах се към някои групи от посетители, дошли от други места, и жадно попивах думите на екскурзоводите.

Заедно с други момчета се катерехме по тъмните цеви на старите оръдия, насочени към някогашното място на битката. Понякога аз и моите приятелчета се разделяхме на две групи, за да играем на войници край безмълвните оръдия. Но предпочитахме битките ни да бъдат от по-ново време – най-често се деляхме на стражари и бандити. Не знам защо избягвахме да  застанем, макар и символично, от двете страни на онзи плевенски бой. Може би защото никой от нас не искаше да бъде откъм страната на Осман паша…

   С огромно любопитство съм разглеждал онези първи картечници от края на 19 век, приличащи също на оръдия – с въртящи се дула и на високи дървени колела (ново за времето си оръжие, произведено за руската армия в американски завод, сложил името си в основанието на стволовете). Тези оръдейни картечници стояха в една редица, недалече  от костницата на парка, приличаща на каменен хълм с метален кръст отгоре. Неведнъж съм влизал и в полуосветената стаичка на самата костница, където невисоката пирамида от солдатски черепи и кости ме  е изпълвала с боязливо вълнение. Там за пръв път видях,  поставени под стъклен похлупак, и известните детски къдрици, които е носел до гърдите си убит в сражение руски войник…

  Разбира се, тогава като дете, а после като юноша, се интересувах и от други неща: спорт, книги, филми. Например близо две години се опитвах да свиря на контрабас – при това  напълно безуспешно. Обичах да чета предимно приключенски романи и хумористична проза – “Робинзон Крузо”, “Стас и Нели” или “Приключенията на Гъливер”; “Дванадесетте стола”, “Храбрият войник Швейк”, или “Моята автобиография” от Бранислав Нушич… Вече бях написал и първото си стихотворение.

  Но мернех  ли името на Скобелев по страниците на някое случайно попаднало ми списание, прочитах цялата статия. Няма да е пресилено, ако кажа: от ранна възраст нося в себе си обаянието на “белия генерал”…

    Ще призная и това – в по-късни години съм изпитвал вътрешна съпротива, когато в  някои спомени на негови съвременници съм откривал и по-тъмни черти на образа му: бил невъздържан скандалджия, любител на шампанското и лесната женска красота, имал слабост към хазартни игри, освен това - незавършил живота си в сражение, а издъхнал (според някои мемоаристи - навярно отровен) в бохемска нощ. Бил е, меко казано, недобре приет – и от своите познати, и от височайшия царски двор. Особено в последните му години, когато е бил изпратен да продължи службата си в дивата азиатска степ. Бил ексцентричен, холерично краен, неудобен, прям до грубост и какво ли не още…

   Но това е може би другата, по-мъглива част от неговия живот. Тя е по-малко видима (а може би - ненужна) за историята.  За мен Скобелев е истински Скобелев под барутното плевенско небе – там, където той всеки ден и всеки миг се извисява над обикновените човешки представи. А може да се каже и това: в решителните боеве край Плевен с него е станало нещо удивително – дори най-тъмните черти  на характера му: невъздържаност, крайна честолюбивост или хазартност, изведнъж придобиват благороден блясък. Съчетани с неговите природен аристократизъм и млада дързост, всички тези черти създават легендарния образ на героичния генерал, препуснал на бял кон срещу градушката от куршуми.

  Мисля, че съм длъжен да разкажа всичко, което съм научил от различни извори за неговата роля в плевенската битка. Сигурно дължа този по-подробен разказ и на моя роден град Плевен. В съзнанието  ми се въртят популярни и не толкова познати подробности за Скобелев, но ще се опитам да събера всичко на едно място. Ше насоча, както се казва, своя обектив главно към фигурата на “белия генерал”. И за пръв път на тези страници ще говоря не за свои лични преживявания, а за неща, случвали се твърде отдавна и далече от мен.

   Но неща, които все пак са минавали, макар и мислено, през мен…

    Плевен и Скобелев – две имена, които живеят редом в незабравимия летопис на  Освободителната война. Древният град и младият генерал кръстосват съдбите си през юли 1877 година и оттук нататък техните имена няма да се разделят. Да се върнем повече от век назад и да си ги представим в момента на първата им среща.

Плевен е разположен в долината на река Тученица, малък приток на река Вит. До войната градът имаше около 17000 жители, осем джамии и две църкви. Околностите на Плевен са хълмисти… Когато ние пристигнахме в Плевен на 18 юли, по хълмовете зрееха буйни царевични ниви, така високо израсли, че в тях можеше да се скрие конник. Зелените възвишения бяха покрити с лозя…”

  Така описва моя роден град немският лекар Риан, влязъл в него заедно с войските на  Осман паша. (Доколкото знам, такива специалисти от западна Европа, облечени в турски униформи, се срещат и другаде  в османската армия). А доктор Риан, освен медицинско лице, очевидно е искал да бъде и летописец на плевенската битка, в която той често споменава името на Осман паша.

  Съобразителният паша е дошел тук от Видин, изпреварвайки бързия победен марш на русите с един ден. Всъщност градът е бил превзет още на 7 юли от една казашка сотня, но след като разоръжила стотината войници, охраняващи турската военна болница (други войници в града е нямало), тя се оттеглила на юг…

  А на 20 юли, при първия руски щурм Плевен, турците имат вече трикратно превъзходство.  В големия защитен пръстен, изграден с умела бързина от Осман паша, има повече от 45 хиляди войници. В неравния бой, наречен “първи плевенски щурм” и продължил през целия ден, падат убити около 2500 руси, между които и много офицери.  Многобройните жертви, дадени в първия, а така също и в следващите щурмове, се дължат до голяма степен на начина на воюване в края на 19 век – войниците вървят нагоре, към редутите, в почти плътни редици, рамо до рамо, без да търсят укритие от куршумите и шрапнелите. Въпреки саможертвената им храброст, градът, изглеждащ на хвърлей камък разстояние, се оказва непревземаем…

  Но ето какво още пише за самия град доктор Риан: “Аз побродих из тесните улици на Плевен. Повечето от богатите жители го бяха напуснали. Тук-там срещах по някой турчин с дълъг кафтан, широки шалвари и високи обуща. Българите, както в София и Видин, носеха грубо кафяво облекло и високи калпаци. Улиците бяха покрити с калдъръм. Главната улица беше същевременно и централен пазар. Встрани се отклоняваха малки смрадливи улички. Населяваха ги намръщени българи, които ме поглеждаха накриво…”

  Можем да не се съмняваме, че е било точно така – старият занаятчийски град, център на кааза (окръг) е станал внезапно важно военно укрепление, място на кървава битка, от която зависи изходът на войната. Намръщените българи са поглеждали накриво доктор Риан, облечен в турска униформа, неслучайно – само на броени километри отеквал грохотът на руските оръдия, гърмът на барабаните заглъхвал след несполучливите атаки. Никога досега свободата не е била толкова близо и толкова желана… И толкова недостъпна, обградена от дълбоки траншеи и купища от пронизани войнишки тела.

  След първия несполучлив щурм, събудил много тревоги в Главното руско командване, войските край Плевен получават подкрепление – три бригади пехота и бригада кавалерия. Между тях е и отрядът на генерал Михаил Скобелев, състоящ се от кавказка кавалерийска бригада, пет пехотни батальона и няколко батареи конна артилерия… Младият генерал (по това време той има навършени 33 години), разпъва своята палатка североизточно от град Плевен. Предстои му трудно и мъчително запознанство с този град, изпълнено с надежди и разочарования, вой на шрапнели и окървавена слава…

   До този момент житейската му биография може да се побере в десетина изречения: роден на 17.IХ. 1843 година в Петербург. Син е на генерал Дмитрий Скобелев (също участник в Руско-турската война от 1877 г.). Михаил Скобелев завършва Академията на Генералния щаб в Петербург, след което е губернатор и командващ войските във Ферганска област. Близо две години воюва сред пясъчната степ с враждебните азиатски племена, където получава и генералския си чин. Женен и разведен. Понякога споменава, че прадядо му е крепостен селянин, омаял с ум и мъжка красота дъщерята на господаря; ала всъщност Михаил Дмитриевич Скобелев е изискан аристократ – владее няколко чужди езика, облича се с европейска елегантност, винаги язди на бял кон…

   Ще прибавим още, че неговата майка Олга Николаевна Скобелева през Руско-турската война е началничка на руските лазарети. Изпреварвайки  куп събития, е необходимо да кажем и това, че веднага след войната Олга Николаевна идва в България и чрез Руския Червен кръст помага на пострадалите от военните събития българи. Основава в Пловдив  сиропиталище за 250 деца, останали сираци през Априлското въстание и Освободителната война. По време на една обиколка в покрайнините на града е убита от разбойници – по всяка вероятност целта е грабеж. В една по-нова публикация срещнах и сведението, че в организацията на бандата е участвал и неин користен сънародник в офицерска униформа…

   Но да си представим отново генералската  палатка край Плевен в онази юлска нощ на 1877 година.

   Генерал Скобелев не спи – предстои му първото голямо сражение на българска земя. Неговият отряд трябва да превзема зеления хълм южно от града, охранявайки същевременно ловчанското шосе, откъдето Осман паша би могъл да получи подкрепа (Ловеч още не е превзет). Вече се развиделява, ала необичайната за юли гъста мъгла прави близкия град невидим. Прозвучава сигнал за атака. Кавказката кавалерия се втурва напред, след нея в гъсти редици марширува по стръмнината пехотата. Бият гръмовно бойните барабани…

  И вторият руски щурм завършва неуспешно. По бойните полета край  селата Гривица, Буковлък, Радишево и южните  плевенските склонове падат повече от 7000 руски войници и офицери. Споменатото село Гривица по-нататък ще остане в историята на битката като героично лобно място и на  няколко хиляди румънски войници, дошли като съюзници на руската армия.

  Главното командване е допуснало сериозни грешки – лоша връзка между атакуващите, липса на инициативност в щаба, ненавременно изпращане на подкрепления.

  Единствено генерал Скобелев, въпреки недостатъчната численост на своя отряд, изпълнява дадената дума – след като отбива атаките на турците от югозапад, сам преминава в настъпление и с един батальон успява да да нахлуе в покрайнините на града… Храбрият и честолюбив генерал е в челото на щурма, яхнал белия си кон, той непрекъснато препуска от единия до другия фланг на своята обезкръвена войска. До вечерта не получава помощ и загубил половината от своите войници, се вижда принуден да се оттегли към ловчанското шосе. В този ден под него са простреляни два коня…

  Новата несполука поставя неочаквани въпросителни пред Главното руско командване. “Ако разчитаме, както преди, само на безпределната самоотверженост и храброст на руския войник, то в кратко време ще погубим цялата наша великолепна армия…” – пише по този повод военният министър Милютин до императора Александър Втори. Очевидна е жестоката истина, че повечето генерали, стоящи на безопасно разстояние от сраженията, често пращат по куриерите и необмислени заповеди, водещи до гибелта на хиляди войници и офицери. Не изпълнява както трябва своята роля на главнокомандващ и великият княз Николай Николаевич, брат на императора.Неуспешните сражения край Плевен затрудняват основната стратегическа задача.

   Но въпреки всичко кървавата битка трябва да продължи. Руското командване не бива да се откаже от мисълта за за незабавно преминаване на Балкана.

  От друга страна, самочувствието на Цариград нараства. Там вече смятат, че е настъпил удобен момент за общо контранастъпление – Сюлейман паша трябва да премине Шипченския проход, да се съедини с Източната турска армия край Шумен и заедно с войските на Осман паша да нанесе решителен удар… Само героичната устойчивост на 5-хилядния отряд от руски войни и български опълченци на връх Шипка разбива този план. След миналогодишното Априлско въстание и Шипченската битка светът разбира, че българите не искат да  получат свободата си даром…

  Предстои нов щурм на Плевен, в който частите на генерал Скобелев отново ще играят важна роля. Способностите на “белия генерал” (така го наричат и по турските редути, и в редиците на руските полкове) са забелязани от всички. Името на Скобелев започва да се появява по страниците на европейските вестници. Особено се изтъква неговата удивителна дарба да се ориентира бързо в битката, да преценява положението на двете страни и храбро да атакува, излагайки най-напред себе си на куршумите и шрапнелите…

  Ето какво стихотворение съм посветил на генерала, писано в по-късни години: “Жадувам за правда в барутния зной. /До мене е моята храбра пехота. / В Христовата възраст потеглям на бой/ и пътят към Плевен е стръмна голгота. / Сред взривове тъмни и блясък на щик/ войнишкият устрем пронизан полита. /Отникъде помощ… Предсмъртният вик/ не стига до царя и царската свита./ Аз зная,че в хиляди бледи уста / неспирно умира и моето име…/ Но помощ не чакам дори от смъртта. / Остават ми конят и личният пример…”

  И финалът на стихотворението:

  “…Под вечния български небосклон/ потомък далечен, така запомни ме: /безстрашно препуснал на белия кон/ и вярващ единствено в личния пример./”

   Личният пример на младия генерал въодушевява атакуващите войници, но не и главното командване. Освен с коварния враг, Скобелев трябва да воюва и с руската генералска завист. Прославеният млад генерал често усеща зад гърба си завистливите погледи на мнозина от другите висши чинове, които според Макгахан “почти всички са старци, десетки години са прекарали в игра на карти и не са способни за нищо друго”. Много от тях мечтаят само за такава победа, в която не се мярка белият кон на Скобелев.

  На предстоящия трети щурм се залага изключително много. Както бе споменато – на помощ вече е дошла и младата румънска армия, която заедно с други руски части е заела позиции около село Гривица. На едно от плевенските възвишения ще наблюдава сражението самият император Александър II. Впрочем направено е всичко възможно, за да съвпадне датата на щурма с именния ден на императора…

  В началото на септември идва и радостната вест, че е паднал Ловеч. В неговото превземане активно участват и полковете на Скобелев. Остатъците от разбития ловчански гарнизон се спасяват по различни пътища в укрепения Плевен. Под командването на Осман паша, който неотдавна е отличен от султана с титлата “гаази” (изпратени са му също висш орден и сабя със скъпоценни камъни), в този момент се намират около 50 хиляди войници…

  На 11 септември 1877 година, въпреки недостатъчната подготовка на елитните руски части, висшето командване предприема трети решителен щурм за овладяване на града. В дъжделивата утрин, след твърде разпиляна артилерийска канонада (“Ние не воювахме с турците, а с нашето некадърно артилерийско управление” – пише един участник в боевете) гръмват стотици барабани и тръгват напред полковите знамена с извезани сребристи кръстове. Най-ожесточените боеве се развихрят на изток при Гривица, на югоизток при Радишево и на юг от Зелените възвишения – в пространството, получило по-късно име Мъртвата долина. Обединените руско-румънски сили овладяват големия Гривишки редут N:1. 

  А от южната страна полковете на Скобелев отново проявяват висок героизъм – макар и с неравни сили, те разкъсват турските позиции в дълбочина  десетина километра, превземайки важните укрепления “Иса ага” и “Кованлъка”. Водени от своя неустрашим генерал, те достигат съвсем близо до града – пред тях като на длан се виждат покривите на къщите, дългите минарета, кръстът на новата църква… Разпилените турски войски започват да бягат към градския Сър пазар, викайки уплашено: “Аман, москов гелди!”.

  Осъзнал смъртната опасност, Осман паша прехвърля на южната си позиция половината си армия и предприема пет последователни контраатаки, от които петата е обявена за “свещена” (такъв атакуващ “джихад” се провеждал само само в изключително тежки случаи). Скобелев е принуден да отстъпи – след като е загубил две трети от своите войници и след като е държал повече от 30 часа завоюваната позиция. И точно, когато победата е изглеждала най-близка. Многократните му искания за подкрепа са потъвали в одименото пространство без никакъв отзив от страна на командването.

  Ето какво си спомня ординарецът  на Скобелев, Ефим Андреевич Лешчик ( спомените му са записани от големия руски писател Куприн):  “Видях генерала, когато пристигна в главната квартира. Страшно беше да го гледаш. Така се беше смъкнало лицето му, че бе останал само огромен нос и очи, страшни като на луд. Не говореше – лаеше. Почна да се мие зад къщата. Круковски (вестовоя) поливаше върху ръцете му от стомната… Изведнъж Скобелев плесна с ръце, падна ничком и почна да се търкаля по земята и калта. “Предатели, крещи, продажни души, погубват армията и Русия!”

  За некадърността на висшето руско командване неведнъж пишат и различните европейски вестници. “От всички тежести, които лежат върху руската армия в България, най-тежко бреме е нейният главнокомандващ, великият княз Николай…” – заявява известният лондонски журналист Форбс. Друг негов колега отбелязва в “Дейли нюз”: “Битката край Плевен е толкова позорна за руските генерали, колкото е славна и почтена за руските войници.”. Може би само за “белия генерал” навсякъде се произнасят хубави думи.

  Със заповед N: 222 от 3 ноември 1877 г. за проявено мъжество и храброст в боевете по време на третия щурм генерал Скобелев е награден с високия орден “Бял орел с мечове”. Но заедно с наградата му се дава и нежелан за него отпуск в Букурещ: смята се, че трябва да лекува нервното си разстройство. И там Скобелев продължава да атакува Зелените възвишения – този път, наведен самотно над картите и чертежите. Работи предимно нощем, почти до изгрев слънце.

  Тогава се случва и историята с петела за която разказва по-нататък в спомените си неговият бивш ординарец Лешчик:   “ Та тук и историята с петела.  Научи се да идва при него под прозореца всяка заран… Кукурига – няма спасение от него. Круковски понякога ту с камъни, ту с метлата го гонеше, и с вода го поливаше, ала никакво внимание не обръща подлецът – крещи. А генералът – извън себе си. И най-после не издържа, свърши се търпението му, реши да предаде петела на военен съд.

  Назначен бе истински съд с дознание, с протоколи. Следователят разпита и генерала, а и мене, и Круковски. Събраха се съдиите, всички офицери, въведоха петела, секретарят прочете обвинителния акт…След това съдът се оттегли, посвещава се малко и издаде присъдата:”…да се предаде на смъртно наказание чрез отрязване на главата”.   …Заклах го аз. И аз сготвих от него пилаф. Пилафът излезе знаменит: с червени и зелени чушки, с домати, лук и чесън, с копър, магданоз  кервиз – не пилаф, а адски пламък. И беше полят обилно шампанско от марката “Вдовицата Клико”…

  Сега започнаха да прибавят: направи смешен военен съд, осъди един петел на смъртно наказание. И такъв несериозен генерал назначават на отговорни постове!… Накриво го гледаше началството. Но не и армията. Руският войник всичко разбира.”

  Всъщност често съм си мислил за това – генерал Скобелев се откроява като бяла врана сред висшите чинове в плевенската битка. Той винаги е бил по-близо до войниците, отколкото до генералската свита на императора – и в косвения, и в прекия смисъл. В дръзката решителност на Скобелев, в неговите целеустремени призиви за победа и в солената му войнишка шеговитост се оглежда душата на цялата руска армия.

  Всъщност името на Скобелев в моята представа е обединяващ символ на хилядите безименни “низши” чинове, загинали за освобождението  на моя роден град, за  свободата на България. Изрека ли името на генерал Скобелев, си представям най-напред това - повече от 30 хиляди млади солдати и днес лежат в хълмистата земя на Плевен, дошли отдалече, но получили завинаги плевенско жителство.

   Тази моя представа потвърждават и множеството каменни паметници по моя край, прославящи храбрата войнишка гибел. Кратките надписи, издълбани в камъка, посочват на едно място 500, на друго – 600, на трето – 800 и особено край Мъртвата долина  -  на хиляди още безименни “низши чинове”.

 Тези вълнуващи мисли са били причина да напиша, вече в зряла поетическа възраст, известното на мнозина сихотворение

    

БАЛАДА ЗА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ

 

Те не знаеха френски. Не танцуваха полка.

Бяха слушали само тръбата на полка.

 

И не бяха облечени в празнични кители.

Даже чаша шампанско не бяха опитали.

 

С преброени сухари в окопа закусваха

и със мокри шинели в атака се впускаха –

 

неизвестни, безбройни, от Бога забравени,

те вървяха след свойте майори прославени,

 

за да свършат на подвига черната работа.

Те не търсеха славата. Искаха правдата.

 

И за тях не достигаха златните ордени.

А оловни куршуми посрещаха гордо те.

 

И потъваха в ниви и храсти къпинови –

към смъртта се издигаха низшите чинове.

 

И макар че не бяха от графски фамилии,

най-високи са техните братски могили.

 

  Отново се връщам  към прозаичната документалистика на Плевенската епопея. В края на есента начинът за водене на военните действия край Плевен се променя. След пристигането на генерал Тотлебен, проявил своите качества още в Кримската война, се пристъпва окончателно към блокада на града – укрепват се руските позиции, а турските са под непрекъснат обстрел. Решаващо значение придобива прекъсването на снабдителната линия на турската армия през Орхание (Ботевград) със София. Турската армия вече няма връзка със света. Тотлебен е решил да надвие противника не със стремителни атаки, а с кораво и неотстъпно търпение…

  Само генерал Скобелев не издържа на това мъчително бездействие – по време на едно боледуване на Тотлебен белият генерал щурмува и превзема значителна част от Зелените възвишения. Заедно с раната от турски куршум в крака той получава същия ден и укорите на Главното руско командване. Така или иначе обсаденият пръстен около Плевен все повече се затяга, а раната в крака ще заздравее до 10 декември…

  Рано сутринта срещу 10 декември (нов стил) турските войски, решили да заложат всичко на един внезапен щурм, безшумно напускат своите позиции и започват да се придвижват към река Вит. Още преди първите лъчи на слънцето три бригади вече са преминали на левия бряг. След кратка артилерийска подоготовка таборите тръгват напред… Над хълмовете зловещо отеква дрезгавият и отчаян вик “Бисмалах!”. Оръдията, впрегнати в мулета, минават направо през нивите, като ездачите безмилостно размахват камшиците. Пространството между селата Опанец и Търнене, където ще се разрази решителното сражение, е най-укрепеният участък в руския блокаден пръстен. Именно затова тук цари относително затишие, редките батареи откриват огън едва след като таборите навлизат половин километър навътре по левия бряг. Вълната се движи напред, като оставя зад себе си широка диря от убити и ранени. Турската атака е енергична и устремна – устрем на хора, които сляпо се хвърлят към единствената надежда за спасение.

  На помощ на Сибирския и Малоруския полкове, вече дали многобройни жертви, след два часа идват с бърз марш полковете на астраханци и фанагорийци… Общият резерв, командван от генерал Скобелев, вихрено удря турците откъм Долни Дъбник. Атакуват и румънските полкове от хълмовете на село Опанец.

  В таборите настъпва паника – едни бягат назад, други – встрани, а резервните части сляпо напират да вървят напред. Като се прибавят и виковете на цивилното мюсюлманско население, наблъскано в средата на таборната вълна, бъркотията е пълна. Сред всички тях избухват гъсти взривове, дошли и от двете страни…

  В дванадесет и половина часа Осман паша заповядва на войските да развеят бяло знаме. Четвърт час по-късно генерал Ганецки, препуснал по главния витски мост, поема в ръцете си сабята на Осман паша – същата, която “гаази” е получил преди няколко месеца като скъп султански подарък. Слагат оръжие и хилядите турски войници. Червените от кръв вълни на река Вит започват да избледняват.

  Откъм село Търнене долита на белия си кон и генерал Скобелев, който с нетърпеливи, жадни очи се взира в пленения и накуцващ Осман паша. “Възможно ли е това, шепне младият генерал, наистина ли победихме?”

  На другия ден е проведен парад на руските войски, а в плевенската църква “Свети Николай” е отслужен празничен молебен, на който присъства и руският император Александър II. Непосредствено след молебена Скобелев научава, че е назначен с императорска заповед за военен губернатор  на града…

  Както пишат очевидците, на 10 декември Плевен е един полумъртъв град, огромен “чумав гроб”. В повечето къщи редом с мъртвите лежат и още живи, издъхващи от глад или болест хора. Първата задача на военния губернатор и да организира команди за почистване на града от многобройните трупове и за “отделяне на живите от мъртвите”. Не по-лесна задача е и разселването – сред трупове и пожари – на няколко хилядите бегълци мюсюлмани в принадлежащите им преди домове. Все още влизането в пустеещите дворове не е безопасно – от зимниците понякога отекват коварни изстрели, за някои фанатици битката за Плевен не е завършена…

   Друга голяма опасност е гладът. Под енергичното ръководство на Скобелев са издирени от по-богатите българските къщи значителни запаси зърнени храни, за които турците по всяка вероятност не са знаели. Повече от 100 хиляди оки укрито жито са разпределени за за прехрана на населението, ранените и пленниците. Поставено е начало и на градското медицинско обслужване – няколко бейски къщи и един голям харем (имащ 20 стаи!) са превърнати в болници и лазарети. От обоза на руската армия са доставени необходимите медикаменти и лечебни средства. В града е въведена цивилна администрация, в която участвуват жители на града. За изпълняващ длъжността председател на градския съвет е назначен плевенчанинът Атанас Костов. По настояване на Скобелев в съвета влизат и българи мохамедани. Един от тях, Хадър Михаил, заедно с други плевенски делегати участва по-късно в обсъждането на Органическия устав в Народното събрание…

  А още на другия ден след победата Александър II приема в къщата на Иван Вацов (сега тя е музей) делегация от петима българи, които подават петиция за класическа гимназия, носеща императорското име. Представете си – раните от плевенската битка още кървят, в града мъртвите още не са “отделени от живите”, по улиците издъхват от глад хора, а плевенчани настояват за европейска просвета, за класическа гимназия! Мълчаливо свеждам глава пред паметта на моите плевенски предци, пред  непреклонния възродителен дух на моя роден град Плевен…

   Твърди се, че мястото на бъдещата гимназия, наричана от плевенчани “Мъжката”, (в чиято сграда е учил баща ми, където съм учил и аз), е посочено от военния губернатор Скобелев… 

  В Плевен Скобелев стои малко повече от половин месец. Но е направил всичко възможно градът-призрак да започне нормален живот.

  А белият генерал го очаква ново решително сражение. В края на декември минава Балкана, а на десети януари 1878 година неговите полкове разбиват армията на Вейсел паша при Шейново – пашата собствено ръчно му предава бойната си сабя. Радостната вест за сключеното примирие заварва Скобелев в Чаталджа. А когато напуска Адрианопол (дн. Одрин) с последните руски войски, на гарата го изпраща самият Осман паша. Вероятно Осман е считал, че те, двамата пълководци, са главните действащи лица в Плевенската епопея…Малко са историците, които биха казали, че това не е така.

  И още една подробност, която винаги ме е вълнувала – по-късно е предложено Скобелев да стане първият княз на България. Александър II намръщено отхвърля това предложение и изпраща Скобелев отново в азиатската степ. Там, през лятото на 1882 година, прославеният пълководец неочаквано умира…

  В деня на своята смърт е само 39-годишен.

    Обикновено в края на разкази за знаменити хора се изричат  - като финален акорд - по-възвишени думи. За съжаление ще завърша своето повествувание с една съвсем прозаична случка от по-ново време.  Преди  около 15 години до мен дойде смайваща вест, която възприех като върха на абсурда.  Плевенската община беше позволила на далечни потомци на Осман паша да правят разкопки в Скобелевия парк, за да търсят някакво пашово съкровище. Роднините на пашата заявили, че ще правят разкопките по стара военна карта, но картата не показвали никому. (И в своето детство бях чувал, че Осман e закопал край Плевен една камара жълтици – последната заплата на многохилядния му аскер. Говореше се също, че в плевенската земя са скрити и хиляди бакърени баки, служещи за прехраната на войниците. И се пресмяташе, че тоновете бакър също имат  невероятна стойност – може би толкова, колкото на килограмите злато).  Разбира се, не всичко в една стара легенда може да е истина. Но реалният факт беше потресаващ: общинските шефове бяха дали позволение на въпросните роднини да ровят из Скобелевия парк – с ръчни сечива и бръмчаш багер – без да обясняват някому какво намират и какво прибират. Възмутен от чутото, взех влака и се изправих пред най-високия общински шеф:
- Вие луди ли сте? Какво ще се получи от това безконтролно ровене там? Даже да не намерят съкровище, онези чужденци ще съсипят музейния парк!
А общинският шеф, новоизлюпен псевдодемократ, ми отговори рязко:
-  Мен не ме интересуват музеите на чужди държави!
Останах смаян. Как е възможно един образован човек (да, въпросният шеф, мой връстник, беше с висше образование, а в ученическите си години свиреше на цигулка), как е възможно, питам, да бъде изречена - и сторена – такава дивотия? Та нали онези “чужди” войници не са дошли тук на разходка, а са воювали и загивали за нашето освобождение? И нали всички тези паметни места  – Мавзолеят, музеите, Скобелевият парк – са изградени с бедняшките грошове на благодарния български народ?  Даже практически погледнато – хилядите туристи, идващи тук, за да видят тези знаци на славната епопея, спомагат за популярността и развитието на Плевен, а не на някой чужд град…
Само разперих ръце и бързо се отправих към редакцията на един вестник, за да реагирам на неговите страници с люти думи. Особено ме възмути това, че въпросният псевдодемократичен шеф, решил да зачеркне от плевенския пейзаж освободителната битка, беше категорично убеден във своята правота…А може би не отстояваше своя лична линия, а сляпо следваше нечии партийни указания...
Някъде след месец онези търсачи на османски съкровища, доколкото разбрах, са поели обратно към своя ориент – без да са постигнали някакъв иманярски успех. Но пак се питам: Какъв музей на чужда държава е Скобелевият парк? Нали всички наричаме войната, в която участва генерал Скобелев, Освободителна? И дали има някъде на Балканите подобни значителни събития, абсолютно национални по същност - такива, които да не са свързани с участието или влиянието на големите държави? Не е ли по-важен резултатът от такова „чуждо” участие: след пет века османско владичество – национално освобождение?  И защо мнозина от временните ни управници винаги изгарят от желание да зачертаят светли страници от нашето минало, вместо да се захванат с подобряване на печалното ни настояще?   А и ние - как им позволяваме това? Защо често не ни достига сила да браним историческата си памет?...   Сами си нанасяме болезнени удари по своето самочувствие на хора, освободени от петвековно робство, а после се чудим защо тези пет века понякога ни личат.

 2005-2013

   

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Полифонията като вибрация от цветове и линии

Между мистерията на музиката и солта на словото

Бъди какъвто си

ЙОХАН ЙОТОВ IMP – ART: НЕВЪЗМОЖНО ИЗКУСТВО

За новата стихосбирка на Красимир Петров

Последни времена

Нови стихотворения от Георги Константинов

Иван Методиев

"Чуй тишината" - поезия на филoсофското прозрение

Викът на смешния човек