Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Тютчев - етюд

10.02.2018

Предговор към новите преводи на Кирил Кадийски

 

ТЮТЧЕВ-ЕТЮД

 

Не спи Дежурният по Свят –

той бди. И препрочита Тютчев.

Миряна Башева, „Аз съм футуролог“

 

При по-подробно запознаване с биографията на Фьодор Иванович Тютчев (1803–1873) впечатляват няколко не съвсем обичайни, дори на пръв поглед противоестествени за поет от класическия век характеристики: високото му обществено положение – благоразположението, с което се ползва пред властта, и стремителната му кариера на таен съветник – длъжност, присъждана на твърде ограничен кръг доверени висши чиновници; също така продължителното му 22-годишно пребиваване извън родината (по внушение на началника на политическата полиция – граф Александър Х. Бенкендорф, по-известен като личния цензор на Пушкин[1], император Николай І възлага на Тютчев мисия по създаване на положителен образ на Русия на Запад и безрезервно поддържа всички негови инициативи в тази връзка: както бихме казали днес, той е натоварен с логистични, лобистки и пиар функции); най-сетне образцовият иначе държавен служител озадачава с необуздания си, разпътен и едва ли не безотговорен личен живот, белязан от два брака, няколко официални извънбрачни връзки и (поне) девет деца – шест законни (по три от двете съпруги) и три незаконни (от Елена Денисиева). Тези подробности приживе до голяма степен засенчват литературните му изяви – дори надделяват над тях, но Тютчев остава в културната памет на Русия най-вече като поет. Как се обяснява такъв парадокс, когато повечето изследователи на творчеството му (монографиите за него са оскъдни и изобщо „тютчевистика“ като дял от руската литературна история в смисъла на „пушкинистика“, „достоевистика“, „чеховистика“ и т. н. трудно може да се защити без уговорки) отбелязват, че с писане на поезия той се е захващал непостоянно, импулсивно, някак между другото, докато основните му занимания и старания са съсредоточени на попрището на дипломацията, където несъмнено постига сериозни успехи – обществени и лични. Подобно твърдение се нуждае от по-внимателно обосноваване.

Името му влиза в литературно обращение благодарение на публикуваните през 1836 г. 24 стихотворения в Пушкиновото списание „Современник“ (по-точно 16 в книжка 3-та и още 8 в книжка 4-та). Те се появяват само с инициали („Ф. Т.“) и с наслов: „Стихове, изпратени от Германия“, като отдолу стои локализиращото указание: „Мюнхен“. Тази подробност присъства неизменно във всички христоматийни и специализирани статии за Тютчев и обикновено се придружава с тълкувания от рода: важни за разбирането на неговата поетика са принципната му дистанцираност от литературния процес, нежеланието да бъде професионален литератор и дори незаинтересоваността как се възприема собственото му творчество. Положения, отдавна превърнали се в клишета, отменящи необходимото същностно проблематизиране на интелектуалното поведение, дори бих казал художествена стратегия на Тютчев. И за да не бъде голословен скепсисът ми, на първо място бих поставил въпроса: след като е бил убеден, че лирическите му опити не притежават професионална стойност, защо избира и изпраща „от Германия“ споменатите 24 стихотворения, отпечатани с адмирации от Пушкин (който сам никога и никъде не е публикувал наведнъж в периодиката толкова голямо количество свои творби[2])? Дали в този жест не се крие вътрешно осъзнаване на достигната зрялост на поетическо себеизразяване, което му позволява да се заяви и съизмери с другите? Все пак през 1836-та Тютчев е 33-годишен. По-слабата продуктивност все още не е доказателство за самоизолираност и преднамерено маргинализиране, или пък за доброволно преотстъпване на „жезъла“ на конкурентите. (Добър пример в същата посока от нашата литература, макар и през ХХ век, е Атанас Далчев.) Не допускам, че „спотайването“ на Тютчев от активния литературен процес е замислено като конспиративно поведение, привидно укрепващо публичния му авторитет на дипломат, използван в действителност като прикритие и алиби за предпочитаната от него поетическа дейност. Защото, ако не друго, Пушкин трудно би се подвел за художествената стойност на получения корпус лирически текстове. С едно уточнение: тези творби не са изпратени директно на него, а попадат в редакцията на списанието през посредници.

Всъщност, случва се следното. През 1836 г. Тютчев праща по младия си колега от дипломатическата служба в Мюнхен – католическия свещеник княз Иван С. Гагарин – известните днес стихотворения. Гагарин, който е и инициатор на идеята, най-напред предава ръкописите на княз Пьотр Вяземски и на Василий Жуковски в Петербург, а те от своя страна, въодушевени от прочетеното, ги връчват на Пушкин. Както уместно отбелязва Светлана Киршбаум, самият факт на публикацията им се превръща в своеобразно признание за новопоявилия се талант[3]. Тук обаче се съдържа неточност, която може да подведе. Не бива да оставаме с впечатлението, че в „Современник“ Тютчев прави своя поетически дебют. Негови произведения, при това девет години по-рано – са отпечатани в алманаха „Северна лира за 1827 година“ от двамата авторитетни издатели и литератори Семьон Раич и Дмитрий Ознобишин. Творбите са общо седем, пет преводни (от Гьоте, Шилер, Байрон), подписани с „Ф. Тютчев“, и две оригинални, под които стои само „Т“ – криптоним, много повече скриващ, отколкото откриващ авторството и навярно издаващ съзнание за несръчност, прохождане, дилетантство... Но едно е разколебаното му / неукрепнало самомнение на поет, а съвсем друго – присъствието му в литературния процес. Тъкмо с появата си в книжки 3-та и 4-та на „Современник“ (само)маргинализиралият се Ф. Т. става Тютчев. Публикацията му предоставя форум, зад който стои авторитетът на Пушкин, осигурява му изява, въвежда го в автентичния и актуален руски културен контекст, популяризира го и положителните оценки не закъсняват. Защото седем години по-рано, през 1829-та, в брой първи на своето ново списание „Галатея“ С. Раич отпечатва полемичната и донякъде укоряваща статия „Писмо до моя приятел в чужбина“ – очевидно адресирана до Тютчев – където директно се казва: „Какво се случва, или по-точно случва ли се нещо в литературна Русия? – ме питаш ти в едно от писмата си. […] За руската литература и изобщо за това как върви просвещението в Русия, ти имаш, както се вижда, твърде смътна, неопределена представа. И не е чудно: минаха повече от шест години, откакто се раздели с родината си; не е чудно и защото за произведенията на нашата словесност съдиш по преведените няколко руски книги на чужд език. – Съвсем скоро – това са твои думи – съвсем скоро ми попадна преводът на книгата на Булгарин; четох я с чувство, близко до умиление. Инфантилно изобразяване на инфантилно общество! Ужасна работа! Русия като държава е гигант, а като общество е младенец. Но този младенец, вярвам и се надявам, че ще възмъжее […]!“[4] Сега, след излизането на „Современник“ със стиховете, пристигнали от чужбина, Тютчев метафорично отново се връща „у дома“, още повече, че и езикът, на който пише, е руски. Така възможното му високомерие и дори иронизиране на руската литературна ситуация, за каквото недвусмислено намеква Раич, го поставя пред изпитание – как и доколко ще се впише в нея.

В този смисъл нека имаме предвид, че трийсетте години на ХІХ век са период, в който прозата твърдо измества поезията и дори романтизмът от неговата втора („немска“) вълна – лермонтовският – предпочита наратива пред кратката версифицирана форма, смятана не за изчерпана, а по-скоро за демодирана. Съответно и поезията упорито започва да се прозаизира – в успоредяването и примесването на лирическото и епическото начало превес взима фабулният разказ, неизбежно предпоставил травестия на темите (потапяне в битността на социума, понякога и грубо) и да очакваме, че в подобен контекст едно новопоявило се име, та дори да става дума за явление, заявяващо се през лирическо писане, ще се утвърди безспорно и с аплауз, е по-скоро рискован експеримент, отколкото залагане на провереното и сигурното. Интересно е, че във времето на доминиран от лироепоса художествен дискурс Тютчев остава единственият руски поет от ХІХ век, ненаписал поема – жанр, с който би могъл подобаващо да се присъедини към търсенията на „действащите“ писатели.

Симптоматична за рецепцията на творчеството му е известната статия на Николай Некрасов (оглавил „Современник“ след смъртта на Пушкин), „снизходително“, но провокативно наречена „Руски второстепенни поети“ (1850), в която, въпреки заглавието, за Тютчев се говори по-скоро като за „изгряваща звезда“. Важността на изразената позиция е в това, че именно този текст на практика е първият публикуван отзив за поезията му; високата оценка е направена отново на базата на същите 24 стихотворения, имащи вече четиринайсетгодишна давност! (Тютчев приживе издава само две самостоятелни книги: „Стихотворения“, СПб 1854, редактирана от Тургенев с участието на Некрасов, и „Стихотворения“, СПб 1868 г., подготвена от писателя публицист Иван Аксаков[5] – тогава негов зет – и от малкия син на поета, Иван Фьодорович.) Споменатата статия обаче разкрива сериозната промяна, настъпила в литературното мислене през новата, следпушкинова епоха, чийто флагман се оказва новият главен редактор на „Современник“ и което предходникът му никога не си позволява: Николай Некрасов категорично се изживява като човек, „притежаващ правомощията“ да определи (и узакони) границите на канона – кои приоритетно да попаднат в представителното пространство на руската литература и кои да останат извън него, в „чакалнята за класици“. Той има непоклатимото нормозадаващо самосъзнание на нов „Николай Чудотворец“ – да отрежда мястото на руските литератори, да ги класифицира и „миропомазва“. За пореден път наблюдаваме феномена на руското йерархично (авторитарно) мислене. А стиховете на Тютчев – поне привидно – наистина изглеждат като консервирани, пренесени „невредими“ от един по-ранен период, резониращ с Пушкиново ехо. Уви, Пушкин за пореден път се оказва неизменният гравитационен център за всички, започнали литературната си дейност по негово време – Лермонтов, Гогол, Тургенев, Тютчев... Пък и именно към Тютчев задълго, ако не завинаги, ще се прикрепи предикатът „съвременник“. Единствено Достоевски няма да се съгласи с Некрасов и ще въздигне във вътрешната си скàла като най-открояващ се жив поет тъкмо автора на „Кой в Русия живее добре“. Записката от дневника му за 1877 г. е показателна: ,Имаше и такъв поет навремето – Тютчев, поет по-обхватен и по-художествен от него [от Некрасов – б. м., Л. Д.]. Само че Тютчев никога няма да заеме такова видно и паметно място в нашата литература, каквото безспорно е отредено на Некрасов“. Особено характерното за аналитичното („профетично“) мислене на Достоевски сдвояване-и-разграничаване / противопоставяне (но винаги в сравнение) в случая чисто субективно не отчита сериозното предимство на Тютчев: дистанцията, която той, бидейки носител на руска културна идентичност, има към литературната ситуация в родината си, позволяваща му да пише универсални, високи стихове, без да се поддава на профанизиращи тенденции: ширещите си дребнотемия от битово, преходно, низко естество с претенции за епопеен размах, за да удовлетвори нечии уж належащи и неотложни псевдодуховни потребности.

Оценката на Некрасов още тогава се превръща в основополагаща не поради суперлативите, съдържащи се в нея, а защото привлича вниманието към самото Тютчево творчество и стимулира по-нататъшната поява и закрепяне в руската литературна история на няколко формули, изречени от представители на различни направления, за които тази поезия се е оказала прагова, етапна, преобръщаща, моделираща, важна. Изхождайки от ефекта, предизвикан в литературите среди от публикацията в „Современник“, не друг, а изисканият княз Пьотр А. Вяземски с подчертана симпатия и, разбира се, с присъщото си чувство за хумор, гръмко назовава Тютчев „лъвът на сезона“. По-късно Александър Блок (!) го определя като „най-нощната душа на руската поезия“, а в наше време Лев Аненски го нарича „поет за избрани“; между тях се редят още мнения, дефиниции, коментари. Ще изброя само няколко от най-ярките. В послеслова си към първата самостоятелна стихосбирка на поета от 1854 г. И. С. Тургенев пише: „Кръгът на г-н Тютчев не е широк – това е така, но в него той си е у дома. Талантът му не е съставен от хаотично разхвърляни части: той е затворен и овладян; в него няма други елементи, освен чисто лирически; но те са напълно ясни и са се сраснали със самата личност на автора; от неговите стихове не навява изкуственост; те всичките сякаш са написани по конкретен повод, както изисква Гьоте, тоест не са измислени, а са узрели сами, като плод на дърво […][6]. „Поезията на Тютчев принадлежи към най-значителните, най-забележителните творения на руския дух“ – пише В. Я. Брюсов през 1911 г. и продължава – „Учител по поезия за поети“, както се изразява А. Горнфелд. Заедно с Пушкин, създателят на нашата истински класическа поезия, Тютчев е велик майстор и родоначалник на поезията на намеците“[7]. През 1929 г. в своята знаменита студия „Державин – Пушкин – Тютчев и руската държавност“ П. М. Бицили предлага различно, не плакатно, а значително по-аналитично и проникновено съждение за типа поет, въплътен от Тютчев. Той според твърдението му е „чист“, може дори да се каже – „наивен“ метафизик. […] Светоусещането на Тютчев, както и светоусещането на Пушкин, е трагическо. Същността на трагическото светоусещане е в това, че обзетият от него го влече към трагедия. Не е достатъчно да виждаш вездесъщото Зло: трябва да го обичаш“[8]. Както ще стане ясно след малко, в търсене тъкмо на метафизичния център на човешкото и световно равновесие – постоянна и натрапчива тема в лириката му – Тютчев стига до поетологични от-/раз-крития, наподобяващи свещена археология.

 

Всъщност литературното битие на поета е значително по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед, или поне по-сложно от начина, по който са склонни да си го представят руските му колеги и ценители. Ако страненето от родния художествен процес му е вменено като неприемлив недостатък (непълноценност), без да се отчита обективното обстоятелство на неговото физическо отсъствие от Русия, то автентичното му присъствие в културния контекст на своето време-и-пространство, на своя немски хронотоп, изглежда по съвсем различен начин. В житието на Тютчев има знаменателни мигове, които го срещат и кармично сродяват с други поети – не толкова интуитивно, колкото волево, по избор. Пребивавайки в Германия, той търси компанията на водещи личности от духовния живот на страната (и Европа) и през 1828 г. успява да се запознае с двама от тях, които особено цени – Хайнрих Хайне и Фридрих Шелинг. Но да се познаваш с известен поет или с влиятелен философ, все още не значи, че задължително заимстваш маниера и идеите му, че се опитваш да му подражаваш, да бъдеш негов епигон. Тютчев много повече го тегли към Гьоте, отколкото към Хайне, и все пак фактът на тези две негови познанства е особено показателен за съзнателното търсене и необходимостта от разширяване на собствената му литературна среда, от сближаване и неформално общуване с образцови и емблематични фигури на европейската мисъл. Приблизително по същото време известният религиозен теоретик и славянофил Иван Киреевски в своя статия, озаглавена претенциозно „Деветнайсети век“ (1832 г.), вижда резултата от набралото скорост „европейско направление“ в литературата в „стремежа въображението да се съгласува с действителността, правилните форми със свободното съдържание, повърхностната изкуственост със задълбочената естественост – с една дума това, което напразно наричат класицизъм, с онова, което съвсем неправилно наричат романтизъм[9].

Как между всички тези разногласия, съмнения, претенции и одобрения изглежда поезията на Тютчев?

 

Но първо – няколко думи за нейната българска рецепция.

Сред множеството тематични или жанрови антологии, както и блокове (по-често юбилейни) в специализираната периодика у нас, където творчеството на Тютчев бива представяно с по няколко популярни образци, се открояват пет самостоятелни книги, издадени в периода между 1935 и 2017 г. Първата е „Избрани стихотворения“ в превод на Йордан Ковачев (1935); след усърдна и предана работа преводачът (интелектуалец, репресиран нееднократно от комунистическия режим след 1944 г.) през 1956 г. предлага нов, усъвършенстван вариант на тълкуването си на Тютчев – стихосбирката е преиздадена със същото заглавие, но двойно по-голяма по обем от първата – съдържа 97 творби, които звучат убедително, изискано, опазващи формалните характеристики на оригинала, и са постижение не само за Ковачев, но и за нашата преводаческа школа от онова време. През 1979 г. издателство „Народна култура“ публикува в двуезичен вариант 25 превода от руския класѝк, дело на починалия две години по-рано Григор Ленков, едно от емблематичните имена в българския стихотворен превод, чието най-голямо постижение безспорно си остава Пушкиновият „Евгений Онегин“, излязъл през 1971 г. Тази скромна книжка, придружена от обстоятелствен предговор на Блага Димитрова и едно кратко есе за поета от самия Ленков, събира започнатото, но незавършено поради преждевременната му кончина пресътворяване на Тютчев и е благороден жест на почит към неговата памет. През 1984 г. московското издателство „Радуга“ съвместно с „Народна култура“ отпечатва двуезичната сбирка „Стихотворения“, където са поместени 100 Тютчеви произведения. Използвани са някои от преводите на Ленков и част от познатите вече версии на Ковачев, а също така – направените специално за тома опити на Александър Миланов и Петър Велчев; тук за първи път като преводач на Тютчев се появява името на Кирил Кадийски, който е и съставител и автор на предговора. Настоящото издание е изцяло негово дело.

 

В предложения двуезичен сборник „Лирика“ – най-пълния, издаван досега у нас – са поместени 137 стихотворения, подредени не по жанрове, цикли, мотиви или теми, а хронологично: по реда на написването им, ориентирайки безпогрешно в движението и трансформациите на Тютчевите художествени послания. Но основното, което внимателните читатели несъмнено ще забележат, е открояващото се своеобразие на неговия интимен интериор: тоталната самота на поетическото преживяване. До психологическия си и емоционален сакрум лирическият говорител не допуска никого: той си остава недокоснат, но и недосегаем, автономен, но и свещен – херметизиран, загадъчен, привлекателен и... тревожещ. Навлизайки в материалния свят с пантеистична нагласа, отначало азът е склонен да вижда само определени – пъстри, макар и ограничени, взаимооспорващи се и все пак разкрепостяващи, възвишени неща, и трудно успява да си обясни как сред тяхната самодостатъчност се вписва фигурата на поета. В една от съвсем ранните миниатюри – „Видя го сред вихрушката предвзета...“ – не просто се натрапва реминисценция с Бодлеровата интерпретация в „Албатросът“ на проблема за несвойственото, странно и дори парадоксално (абсурдно) поведение на човека на словото тук и сега (в този смисъл не би било погрешно да кажем, че Тютчев предусеща символизма), а ще доловим и нещо друго: в стихотворението е имплициран още един – профетичен – жест. Ако поетът бива „спуснат“ сред нас като пратеник на Световната Душа и е част от нея, той и само той е в състояние в един момент да ни я „открие“ (по-точно да я прояви), да ни посвети в тайнството ѝ. Да превърне профанната (ни) отнология в трансценденция (към която по презумпция би трябвало да се стреми всеки неофит). Както се случва в следващата мистична творба, „В тълпата шумна често има дни...“, директното обръщение към Душата е съпроводено с „изтръгването“ ѝ от битието и повторното ѝ (за)връщане към него, направено според диалектиката на допълването и взаимозаменяемостта: зародишът (концептът) на светлината в тъмата и този на мрака във виделината, или познатите ни от източната философия ин и ян. Поетът е медиатор, обладаващ фаустовско-мефистофелската същност на магията: той превръща в двигател самото слово, а думите от своя страна са онова, което кара нещата да се случват.

След поредица от изненадващи с откритията си, но вариращи около една и съща тема опити, в сугестивния почерк на Тютчев все по-напористо започват да се промъкват провиденциални нотки. Ето как например звучи „Последният катаклизъм“:

 

Щом съдният последен час удари,

ще се превърне всичко земно в прах:

води ще скрият пак и пръст, и твари,

и ще съзрем лика Господен в тях!

 

Това е цялата творба. Философското четиристишие-афоризъм е синтез на Тютчевото поетическо мислене, на интровертния му тих, самонашепващ, почти молитвен дискурс: този спонтанен речитатив се крепи на увереност, неразполагаща с онтологични доказателства и гаранции за правотата си, но получена като информация / интуиция от друг, неведом (езотеричен) енергиен източник, захранващ самобитната ретроутопична вселена на Тютчев. Поетът е склонен да реконструира миналото като различен, предначертан за човечеството ред (космос), който по някакви причини е бил осуетен и той превръща стихо-творенето си в миметично пре-сътворяване, в усилие за възстановяване на предзададения модел, значително по-подходящ за човешката волеизява и духовно разгръщане-осъществяване от изопачения, подменен вариант, в който реално живеем. Подобен проблем е деликатно загатнат в „Странник“ – едно от Тютчевите проникновения-безсъници. То ни отвежда във виртуалната реалност на съновидението, където вечно буден е само поетическият медитиращ разум. И ако тук пред лирическия герой все още светлее дългият път „през градове, земи, държави“, през които той преминава „всезрящ“; в „Тъй както е земята океан...“ сънят е представен като необичайно миро-здание, чийто константен „архитектурен“ скелет е бездната – едно от най-експерисвните понятия в Тютчевия поетически лексикон. „Без-дната“ е пространство без дъно, без почва, без твърда основа, на която би могло да се стъпи, тя е безтегловната трансмисия на самотата, отрезвяваща личността, на преображението и прозрението, на самопостигането. Поетът сякаш непрекъснато се стреми да надникне зад някакъв предел, който единствено пред неговите очи става прозирен, пропусклив. Всеки стига до преградата и спира. Тютчев с лекота прониква отвъд („Есенна вечер“). В знаменитото му стихотворение Malaria, в което деликатно се влиза в интертекстуален диалог с отделни акценти от химна на Председателя в Пушкиновата малка трагедия „Пир по време на чума“, лирическият аз не е изкушен от нравоучителност и дидактика. Той не назидава, не представя своите мисли и открития като опит, задължаващ читателя да го последва и да го възприеме за свой. В гласа му по-скоро се усеща вътрешно колебание: азът наистина се пита така ли е, имат ли основание наблюденията и (пред)усещанията му. Красотата, откриваща се на ръба на пропастта, в преддверието на смъртта, във владенията на страшното е същото, което вълнува и Пушкиновия Уолсингам. Отделен е въпросът, че с латинизираните си наслови Тютчев съставя особен самостоятелен сюжет. Malaria, Silentium, Encyclica, епиграфът към: „Напевност в морските вълни“, който гласи: „Est in arundineis modulatio musica ripis“ („Има музикална стройност в крайбрежните тръстики“), и поне още няколко, невключени в настоящото издание.

Особено място заема вглъбената и многозначна за тълкуване импресия „О, лютеранското богослужение...“. Вглеждането-проумяване на религиозния ритуал – едновременно християнски близък и несвойствен (протестантски, неправославен) – като демонстрация на проникването-отвъд-света, в Бога, от когото е снета цялата пищност на католицизма, цялата излишна обремененост, усложняваща и затрудняваща връзката с Него, е и откриването на смисъла на скромността, на аскетичното саморазкриване пред Онзи-в-Когото-вярваш без ничие посредничество и без каквито и да било материални натрупвания, пристрастяването към изповедността се превръща в изходно положение за постигане на сугестивен, завладяващ поетически дискурс. Поетът се превръща в поет, оставайки насаме със себе си. Докато пребивава в действителността, на живо, сред останалите, той е един от тях. Изкуството потича в мига на уединението: и всичко се съ-пре-живява отново. Времето на поезията е субстантно, не реално. Посланията ѝ са вечни. Поетът отлага в съзнанието си тези три времеви измерения. Тук и сега случилото се възкръсва като спомен и остава завинаги[10]. Стереотипът и повтаряемостта на наблюдавания молитвен ритуал издава „еднократността“ (уникалността) на преживяването-в-храма: то поема и заключва в човешкото същество сакралната енергия на съзиданието и пълнотата; винаги (като) за първи и последен път. За съжаление, тъкмо подобни, споделени от Тютчев изумителни откровения, често активизират съпротивата на канона срещу него. Той бива снизходително обявяван за спонтанен, наивен мислител – не последователен, рационален, а интуитивен и дори екстравагантен.

Преднамереното не-остойностяване на Тютчевия лирически опус от официалната, канонична, „консенсусна“ интерпретация обаче все още не е основание да го омаловажим. Неговата проникновеност изненадва винаги и то в посока, в каквато не са били отправяни ничии по-ранни търсения. Екзистенциалното кредо на поета сентенциозно е изразено в заключителния стих от първата строфа на „Сенките в едно се сляха...“: „Аз – във всичко, всичко – в мен!...“ („Все во мне и я во всем...“). Тъкмо този херметизъм, това изпълващо и вездесъщо самопроявление е в основата на един стряскащ светоглед, залегнал в стихотворения, разпръснати из цялото му творчество („Подобно птица, във зори...“, „Седя замислен, примирен...“, „Душата ми да е звезда...“, „Ден и нощ“, „Пак свята нощ над свода чист възлезна...“ и още много други). Не се наемам да определя повтарящите се видения като лайтмотив, защото те никъде не са формулирани еднозначно, но обединяващото в изброените текстове е имплицираната в тях прогностика на миналото­: същинската философска плът в поезията на Тютчев. Не спомен от бъдещето, а именно проспектиране на някогашното. Реториката, заявяваща подобни мисли, залага на модалностите от рода на: „Ако можеше...“ с продължението: изначално да бъде(м) другояче – душата да е дневна звезда и т. н. („Душата ми да е звезда...“). Само че, за разлика от всички големи поети на човечеството преди него – и „таралежите“, и „лисиците“, по остроумното определение на сър Исая Бърлин – Тютчев не търси еликсира на Вечността (безсмъртието), и с това именно той „нарушава“ поетическата доктрина. Остава в аскезата на условното – метафорично – храмово пространство, усещано като вътрешност, същност, лоно, като оцеляващото в бренната обвивка, или по-ясно казано, като вечното във временното. Обхванат е не от мисълта как да пребъде, а от копнеж по възраждане (реинкарнация) в нещо първично, все още неосъзнато, нематериализирано, небитовизирано, неопорочено, неподправено, неогрубено. Защото дълбокото му убеждение е, че животът днес е бледа отсянка от онова, което е трябвало да бъде („Пак свята нощ над свода чист възлезна...“, „Жесток е сетният ни час!“). Четена последователно, тази поезия не толкова хроникира самото време, колкото пътя на душата през времето на един човешки живот, съизмерен с повтарящото се, общовалидното, непреходното. Тютчев копнее по стихийното, не по организираното; той е „суеверният“ суверен и страж на собствената си пред-зададеност.

 

Макар да не са обособени специално, стихотворенията, посветени на Елена Денисиева, съставят самостоятелен опус, известен в литературната история като „денисиевски цикъл“. Те са сред най-популярните в творчеството на Тютчев, някои превърнати в романси и повече от век изпълнявани по интимни поводи в задушевна атмосфера. Двамата се запознават през 1850 г., когато поетът е на 47, а тя – на 24 години. Срещат се в известния тогава институт за благородни девици Смолни в Санкт Петербург, където Денисиева учи заедно с двете дъщери на Тютчев от първия му брак, Даря и Екатерина. Връзката им продължава до смъртта на Елена през 1864 г., когато тя развива туберколоза след раждането на третото им дете – Николай (най-голяма е дъщерята Елена, а след нея – първият им син Фьодор; и тримата, макар и незаконни, биват записани с бащината им фамилия – Тютчеви). Денисиева прави откровена жертва със съзнателния си избор да бъде любовница на значително по-възрастен от нея женен мъж: тя е принудена да напусне института, висшето общество, към което принадлежи, престава да я приема, а родителите ѝ се отричат от нея. След смъртта ѝ Тютчев изпада в дълбока депресия, придружена от натрапчиво чувство за вина за трагичната съдба на възлюбената си и за това, че не е изпълнил желанието ѝ да публикува посветените ѝ стихотворения, докато е била жива. Година след нейната смърт умират дъщерята Елена и малкият син Николай, което довежда поета до „пълна безчувственост“, по собственото му признание. Оцелява единствено големият им син Фьодор; той получава добро образование, става офицер и военен писател.

Цикълът се състои от 27 творби, повечето от които неозаглавени. Започнат е през 1851 г. с „Не заслужавам любовта ти...“ и продължава и след като Денисиева вече не е между живите – до 1869 г. По подобие на романовата структура – със завръзка, кулминация и развръзка, тази любовна изповед е един от малкото пресъздадени (и споделени) в руската литература „летописи на чувствата“. Но, макар и любовни, посвещенията са далеч от интимното светоусещане на Пушкин например, у когото азът е подчинен на боготворения обект; във версията на Тютчев чуваме интровертен монолог, думи, изречени по-скоро за себе си, опитващи се не да овладеят, а да осмислят и рационализират стихията на страстта. Тук приоритетен е субектът – наблюдаваме случващото се с него под въздействието на виртуалното и често невидимо присъствие на възлюбената. Защото характерна за запазването и оцеляването на индивидуалността е сковаността-в-себе-си; отварянето към другия е неминуемо асимилиране. В света на Тютчев обръщането навътре е защитна реакция срещу обезличаване. Единственото, което може да пробие тази защита, е любовта. В този смисъл цикълът постига особен статут: той попада в семиосферата на прозрението и „разказва“ за нещо значително по-глобално от емоцията на интимното вчувстване: потвърждава Вечната женственост, вечното раждащо начало за всичко човешко (Денят догаря, мръква пак...). Извън субекта не съществува нищо.

Може би най-силно този мотив прозвучава в знаменития катрен „Природата е Сфинкс...“:

 

Природата е Сфинкс. И тегоби

докарвала е всуе на човека,

че никаква загадка може би

не крие в себе си от памтивека.

 

 Загадката, излъчвана от природата, измъчвала винаги човека и провокирала го да търси отговори за смисъла на собственото си битие, не е нищо повече от самозаблуда и израз на потребността на съзнанието да прониква в съкровените си, често несъзнавани потайности, да се самоосмисля и обективира съобразно етапа на съзряването си и да намира духовни стимули, тласкащи го напред. Докато осъзнае, че никаква загадка не се съдържа във вечно жива, непрекъснато обновяваща се материя, за която безсмъртието е постоянна величина, даденост и неизменност. От живота истински се вълнува само временният, човекът. И онова, което той оставя след себе си, не е естество, а именно изкуство – вълнението, неспокойството, несигурността и тревогата го правят поет.

 

Людмил Димитров

 


[1] За сравнение – Пушкин никога не напуска Русия, включително и заради силно негативното отношение на същия влиятелен и всемогъщ жандарм към него.

[2] Според днешните разбирания те са равностойни на цяла стихосбирка.

[3] Киршбаум, С. Заметка о стихотворениях Ф. И. Тютчева, присланных из Германии. В: Статьи на случай. Сборник в честь 50-летия Р. Г. Лейбова. http://www.ruthenia.ru/leibov_50/S_Kirschbaum.pdf

[4] Пак там.

[5] Става дума за същия И. С. Аксаков (1823–1886), българофил, подкрепил със солидни средства нашето опълчение и остро критикувал решенията на Берлинския конгрес, за което е изселен от Москва; неговото име днес носи известната улица в центъра на София.

[6] Тургенев И. С. Несколько слов о стихотворениях Ф.И. Тютчева. В: Тургенев И. С. Собрание сочинений: в 12 томах. Т. 11. М. 1956: 164. Този послеслов е важен, тъй като в онзи момент именно Тургенев – като човек, прекарващ различни по продължителност периоди в чужбина, е сякаш най-вече в състояние да оцени положителните страни на Тютчевия „поглед отвън“ към руската, в това число и литературна, ситуация.

[7] Брюсов В. Я. Ф. И. Тютчев. Смысл его творчества. В: Брюсов В. Я. Собрание сочинений: В 7 т. Т. 6. М. 1975: 193.

[8] Бицилли П. М. Державин – Пушкин – Тютчев и русская государственность В: Сборник статей, посвященных П. Н. Милюкову. 1859–1929. Прага 1929: 351–374.

[9] Киреевский, И. С. Критика и эсеистика. М. 1979: 87.

[10] В този контекст може да се прочете и стихотворението „И с мигове блажени е...“ (стр. 221).

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: