Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Адреналинът е моята стихия

08.02.2018

Всичко, написано тук, е истина. Споделена от гмуркача Пламен Вукадинов

 

Отдавна исках да напиша тези истории. Някои от тях са толкова вълнуващи и страшни, че още настръхвам при мисълта, че съм ги преживял. Отначало се колебаех дали да ги публикувам, не знаех дали ще допаднат на публиката. Но журналистът Светослав Терзиев ми помогна да се преборя със съмненията. Пусна част от разказите в един ежедневник и читателите ги посрещнаха с голям интерес. Това ме мотивира да продължа да пиша и да събера историите си в книга. 

Всичко, написано тук, е истина; всичко е отражение на моята същност. Надявам се да успея да ви предам емоциите си, за да усетите поне част от нещата, които съм изживял. И да ви накарам да погледнете с други очи чудото, наречено море и неговите обитатели. Благодаря на Светослав Терзиев за настойчивостта и увереността, която ми даде; на Слави Ангелов (гл. редактор на в. „168 часа“) за безрезервната помощ, която ми оказа; на сина ми Калоян Вукадинов за безсънните нощи пред пишещата машина; на Пепи Тафров, който прие каузата ми като своя.

  

 Апнея между живота и смъртта

Гледах да не се поддавам на паниката, но знаех, че ми остават броени секунди живот. Затова си мислех за жената и децата. Мислех си за тях и съжалявах горчиво, че няма да ги видя повече. Бях заклещен в цепнатината на една подводна скала на 3 или 4 метра под повърхността на морето. Мушнах се в тясното пространство, за да стрелям по една риба врана, но така се заклиних, че ни напред, ни назад. Лежах в мрака, а въздухът в дробовете ми свършваше.
Ocтров Tacoc. 30 минути по-рано бях на югоизточния бряг недалеч от манастира. Беше април, слънчево и топло. Водата – 18–20 градуса. Влязох да се гмуркам, като се придвижвах бавно на север. Слизах на 12–15 метра дълбочина, дебнех рибки и се радвах на околните красоти. А после се озовах на това приятно място – чист пясък, заобиколен от големи скали с цепнатини. Хвърлих 130-сантиметровия харпун на дъното и с по-късия се насочих към една от скалните пролуки.
Обожавам този вид риболов.
Осветих дупката с фенера и видях враната, беше около килограм. Лежеше на един камък на 3 метра от мен, но ако исках да я ударя с харпуна, трябваше да се набутам в отвора. Казах си: „Ще се заклещя. Няма да рискувам.“

Отдръпнах се с нежелание, направих едно кръгче наоколо и пак се върнах. Светнах вътре. Рибата си беше там и не помръдваше. Гледах я няколко секунди. После си повторих: „Ще се заклещя.“ Повъртях се още малко, но в крайна сметка се върнах отново при дупката.
Осветих за пореден път враната и тя се шмугна навътре, а аз, като упоен идиот, се втурнах след нея. В лявата си ръка държах фенер, в дясната – 60-сантиметровия харпун. Стрелях. Стрелата чукна съвсем леко рибата и тя влезе още по-навътре, а аз осъзнах, че съм се заклещил.

Първоначално не се притесних, бях сигурен, че ще се измъкна. Опитах да се избутам назад с ръце, но нямаше място дори да ги сгъна. Тогава заритах инстинктивно с крака.

Нищо! Опитах пак, а после ме обзе паника. Знаех, че кислородът ми ще свърши след броени секунди. Спрях да ритам. Помъчих се да се успокоя и да помисля трезво, но въпреки това бях убеден, че животът ми изтича.

Сетих се за любимите си хора. За жена ми. За децата. Как щях да ги оставя сами?!
Мобилизирах волята си и направих последен опит да се из- мъкна.

Не знам как, но успях да промуша дясната си ръка под тялото. Забих пръсти в едрия пясък и напънах с всички сили, но не помръднах. Вече се бях предал, когато получих необясним прилив на енергия.

Напънах отново и усетих две изпуквания, едното беше около кръста ми, а другото в лакътя на дясната ръка. А после разбрах, че съм свободен. Свободен!

Не можех да повярвам. Изплувах като в просъница... Видях слънцето, водата и скалите покрай мен. Затворих очи и постоях така. Мислех и се съвземах от шока.

Допреди минута бях сигурен, че с мен е свършено. А сега... сега отворих очи и разбрах, че ще живея. Невероятно! Бях жив и щях да видя отново любимите си хора!

Взех харпуните и заплувах към брега. Беше към 16:00 часа.
През този ден не се гмурках повече.

Вечерта поговорихме с приятели за случката, после си легнах. На сутринта започнах да обличам пак неопрена. Отне ми доста време, защото дясната ми ръка беше като саката – почти не можех да си служа с нея. Когато стигнах до баластния колан (беше от брезент и нямаше никаква разтегливост), видях, че ножът ми липсва. На колана висеше само половината кания. Ножът беше модел „Cougar“, френски, много здрав. Канията му – от лята пластмаса, също много здрава. И все пак се беше строшила на две, докато съм се борил да изляза от цепнатината...

После си купих същата кания. Опитах да я счупя с две ръце, разни познати също опитаха, но никой не успя. Дясната ръка ме боля в лакътя близо година, но накрая се оправи. А аз си напра- вих съответните изводи и реших да съм по-разумен. Бях се спасил като по чудо от смъртта и знаех, че това няма да се повтори. Само че се заблуждавах...

Как се влюбих в морето

Първите ми спомени за Черно море са от 7–8 годишна възраст. Абсолютно ясна в съзнанието ми е първата гледка от плажа на Поморие. Безкрайно дълга тъмножълта, почти черна плажна ивица. Вода! Вода до безкрая! Страх! Респект! Привличане! Дори за секунда не допусках, че някога ще имам смелостта да вляза в синьо-зелената бездна.
Представях си, че вляза ли веднъж, никога няма да успея да изплувам обратно на брега. Цялото ми общуване с морето се свеждаше до това да събирам мидички по плажната ивица. Жадно се вглеждах в красивите им цветове и пълнех найлонова торбичка...
На четвъртия или петия ден се престраших и легнах там, където плавно се разбиваха вълните. Изпитвах удоволствие от начина, по който галеха тялото ми. Вероятно подсъзнателно съм мислил и за други подобни усещания, въпреки крехката ми възраст... Явно дяволът не беше толкова черен. Луцифер бавно избледняваше.

След още няколко дни се „гмурках“ и вече събирах мидички и камъчета, но във водата, на около половин метър дълбочина. През следващите години беше малко по-различно. Вече плувах добре, макар че нямах нужната маса, за да разчитам изцяло на себе си. Тогава още не осъзнавах колко съм уязвим.

Не осъзнавах, че само едно леко течение може да ме отнесе на майната си... Имаше един човек, който влизаше във водата сутрин и излизаше от нея в късния следобед. Казваха му Корли. Започнах да влизам с него и да плувам по няколко часа. Разбира се, майка ми и баща ми умираха от страх, но не ме спираха, за което съм им много благодарен. Какво са преживели, само те си знаят... Дано никога не разбера, въпреки че вече имам някаква идея.
Обичам Черно море! Обичам го във всичките му варианти. И когато е спокойно през май, юни и септември, и когато е ледено и сърдито през зимата. Дори да е бурно, аз пак го обичам! Толкова много емоции ме свързват с него...

Реших да бъда моряк в казармата. Там пък съвсем се влюбих в безкрая. Има ли нещо по-хубаво от това да станеш сутрин и морето да е пред теб, с теб? Много важно, че си на военен кораб и че в най-тежкото време си на учение. Какво като е мокро и студено? Какво като има вълнение и вятър? Във всичко има красота, зависи как ще го приемаш. За мен е важно да съм във водата или близо до нея. По изгрев, през деня, нощем. Особено нощем. Тогава се чувствам в някакво магическо безвремие. Изобщо не искам нощта да свършва! Трябва да се види, трябва да се почувства. Разбира се, за целта са нужни и съотвените сетива... В казармата се запалих и по подводния риболов. Един от офицерите влизаше с харпун и вадеше едри кефали. Тогава това ми се струваше необяснимо. Че как така с тази „гега“ ще удариш риба? Удивително! В момента, в който се уволних, си купих първия харпун. В началото падна голям смях, а след това се зароди мълчание...

Този вид риболов в Черно море ми е сравнително лесен. Независимо дали ще застана на пътя на рибата с шнорхел, или пък ще я дебна от засада, винаги постигам добър резултат, макар да ловувам сравнително рядко в наши води. Обичам да практикувам хобито си в района на Камен бряг и Тюленово, както и на юг от Ахтопол до Резово.

Черно море е коренно различно от Егейско. Различно е всичко: дълбочина, видимост, флора, фауна, поведение на рибата, както и вълнението на морето. В повечето случаи Егейско море е осезаемо по-бистро от Черно, много по-спокойно и значително по-рибно, с многообразие на видовете. И доста по-топло, особено през зимата, защото се намира по на юг.
Гмуркам се в Гърция по цяла зима през последните 8–9 годи- ни. Температурата на водата варира от 11 до 14 градуса. Досега не ми се е случвало да влизам при по-малко от 11 градуса. Тази температура е подходяща за лов на доста местните видове (меру, врана, сарго, спари и др.), особено на зъбар, ако знаеш къде да го търсиш.

През този сезон Черно море не е добро за хобито. Първо, заради ниските температури, които стигат до 6–8 градуса и второ – защото тогава почти няма движение. Основните цели на харпунджиите (кефал и платерина) мигрират на юг в по-топли води и се връщат чак в края на април или началото на май (зави- си от годината).
В Гърция, поне според мен, подводният риболов е доста по- труден и коренно различен от този в Черно море. В Северна Гърция рибата е сравнително малко и смятам, че е доста наплашена заради лесния достъп и огромния брой ловуващи. Има голяма разлика в поведението ѝ в северната част на Егейско море и в централната му част – например в района около о-в Скирос или малките островчета южно от о-в Парос и о-в Наксос. Имал съм случаи да плувам успоредно на метър от пасаж платерини, салпи и други рибки в централната му част, докато в Северна Гърция това не може да се случи.

В Егейско море навсякъде е красиво, но все пак има места, които не ми омръзват и винаги ги посещавам с безкрайно удоволствие. Първенство в моите очи държи о-в Лимнос. Крепостта в столицата е... отидете и вижте! Всеки от носове на Лимнос – Керос (където живеят три тюлена), Плака, Агиос Стефанос... – е колкото красив, толкова и различен. Нямат нищо общо.

Човек има чувството, че е попаднал на различен остров. Камъните изглеждат като обработени от извънземни цивилизации... Островът е пълен с диви зайци, костенурки и таралежи. Местните произвеждат сирене, кашкавал, мед, зехтин, вино, узо...
Обичам това място по много причини. Бих живял там с огромно удоволствие – то удовлетворява всичките ми изисквания за спокоен и приятен живот, свързан с морето.
Други великолепни места са Лутра, Северни Споради и по-точно о-в Кира Панагия – чисти, бистри води, прекрасни заливи и пещери, многообразие от риби... Много е красиво и на о-в Скантуза, който се намира на 10–12 мили южно от о-в Алонисос. Островите Скирос и Идра (Царски остров) също си струва да бъдат посетени...
В Йонийско море съм бил осем пъти за по една седмица. Мисля, че там рибата е повече, отколкото в Егейско море, а и не е толкова наплашена. Тези води се отличават с перфектна видимост.

Не съм бил на по-красиво място от о-в Атокос. От досегашните ми плавания в това море съм си набелязал няколко много подходящи за подводен риболов места,, които винаги дават добър резултат.
При последното ми пътуване (през април 2017 г.) намерих каменно гюле на южния нос на Итака и полудях от вълнение. Няма как да не се замислиш защо това гюле е там, да си представиш евентуалната морска битка. Няма начин да не усетиш енергията на мястото и случилото се някога. Подводният риболов и тук е традиционно труден. Затова винаги си нося реставрирания шмайзер, като го превключвам на автоматичен режим.
С трепет очаквам следващото плаване...



 Пет часа в жестока буря между Созопол и Поморие

Две години ремонтирахме Big Fsh в двора на къщата. Нямам представа колко пари отидоха за труд и материали, но бяха много. Махагоновото корито беше купено на безценица – модел Homan-ГДР, произведено около 1970 г. Освен че го разкрасихме, му монтирахме и два резервоара от по 150 литра плюс двигател 225 „Меркурий“, извънбордов.
Избушеното корито вече изглеждаше като скъпа лимузина – кожени седалки, стерео уредба, малък спортен волан. Теглото на цялата тази гъзария беше 1700 кг. След може би 15-то покритие с лак, решихме да я пуснем на вода.

В душите ни беше истински празник. Закараха лодката до Влас през нощта, теглейки я с едно камионче. Сутринта се срещнахме на марината, пуснахме я във водата, разбихме бутилка шампанско в носа и отпразнувахме подобаващо случая. Вечерта почти не спах от вълнение.

Сутринта се качихме на лодката аз, големият ми син Александър, който беше на 11–12 години и Янчо, който за съжаление мога да определя единствено като мухльо. Качихме се на Влас и потеглихме на юг, времето беше прекрасно – слънце, лек североизточен вятър; нищо не предвещаваше ада, който ни очакваше.

Пет минути след потеглянето легнах и заспах на бежовите кожени седалки. В съня си чувах някакво страхотно блъскане, силен тътен. Не можех да се събудя, но когато една кофа солена вода се изсипа върху лицето ми, скочих на крака. Моментално се освестих.

Изправих се, около нас имаше огромни вълни, морето бучеше. Вятърът беше почти ураганен. Триметровите вълни подмятаха двутонната лодка като черупка. Александър се държеше за таблото и запъваше крака в пода. Янчо държеше волана, лицето му беше побеляло. Огледах се: бяхме срещу Созопол, на километър от брега, лодки не се виждаха. А бурята беше жестока!

Под въздействието на вятъра ни блъскаха огромни маси вода. Янчо беше абсолютно безпомощен. Синът ми беше много по-спокоен от него. Изкрещях на Янчо: „Янчо, защо сме тук?! Не можа ли да изкараш лодката, като видя, че вятърът се усилва?!“ Той смотолеви нещо, беше готов да се разплаче. Избутах го, хванах волана с лявата ръка, а с дясната сграбчих ръкохватката за газта. Насочих се към Созопол.

Имах чувство- то, че колкото повече го приближавам, толкова по-големи стават вълните. Заливът беше пълен с лодки. Беше абсолютно невъзможно да акостираме и да слезем на брега. Тръгнах към Черноморец. Опитвах се да посрещам вълните под ъгъл от 45 градуса. Синът ми беше почти радостен и явно не разбираше сериозността на ситуацията. А аз се стараех да не показвам безпокойство, въпреки че морето около мен кипеше.

Бяхме вир-вода. Янчо седеше, вкопчил нокти в седалките. Беше страшно! Пред краката ми имаше помещение със спасителни жилетки, плавници, въжета, ракети и всичко останало за подобни ситуации. Казах на сина ми внимателно да влезе и му обясних какво да извади – две спасителни жилетки, плавници за него и Янчо (моите бяха под седалките) и десетдванайсет метрово въже. Той влезе и започна да хвърля нещата в краката ми.

Наредих и на двамата да облекат веднага жилетките, вързах ги с моряшки възел през кръста. Отпуснах 5 метра въже между тях, отпуснах още 5–6 метра, привързах се и аз. Извадих плавниците си до мен, на тях им казах да обуят своите.

Тътенът продължаваше! Вълните блъскаха мощно махагона. Имах чувството, че лодката ще се разцепи на две. Янчо се разплака. Казах и на двамата: „Каквото и да стане, ще ви измъкна. Дали някоя вълна ще ни потопи, дали лодката ще издържи – не знам. Но каквото и да стане, ще ви извадя и двамата. Спокойно!“

Янчо отговори: „Знам, че само ме успокояваш; ако стане нещо, ще извадиш сина ти, а мен ще оставиш!“ И пак ревна...

Нямаше смисъл да се обяснявам, нито пък да спорим в момента. Оставих го да си реве на воля и се съсредоточих върху управлението на лодката.

Трябваше да имам поне 200 литра гориво. Молех се само да не изгасне мотора, който незнайно защо палеше много трудно. Угаснеше ли, щеше да стане страшно. Лодката ставаше неуправляема! Балансирах трудно между движението и височината на вълните; докато внимавах да не вдигам много носа, вълната отзад ме „гонеше“ и заплашваше да се стовари върху лодката.

Напрежението беше огромно, това се повтаряше и повтаряше, и повтаряше... С газта играех непрекъснато, налагаше се ту да подавам повече газ, ту да отнемам. Вървях на зигзаг 100 метра навътре, 100 метра навън...и отново 100 навътре, 100 навън. Подминах Черноморец, изобщо не виждах начин да се приближа към брега. На борда имахме 2 телефона. Единия се беше намокрил, другият звънна. Оказа се Весела, гаджето на Янчо. Не помня какво ѝ обясняваше, помня само, че ѝ каза: „Борим се за живота си, а ти ми се караш.“

Погледнах го лошо, със стиснати зъби, но си замълчах. Стана ясно, че Весето и жена ми са в някакво кафе в Созопол. Бяха се побъркали от притеснение. Особено жена ми, щом разбра, че детето е в лодката. Малко по-късно вече нямахме работещ телефон. То пък и да имахме, голяма работа!

Минавахме пред о-в Света Анастасия. Видях някакви лодчици, навързани покрай него, които морето подмяташе като хартиени корабчета, всеки момент щяха да станат на трески. Нямаше абсолютно никакъв шанс да се доближа, нямаше и смисъл. Нямаше подветрена страна. За момент се замислих дали да не вляза в Атия, но се сетих там какво е при буря, изпитвал съм го по най-лошия възможен начин, при това през нощта.

Смятах, че при всички случаи трябва да стигнем до Поморие и да влезем там в пристанището. Бях сигурен, че само там ще сме добре скрити. Трудно и бавно пресякохме бургаския залив, гоненицата с вълните продължаваше, напрежението беше смазващо. Имам някакъв спомен, че в залива покрай Сарафово вълнението беше една идея по-слабо, но когато излязохме оттам, за да се насочим към Поморие, вълните пак ни заблъскаха зловещо.

Този ад нямаше край! Адреналинът и опасността ме държаха в кондиция. Напрежението продължаваше да е убийствено. Пресякохме поморийския залив, влязох зад бетонния кей.

Тук беше коренно различно. Не че нямаше вълни, но се живееше и дишаше много по-спокойно. Започнах да се оглеждам и да търся място, за да застана близо до кея, да могат да слязат Янчо и Александър.

В този момент местните се развикаха от брега: „Мини отпред! Мини отпред! Сега ще обърне вятърът от запад! Бързо мини отпред!“

Послушах ги естествено! Човек винаги трябва да се съобразява с местните. Минах пред кея от изток. Вързах лодката на борд, Янчо се провлачи през буртика и седна полумъртъв на бетона. Александър слезе. Дръпнах лодката няколко метра навътре, завързах я на „мъртва котва“ и скочих във водата. По-мокър нямаше как да стана и не беше добре да вържа лодката директно за брега. Позабърсахме се, колкото можахме, влязохме в едно заведение и си поръчахме кафе. Янчо си поръча ядене и по някакъв начин се обади на Весето, мрънкайки къде сме.

Вятърът обърна посоката, задуха с нови сили от запад. Излязох, за да видя случващото се; смяната на посоката беше толкова бърза и неочаквана за мен, че ми беше трудно да асимилирам какво и как става.

Вятърът изтръгна котвите на почти всички лодки, които бяха от вътрешната страна на кея, събра ги накуп и ги направи на парчета.

Щетите бяха огромни, а нашата лодка беше в безопасност. Благодарение на местните!

След час и нещо девойките пристигнаха. Жена ми прегърна Александър, а Весето се разкрещя на Янчо. Той ѝ каза почти плачейки: „Ние се борихме за живота си, а ти сега ми крещиш.“

 Гледахме новините в заведението, около Бургас беше страшно, в Карнобат имаше паднали дървета. Бурята продължаваше. Поуспокоихме се, адреналинът ни отпусна.

Янчо ми каза: „Цялото ти поведение, всички ти действия бяха правилни. Евала! Ти ни спаси! Бяхме пътници! Не вярвах, че ще излезем живи от тази буря! Но допусна една грешка – не си сложи спасителна жилетка.“

Направих се, че не съм го чул и продължих да зяпам телевизора. Нямаше смисъл да обяснявам защо съм решил така... От момента, в който се събудих, до момента, в който слязохме в Поморие, бяха изминали 4–5 часа, имахме огромен късмет, имахме мощен двигател, имахме гориво и двигателят не загасна.

Ако едно от тези неща не беше наред, не се знае какво щеше да стане. Усилията и убедеността са едно, а реалността – друго. Продължавам да мисля, че щях да извадя и двамата на брега, но няма как да съм сигурен. Не мисля също, че щях да оставя един за сметка на друг, но не съм сигурен... Имаше голяма вероятност неопитността и некадърността на Янчо да ни погубят. Както и глупавото му желание да се направи на морски вълк и да ни вкара в бурята.

През следващите години дребнавата му, страхлива душичка се прояви и в други сфери, които няма да коментирам. Наистина в тази ситуация имахме огромен късмет. ОГРОМЕН!

Наличността на достатъчно гориво и новият мощен двигател бяха от решаващо значение. По това време опитът ми с управление на подобна лодка в такива условия не беше голям. Но запазването на самообладание и гореспоменатите фактори доведоха до добър край, за което съм безкрайно благодарен.

 

 

Ще видя ли някога момчето, което спасих на Бутамята?

Бутамята. Бута и мята! Нищо чудно затова да са кръстили така този плаж. Говори се, че това е най-опасното място по българското Черноморие.
Не бях влизал във водата там. Избягвам плажове с много народ.

Вятърът свистеше, беше жесток. Вълните бяха огромни. Морето бучеше. Стихията беше неописуема! В такова море е абсолютна лудост да влезеш. Равно е на самоубийство.

Решихме да поиграем футбол на пясъка, въпреки че вятърът пълнеше очите ни с пясък. Играта не се получаваше, топката хвърчеше хаотично наляво-надясно, само не и там, накъдето се опитвахме да я насочим.
Жоро – един приятел от Бургас, с когото служихме заедно – беше дошъл за ден да се видим. Той също участваше в „играта“. И както търчеше по импровизираното игрище, изведнъж се затича към морето, като хвърляше дрехите си. Тичаше и крещеше: „Шопее, шопее, бързо шопее!“
Изобщо не разбрах какво става, просто хукнах след него.

Извиках му: „Какво става, Жоре? Какво има?“
Той отговори, без да се обърне: „Виж, гледай навътре, вляво има човек!“ „Къде бе, какъв човек?!“ – взирах се напразно в морето. „Гледай, гледай навътре!“ – настояваше той.

Виждах само огромни вълни, чувах само свистенето на вятъра и бученето на морето. На брега се бяха събрали още 10–12 души. Спряхме там и се загледахме навътре. „Ето го!“ – изкрещя някой, сочеше навътре и наляво.
На повече от 80–90 метра над вълните се показа човек. Изскочи до гърдите. Вятърът донесе „Помооощ!“ и момчето потъна. От всички страни влязоха хора. Да, влязоха, ама до колене.
Пак се взирахме, нямаше човек, нямаше тяло, никакви индикации... Как да го търсим? Вероятно след 30 или 40 секунди, много по надясно, може би на 70–80 метра, момчето отново изскочи до гърдите от водата и размаха ръце: „Помооощ!“ И пак потъна.

С Жоро си казахме: „Давай, влизаме, дано имаме късмет, ти наляво, аз надясно!“ Сега, докато пиша това, пак ме побиват тръпки... Дори не знам на какво се надявахме, но нямаше как да не влезем.

Всички останали, които бяха нагазили до колене, се върнаха. Някой вече беше влязъл, нямаше нужда другите да се „хабят“. Стихията около мен беше ужасяваща, неописуема. В такава ситуация не е трудно да се удавиш, защото тежките водни маси те носят, накъдето си поискат.

Наистина не знаех как да търся това момче. Около мен имаше огромни вълни, жестоки течения. Нямаше начин да го намеря, трябваше да разчитам на луд късмет.
Гледах, търсех, плувах, доколкото ми позволяваше ситуацията. Бях на 70–80 метра от брега, вероятно около мястото, където го бях зърнал за последно.
Жоро не се виждаше никъде. Кой знае къде го блъскаха вълните и теченията.... А аз се надявах на чудо.

И ето, че чудото се случи! Точно пред мен, само на метър, една глава изскочи като пирон от водата. Помня само очите! Хлътнали, оградени с тъмни кръгове: вял поглед на обезверен човек, който очаква и е приел смъртта си.
Не можех да повярвам, че съм намерил момчето! Дори за момент реших, че това е друг човек. Колкото и да беше тъпо, изкрещях: „Ти ли викаше, ти ли?!“
Очите му ме гледаха вяло, нищо не каза. Жив труп. Започна да потъва... Хванах го за дясната ръка. Той не реагираше. Нямаше никакви сили, беше като мекотело – абсолютно отпуснат!

Обърнах го рязко с гръб към мен, хванах дясната ръка зад гърба му с моята дясна и почнаха мъките. Опитах да плувам по гръб, теглейки го върху мен. Да, ама вълните си бяха същите. Блъскаха ни, заливаха ни. Ако до този момент момчето не се беше удавило, то сега имаше прекрасната възможност да го стори, както всъщност и аз!
Ритах, блъсках, това беше едно от най-трудните неща, които някога съм правил! Накрая усетих пясък под краката си и почувствах огромно облекчение. Тук вече беше лесно! Оставаше само да стъпя здраво на дъното и да изтегля младежа до брега.

 Можех да го „пусна“ с някоя вълна, но той беше прекалено слаб. Тази мисъл премина за секунди през главата ми и веднага отпадна. Оставаше много малко. Не си струваше риска. Вече го държах с две ръце под мишниците и го влачех към брега, където вълните се разбиваха мощно. Спечелих още няколко метра...

Две момчета дойдоха, хванаха го под мишниците и го извадиха от водата. Сложиха го по гръб. Около него се насъбраха много хора. Оказа се, че младежът е сервитьор и работи в една крайбрежна пицария с някакъв тъпанарски надпис за пици и цици. Появиха се и негови колеги.
Той полежа десетина минути, после седна. Аз се бях дръпнал настрани. Хората коментираха, че е влязъл пиян в морето. Когато се посъвзе, сервитьорът стана и тръгна към заведението.
Не ми каза нищо. Вероятно още беше в шок. Повече не го видях, но бях доволен, че съм успял да му помогна.

После поиграхме още футбол.....или поне опитахме. Инстинктът ми сработи за секунди. Знаех, че ще вляза, независимо от вятъра, вълните и теченията. Не мислех за себе си. Единствената ми мисъл беше да помогна на момчето.

Разбира се, бях уверен в силите си, макар да нямах идея дали изобщо ще го видя в тези бурни, разпенени води. И отново: късмет, късмет, късмет! Късмет, че момчето беше още живо. Късмет или дори чудо, че се появи точно пред мен. И късмет, че успях да го издърпам до брега...
Удовлетворението си не мога да опиша, няма и нужда. Надявам се един ден да видя пак това момче.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: