Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Семеен портрет на чернозема

03.02.2018

Разказ от сборника "Кедер" на Йорданка Белева

 

 

 

 

Когато хирурзите отстраниха едната гърда на баба, тя започна да държи ръцете си върху празното място. Така, както се прикрива неудобство. Шепата ѝ, която помнех едновременно като хралупа на ласката и единица за оставащото време, вече беше и купол от църква. Купол от срутена църква. Стояхме пред руините и гледахме парчетата стенописи, по тях личеше късната датировка на лекарите и закъснялата човешка молитва.

 

Жените от селото идваха да видят как се чувства. Болката е особен туристически обект. Някъде по света има входни такси за големите трагедии. Къщи, където години наред са измъчвали някого, училища, в които е имало масов разстрел, пътни участъци с влакови катастрофи. В раната на баба се влизаше безплатно. Понякога разказваше на посетителките, че я боли единствено отрязаната гърда, но те не разбираха как може да боли парче месо, отделено от тялото отдавна.

Няколко пъти пращаше дядо до болницата – да ѝ донесе гърдата, за да я заровят в градината. От тази градина години наред изкарваше добра реколта. Но това нямаше да е орган за посаждане, от него можеше да се вземе единствено посявка за лаборатория.

Дядо се преструваше, че ходи при лекарите. Лъжеше я, че трябват специални документи, друг път казваше, че са изпуснали срока, но не можеше да увърта дълго. Затова веднъж се върна с покупка от месарски магазин. Удряше този деликатес и ставаше по-суров от суровото месо, удряше терапевтично, терапията не му помогна. Отстрани приличаше на усърден стопанин, който приготвя зимнина. Например сушеница, и тя става най-добра над дим от тлеещ огън. Държеше месото далече от котките и от баба, докато то изсъхна достатъчно и заприлича на труп на гърда.

Издълбаха малка дупка, близо до гроба на кучето Караман. Положиха хербария, заровиха дупката. Нямаше ритуалност. За баба беше важно да се събере с всичките си части, вярваше, че не може да си отиде от този свят, ако нещо от тялото ѝ го няма. За дядо беше важно да изпълни последното ѝ желание да е цяла.

Надживя гърдата си с осем години.

Много си говорихме през това време. Опитвахме да се държим все едно нищо не се е случило. Това е камуфлажна маскировка в разговора. И въпреки това дегизировката се разкъсваше всеки път: внезапно питане дали си спомням песента за отрязаната глава на партизанката Вела Пеева, дали дядо не ѝ е донесъл чужда гърда и сега друга жена да си я търси някъде, за пореден път да я погледна внимателно – как в лявата си половина е с тяло на момиче, в дясната е грохнала старица. И разговорите ни ставаха такива – в лявата им половина имаше ехо, съпътствано от дясна тишина.

Не ходеше изобщо до мястото, където погреба гърдата си. Като всички запустели гробове и този бързо обрасна със саморасляци. Веднъж ми каза как цял живот е внимавала с градината – от сутрин до вечер се е трудила да няма плевели, защото плевелите са рака на градината, обхващат бързо полезните растения и ги убиват. И как е трябвало и за здравето си да се грижи като за градина. Да бъда добър градинар ми каза.

Понякога се питам беше ли честно да премълчим какво сме заровили в земята. Гледах репортаж за двама братовчеди, опитали се да манипулират системата на тотализатора така че попълнените от тях числа да се синхронизират с печелившите. Но забравили, че печалбата се удостоверява с наличието на всички отрязъци от фиша. Казах си – дядо е добър престъпник: така подмени отрязъците от баба, че тя се почувства спечелила насред най-голямата си загуба. И това не е оптимистична поука.

Не обичам оптимистичните теории, особено лигавите им шаблони за наполовина пълната чаша. Сигурно защото съм виждала какво е наполовина празна чашка от сутиен.

Празните сутиени вкъщи са археологическа находка от отдавна пресъхнал Млечен път. Другаде са свидетелства от меко приземяване в майчинството, знамената на капитулиралото детство. Но всички празни сутиени са тъжни: нещо си е тръгнало, някой го е последвал. И все още не е измислена заместващата подплънка в сърцето, която да изравни загубите, така че да са наполовина пълни.

Някакво странно растение сега си пробива път, близо до мястото, където заровихме гнилото месо. Ако го харесам, ще го кръстя бабино успокойниче.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: