Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Не се препоръчва за деца

31.01.2018 2

Дебютът на Иван Атанасов е вече по книжарниците

 Иван Атанасов (р. 1979) е завършил английска филология в пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и е работил близо две десетилетия като преводач, рецензент и редактор за различни издателства. Има три  номинации за художествен превод – две за наградата „Пловдив“ и една за наградата „Кръстан Дянков“, – а през 2012 г. печели наградата на блогърското жури на „Книга за теб“ за превода на „Кървави книги“ от Клайв Баркър. Администратор е на българския форум, посветен на Стивън Кинг и секретар на клуба на авторите на хорър „Lazarus“.

Дебютният сборник на Иван Атанасов включва 24 разказа в жанровете сплетърпънк, хорър, трилър, фантастика и фентъзи, писани през периода 1995–2017 г. 16 от тях са били публикувани в различни вестници, списания и антологии, а останалите 8 излизат за пръв път на хартия. Част от историите са плашещи, ужасяващи и шокиращи, други – гротескни и сюрреалистични, а трети – хумористично-сатирични.

Сборникът не се препоръчва на лица под 18 години.

 

 Марципан

 

Боже, колко обичам марципан! Не, нямам предвид онова недоразумение, което се продаваше по време на комунизма в сини опаковки „Люлин”. Говоря за истински марципан - онази смес от смлени бадеми с пудра захар, която слагат в шоколада. Опитвали сте я, нали? Едновременно горчива и сладка, ужасно е вкусна.

Защо ги убих? Търпение, г-н инспектор, и до там ще стигна. Всичко ще разберете, само кажете на тази маймуна да не ме стиска толкова силно, причинява ми болка.

Мисля, че всичко започна с марципановите бонбони на доктор Павлов. Да, психиатърът, при когото ме водеха два пъти седмично, откакто установиха, че имам наследствена шизофрения. Смешна болест, нали? Уж си здрав, а главата не те слуша...

Знаете ли, че има над 300 вида фобии? Моята беше лейкофобия – страничен резултат от шизофренията. Изпитвах неистов страх от всичко бяло. Достатъчно беше да зърна снежинка или люспа от пърхот и получавах сърцебиене, обливах се в пот и се разтрепервах, започваше да ми се вие свят... Направо ми причерняваше.

До деня, в който доктор Павлов ме стисна за носа и ми навря в устата онзи бял марципанов бонбон.

Тарантула да беше, нямаше така да се уплаша. Изпищях и понечих да се дръпна, но каишите ме държаха здраво за стола. Мятах се, крещях, помъчих се да го ухапя – напразно. Натъпка го вътре и ме стисна за челюстта, така и не успях да го изплюя.

А голям беше, да му се невиди и бонбонът! Опитах да го преглътна, но щях да се задавя. Затова го сдъвках... и устата ми се изпълни с най-прекрасната сладост, която някога бях вкусвал. Беше кьонигсбергски марципан – най-хубавият! И любекският е хубав, но този е просто убийствен.

Пет минути по-късно, вече развързан, гребях с шепи от бонбониерата. Тъпчех се като невидял, а от лейкофобията ми нямаше и помен.

Знаете ли, че навремето само аристократите са похапвали марципан? През Средните векове захарта е била скъпа, а марципанът - лукс. И до днес се спори кой пръв е измислил тази амброзия. Едни твърдят, че са персите, други китайците, а трети – испанците. Който и да го е измислил, г-н инспекторе, бих искал да му стисна ръката. Откакто проядох марципан, станах нов човек и преоткрих красотата на белия цвят. Накарах баща ми да боядиса стените на къщата в бяло, да изхвърли старите мебели и да купи бели. Започнах да се обличам в бяло и да слагам в кафето си мляко.

Да, сега любимият ми сезон е зимата. Тогава излизам и тръгвам по белите улици с марципан в ръка, а хората ми се усмихват и всичко е едно такова бяло. Мислех и днес да се поразходя, но когато станах... Да, спомням си отлично, беше малко след десет, защото обичам да си поспивам до късно. Влязох в кухнята, като се облизвах при мисълта за плодовете от френски марципан, които бях заръчал да ми купят. Ягоди, череши и праскови - отвън червени и оранжеви, а отвътре бели и вкусни.

Знаете ли, че френският марципан се прави от бланширани бадеми със захарен сироп? И аз не знаех...

Влязох в кухнята и те бяха там – майка ми и баща ми. Закусваха палачинки, приказваха и се смееха... Но щом ме видяха, млъкнаха и посърнаха.

Питате защо ги убих? А да ви се намира марципан? Така си и мислех.

Е, на тях също не им се намираше. Бяха забравили да купят.

Сърцето ми се разтуптя, облях се в пот и се разтреперих, зави ми се свят, причерня ми...

Исках още марципан, нали разбирате. Копнеех неистово да вкуся отново горчивата сладост. Да я захапя и да усетя как полепва по зъбите ми. Да дъвча белия марципан и да го смуча, а той да се топи в устата ми.

Залитнах напред и две бели ръце ме подпряха.

Тогава захапах баща ми за пръста. За малкия пръст. Малко жилав беше този марципан, с лек бакърен привкус. Все едно дъвчех шоколадово блокче ведно със станиола.

Не, не се мръщете така, беше изненадващо вкусен! Почти като истински, честна дума.

Баща ми взе да пищи, но аз продължих да дъвча. Той се дърпаше, разбира се, затова се наложи да го ударя два пъти по главата със стола. Падна на пода, но не спря да крещи, докато не му отхапах езика.

И майка ми пищеше, о, да. Виеше като марципаново банши с марципановата си уста, скубеше марципановите си коси и кършеше марципанови ръце.

Сграбчих я за косата, отметнах главата й назад и загризах бялата й шия. Май нацелих някаква вена, защото от дупката изригна същински гейзер от захарен сироп. Тя се свлече на пода, а от гърлото й продължи да пръска. Пропълзях над нея с отворена уста и взех да гълтам жадно горещата лепкава струя.

Когато нахлуха съседите, тъкмо разкъсвах белите й гърди.

Останалото ви е известно.

Значи нямате марципан, господин инспекторе?

Лошо, много лошо. Защото забравихте да ми сложите белезници, а усещам, че вече ми причернява...

 

***

 

Откъс от дневника на д-р Павлов, намерен след смъртта му:

 

3 април 2012 г.

Остават броени часове до последния ми сеанс с пациента И., 32 г., който има сериозно психично разстройство – не прави разлика между фантазия и реалност, страда от нарушено логично мислене, държи се неадекватно в социални ситуации, има нарушения на съня и затруднения в концентрацията. През повечето време е апатичен и не реагира емоционално на заобикалящата го среда, но понякога става хиперактивен и изпада в необяснима агресия към околните.

След няколко сеанса с И. стигнах до извода, че той страда от недиференцирана шизофрения, най-вероятно наследствена (в рода му има два случая, съответно на кататонна и параноидна шизофрения). Открих също така, че И. има натрапчива фобия към белия цвят, която вероятно се е появила в ранното му детство (като малък е бил нахапан жестоко от бялото хъски на съседите). Интересното е, че след този инцидент пациентът не е развил страх към кучета, а към всичко бяло.

Във всеки случай смятам да се възползвам от фобията му – ще го хипнотизирам и ще го накарам да изяде един от любимите ми бели марципанови бонбони (от кьонигсбергски марципан – най-хубавият! И любекският е хубав, но този е просто убийствен.) Щом вкуси веднъж от горчивата сладост, той, разбира се, ще забрави моментално за глупавата си лейкофобия (та нима има по-красив цвят от белия?). Тогава ще му внуша, че е луд по марципана като мен и че се намира в стаята за разпити на полицейското управление, защото е убил и изял родителите си.

Това, разбира се, ще го разстрои ужасно, защото И. храни дълбока любов към родителите си. Мисълта, че ги е убил, ще съсипе психиката му, която и без това е доста лабилна. От главата му ще изчезнат и последните наченки на здрав разум и той ще стане като пластелин в ръцете ми. Тогава...

Тогава ще бъде съвсем лесно да го убедя, че е кьонигсбергски марципан и той ще се остави послушно да го изям, както постъпих с жена си. Уви, марципанът ми свършва, а продавачът в сладкарницата каза, че ще зареждат чак в петък...

Питам се само... Като е толково бял отвън, дали ще бъде бял и отвътре? Мария беше червена, но се оказа изненадващо вкусна.

Е, скоро ще разбера.

 

***

 

Заглавия от първите страници на националните всекидневници, 3 - 6 април 2012 г.:

 

„Вълна от жестоки убийства през последните няколко часа”

„Неизвестен вирус превръща хората в гладни за марципан лунатици!”

„Смъртоносен вирус взема хиляди жертви, президентът обявява извънредно положение!”

„Още не е установено как се предава заразата”

„Лекарите са безсилни срещу новия вирус”

„Марципановите зомбита нападат всичко бяло!”

„Ако сте бели, заключете се вкъщи!!!”

...

„Марципанът свърши, сега какво ще ядем?”

 

 

Татко Джеймс

 

Снощи пак го сънувах.

Видях лицето му и се събудих с крясък.

Не знам как го прави, но винаги намира начин да влезе в неспокойния ми сън. Достатъчно е да затворя очи и чувам стъпките му. Скръц, скръц, скръц. Така скрибуцат новите офицерски кубинки, докато крачи по балатума между войнишките легла. Като ръждясалите панти на ковчег.

Скърцането приближава, после спира. До моето легло.

Стискам яростно клепачи и дишам дълбоко. Преструвам се на заспал, но лъчът на фенерчето започва да шари по тялото ми като любопитна змия. Усещам как се гърчи през двата ката завивки и знам, че накрая ще се добере до главата ми. Ще пропълзи по лицето ми и ще го оближе с противния си език.

Тогава ще отворя очи - винаги ги отварям - и ще го видя надвесен над мен.

Татко Джеймс. Джейми Вълшебното фенерче. Капитанът, който никога не се разделя с джобния си прожектор.

Представете си образа на един завършен психопат. Ще помогна на въображението ви. Трийсет и две-три годишен мъж. Метър и седемдесет. Строен, симпатичен и чернокос. Съвсем нормален, поне на пръв поглед.

А на втори?

Зад иначе приятната външност на Джейми се криеше самата лудост. Ядосваше се от най-малкото нещо. Бързо губеше контрол над себе си и раздразнението му прерастваше в черна ярост. Тогава спокойното му лице променяше изражението си и се превръщаше в демонична маска. Правилните черти се разкривяваха до неузнаваемост, а стоманеният блясък на сивите му очи можеше да те пореже. В подобни моменти Татко Джеймс заприличваше на същински бог на войната. Отсечените, резки движения на ръцете му описваха сложни фигури във въздуха. Като самурай, размахващ смъртоносен меч. Очите му мятаха светкавици, а иначе тихият му глас се извисяваше до тътена на гръмотевица. И тежко и горко на простосмъртния войник, дръзнал да предизвика гнева му. Следващият половин час му се виждаше цяла вечност.

Знаете ли как изглежда войнишкият ад? Като половинчасова тактика с прибежки и припълзявания. По плаца, с нахлупен противогаз. Имаш чувството, че сърцето ти ще изскочи навън. Че белите ти дробове ще се пръснат. Че коленeтe ти ще се раздробят, а кожата ти ще остане по грубия асфалт. Гърчиш се като червей в краката на Татко Джеймс, за да му доставиш удоволствие. Бориш се за всяка глътка въздух с отворена по рибешки уста. Изхвръкнали от напрежение, очите ти подскачат френетично. А в съзнанието ти проблясва една-единствена мисъл - кога този шибан педал ще каже „отбой”.

 

* * *

 

Демонът се завърна.

Днес Вълшебното фенерче пак е дежурен по полк.

Черни мисли налегнаха войниците. Хладен ужас скова душите им. Някои се прекръстиха суеверно.

Над поделението се спусна сянка на мрачно очакване.

И ето. Татко Джеймс се появи. Мълчалив. Заплашителен. Загърнат в непроницаемия плащ на собствената си лудост. Дребната му фигура се изправи пред строя. И внезапно взе да се извисява, докато злокобното й присъствие не завладя всички. Тогава плиснаха командите. Стоманеният му глас заплющя във въздуха като бич. Войниците се свиха, после се втурнаха да изпълняват, сякаш по петите ги гонеше самият дявол.

 

* * *

 

Вече е следобед. Пак съм караул. Небето е оловносиво, натежало от облаци. Смрачава се. Духа леден вятър. Аз съм гол под куртката и треперя като лист. Сигурно ще завали. Въздухът е пълен с електричество, а цветовете са ярки като в анимационен филм.

До вишката, към която крачим с разводача, внезапно пада гръм.

До вишката или върху нея?

Споглеждаме се и изтичваме да проверим. Допреди секунда или две часовият стърчеше горе, а сега - сега го няма никакъв.

Втурвам се по тясната стълба и виждам проснатото тяло.

Не е било светкавица. Горната половина на главата му липсва (боже, колко кръв и не спира да шурти), а върху подгизналия дъсчен под се търкаля гилза.

Слизам бавно на земята. Краката ми треперят, вие ми се свят.

- Какво става? - пита трескаво разводачът. - Да не би...

Отварям уста, но от гърлото ми излиза само мучене.

- Кажи де - раздрусва ме той. После вижда тъмните капки, които падат от вишката и пребледнява.

Кап-кап, кап, кап-кап - барабанят те зловещата си мелодия по сухата пръст и неусетно се превръщат в тънки струйки, а аз се превивам и започвам да повръщам.

 

* * *

 

На следващия ден разводачът се обеси. Така и не научих първото му име. Беше ефрейтор и му оставаше месец-месец и половина служба.

Пет седмици по-късно едно момче глътна запалка; надяваше се да го пуснат в отпуск. Оперираха го, но раната гангреняса.

До края на годината се споминаха още трима войници. Двама умряха от пневмония, след като Джейми ни държа близо час мокри на плаца (беше минус 20), а третият получи инфаркт, докато тичаше с нахлупен противогаз в разгара на юли.

Никой не подведе под отговорност Татко Джеймс и той продължи да вилнее.

Вече бяхме сигурни, че е демон.

Войниците намаляваха прогресивно, а гарваните в поделението се увеличаваха. Накрая станаха толкова много, че дърветата почерняха и заприличаха на прегърбени вдовици.

Едно момче направи опит да прескочи стената. Застреляха го и хвърлиха тялото му на сметището. За два дни гарваните го оглозгаха до кокал - сякаш нямаха клюнове, а кучешки зъби.

Сутрин плачехме, а нощем сънувахме кошмари. Сънувахме, че Татко Джеймс крачи между леглата - скръц, скръц, скръц.

И се молехме да не се събудим. Защото знаехме:

Отвориш ли очи, докато ближе лицето ти с вълшебното си фенерче, със сигурност ще умреш.

 

 

Бзззз

 

- Удобно ли ви е върху кушетката? – попита д-р Уилсън, докато включваше касетофона.

Пациентът кимна. Беше дребен, болезнено слаб мъж с прошарена коса, който изглеждаше като малко дете край двуметровия психиатър. Но крехката му външност беше измамна, разбира се. Докторът знаеше на какво са способни подобни дребосъци, когато им дойде музата, затова се бе погрижил полицаите да вържат добре г-н Бойл, преди да излязат от стаята.

- Да започваме тогава – каза Уилсън, като остави папката и скръсти ръце върху бюрото.

- Може ли да спрем касетофона? – прошепна умолително дребосъкът. – Това тракане направо ме побърква.

Психиатърът повдигна вежди, после отбеляза нещо в папката и поклати глава.

- Съжалявам, но разговорът трябва да бъде записан. Такава е процедурата. – Всъщност сесията се записваше от дигиталната камера над вратата, а касетофонът имаше друга функция, но пациентът нямаше как да знае това. – Значи тракането ви смущава?

- Да – кимна бледото лице върху кушетката и преглътна мъчително. – Чувам го като картечни откоси.

- Картечни откоси?

- Имам много остър слух, далеч по-остър от нормалния.

- Затова ли шепнете постоянно, г-н Бойл?

- Да... Вече обясних на полицаите.

- Обяснете и на мен.

- Ами.. Звукът е трептенето на материята, което възприемаме чрез слуха. Честотата на звука се определя от броя на трептенията в секунда. Измерва се в херци като всички други честоти. Интервалът на честотите, които човек може да възприеме като тонове, е между 20 херца и 20 килохерца. Ако звукът е с по-малка или по-голяма честота, е недоловим за човешкото ухо. Само определени животни като кучетата, делфините и прилепите...

- Но вие ги чувате? Искате да кажете, че чувате дори инфразвуците и ултразвуците?

- Точно така – усмихна се измъчено пациентът. – Е, някои от тях, не всичките. Но слухът ми е толкова силен, че ако за вас тракането на касетофона звучи като шепот, за мен е като трясъка на картечница или пневматичен чук. А думите, които изговаряте с най-спокоен тон, кънтят в ушите ми като крясъци по микрофон.

- Интересно. Много интересно. – Докторът записа още нещо в папката. – Добре, тогава и аз ще шептя.

Дребосъкът кимна благодарно.

- А ако повиша глас? Ако започна да викам?

- Ще ми причините физическа болка. Нищо чудно дори да ми спукате тъпанчетата. Крясъците ви ще бъдат като рев на ракетен двигател.

- Разбирам. – Уилсън потърка замислено долната си устна. – И откога сте в това... хм, състояние?

- Винаги съм имал много остър слух, но последните месеци нещата рязко се влошиха. Започнах да чувам звуци, които преди и аз не долавях. Знаете ли, че хлебарките разговарят помежду си? Не комуникират само с феромони, а издават и съвсем тихи звуци. Сигурно потриват крака като щурците, не знам. Но е ужасно, просто ужасно. Все едно някой цъка с нокти. Представете си как лежите нощем в леглото и се мъчите да заспите, а малките гадини пъплят в мрака около вас, пъплят, цъкат и скрибуцат на противния си език. И вие ги чувате така ясно, както чувате сега гласа ми... и аха-аха да разберете какво каз...

Г-н Бойл млъкна и потръпна, а лицето му се изкриви от погнуса.

- Май не обичате особено хлебарките – отбеляза д-р Уилсън, след като записа още нещо в папката.

- Че кой ги обича? Отвратителни създания. Гнусни и мръсни. Знаете ли, че пренасят над 45 вида болести? Дизентерия, холера, салмонелоза, хепатит А, коремен тиф...

- Затова ли се преместихте да живеете в къща извън града? За да избягате от хлебарките?

- Какво? Не, не. Е, отчасти. Но хлебарките не бяха най-големият ми проблем. Трябваше да се махна от града, защото не издържах на целия този шум. Колите, хората, джиесемите... Да не говорим за проклетите ремонти. Всеки път, когато някой съсед си пуснеше бормашината, имах чувството, че пробива дупка в собствената ми глава. Принудих се да ходя с тапи в ушите. Отначало това помагаше, но после... – Мъжът сви рамене. – После състоянието ми се влоши още.

- Не потърсихте ли медицинска помощ?

- Да не съм луд! Щяха да ме затворят и да ме подложат на безкрайни изследвания. Все пак случаят ми е уникален. Дори правителството щеше да се заинтересува от мен. Представете си колко полезен би бил човек с моя слух за шпионажа и контрашпионажа.

- Така е. – Психиатърът помълча. – А преди състоянието ви да се влоши сте работили като научен изследовател в университета „Рокфелер”?

- Да, по образование съм физик. Работех в Лабораторията по математическа физика към университета. Бях част от екип, опитващ се да създаде математически алгоритъм, който да работи не само със звуци, но и при липсата на такива. Човешкият мозък обработва моментално звуковата информация и тази обработка е много по-точна от съвременните компютърни програми за анализ. Затова се опитвахме да разберем и наподобим принципа му на действие. Накрая осъзнахме, че когато човек определя силата на който и да е тон, го сравнява мислено с тишината. И че трябва да създадем алгоритъм, който да регистрира и областите, в които няма зву...

- Добре, добре, спестете ми научните обяснения. Така или иначе нищо не разбирам. – Докторът отгърна папката на нова страница и прочете написаното там, после вдигна глава. - С каква цел искахте да създадете този алгоритъм?

- Ами, той може да намери приложение в много неща.

- Например?

- При радарите, сонарите, електроенцефалограмите...

- Аха. – Уилсън подръпна долната си устна. – А мислите ли, че състоянието ви се е влошило заради работата по него?

- Възможно е, не знам. Хм. Нищо чудно. Тогава за пръв път осъзнах колко вредни са силните звуци. Знаете ли, че системното излагане на шум нарушава съня и предизвиква различни заболявания на сърцето?

- А тишината стимулира растежа на нови мозъчни клетки?

- Точно така. Стимулира развитието на клетки в хипокампуса и подобрява паметта и общото състояние на мозъка.

- Затова ли напуснахте работа и се преместихте в онази къща? За да намерите абсолютната тишина, която е невъзможна в града?

- Абсолютна тишина, за съжаление, не съществува. Дори в открития Космос има звуци, макар и недоловими за човешкото ухо. Но да, исках да избягам от градските шумове.

- И имаше ли ефект?

- Определено, поне в началото. Пак имаше звуци, птичи песни и прочие, но държах прозорците затворени и се наслаждавах на относителна тишина. За съжаление слухът ми продължи да се изостря, затова се наложи да облепя стените със звукоизолационна вата и да изхвърля всички електроуреди.

- Съпругата ви едва ли е била доволна.

Г-н Бойл сви юмруци. Една дебела вена запулсира на челото му.

- Ами да, не беше особено доволна.

- Но все пак е останала с вас, не ви е напуснала.

- Не.

- Разкажете ми за нея.

- Ами... – Той си пое дълбоко въздух. – Беше чудесна жена...

- Обичахте ли я?

- Аха. Така мисля.

- Тогава защо я убихте?

- Заради шибаното й сърце! – изрева дребосъкът и от устата му се разхвърча слюнка. – Не стига че вечно мърмореше, ами трябваше да слушам и звуците на проклетата й физиология! Всеки орган на човешкото тяло издава характерни за функциите си звуци. Ставите скърцат, течностите се плискат, белите дробове свистят и хриптят. Всяка шибана клетка вибрира на определена чистота. Целият организъм е една проклета филхармония, която изнася денонощно концерти! А сърцето? О, сърцето е просто черешката на тортата! – Той извъртя рязко глава към психиатъра и му показа бялото на очите си. – Мислите, че съм луд? Да, да, не отричайте! Виждам как ме гледате! Мислите ме за луд като шибаните полицаи! Само че не знаете какво е да имаш слух като моя. Не знаете какво е да слушаш ден след ден адското бумтене не на едно, а на две – две сърца в една звукоизолирана къща! И да се мъчиш нощем да заспиш на този сатанински шум, на това дяволско БУМ-БУМ-БУМ, сякаш някой забива пирони в мозъка ти с чук! – Бойл оголи зъби и се изплю. – Въпреки това нямаше да я убия, ако не беше проклетият комар! Знаете ли, че комарите пренасят редица опасни болести като малария, жълта треска и зика? Знаете ли?

- Знам.

- А Хедър беше пуснала в спалнята един! Била отворила прозореца само за малко, защото й било горещо! Само за малко! Въпреки че съм й казвал десетки пъти да не отваря проклетите прозорци, докато не сложа мрежи! И този комар, това дяволско изчадие, взе да бръмчи около мен! Знаете ли каква е силата на жуженето на един комар? Само 40 децибела, малко повече от силата на човешки шепот. А знаете ли как звучи това БЗЗЗЗ за мен? Като къртене на бетон! Като свирене на тромпет! Може ли да заспи човек, ако някой надува до ухото му тромпет? И не просто тромпет, а пълен със зарази тромпет! Може ли? Кажете ми!

Психиатърът поклати глава.

- Не може.

- Значи разбирате защо убих Хедър. Разбирате защо я удуших.

- Опасявам се, че не разбирам.

- Заради проклетото й сърце! – изкрещя Бойл. – Удуших я, защото проклетото БУМ-БУМ ми пречеше да чуя къде е комарът! Шумът от туптенето на едно сърце е силен почти колкото жуженето на комар! А в онази стая туптяха две сърца! Бумтяха два барабана! Как да чуя ясно тромпета, когато гърмят не един, а два барабана? Как да убия проклетия комар, когато не мога да го видя, нито да разбера къде жужи? КАК?

 

* * *

 

- Е? Какво мислите? – попита инспекторът, когато полицаите изведоха буйстващия, крещящ мъж от стаята.

Д-р Уилсън избърса очила, после ги постави отново на носа си.

- Остра фобия от насекоми и болести, тинитус, шизофрения. Възможно е да има и множествена склероза.

- С други думи няма хипер остър слух, както твърди?

- Има шум в ушите и чува въображаеми звуци.

- Така си и мислех. – Инспекторът стана от кушетката. – Е, аз ще тръгвам.

- И аз.

Психиатърът взе папката и се насочи към вратата.

- А касетата? – спря го полицаят. – Няма ли да изключите касетофона?

- О, той е изключен.

- Но копчето за запис...

- Касетофонът е развален – каза Уилсън с усмивка. - Все се каня да купя нов и все забравям.

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  31.01.2018 22:34 | #2

Заразителен текст! Четивен и аналитичен - на добър път на дебютанта. Запомних името! Мариана Тодорова

Анонимен  31.01.2018 16:03 | #1

Последният разказ е сред най-добрите му‚ много любим!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: