Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Изгубени вещи

24.01.2018 2

Намерени от Алберт Бенбасат

 

ИЗГУБЕНИ ВЕЩИ

Алберт Бенбасат

 1. СЧУПЕНО ПЕРО

 - Михаиле, ти защо не пишеш? – пита учителката.

- Счупи ми се писецът, другарко.

Михаил, или Мишо, Мишката, Мишока, Плъха и т.н. сам си е счупил писеца, за да не пише. Не е учил, не знае задачите и е измислил начин да се отърве от контролното.

Счупването става лесно. Опираш върху чина перодръжката откъм писеца (ъгълът не по-голям от 45 градуса), натискаш здраво, от усилието поне половината острие отхвръква. Готов си.

- Някой да му даде писец! – обръща се към класа учителката.

Зад гърба на другарката Мишо се кокорчи, сочи с юмрук зъбите си, ще рече – да не сте посмели!

Трийсетте третокласници се снишават. Звучи метално скърцане по разчертана хартия.

- Кой ще му даде писец на тоя готованин? – Търпението на учителката, както и минутите от часа, клонят към изчерпване.

Зубрачката Звезделина извършва предателството. Тя седи на първия чин, аз по средата, а Мишката на последния. Писецът минава от ръка на ръка, стига и до мен.

Забивам нос в тетрадката. Мишо ми е приятел, от прозореца ни се вижда техният прозорец. Когато искаме да общуваме, подсвиркваме си. Сигналът си е само наш.

Няма да предам писеца нататък, няма да предам приятеля си.

Защо сме приятели е необяснимо като живота. Той е слабичък, аз заоблен, той е буен, аз кротък, той е здрав, аз болнав.

Мишо обича да приказва, но заеква. Изговорено от него, онова изречение, с което излъга другарката за писеца, е пет пъти по-дълго, отколкото съм го написал. Макар да не заеквам, говоренето не ми е силата.

Приликата между двама ни е, че притежаваме буйни къдрави коси. Подстригват ни обаче. Закон.           

Онзи ден по пътя към училище ме пресрещнаха две момчета от „б” клас. „Ей, дебел, какво носиш?” – пита първият.

Носех си в ръка мастилницата, за да не ми се разлее в куфарчето. Тия кафяви картонени куфарчета, умален модел на голям куфар (вкъщи им викаха изселнически), нямаха преградки, блъскаш вътре учебници, тетрадки, буташ и мастилницата, а тя вземе да се разсипе и да ти олее всичко. Отваряш си в клас куфарчето, а там едно малко черноморие.

С мастилница в ръка крачех аз, а онзи от „б” клас ми я взе. Помислих, че ще я метне, стъпче, въобще счупи, но той я изля върху шапката ми (баба не ми позволяваше да излизам без шапка през зимата).

Резултатът от акцията предизвика смут у мен и кикот у двамата. Усещах, че лошото тепърва предстои. Но за кратко – чу се позната свирка, изотзад тичешком изскочи Мишо, Мишката, Михаил, Мишока, Плъха и пр.

Моят къдрав приятел просто ги наби. И двамата. После ми помогна да си сваля шапката. „Ще кажеш, че си я загубил!” – посъветва ме той. Искаше наставлението да е кратко, но не му се получи.     

- Дай си перодръжката, Михаиле – нарежда другарката, която е грабнала писеца и желае лично да го постави на съответното място в дървеното тяло.

Мишката няма как да счупи и втория писец, няма как да реши и задачите.

През междучасието Звезделина, подмазвачката и зубрачката, ще бъде набита.

 

- Дядо, какво е това? – пита Ани, моята внучка, човъркайки по бюрото ми.

- Казва се перодръжка, дядо. Така пишехме, когато бях голям колкото тебе. Ето, има си писец. Нарича се още перо. Нали се сещаш: перо – перодръжка.

- А това? – сочи любопитното дете.

- Това е мастилница. Тука топиш перодръжката – показвам аз. – Пишеш, пишеш, а като изсъхне писецът, пак топиш.

Ани бърка с пръстче в мастилницата, уверява се, че е празна и остава леко разочарована.

- Трябваше да пишем красиво – добавям, – тънко и дебело. Учехме краснопис. Когато пишеш буквата „Л” примерно, предната луличка трябва да е тънка, а задното ченгелче – дебело. Имах една съученичка, Звезделина, тя беше отличничка по краснопис.

- А ти? – Ани очаква положителен отговор.

- Аз не.

- Сигурно защото е трудно, нали дядо?

Сега как да кажа на детето, че Мишо, Мишката, Михаил, Мишока, Плъха и пр. не беше приятел с отличници.

 

2. КУКУВИЦА

 

Колко пъти се заричаше да не минава покрай тая сергия на „Солунска”. Щеше пак да я заобиколи и да свие към кафенето на „Ангел Кънчев”, но зоркото око на антикваря го беше фиксирало:

- Професоре, ела да видиш нещо?

Не беше професор, стигна до доцент, преди да го пенсионират.

- Какво да гледам? – приближи той и пое протегнатата ръка. – Знаеш, че не купувам вече.

 Антикварите го познаваха. Събираше стари книги и по-рядко някоя пощенска картичка, фотография, ножче за разрязване на хартия и други ненужни неща.

Приключи. Нямаше къде да ги държи.  По-миналата година продаде апартамента, а парите раздели между сина и дъщерята. Остави си само колкото да плати първите вноски за старческия дом. Така нямаше да се карат след смъртта му.

Библиотеката и архивите подари на Академията, написаха му благодарствено писмо, но кашоните си останаха непипнати в едно мазе. Запази си само два куфара с книги, за да има с какво да се залисва. Задели и три папки с недовършени ръкописи, въпреки че едва ли щеше да ги погледне някога.

- Професоре, тая книга е уникат, разгледай я.

Търговецът му подаде томче в кожена подвързия, от пръв поглед личеше, че е поне на 150 години. Искаше за нея 150 лева, по лев на година, но щеше да падне до 100 – сигурен беше.

С жена си се разведе. После я погреба. Ти си женен за книгите си, казваше тя. Книгите са твоето семейство. Права беше. Вие, колега, повече четете, отколкото пишете. Тази крилата фраза произнесе шефът на катедрата. Така никога няма да се хабилитирате за професор. И той беше прав.

- Професоре, ще я купиш ли? – антикварят, който на облекло беше беден, а на пари не, го гледаше хитро.

- Няма. – натърти той. – Спрял съм да купувам, знаеш. Живея в старчески дом.

Тогава видя закачения на уличното дърво часовник. Висеше точно над сергията. Съветски социалистически стенен модел от началото на 60-те години. С кукувичка.

- Работи – каза антикварят, който следеше погледа му.  – Само му  няма топузчетата.

Знаеше как работят тия часовници. Навиват се не с ключе, а със синдижирчета, на които се окачват метални топузчета. Дърпаш синджира, топузчето се качва нагоре, от тежестта му се задвижва механизмът. Топузчето полека слиза, след което дръпваш пак и то се издига. И така – до края на времето.

Тежестите са две, втората е за кукувичката, която живее зад вратичка. Разпява се на всеки половин час, а кръглия отмерва с толкова кукания, колкото сочат стрелките.

- Защо казваш, че работи, като не работи. – каза почти ядосано.

Антикварят взе да разсъждава, че на часовника всичко си му е в ред. Изтъкна, че понеже е антика, ако ги имаше топузчетата, щял да му вземе 130 лева. Сега му иска само 13. Свали часовника от дървото, отвори капака отзад и му показа машината; тя наистина изглеждаше цяла, даже лъскава. Но пък кукувичката бе болна, направо клюмаше из вратичката.

 

Помнеше как в шести клас си намираше поводи да посещава дома на съученичката си Зарница. Най-често й искаше учебника по география, защото неговият изчезнал; бил на чина, но след часа по физическо не си го намерил.

Зарница си стоеше сама вкъщи, но не го канеше вътре. Подаваше му учебника през вратата, разменяха две-три изречения, време, през което и двамата гледаха надолу, после си отиваше.

Докато веднъж Зарница не му каза:

- Влез да чуеш кукувичката.

 Намери се в полутъмно подобие на антре, затрупано с разни връхни дрехи и дузина чифта обувки по пода. Часовникът висеше вдясно от входната врата.

- Седни тука. – момичето му посочи едно шкафче, което трябваше да служи за прибиране на разпилените обувки, но в случая изпълняваше друга функция. Отгоре му имаше място и за двамата.

- Сега слушай. – тайнствено изрече Зарница.

В тъмнината той чу механично шумолене. Почти не видя как излезе кукувичката, но пък прозвучаха точно дванайсет странни изкуквания, също механични. Вратичката щракна, затвори се.

- Всеки ден, в дванайсет без пет сядам тука. – прошепна Зарница. – И чакам кукувичката.

Беше хванала ръката му, но бързо я пусна.

 

 

 

Познаваше една часовникарка, на години около неговите, винаги свежо усмихната. Ателието й в близост до предишния му дом приличаше на птича клетка, но поправяше всякакви часовници.

Жената моментално разпозна модела, даже определи годината на производство и докато обясняваше, от извивката на устните й лъхаше на детство.

- Ще ми трябва време – каза му, – за да намеря такива топузчета, но ще стане. Ще излекувам и кукувичката. – смееше се часовникарката.

- Няма за къде да бързам – позасмя се той на свой ред, след което се заинтересува колко ще струва.

Цената беше прилична, можеше да задели от пенсията.  

 

Съквартирантът му в старческия дом, болен от диабет и трудно подвижен, отлепи очи от сериала по телевизията и проследи как си търси чука, изработен още в седми клас по трудово обучение. Инструментът не се получи по стандарта, писаха му четворка, но и досега вършеше работа.

Отне му половин час, докато закове пирона, размотае верижките, окачи махалото и топузчетата. Нагласи машината високо над леглото си, за да могат синджирчетата да висят свободно, спазвайки указанията на часовникарката.

Междувременно наближи дванайсет, той оправи стрелките, седна на нощното шкафче и чу познатото механично шумолене.

Кукувичката изскочи и се разпя. – Тая няма да я бъде!

Гласът бе на съквартиранта му. Друг в стаята нямаше, макар че силно му се искаше.

– Веднага да махаш тая дивотия оттук! – продължи онзи. – Луд ли си? Цяла нощ да не спя заради твоята кукувица! 

Опита се да възрази, каза, че той също не спи заради неговия телевизор; че кукувичката може да кука, но може и да не кука. Откачи едното топузче, за да демонстрира как става това.

- Ще извикам управителя! – заплаши диабетикът.

Не му се ядоса, разбираше го. Човекът и без друго будуваше до зори пред телевизора. Предстоеше му ампутация на десния крак, който гангренясваше. Свали часовника от стената и го прибра в кутия за обувки. 

Домакинът на старческия дом го уважаваше и му даде стълба. Нарами я, с другата ръка прегърна кутията за обувки и излезе в градината отпред.

Дървото си го бе набелязал предварително, виждаше се от прозореца на стаята му. Възрастно дърво, широката му корона пазеше от дъжд и сняг.

Качи се на стълбата, закова пирона и извърши познатите действия, спазвайки указанията на часовникарката. По едно време се улови, че говори на кукувичката: „Тук, в природна среда, ще се чувстваш добре.”

Приключи точно в дванайсет без пет и слезе. Седна на отсрещната почупена пейка и зачака.

Заедно с познатото механично шумолене дойде човешки глас.

Не беше гласът, който той искаше. – Пълна кукувица! – каза гласът.

От прозореца на неговата стая се беше провесил и се смееше съквартирантът му.

 

3. ЮТИЯ НА ВЪГЛИЩА

 

Притежавам две такива ютии – мъжка и женска. Но не живеят заедно.

Няма да казвам как съм ги придобил, стига съм ви занимавал с антиквари, вехтошари,  клошари и прочее.

Когато за пръв и последен път видях, млади приятели, как действа ютията на въглища, беше може би преди 60 години. Баба Рашел (моята баба) си гладеше с нея робата, както и два чаршафа, горен и долен – поовехтели, ала от чист памук.

Баба Рашел обитаваше едно таванче над кино „Петър Берон”, голямо кино за онуй време, а таванчето толкова миниатюрно, че и за моите 5–6-годишни габарити изглеждаше като куклен дом.

За таваните мога да ви разказвам с дни, понеже приятелят ми Мишо приспособи техния за любовни нужди и оттам минахме всички, които завъртахме някое гадже в следпубертетна възраст. Мишовото нямаше капандура, за разлика от бабиното таванче, но иначе бе обзаведено с необходимия минимум инвентар за целите, на които служеше.

Гладеше си баба робата, аз зяпах ютията за въглища, която бълваше пара като локомотив. Локомотив бях виждал, даже се бяхме возили на влак до Варна с брат ми Йосиф, за да станем целите в сажди, досущ огняроинтелигенти. С ютията на въглища и гладенето на робата се запознавах сега.

Не знаете какво е роба? Робата е всекидневната рокля на една уважаваща себе си възрастна жена. Също и забрадката. Тя няма религиозни функции, не я бъркайте с днешните реалности. Връзваше се за приличие и прибавяше шик към тоалета на зрялата жена.

На фона на таванчето ръстът на ютията изглеждаше катедрален. Щеше ми се да разгледам по-отблизо този димящ монумент, но баба ме отказа с думите: „Не, майко, недей. Ще се опариш!” И прибави: „Да не ми дава Господ!” Последното Рашел го изрече на шпаньолски („Ки но ми де ел дьо!”), познат израз, който ми звучеше като една дума („киномиделдьо”).

Чугуненото чудовище наистина плашеше. Съдържаше в търбуха си горящи въглени, взети с лопатката направо от пернишката печка на Рашел. Парата излизаше от отвърстия, разположени от двете страни на корпуса, отзад пък имаше отдушник, който отваряш и затваряш, за да регулираш температурата.

Рашел стискаше извитата дървена дръжка и танцуваше върху робата с ловкостта на нестинарка. За по-голяма гладкост баба оросяваше с вода от порцеланов кастрон. Гладивото цвъртеше от удоволствие, добавяше още пара и бабиното таванче замирисваше на препечен бархетен въздух.

Мъжката ютия на въглища дойде като подарък вкъщи преди има-няма 25 години. Установи се върху стърчащата част на един от отоплителните ни радиатори и си стоеше там кротко и достолепно – черен чугун върху бял. Езичето, с което се затваря капакът й, изобразява глава на древен войн, с шлем и героично излъчване. Ако имаш в ръце такъв боздуган, треперете крадци!

Женската се появи преди седмица. Очевидно бе живяла охолно, прекарвайки неопределено количество време на полица в някое ретро гурме заведение, редом с дървен бърдук или дудук. Яли си суджука хората и си пили ичкията, а ютията се кипрела над главите им в цялото си великолепие. След туй в съдбата й настъпили необратими промени.

Откъде знам ли? Просто си личеше: десният й профил бе майсторски изрисуван с тънка четчица и разноцветни блажни бои. Бих нарекъл орнаментите „стилизирани фолклорни мотиви с флорален характер”, но не съм сигурен дали съм точен. Ще питам изкуствоведите. Гиздава, суетна, малко нещо миньонче, новата ми ютия на въглища бих сравнил с писаните каруци на Сали Яшар, може и с креватната живопис (пак от Йовково време), все красоти, които са се пренесли от народния бит в градския антиквариат, а оттам в кръчмарския бранш.

Моята женска ютия на въглища може и от родината на Алексис Зорбас да е дошла. Първо е заминала на гурбет там, сетне се е завърнала у дома. Нещо в шарката с блажни бои по корпуса й (искам да кажа флоралните мотиви), което не е баш българско, ми подшушваше за скитническата нейна одисея. В края на миналия век се развихри из селата кампания по изкупуването на стара посуда, земеделски инструментариум и подови настилки, които хората даваха на безценица, търговците изнасяха в съседни държави, където таверните придобиваха балкански междуетнически колорит. Стомни, ръкатки, гърнета, гювечи, хаванчета, черги, халища, котленски килими, ютии на въглища и още продукти на народните художествени занаяти пропътуваха стотици километри, за да се съединят с интериорната и кулинарната култура на комшиите. Нищо лично – просто бизнес.

Възможно е женската ютия на въглища да се е преобразила и на саксия. Разтваряш докрай утробата й, пълниш с пръст и садиш например мушкато. Естетика. Мъжката ютия не би се примирила с подобно унижение, което си е живо сексуално издевателство. Ала женската ще го посрещне с ентусиазъм – нежният пол обича цветята. Една ренесансов тип бизнесдама от пернишко, видях го с очите си, бе натуряла из двора на имението си поне дузина ютиени саксии. Ръждясваха необратимо, горките, но стоически понасяха участта си.

 

Още по-практично предназначение за ютията на въглища бе сътворила Василия, издателка с научни амбиции, която си уреди докторска титла. В собствената си книжарница тя изправи по задница два полирани образеца от тия чугунени изделия, разположи ги на оптимално разстояние, а помежду им нареди книги в подвързии от марокен, скъпа работа, само за ценители. Купила ги бе, както се хвалеше, не на бройка, а на метър – според израза на антикваря, който предварително намазал кожата им с боя за обувки и след това лъскал до блясък. Затиснати между ютиите, библиофилските издания образуваха уникална библиотечка, можеш да си фантазираш колкото искаш относно функциите й.

След акта на преместването ни в нов апартамент, когато бях 8-годишен, баба Рашел остана без таванче, аз – без ютия за въглища. От нейната мизерна покъщнина успях да спася шивашката ножица Puma, с която тя разпаряше старите костюми на баща ни и кроеше облекла за мен и брат ми. Дълга е цял лакът и може да среже ламарина даже. У брат ми пък остана шевната машина Singer, отхранила четирите дъщери на баба Рашел след преждевременната смърт на дядо Аврам.

Набавям си аз сега разни вехтории (в т.ч. един часовник с махало и кукувичка), излезли отдавна от употреба. Мъжката и женската ютия на въглища са част от тая колекция.

Колекция ли казах? Не е колекция.

Залюлявам се на махалото и то ме изстрелва сто години назад в моминската стая на Марта. Ето, с тая гиздуша, изписаната ютия на въглища, си глади комбинезона госпожицата – чист креп сатен, – преди да излезе на първа среща. Размечтава се, опарва си пръста, ахка. Туря зехтин, за да й вземе огъня. Черният чугунен войн служи при един левент, подпоручик Караджов, глади си с него мундира, понеже параден пó се харесва на девойките. Залюлявам се пак и се озовавам „по движението”. Подпоручик Караджов крачи напет с надеждата да срещне госпожица Марта, дето завчера му се усмихна в бозаджийница „При Агопян”; той я придружи до вкъщи, ала тя си дръпна ръката, преди да я целуне. Среща я подпоручикът, Марта пристъпя до един чиновник от популярната банка, зализан, костюмиран фукльо. Добър ден. Добър ден. Простете, госпожице, бих желал да ви поканя на соаре във Военния клуб утре подир пладне. Вие какво си позволявате, госпожицата е ангажирана. Ангажирана е, но с мен, господине. Разправят се, повишават глас, госпожица Марта се изчервява. Изневиделица подпоручикът вади браунинга си и надупчва с три куршума чиновника от популярната банка.

 

…Моите две ютии на въглища няма да живеят заедно. Реших го още щом поставих женската на радиатора до мъжката. Бе тясно, притиснаха се една о друга, почти се гушнаха. Дочух да си шушнат нещо.

 – Още от първия ден ще ми изневеряваш, а! – изкрещях.

Бесен бях, хванах чугунения войн за дръжката и го пръждосах в килера.

 – Я, марш! – заповядах му. – Тука ти е мястото, на тъмно.

 

Бел. авт. Според по-добрата ми половина, с която съжителствам откакто се помня, в един апартамент две ютии на въглища стават много. Послушах я, въпреки че познавам един художник, който беше приютил поне двеста. Почина човекът, не от това, разбира се.

Взех соломоновско решение: ще излагам известно време едната ютия на въглища, след което ще я сменям с другата. Сега на радиатора стои женската, писаната, понеже отскоро е вкъщи, а и препатила е в гурбетчийските си години.

 

4. УЛИЧЕН ТЕЛЕФОН

 

Винаги, когато минавам покрай него, си викам: този уличен телефон е последният. И ми се иска да го погаля по ожулената стоманена физиономия, да вдигна слушалката, тежка като гира, и вместо познатото от младостта „ту-тууу, ту-тууу” да чуя… Какво всъщност мога да чуя?

Че не е последният, е ясно. Предпоследният е. Или пред-предпоследният. Останалите първо онемяха, изпотрошиха се, сетне един по един изчезнаха. Не се употребяват, стават за старо желязо, а и тука не е Лондон да пазят като културна ценност червените телефонни кабини, хората да се снимат пред тях с мобилните си устройства, за да си отнесат цветния спомен или да го изпратят на приятелите във фейсбук.

– Имаш ли по две стотинки? – с този въпрос ме посрещаше Павел, щом се видехме.

Вадех всичките си налични монети, той прибавяше своите и ме завеждаше до първия телефонен автомат.

– Да видим сега кое гадже ще забием! – смееше се Павел, а трапчинките на едрите му бузи намигаха щастливо.

            Уличните автомати бяха насъщна необходимост на Павел, заедно с тефтерчето, на което бе записал номерата на потенциалните свалки. Нямаше моята привилегия, наречена домашен телефонен пост. Живееше по квартири, студентски общежития, къде ли не и с кого ли не.

Започваше безкрайното въртене на шайбата. Вариантите бяха следните: не отговаря, няма я, отказ, уклончивост (в смисъл „някой друг път”), дори обидното „досадник”. И най-обезкуражаващото: „Ти не разбра ли, че си имам приятел!” Следваше прекъсване на връзката.

На мен бързо ми писваше, на Павел никога. Упорстваше, убеждаваше, съчиняваше фантастични предложения, самопоканваше ни на гости. Понякога успяваше.

Спирам, не мога да пиша.

В ума ми засменият и бъбрив Павел, телефонист и оптимист по природа, е подменен с легналия в ковчега онемял мъж. Побит в средата, откритият сандък прави тесен скромния провинциален хол. Смълчани, порасналите му деца стъпват по чорапи. Нелепо събут, заставам и аз до приятеля ми, плача си вътрешно, ала иначе съм каталясал от безкрайното пътуване в задушния нечист влак, който е единствената връзка между столицата и този забравен, някога процъфтяващ град.

– Да седнем в кухнята. Искаш ли кафе? – пита ме Гери, дъщеричката на Павел.

Искам, разбира се, пия, без да усещам какво има в чашата. Гери ми долива, черпи ме с някакви бисквити, които омекотявам, гълтайки от течността.

Междувременно си говорим безсмислици: „Напоследък беше добре” (Гери), „Как стана?” (аз), „Изведнъж стана” (Гери), „Не се ли пазеше?” (аз), „Ами не много” (Гери). „А диабетът?” (аз), „След ампутацията на стъпалото не се оплакваше” (Гери).

Под блока се събират приятелите на Павел. Малко са, двама от тях познавам – Художникът Мишока, който отдавна не рисува, и Мечо Иманяря, който отдавна не иманярства. „Пострадах с крака, катастрофирах”, казва Художникът. И добавя: „Едва съм дошъл.” Иманяря се сеща кой съм, твърди, че сме пили и пели заедно с Павел в не знам коя си софийска кръчма, после щели да ни бият, а наскоро бил чел как са ме уволнили от Министерството. „Ама това беше преди 15 години”, възразявам. „Да де, скоро си беше”, потвърждава той.

Приятелят ми обичаше да пее, и на китара подрънкваше. „Ваше благородие, госпожа удача” му беше любимата – от трапчинките на бузите му излизаше.

Идва свещеникът и се качваме при Павел.

Спокоен съм, ще се опитам да продължа.

– Отиваме при рускините – казва Павел след напразните обаждания и изхарчването на всички монети. – Ще занесем едно шише „Столичная”, ще глътнат по две чаши и са готови.

Сумирани, общите ни пари правят точно бутилка водка.

Рускините, две разведени сестри, нямаха домашен телефон, живееха на държавен наем в един национализиран апартамент в самия център на София. Отваря по-малката, Вера, зад гърба й любопитно носле на тригодишно момиченце.

– Ще чакате, Мика си ляга. – недоволно промърморва, пропускайки ни с нежелание. Говори почти без акцент, по красивото й лице личат следи от алкохолни злоупотреби. 

Наталия, по-голямата и по-длъгнеста сестра, шари из необятния хол, почти празен, в средата му разтегателна маса, обградена с тапицирани столове, в ъгъла охлузен бюфет. Всичко е от преди войната с изключение на обитателите.

Пия водка, но не я обичам. Харесвам по-малката сестра (изглежда някак безпомощна), но не искам да правим нищо двамата. Идва ми да се напия, но алкохолът няма да стигне.

С рускините нищо не се получи, въпреки оптимизма на Павел. Детето заспа, сестрите изпиха по-голямата част от бутилката, Наталия рони сълзи, без да ни каже защо – кой може да разбере руската душа. По-малката Вера заяви, че знае за какво сме дошли с водката и че ние („все мужчины!”) само това искаме, а после си зарязваме децата. Първата част от израза ми се стори донякъде справедлива, втората не. Щях неведнъж да ги чувам тия думи, но не допуснах да се сбъдне краят им.  

Наталия по едно време ме прегърна майчински: „Ти хороший – каза, – един таков миленький, но многа маленький за меня.” Истина си беше, макар да не си я признавах.

Разреши ми да я целуна по бузата. Не Наталия – Вера. Това беше.

Уличните телефони притежаваха характер. Понякога те пускаха да говориш без пари, друг път ти гълтаха стотинките, което амбицираше отделни индивиди да ги бият, за да си ги вземат обратно. Пукаха и пращяха, връзката можеше да прекъсне по всяко време и в слушалката да се възцари грозна тишина като на писмения изпит по Висша математика в МЕИ, на който ме бяха късали два пъти, та трябваше да презапиша първи курс. Павел си взе Висшата математика и продължи нататък. Когато той презаписа, аз вече си бях тръгнал от МЕИ-то. Последното има значение, но не за този разказ.

Най-изнервящо ставаше, когато линиите се преплетяха и почнеха паралелните разговори. Случваха се и хумористични недоразумения, избухваха кандърми, даже скандали – „Затвори!”; „Не, ти затвори!”, – но обикновено никой не отстъпваше, даже нарочно пречеше. Изпечен уличен телефонист, Павел тренираше остроумието си.

„Врътни една шайба”, „Ще ти ударя една шайба” – все всекидневни изрази, които изчезнаха заедно с т.нар. аналогови телефони, обществени и домашни. Шайбата, особено нейното въртене, си бе физическо и емоционално преживяване. Обземаше ме понякога чувството, че държа цялото земно кълбо, че го въртя с един пръст.

Тая шайба криеше изненади от различен характер. Случваше се например да спре по средата на очертавания кръг, можеше да чуеш сигнал свободно, преди да си извъртял докрай цифрите, което значеше, че няма да говориш с търсения човек, но се явяваше шанс да се запознаеш с някое момиче (Павел го правеше), да се разговорите, даже да се залюбите. Днешните хора казват „Чукни!” или „Ще ти чукна”, което е равнозначно на „Врътни една шайба”, но сякаш с малко по-различен (сексуален?!) подтекст.

Павел завърши МЕИ и се прибра у дома да инженерства, да лови риба и да гради семейство. Срещахме се горе-долу на три-пет години, а след идването на демокрацията по-рядко, сетне никак. Останаха ни телефонните комуникации, преобразили се постепенно в мобилни.  Както разбирах от тях, демокрацията бе дала възможност на Павел да лови риба на воля. Не се жалваше, както мнозина правеха, изкарвайки се жертви. „Осигурявам с лов прехраната на семейството – смееше се, – като истински древен човек.” И аз чувах трапчинките по едрите му бузи. Веднъж ми препоръча, понеже съм академичен кадър, да изживея нещо с някоя студентка. Май му се искаше той да го изживее.

– Отиде си един рибар! – тържествено произнесе изпит побелял мъж, когато спускаха ковчега. Прозвуча като епитафия.

После се върнахме в разтребения хол. 

– Няма го татко – рече на себе си Гери.

И взе да подрежда с майка си столовете.

Пак минавам покрай последния уличен телефон с олющена кафяво-червена коруба. Никак не прилича на тези, от чиито слушалки Павел сваляше момичетата. Нито има шайба, нито се пускат стотинки, не вика като гугутка, ако изобщо вика нещо. Питам се отново, ако вдигна слушалката, какво ли ще чуя? По-вероятно нищо: нито гласът на мъртвия ми приятел, нито звънливото „ало” на някоя кратко-многократна моя любов, с която не сме си казали най-важното.

След неуспялата телефонна авантюра с Павел отивахме в някоя евтина кръчма – да си пропием стотинките, дето не сме изхарчили за ялови разговори. Каничка червено вино, моля. А за мезе? За мезе – кисело зеле. Защо? Щото нямаме пари за кюфтета на скара. „Вино с кисело зеле”, добро заглавие за разказ. А разговорките, дето стават с пияниците от евтините кръчми, никога не са ялови. От дума на дума можеш да си изядеш боя, но може и да те почерпят едно пиене, че и второ. В „Прага” един спонтанен сътрапезник ни извика по два коняка, за себе си взе четири, преди да поръча пак, реши да се облекчи под масата, но падна и заспа, без да успее да си закопчае дюкяна. Павел му го закопча, дължеше му го.  

Сетих се нещо. На Юлия, млада литераторка и колежка от Факултета, й се роди син. Поотрасна, та го завела в едно ретро кафене, където за интериор висял телефонен автомат от едно време. Момченцето се вторачило в стоманената играчка, не щяло да мръдне; тя го повдигнала, а юнакът – да му се удивиш на силата! – откачил слушалката и тутакси завъртял шайбата: „Ало, ало, кой е там?”

Ще ида и аз в същото това кафене. Страх – не страх ще я вдигна проклетата слушалка на тоя уличен телефон, пък каквото ще да става.

– Имаш ли по две стотинки?

– Кой пита?

– Как кой, гадно лъжливо копеле! На писател ми се правиш, а! Сменил си ми името!

– Е, какво толкова? Смених един светец с друг светец. Танто за танто.

– Да бе. Кажи, че те е шубе просто.

– Шубе ме е.

– А тая работа с рускините изобщо не е така – смее се приятелят ми, – аз ще ти я разкажа.

 

5. ПОЩЕНСКИ КАРТИЧКИ

 

Купих я тая стара картичка от един антиквар, с който често си пием кафето в „Пчелата” на ул. „Ангел Кънчев”. Малко сталинист пада, но няма как да го убедя, че патронът му не е толкова положителен образ. За Хитлер и двамата сме съгласни, че е отрицателен.

Както си седим, дискутирайки важни за обществото въпроси като връзката между цените на цигарите и страшните картинки върху кутиите, човекът бърка в солидната си кожена чанта и вади албум за фотографии.

– Виж това – подава ми той пощенската картичка. – Може да те интересува.

Бързо разбирам, че артефактът е изключителен.

Да отбележа пътьом, че сега никой не използва пощенски карти, поне не във вида, в който някога са употребявани (уби ги прогресът, върху който аз не хвърлям клеймо). Има едни чешити, колекционират картички тематично, в зависимост от изображенията на лицевата им страна. Сюжетите са разнообразни, за особено ценни се смятат изгледите от стара София, но на мен най ми допадат любовно-еротичните, викат им още „кич”.

Не са кич, ретро естетика са, черно-бяла и цветна. Има разни голи или оскъдно облечени каки, влюбени двойки в сластни пози, митологични сцени от нецензурния период на историята, както и още благи неща – например игрива деколтирана девойка върху лъвска кожа, свенлива разхвърляна мома, яхнала расов кон. И т.н. Пропускам безбройните ренесансови репродукции, изобилстващи от разкошна плът, скулптурите на нежни Афродити и Венери, гордите Диани (по една препаска само). Не броя и фаталните жени, които с един поглед ти избождат очите, изсмукват ти кръвчицата, но ти мокрят сънищата.

Благославям мислено съдбата, че Ани, внучката ми, не е попаднала на една старателно крита част от сбирката ми, в която има 5–6 стогодишни фотоса, редки и скъпи, но абсолютно неподходящи за деца. Продавали са ги „под тезгяха” – за мераклии хора от мъжки пол; днес са изменили значението си в културен аспект, дори ги намират за връх на фотографското изкуство.

Обаче сюжетът, който държа в ръцете си, не ми е познат и силно ме интригува. Внимавам да не се издам и питам с привидно безразличие:

– Колко й искаш?

Следва подробно обяснение от сталиниста. То гласи, че плажните морски изгледи отпреди век са по принцип редки, поради което струват повече. Този пък е по-ценен заради фигурите на двете девойчета.

– Добре, де! – прекъсвам го нетърпеливо. – Казвай колко!

Междувременно съм прочел текста на гърба. Фантастичен!

Събеседникът ми погалва с пръсти двете плоски черно-бели Лолити и бави отговора. Възползвам се от колебанието му и натъртвам със задоволство:

– Виж, прегъната е.

Последното означава, че картичката е повредена, което понижава стойността й.

– Добре – продумва примирително той. – Ще ти я дам по-евтино.

Плащам си, прибирам находката и си допивам кафето.

После забравям случката – мога да измисля оправдание, но няма. Любопитната Ани намира картичката в един плик заедно с други от подобен тип, но не толкова занимателни. Издържам стоически на разпита, основното в който е – защо дядо й събира ненужни поръждавели старини.

– Дядо ти е вехтошар – казва баба й на Ани. И с тънка усмивка прибавя: – Еротоман.

 – Еротолог – поправям я аз, тъй като държа на коректната научна терминология.

Ани не знае какво е „еротолог”. Но и не пита, заета е да разглежда картинката. Ето я: 

 

Ани чете текста, ученичка е, забелязва правописните и прочие грешки. Разпитът се проточва чак до часа й за лягане.

Писмовното послание е наистина шедьовър, но като стилистика и грамотност не представлява новост за мен. Така пишеше, лека й пръст, баба ми Рашел. Учила до трето отделение (не казваше дали го е завършила), след което баща й, дядо Исак, казал: „Я баста!” Тоест, стига ти толкова образованост, нали можеш да се подписваш, отсега нататък ще си стоиш вкъщи и ще шеташ. Малко след туй я оженили за дядо Аврам, на когото съм кръстен, въпреки че не съм Аврам.

Текста от гърба на картичката предавам без редакционни поправки:      

Иванчо

Как си и как прекарваш аз съм много добре и моля за тебе. Иванчо изкам да зная едно нещо от тебе да или не защото се научи че си казал на брата ми щялси да додиш за нова година да ни полезниш. Иванчо аз казах на Коле да дойдите на вечер а ти си отказал кажи ми направо всичко аз ще ти разправя всичко как стана с въсиля. Иванчо не изкам да ме оставяш на къхър по-скоро очаквам да не остана на лъжа ти не слушай никого не върши каквото ти каже и то твоя милос както изкаш.

Ще очаквам за отговор

Мара Иванова

Мариика Иванова (поставено отстрани)

Ето и оригиналния вид на писмото: 

 

Естествено, тук става дума за чувства. Интимни, даже любовни, поне от страна на обясняващата се Марийка, а у Иванчо чувствата може само да се предполагат. Но какъв отчайващ контраст между словесен и визуален изказ! Двете моми в пубертетна възраст върху фотото са по бански костюми от началото на ХХ в. (годината на отпечатване е 1906-а, а градът Берлин); те очевидно са от заможни семейства, щом летуват на морския бряг. Изглеждат чаровно с модните си обувчици и кокетни шапки, едното държи нещо като стик или елегантна дръжка на кепче, с което лови нещо си във водата. А текстът – без дата и място, явно картичката е била в плик – говори за бедно селянче, чиято ученост не надвишава трето отделение. Сигурно е купило картичката от града, когато отишло да си набави я тетрадки, я някоя сиромашка дрънкулка за разкрасяване преди Коледа.

Питам се на коя от малките феи се е оприличила Мара (Марийка)? Коя от тях иска да бъде, за да я хареса Иванчо? Марийка бански костюм не е виждала, но й се е щяло да облече дрешката с къси крачоли и къдрички по края. И тъй, сладка, да я види любимият й. Тя море не е знаела какво е, плаж също. Представяла си е обаче как те двамата плуват сред вълните, лодка си е въобразила, с която се отдалечават към залеза.

В музиката това се нарича дисонанс, ала в епистоларната комуникация е било обичаен похват. Чрез образа върху картичката Марийка предава онова, което не е разрешено да изрече с думи и което Иванчо ще разчете като израз на желанията й. 

Хубаво,  ама Лолитите върху изгледа въобще не са подозирали що е туй българско село, какви хубости, каква мизерия, какви страсти има там… Я, чакай! Взирайки се в картинката, разбираме, че и вълните, и небето, и скалите са изкуствени – само декор. Фотографията представлява умен монтаж, тя е правена в студио. И за да се получи кадърът, моделките бая време са позирали вдървени срещу обектива. Богаташки деца едва ли биха участвали в такъв театър. 

Какво се е случило по-нататък? Отишъл ли е Иванчо при Марийка, изгазил ли е през снеговете, за да й бъде „полезник” за Игнажден? Изяснили ли са двамата отношенията си, взели ли са се най-сетне? Според мен Иванчо или е учил, или е чиракувал някъде из родните градища, залюбили са се преди туй с Марийка и тя се е зарекла да го чака на село. Ала явил се е един упорит ухажор Васил, усукал се е около Марийка и тя не се удържала, пофлиртувала невинно, сетне горчиво съжалила. Работата обаче стигнала до ушите на Иванчо, знаете, хората са клюкари, той се ядосал и рекъл на нейния брат: „Предай й, че я не ща вече!” Даже картичката с щастливите морски девойки не е помогнала.

Аферата може и тъй да е приключила. Ала има вариант Иванчо да е простил на разкаялата се Марийка, да е пристъпил на Игнажден прага на кирпиченото им къще, носейки армаган някоя модна забрадка. Сетне се оженили, Марийка народила деца, заселили се в градски дом, тухлен, където Иванчо – сдобил се вече със занаят –  изхранвал жена и челяд.

Дошла Балканската война. Иванчо бил мобилизиран и заминал да се бие за целокупна България. Марийка поплакала, лиснала ведро вода за късмет, останала с децата, причаквала пощальона за писма от фронта.

Дали са ранили Иванчо? Или са го убили? Или жив и здрав се е върнал от полето на честта? Кой знае. Ако е оцелял от балканските войни, през Световната пак са го мобилизирали. Може да се е случил в една рота с Димчо Дебелянов, „където всички са един и всеки все пак сам”. Да, Иванчо е лежал и в оня проклет окоп някъде край Демир Хисар, а подпоручикът, стърчащ с револвера в ръка, ги е подканял да тичат напред и само напред. Докато паднал прострелян. „Нали няма да умра?” – попитал, сетне издъхнал. Иванчо помогнал да заровят поета, даже лично забил кръста на гроба му.

Иска ми се и тоя път Иванчо да е оцелял. Дано. Върнал се вкъщи и разказал за своя другар Димчо, който, макар да нямал вид на военен с тая брада и размъкната шинела, държал се мъжки и загинал като герой. Децата ще запомнят историята, ще я разправят на своите си деца. Ще научат и стихотворението „Ако загина на война, жал никого не ще попари…”

А Марийка? Жена като всички останали, тя си гледала дома и семейството. Надживяла Иванчо, дочакала внуци, дошла в столицата да си кара при тях старините, пренесла малко багаж, включително картичките от младостта и писмата от фронта. И накрая тихо си заминала при любимия.

После ли? Минали години, правнуците разчиствали тавана на къщата, видели там някакви непотребни книжа, събрали ги в чувалче, което метнали до кофите за смет на улицата. Дошли едни клошари, вдигнали чувалчето и го отнесли на пункта за стара хартия. Моят приятел, антикварят сталинист, който се ползва с връзки по тия пунктове, откупил всичко за дребни стотинки, сортирал го според интересите на клиентите си и отишъл да пие кафе в „Пчелата” на ул. „Ангел Кънчев”.

Всичко разказано е възможно, приятели, но само едно е сигурно – картичката на Марийка до Иванчо е намерена на боклука. Не е рециклирана – у мен е.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  25.01.2018 21:24 | #2

Алберт Бенбасат създава нов жанр в късия разказ - разкази на колекционера. Една забележка: Не е ли по-добре заглавието ”Намерени вещи”! евелина б.

Анонимен  24.01.2018 09:58 | #1

Хубаво е‚ че могат да говорят!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: