Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Бягство от Крим

24.01.2018 6

Разказ по действителен случай от Светослав Нахум

 

                Над добруджанската равнина, над свободния Запад, слънцето залязва в огненочервено и обгаря за последно слънчогледите. Зад гърба ми е Черно море, което ме пренесе от Крим дотук, което ме спаси от тиранията, даде ми свободата да се отърва от безумната наглост на един диктат. Но споменът за страданието е жив и пари като това огнено кълбо насреща ми. Пред очите ми се смесват сцените на моя живот преди, а сега, в реалността, виждам хиляди ветрогенератори, набучени по огромната равнина, въртящи се от бриза, и всяко тяхно завъртане, всеки мах на крилото отривисто и красноречиво шушне в етера: „Защо? Защо? Защо?“ Обръщам се на Изток, към Черно море, и се взирам надалеч, над тъмната вода. Там някъде е моят Крим.

                Аз съм Таня, украинка от Севастопол. Бях инженер-химик в един голям комбинат за производство на изкуствени торове. Заводът се нуждаеше от огромни количества природен газ, а той идваше от Русия на цена, двойно по-висока от тази в Европа.  

                До 2014г., живеех спокойно, макар и със скромна заплата. На 29 години съм, не съм омъжена все още. Произхождам от малко село близо до Лвов. Там и сега живеят родителите ми и сестра ми с мъжа си. Делях служебна квартира с една колежка, Маша, която бе успяла да се измъкне от Казахстан и режима на Назърбаев и бе намерила тихо убежище в Украйна. Тя пък беше инженер по ядрена физика.  

                Аз не съм националист. Не ме вълнуваше особено политиката, но държах нашите управляващи да са почтени и честни хора. Моето хоби беше науката и мечтаех за докторантура по химия в Севастополския държавен Университет.

                 Когато ние, обикновените украинци, възнегодувахме срещу корумпирания ни Президент Янукович и неговата криминална клика, се случи нещо прекрасно. Нещата се промениха. Да, стреляха ни на Майдана в Киев, биха ни беркутовците, но накрая победихме. Янукович се махна и избяга в Москва, откъдето и без това му дърпаха конците открай време. Пред нас блесна свободата, надеждата, възможността за нов, независим живот. Тръгнахме към Европа, към Европейския съюз, отървахме се от оковите на г-н Путин и неговото имперско мракобесие над родината ни. Да, наистина, за повечето украинци стана така. Но не и за нас в Крим.

                През март 2014г. в Крим се насрочи референдум за присъединяване към Русия. Това противоречеше на Конституцията на Украйна, но Крим бе вече на практика превзет от руски специални части, пара-военни отряди, тайни руски милиции, въоръжени групи и командоси. Сложиха си комендант, губернатор, началник на милицията. По заповед от Кремъл огласиха и насрочиха дата за референдум.

                В деня преди референдума ни събраха в двора на комбината. Появиха се тежковъоръжени мъже без отличителни военни знаци. Предвождаше ги висок, як мъж на средна възраст, представи се като Чесняков. После разбрахме, че е полковник от руските специални служби и ветеран от войната на СССР в Афганистан през 80-те години.

  Внимавайте как ще гласувате утре! - високо и заповеднически отсече Чесняков. - Помнете, че Крим е бил и ще бъде руски! Който гласува против, да му мисли после къде ще работи и как ще живее.

                Ние мълчахме мрачно. Нашият стар директор, достоен човек, не смееше да се обади и стоеше в дъното на двора.

                Когато гласувахме, всички изборни бюра бяха обсадени от новата про-руска милиция на Крим. Имаше танкове, картечници, оръдия, много войници и офицери.

                 Край училището, в което ми са падаше да гласувам, млади украински момчета провеждаха мирна демонстрация против присъединяването на Крим към Русия. Внезапно бяха нападнати от пара-военни части, както и от гангстери, бивши служители на Беркут. Пребиха част от момчетата и ги нахвърляха като умрели кучета в един голям контейнер за смет. Други оставиха да лежат окървавени на паважа. Трети качиха, почти безжизнени, в някакви военни камиони. 

                Аз гласувах против. Повечето от колегите ми бяха против. Но когато вечерта обявиха резултатите, изведнъж някак се оказа, че 93% от жителите на Крим са гласували за присъединяване към Русия. И така се започна моят ад. 

                Само седмица след така наречения „референдум“, който се проведе под дулата на калашниците, нашият стар директор бе сменен с нов. Започнаха да уволняват украинците от завода. 

                Направихме стачка пред комбината. Имаше плакати : „Спрете да уволнявате украинци!“, „Искаме енергийна независимост от Русия!“, „Помислете за хляба на нашите семейства!“.  

                Аз, моята съквартирантка Маша, заедно с десетина мои колеги държахме огромен транспарант на украински и английски:

               

СПРЕТЕ ОКУПАЦИЯТА НА КРИМ!

STOP THE OCCUPATION OF CRIMEA!

 

 

                Изведнъж отнякъде се изсипаха две роти едри командоси и цивилни пара-военни формирования. Започнаха да ни налагат с палки и тояги. Влачиха хора по земята и ги ритаха в главите.

                Заловиха нашия началник цех, Иванчук, и го изкараха пред нас за назидание. Към него пристъпи полковник Чесняков. Той беше вече официално назначен за началник на кримската милиция.  

  Аз ви предупредих нещо! - кресна Чесняков. - А вие какво искате? А? Гадни бандеровци! Тиквочи! Пандури! Казах ви, че Крим е наш! Боклуци такива!  

                Чесняков извади пистолет и стреля зад главата на Иванчук. Човекът помисли, че умира, и се свлече от страшен уплах на земята. Отдъхнахме си, че е жив. Но в този момент Чесняков с мощната си лапа го вдигна за яката от прахта, опря дулото в тила му и стреля. Беше ужасяваща гледка – кръв и мозък плиснаха право срещу нас, опръскаха хората в първите редици. Гледах как Иванчук агонизираше на земята, гърчеше се и после застина. За първи път виждах как умира човек. Обърнах се и започнах да повръщам. И жени, и мъже повръщаха, кълняха, молеха се, плачеха и крещяха.  

                Чесняков се хилеше насреща ни.  

    Ще протестирате ли още, гадове? А? Още някой иска ли да отиде при Иванчук? 

                Разтреперано мълчахме.

                Командосите арестуваха дванадесет от нашите синдикални организатори, натовариха ги на бронирани джипове и изчезнаха, предвождани от страшния полковник Чесняков.  

                Цялата нощ не мигнах. Пред очите ми беше разтрошената глава на горкия Иванчук. Пред мен се изблещваше грозното лице на полковник Чесняков и ми крещеше: „Ще те пратя на дъното на Черно море, да те оглозгат рибите там!“ Обадиха се и стари страхове и травми. Спомних си първата си работа като начинаещ инженер, на една газ-станция на границата между Русия и Украйна. Трябваше да наблюдавам транзита на газ, редовно да вземам проби и да следя качеството и количеството. По време на нощните дежурства установих, че през нощта Русия подава по-малко газ и с по-ниска консистенция, а Украйна си плащаше скъпо за договорените количества и съответно беше редовно ощетявана. Записах надлежно данните в дежурния дневник. Не знаех тогава и не подозирах, че началникът на газоразпределителната станция е човек на Москва. Той унищожи данните от дневника, а за отмъщение дойде при мен, когато пак бях дежурна през нощта, притисна ме до контролното табло и взе да ме опипва грубо. Блъснах го, ударих му шамар, избягах в тъмната нощ от станцията, вървях пеша през декемврийския студ 6 километра, за да се прибера в общежитието си. Добре, че не ме нападнаха злите бездомни кучета, които често се навъртаха в тази безлюдна погранична зона.  

                На сутринта, с подпухнало лице и зачервени очи, без капка сън и отмора, в силен шок и от пресния ужас и насилие, отидох на работа. Колегите ми бяха и те като мен: смачкани, обезверени, объркани, депресирани хора. Започнаха да ни привикват един по един при новия директор. Само след час дойде и моят ред.

                Влязох в кабинета на директора на комбината, разтреперана и уплашена.

                Той се беше разположил зад огромното си бюро. Останало още от времето на СССР, когато заводът се наричаше „Леонид Брежнев“. Над главата му висеше голям пресен портрет на Владимир Путин.  

                Ухилвайки се ехидно, директорът не ме покани да седна, остави ме да стоя права до вратата, вторачи се в мен и ниско забоботи:

   Считайте, че от днес сте уволнена от работа. До вечерта следва двете с Маша да освободите и служебната квартира, собственост на нашия завод.

  Но аз... Оставам на улицата... Имате ли мотиви за моето уволнение?

  Имаме. Несправяне с работата и нарушаван на трудовата дисциплина. Точка. До 8 вечерта квартирата да е опразнена и ключът да е предаден на портиера. Свободна сте.  

                Обърнах се, хванах дръжката на вратата, открехнах я, после се обърнах към директора и изшептях:

 Престъпници!

                Онзи само се ухили още по-ехидно и се пресегна към служебния телефон, за да поръча на секретарката си да извика следващия бунтар, нарочен за уволнение. Вдигна поглед към мен с омерзение и продума свъсено, пак ниско, натъртено, почти съскайки:

   Разкарай се завинаги оттук, бандеровски боклук!  

                В късния следобед двете с Маша си събрахме скромния багаж, опразнихме квартирата, оставихме ключовете и излязохме на улицата, безпризорни и безработни. Тя възнамеряваше да пътува за Киев при брат си.

                Решихме да седнем в един крайморски клуб, бар и кафене, казваше се „Адмирал“, за последно, да си вземем довиждане. Бяхме и съквартирантки, и добри приятелки. Заедно участвахме в стачката, заедно ни уволниха.  

                Притиснат от страшните си талази, прибоят долу ревеше като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение.

                И сега, изведнъж, аз и Маша разбрахме и осъзнахме, че за нас иде краят на онова, що наричаме родина.

                Поръчахме си по чашка кафе, но изведнъж усетихме някаква невидима заплаха, започнахме страхливо да се озъртаме наоколо, към съседните маси. С ужас видяхме полковник Чесняков.

 

                Разположил се като цар в забраненото за обикновени посетители сепаре, отбутнал настрана празна бутилка коняк „Луи 13-ти” за две хиляди долара, Чесняков поиска пура. Беше мрачен и пиян. Сервитьорите се държаха като лакеи, раболепно донесоха масивна дървена кутия и се поклониха. Той избра една гигантска кубинска пура, а обер-келнерът понечи да му подаде огънче от газова запалка. В резултат, този нещастен и глупав слуга получи шамар и ако не беше побягнал навреме, щеше да го застигне и ритникът на Чесняков. Барманът видя какво става и своевременно дотича със специален, много дълъг кибрит с дебели клечки.

                И го остави на масата мълчаливо. Полковникът драсна отстрани, с наслада поднесе огъня по протежение на цялата пура, въртейки я. После повтори същото с втора клечка. Унищожи и трета. И още една. И после – още една. Накрая запали пурата, кимна и се облегна назад.

                Иззвъня телефонът му.

                - Здравствуй, Серьога! – прогърмя в целия бар командирският глас на Чесняков.

                После изслуша внимателно отсрещните разяснения и заповяда:

                - Да, хорошо. Купувайте рафинерията в Генуа! Два милиарда да се преведат от офиса в Лозана! С Берлускони аз ще се договарям после, имаме среща другия понеделник!

                Очевидно събеседникът му зададе глупав въпрос, защото Чесняков се намръщи и го скастри:

                - Не те интересува къде! Действай и докладвай! Това е всичко! До следващата спец-свръзка! И ако се издъниш, спомни си за Маяковски! Нали знаеш последните му думи, преди да се „самоубие“ - „Другари, не стреляйте!“ Край! (Over and out)

                В това време от съседно сепаре някакъв разярен от шума посетител се провикна гневно:

                - Абе, казак, ти на кой свят се намираш, бе? Защо пречиш на хората да се насладят на спокойствието?

                Чесняков не се обърна. Само вдигна лявата си ръка, сви пръстите под прав ъгъл, скри палеца под тях, и с леко странично движение рязко насочи това своеобразно острие към лявата страна на врата си.

                От ъглова маса скочиха четирима елитни командоси, професионално сграбчиха посетителя, извлякоха го навън, като през това време го налагаха по главата. Проснаха го на кея, известно време го ритаха, а после го хвърлиха във вълнолома. (На другия ден вестниците писаха, че се е напил и се е удавил.)

                Дори тази случка кървава случка по негов вкус не можа да разсее зловещия Чесняков и да го извади от мрачното му, тъмно пиянско униние.

 

                Той беше човек на  властта в Москва във всяка една секунда, в която пафкаше скъпата си кубинска пура. Започна да говори на празното пространство пред себе си:

            Дойдоха хора, желаещи да наложат единен ред. Железни, стоманени. А аз съм създаден и произведен точно от тези хора – тези, които сега държат руля на Кремъл, и корабът е в ръцете на нов, велик Адмирал. Бяхте се обвързали с обречените и отречените, с предателите на майка Русия, с либералите! На ви сега, говеда! Ех, славно поживяхте  десетина години при трола Елцин, да! Крадохте, грабихте, продадохте родината ни на американците! Но сега идва вашият край! Всички ви ще унищожа!

 

                А по ирония, той сам участваше в ръководството на огромна петролна корпорация, цяла империя. Беше сред първите в Русия и вечеряше само с първите. Даже и този хотел отсреща, и той бе поредната перла в короната, ей така, за разнообразие.

                Чесняков промърмори сам на себе си:

 - Дядо Алексей, ветеран от Севастопол… Ех!

После вдигна глава и запя високо, дрезгаво и страшно:

Ний тръгнахме малцина снажни –

по десет матроса зад всеки залп.

Безмълвно ни канеха морските нимфи,

но бдеше над нас Светия Андрей!

  Откъм морето иде това! – изрева Чесняков.  - Да, откъм Черното море! Песента на Адмирал Ушаков!

                После се обърна към командосите си, повечето от които и те бяха вече пияни, към бармана и сервитьорите, и им заповяда:

                - Пейте с мен, момчета! Не бъдете страхливци!

                Над прибоя се възвиси нестройният дрезгав, мрачен глас сякаш от пиян моряшки, по-скоро пиратски хор:

Срещу нас беше самият Султан,

и от смъртта по-черни неговите арапи,

а искахме бързо през славата да вървим,

и бдеше над нас Светия Андрей!

                - Гадните американци са виновни за всичко! – крещеше Чесняков. –  И техният подъл агент, предателят Горбачов! Никога няма да му простя, аз, ветеранът от битката за Кабул! Кой кого да изостави? Голямата сестра – малката? А малката после я намрази? Безумие! Не, Украйна е малката сестра и тя пак ще бъде наша, наша, наша! Крим е вече наш! Слава на героите от Севастопол!

                Внезапно мътният поглед на Чесняков се спря върху нас двете с Маша. Изтръпнахме.

  Ох вие, бандеровски курвички! Дето протестирахте в хим-комбината, нали? Знам ви аз вас! Сега ще танцувате! Събличайте се веднага! Голи ви искам!

                Командосите на Чесняков ни издърпаха от масата ни, едни насочиха автоматите си към нас, други ни заудряха, разкъсаха дрехите ни, съблякоха ни чисто голи и ни заставиха да играем арабски кючек пред масата на Чесняков. Спомних си как ме опипваше навремето руският началник през нощта в газ-станцията на границата. Сега унижението беше в пъти по-тежко и психологическата ми травма се утрои. Гавриха се с нас, смееха се просташки, а пиянският хор продължаваше да се дере дивашки:

 

И станахме повече, от морето извирахме –

безстрашни души, калени сред кръв,

и се хвърляха залпове, и над бездни възкръсвахме,

и от мачтата вяра въздаваше Светия Андрей!

                Чесняков щракна с пръсти, донесоха нова бутилка. Сграбчи я и напълни тумбестата чаша догоре с коняк.

 До дъно, полковник! - нареди сам на себе си.

После пресуши още една. И после – още една.

 

Обърна се към охраната си и поиска автомат.  

- За почест! – изкрещя неистово. – Залп за полковник Чесняков! Този, който беше верен и ще остане верен на майка Русия! За офицера на честта Павел Чесняков! За това, че ако се наложи, ще умре с вдигната глава, разбран и опростен! За полковник Чесняков, който дочу гласа на Адмирала! Гласа на истинския Президент! За Президента, салют!

                Изпразни целия пълнител на автомата „Калашников“ в тавана. Отгоре се посипаха отломъци от сребърни секстанти.

                После се обърна към нас:

  А сега се махайте оттук, украински пачаври! И гледайте да потънете вдън земя! Ще ми протестирате вие! Ще ни наричате окупатори, нас, стопаните на Крим! Гледайте да се скриете на Луната, понеже в цяла Украйна ще ви издиря! Навсякъде са моите верни агенти! Проверил съм целите ви биографии. И теб, Маша, ще те намеря при брат ти в Киев, и теб, Таня, ще те домъкна да правиш кефа на момчетата ми! Ей от онова твойто село край Лвов, дето са майка ти и баща ти, и сестра ти с мъжа й, ей и оттам ще те домъкна за ротна играчка, мръсен бандеровски парцал! Марш оттук, украинска тиньо! И двете бандеровски курвета, вън!  

                Командосите ни изхвърлиха голи на улицата. Бяхме уплашени до смърт, беше ни и срам, криехме се по тъмните ъгли, встрани от светлината на уличните лампи. Приютихме с в тих двор на една къща близо до кея, сред прикритието на тъмни храсти. Плачехме, хлипахме и се държахме една за друга. За нас нямаше място нито в Крим, нито в Украйна, Чесняков ни беше предупредил, знаеше имената и адресите на нашите близки.  

                Неочаквано лампата в къщата светна. Вратата се отвори и отпред се показа възрастна двойка с фенер. Осветиха ни. Като видя, че сме голи, мъжът се обърна, а жената ни извика:

 Елате, милички, разбрахме какво е станало, едни комшии са били в клуб „Адмирал“, казаха ни, че Чесняков се издевавал над две млади жени, значи сте вие, елате, влезте, не се бойте.                

                Тя ни предостави банята, изкъпахме се, даде ни чисти дрехи.  

                После сложиха масата и ни поканиха да се нахраним. Казваха се семейство Савченко. Бяха пенсионери.

 

  Какво ще правите сега? - попита ме той.

  Не зная – отвърнах. - Искам да избягам в България.

  Защо в България? - попита ме г-жа Савченко.

  Защото единствената възможност, за която се сещам е, че имам братовчедка в един малък крайморски град в северната част на българското черноморие, мисля, че се казва Шабла.

  Била ли си там? - оживи се г-н Савченко.

  Не. Била съм в България само веднъж, на почивка, но то беше в един курорт, Златни пясъци, на друго място, и беше отдавана.

   Ами тогава как ще издириш братовчедка си? Знаеш ли й фамилията?

  Тя се казва Наталия. Наталия Харченко. Но тя се омъжи за българин, един моряк, и сега сигурно е с друга фамилия. Надявам се да питам хората за украинката Наталия, учителка по пиано е, доколкото знам, а градът е малък, все някой ще я познава. Дано тя ме приюти на първо време. Освен това, България сега е в НАТО и Европейския съюз. Кремъл няма никаква власт над нея, вече не е както преди, слава Богу... Там ще бъда в безопасност, далеч от лапите на Чесняков. 

                Моята съквартирантка Маша мълчеше уплашено. Г-н Савченко я погледна тревожно и примирено-критично, като родител, загрижен дали детето му ще се справи в живота, въздъхна, а после пак се обърна към мен:

 

 И как смяташ да стигнеш дотам?

 Не знам. С автобус?

 Хм... Границата между Крим и Украйна е затворена. А и новите гранични милиционери, всичките вече руснаци, като видят паспорта ти, може да са инструктирани да докладват на Чесняков. Не разчитайте, че като е бил мъртво пиян, ще забрави нещо. Той е опасно московско куче, много майки е разплакал.

 Ами... Аз какво да правя тогава? - попитах тъжно.

 Мога да ти помогна – отвърна г-н Савченко. - Пенсията ми е малка, докарвам си допълнителен доход като рибар. Имам малка моторна гемия. При спокойно море може да ни закара до северния бряг на България. Имам GPS, ще намерим Шабла. Доколкото съм чувал от колеги, там има фар и край него рибарски кей и пристан, където може да се акостира. Мога да те оставя там и да се върна обратно. При тихо време ще ми отнеме 10 до 15 часа в едната посока. Но... Това ще струва известни пари. За гориво, но не само. Рискът е огромен, ако ни набара руската брегова охрана. Ще ми конфискуват гемията, ще ме глобят, и в затвора даже ще ме вкарат за трафик на хора.... Опасно е, нали разбираш....

  Колко? - трескаво попитах аз, виждайки възможност да избягам към свободата.

 Ами... Към три хиляди долара...  

                Замълчах за секунда. Имах спестени в банката две хиляди долара. После смело казах истината:

 Имам само две хиляди. Това е всичко, което имам, Бог ми е свидетел.  

                Г-н Савченко въздъхна тихо, замисли се за малко, после кимна с глава и каза:  

 Добре. Какво да те правя. Наше дете си, украинско, подгонено, уплашено, мъчено. Ще ти помогна. Утре ми дай парите. Сега има буря, според прогнозата тя ще свърши до два дена. После предричат поне две денонощия спокойно и тихо море. Това ще ми е достатъчно да стигна дотам, да те оставя и да се върна. Ще тръгнем в първата възможна нощ след бурята.

 

Маша тревожно мълчеше.

 

  Ти ще дойдеш ли с мен? - попитах я. После се сетих, че може би няма пари.

  Г-н Савченко, а може ли  да ни превозите и двете за тези мои две хиляди? - умолително погледнах към домакина.

  Може – кратко отвърна Савченко. - То вярно, че...

  Не е до парите, спестила съм все нещо! - прекъсна ни нервно и поривисто Маша. - Страх ме е! Не искам да попадам в лапите на онези от бреговата охрана! Не искам да ме опиват! Не искам да танцувам гола! Не искам да се гаврят с мене, може и да ме изнасилят!

  Добре, добре, успокой се – погалих я по рамото. - Ами какво ще правиш?

 Ще рискувам с автобус, ще отида при брат си в Киев. Каквото ще да става, трябва да се добера дотам! Не мога да остана тук! Измъкнах се навремето от Казахстан, от наглия и деспотичен Назърбаев, намерих тих пристан в Крим, тук сега пък Путин се домъкна със своите гангстери! Няма спокойствие за обикновения човек! Няма мир, достойнство! И свобода няма никаква! Само диктатори!

                 На другия ден Маша се сбогува с мен и семейство Савченко. Изпратих я до автогарата. Качи се на автобус за Киев. Разплакана я гледах как намери мястото си всред другите пътници, седна до прозореца и ми се усмихна. Мислех си каква ли ще е нейната участ, ще успее ли? И за нея, и за мен ми стана страшно, сърцето ми се сви. Автобусът потегли бавно. Тя не издържа и също се разплака. Взе да ми изпраща въздушни целувки и да ми маха зад стъклото.

 

 Сбогом! - се четеше по устните й.

  До скоро, Маша! - крещях от рампата на севастополската автогара. 

                Отидох в банката, изтеглих влога си и вечерта връчих парите на г-н Савченко.

 Утре вечер тръгваме – каза той и ми върна банкнота от петдесет долара. - Купи си всичко необходимо за път – храна, главно консерви и сухари, вземи достатъчно вода, поне една топла дреха, батерии, лекарства, цигари, и една кофа. Моята е много мръсна. 

                В  деня преди отплаването отидох на пазара, купих всичко необходимо, дори кофата, която Савченко ми беше поръчал, макар, че не ми беше ясно за какво му е. Но никъде нямаше цигари – имаше дефицит откакто руснаците окупираха полуострова. Отидох при един черноборсаджия, който винаги имаше тайни запаси и в последните седмици намирах рядката стока само при него, макар и на двойна цена.

                Подаде ми стек цигари, мълчалив, съсредоточен. Извадих сумата. Той обаче поклати глава и отказа да вземе банкнотите.

 Днес твоите пари не вървят при мен – внимателно рече той. - прибери ги, ще ти потрябват. И не помисляй за път назад – да знаеш, че засега няма такъв. Твоята Маша са я арестували на границата. Не се знае какво ще стане с нея. Затова – изчезвай оттук възможно най-бързо. 

                Прободе ме болка. Горката Маша. Мъката напълни очите ми със сълзи. После изведнъж осъзнах нещо друго и душата ми се сви от страх.

  Но как...Та ти откъде знаеш такива неща? - попитах уплашено.

 Ние, контрабандистите, знаем всичко – мрачно отвърна той. - Хайде, бързо, изчезвай вече оттук! И Бог да те пази!

                 В началото на нощта се качихме на гемията на Савченко и тихо отплавахме от рибарския кей. Когато започнахме да излизаме от залива, видяхме мощни светлини в морето – Савченко ми обясни, че това са руски ракетоносци, торпедоносци, ескадрени миноносци, крайцери, фрегати, канонерки, а имало и подводници. В небето кръжеха хеликоптери, чуваше се и вой на самолетни двигатели.

  И самолетоносач са докарали, проклетниците – кълнеше Савченко. - Ето, изтребителите им все излитат, други кацат. Хей, не оставиха нашата Украйна на мира! Вземаха ни Крим, пусти да останат!                

                Вече се отдалечавахме от светлините и аз с надежда се молех да се измъкнем, когато от нищото, от тъмата към нас проблесна силен прожектор и от някакъв мегафон се дочу груб мъжки глас:

  Спрете! Брегова охрана!

  Мамка му! - изпсува Савченко. - Бързо, след мен.

                 Савченко ме скри в едно буре и нахвърля отгоре ми стари рибарски мрежи, въжета и някакви омаслени парцали, миришещи на нафта. Бурето беше в тъмния край на палубата, в един ъгъл, а през една малка пролука между дъските можех да надзъртам внимателно.

                 Катерът на руснаците се опря борд до борд с този на нашата гемия, прехвърлиха се канджи и въжета. Четирима снажни и мускулести мъжаги чевръсто прескочиха и се озоваха при Савченко, на малката рибарска палуба. Единият се опря на бурето. Усетих дим от запалена цигара.

 

 Къде така по това време, бай Савченко? - хитро попита командирът на катера.

 А, имам хвърлени мрежи за калкан, отивам да видя какво се е хванало.

 Брей! Посред нощ?

  Ами нали знаете нашия занаят, то сега времето е вече по-топло.

  По-топло е то, ама не ни баламосвай. Сега е едва краят на март, какъв калкан, дявол да го вземе?

  Е, ами, обърках се, че вече съм стар и говоря глупости. За кая излизам.

  И за каята даже е рано.

  Абе не е рано то. Намира се. Ей преди три дена, преди бурята де, Ковалчук две мрежи извади и....

 Стига, стига! - остро го прекъсна комендантът от бреговата охрана. - Стига глупости! Знаем, че за рапани не излизаш, сега само рапанджии има, и то през деня, по светло. Не си тръгнал за риба ти, ами ми намирисва на контрабанда на цигари! Затова – дай нещо да се почерпим! 

                Савченко въздъхна, извади банкнота от сто долара и я подаде на морския комендант. Онзи се намръщи и сърдито изригна срещу стария човек:

  Абе ти подиграваш ли се с нас? Искаш ли да спиш тая нощ в ареста? Я се стегни!

               Савченко въздъхна още по-дълбоко, извади още една банкнота от сто долара, подаде я и рече:

 Момчета, нямам повече, това е.

 Добре – комендантът сърдито прибра парите. -  Сега ще те пусна, но да не ти става навик да си толкова стиснат.  Малко са, сам го знаеш, и другия път няма да минеш така, от мен го запомни! Но ако си плащаш редовно и както трябва, няма да имаш проблеми с нас. Хайде да се махаме оттук! 

                Капитанът прескочи обратно в катера, следван от матросите си. Форсираха двигателя, и бързо изчезнаха в тъмнината, а гемията се полюшкваше от вълните, предизвикани от бързоходния катер.  

                Въздъхнах дълбоко и облекчено. Дочух как Савченко ми шепне тихо:

   Я стой още малко в бурето, докато не се измъкнем в неутрални води, че знаеш ли кой още може да довтаса! Бандити!  

                След около половин час той благоволи да ме измъкне от бурето. Ужасно ми се ходеше по малка нужда и попитах къде е тоалетната. Савченко се ухили и ми подаде кофата, закупена от мен.

 Ето това е твоята тоалетна. Ти ще си я ползваш в единия край, там, зад каците, на спокойствие, нищо не се вижда. Аз си имам друга кофа, но тя е много мръсна, срам ме беше, та затова ти казах да си купиш отделна, твоя, чиста като за начало.

 Засмяхме се, за първи път от три дни насам.

                 Морето беше гладко и спокойно, по небето имаше някой и друг облак, но беше по-скоро ясно и се виждаше луната, напълнила се наполовина, и много звезди.

                Моторът на гемията боботеше равномерно и тихо. Заспах в кубрика, Савченко ми даде одеяла, а сам той стоеше на руля, пушеше цигара след цигара и си наливаше кафе от огромен термос, като отвреме-навреме си добавяше и по малко ром.                

                Призори Савченко ме събуди, като ме бутна полека по рамото. 

  Стани да видиш нещо красиво!                

                Събудих се веднага, първоначално не ми беше ясно къде се намирам, уплаших се, опитах се да викам.

  Спокойно, спокойно, момиче! Сред свои си! Няма вече страшно!  

                Осъзнах се, успокоих се, и погледнах натам, накъдето сочеше мазолестата ръка на Савченко.  

                Видях няколко големи делфина, които изскачаха и се гмуркаха съвсем близо до гемията, издавайки своя характерен звук. Стана ми весело и приятно.

 

 Ето, намерихме си морски приятелчета, видя ли? - усмихнато ми каза Савченко.

 

                След още час акостирахме на рибарския кей зад фара на град Шабла, в България.

                Слънцето се показваше на изток над морето.

                Савченко ми помогна да сляза, стовари на кея багажа ми.

 

 Дано намериш дом и приют тук! - каза той – Късмет!  

                Тръгна към гемията, понечи да се качи, после се обърна, въздъхна дълбоко, и се върна при мен. Бръкна в някакъв таен вътрешен джоб и ми подаде хиляда и петстотин долара:

 Сърце не ми дава да те оставя сама, в чужда страна, без пукнат грош. Не можеш да започнеш нов живот съвсем без никакви пари.

  Но нали... Аз... - започнах развълнувано и объркано.

  Знам, знам, този път ще карам без печалба – усмихна се Савченко. - Това което ми остана, ще стигне, за да се покрие горе-долу разходът за гориво. Бъди щастлива!  

                И той бързо се прехвърли в гемията си, запали двигателя, и потегли обратно.

                 После нещата се развиха добре за мен. Открих братовчедка си, тя и мъжът й ми дадоха подслон, помогнаха ми да си намеря работа като химик-лаборант в местния завод за кабели. Хората в градчето са добри и отзивчиви. Наех самостоятелна малка, стара къщичка близо до брега на морето. Смокини и нарове са изпълнили двора. Лозниците са се свели над тях, зърната на гроздето от сорта нохан се пълнят със сладък сок, лястовиците се събират по жиците, морето блещука и хвърля малки искрици, по полето жънат слънчогледа, а рибарските лодки тихо напускат заливчето призори, за да се върнат пълни по залез. Малките безукорно чисти стаички са обзаведени със стари мебели, покрити с дантели. Мирише на чубрица, девесил, джоджен, мента, маточина, мащерка, лавандула, липа, на село, на прост уют, на кротка забрава под звездите. Животът продължи някак си.  

                Това е моята история.

                 И в края на всеки мой ден отново идвам тук, край Черно море. Розовеещото залезно небе с мъка прикрива белезите от настъпващата синкава сивота. Но по него са изваяни чудни висулки, дело на нежна русалка, ненадейно сдобила се с творящи криле. И грамадите на божието сътворение – платно на безмълвната участ – са достойни и тази вечер за последния полет на морския орел.

                И тук понякога, както в Севастопол, прибоят реве като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение. Отмъщение към кого? Аз не искам отмъщение. Искам само спокойствие и свобода. Намерих ги от тази страна на Черно море. Не искам да повярвам, че страдах толкова много само защото исках свобода. Но такива са тираните. Такава е закваската им.

                У мен все още има надежда, че моят Крим ще възкръсне от диктата, ще се освободи от оковите на чуждото бреме и потисничество, ще заживее нов живот без Чесняковци и Путиновци. Мечтая си как ще се върна един ден там, ще прегърна майка си, баща си, сестра си, с които дори не успях да се сбогувам.

                А дотогава все ще отправям поглед през Черно море, над тъмната вода, и сърцето ми ще се свива от мъка по изгубената родина, ще искам да забравя страданието, раните и униженията. Ще искам не опустошение, а нова пролет, не отрова, а жива вода. Няма да спра да се надявам, дори тогава, когато всяка вечер през горчиви сълзи шептя на изток, през морето:

                - Сбогом, мой Крим!

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  05.04.2018 12:03 | #6

Аз съм българин от Украина и преживях окупацията на Крим. Този рассказ е много правдив‚ истинен‚ човешки! Дано по-често ето така да се казва истината‚ защото в България руска пропаганда лъже хората! Браво!!!

Анонимен  05.02.2018 20:55 | #5

Към #4:Брей‚ рашистите‚ като ги удари истината по муцуната‚ почват да изпускат газпромски продукт!

Анонимен  05.02.2018 14:57 | #4

Бре‚ че лъже тази измислена лвовчанака.

Анонимен  25.01.2018 16:04 | #3

Най-после някой да заеме вярната позиция за трагедията на ужаса и арогантността‚ произтичащи от режима на властта в Кремъл. Наистина този разказ е удивителен‚ обективен и съкрушителен. Тази история е покъртителна‚ съвсем ясно показва резултата от една несправедлива авторитарна система. Великолепен разказ‚ съчетан с нужния усет и естетика‚ разобличаващ истинския почерк на Путинския модел на управление – имперско мракобесие от нов порядък.

Анонимен  25.01.2018 07:58 | #2

Освободители‚ нали? Гиди пияни мужики‚ гиди!

Анонимен  24.01.2018 10:11 | #1

Обикновен рашизъм.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Полифонията като вибрация от цветове и линии

Между мистерията на музиката и солта на словото

Бъди какъвто си

ЙОХАН ЙОТОВ IMP – ART: НЕВЪЗМОЖНО ИЗКУСТВО

За новата стихосбирка на Красимир Петров

Последни времена

Нови стихотворения от Георги Константинов

Иван Методиев

"Чуй тишината" - поезия на филoсофското прозрение

Викът на смешния човек