Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Календарът на маите

24.01.2018

Разчетен от хърватски писател

 

Зоран Ферич е сред най-впечатляващите съвременни хърватски белетристи. Роден е през 1961 г. в Загреб. Завършил е хърватска филология в родния си град. Работи като учител в гимназия. Есеистика и проза публикува от 1987 г. , носител е на престижни хърватски награди за проза. Има издадени девет книги – романи и сборници с разкази, пише като колумнист за авторитетни загребски медии. Романът му „Календарът на маите” е издаден на български език от издателство „Авангард принт” в превод на младата преводачка Димана Митева.

 

 

Зоран ФЕРИЧ

„Календарът на маите”

откъс

 

 

 

IL SILENZIO

 

 

 

***

 

През лятото в края на десети клас трябваше по поръчение на баща ми да отида в сградата на Вйесник на Цвйетни трг и да предам обява за малките обяви на Вечерни лист със следното съдържание: „В стая с кухня, отделен вход, приемам работеща жена на средна възраст“. Така гарсониерата на тавана, в която аз трябваше да уча, когато започна да следвам, стана мрежа за лов на работещи жени на средна възраст. Предадох обявата около обяд и още на следващия ден, когато излезе вестникът, апартаментът ни беше под обсада. Телефонът звънеше постоянно, а ние отговаряхме като автомати, като повтаряхме едно и също:

-                     Да, отделен вход... обзаведена кухня... не, няма баня... Цена две хиляди динара, да, можете да погледнете утре след три, благодаря и довиждане.

На следващия ден, когато баща ми се върна от работа, обядва и се преоблече в домашни, но хубави дрехи, викна и леля Рада да му помогне да прецени работещата жена на средна възраст. Каза:

-                     Леля ти Рада има опитно око, уверил съм се в това безброй пъти колко добре преценява хората, повярвай ми...

И така през нашия апартамент от следобеда до единайсет през нощта премина дълга процесия жени. Тъжно битие на работнички, разведени жени, които мъжете им са изгонили като Лйерка, имаше и такива, които ги бяха изгонили децата им, и други, които вместо наем предлагаха помощ вкъщи. Общото за тях беше, че никой не би поискал живота им, дори да се продава евтино.

-                     Не искаме социален случай – казваше баща ми, – от такива после по никакъв начин не можеш да се освободиш.

Накрая изборът се сведе до една кандидатка. Мисля, че решаващо беше това, че тя работеше в банка, както и майка ми преди да се разболее, но и това, че изглеждаше, както каза леля Рада, като отлична половинка за баща ми, освен това правеше впечатление на независима и почтена. Казваше се Ана и на мен се падна честта да й се обадя по телефона, за да й съобщя, че е избрана.

Когато тя пристигна с багажа си, няколко пъти слиза долу до таксито, като се връщаше с чанти и найлонови торбички, след това се отби у нас, за да уточним подробностите. Баща ми й каза, че може да изпие едно кафе, ако иска, но че трябва сама да си го направи, понеже ние двамата не знаем как.

-                     Няма проблем – каза тя и отиде в кухнята. Бързо се върна с кафе, без преди това да беше питала къде стоят джезвето или захарта. Баща ми се настани срещу нея, а аз до него, и двамата изглеждахме като някаква комисия.

-                     Мислехме си – каза той – ние двамата сме сами, съпругата ми почина преди година...

-                     Моите съболезнования – вметна Ана.

-                     ... та мислехме, разбира се, ако вие искате, че вместо наем с удоволствие бихме приели помощ вкъщи.

Гледаше го за момент в очите, изненадана, а после се успокои, сръбна глътка кафе и обясни:

-                     И дума да не става, аз работя, понякога оставам и след работно време, а понякога, когато има работа, работя и следобед, така че не мога да поема никакви други задължения.

За момент завладя тишина.

-                     А относно къпането, видях, че няма баня?

-                     Има обществена баня тук наблизо, на Кватерников – каза баща ми, и тогава, сякаш между другото, спомена – а можете и у нас, срещу допълнително заплащане.

-                     Става – каза Ана и така нашият двустранен договор беше постигнат с взаимно удовлетворение.

Животът продължаваше, а госпожа Ана остана у нас почти две години. Докато аз учех в гимназията. При това никога, в нито един момент, не престана да говори с баща ми на Вие. Идваше да се къпе три до четири пъти седмично и тогава вкъщи се възцаряваше особена тишина. Сравнително слабият шум от душа се чуваше от всеки ъгъл, от всяка стая, даже от килера, който беше доста отдалечен от банята. Всички звуци сякаш притихваха, като птички преди земетресение, до нас достигаше само това шумолящо падане на водата от голямата розетка на душа. И всеки път през тези години тя излизаше, загърната със своята тюркоазена хавлия, и с коса, увита в кърпа, като носеше плетената си чанта с нещата за баня. И едва тогава, винаги след къпането, оставяше на шкафчето за обувки в коридора мокра лилава банкнота от 500 динара. След известно време баща ми вече даже не поглеждаше тези пари, а ги оставяше да стоят там дни наред. Не ги пипах и аз, като че бяха заразни. И двамата се срамувахме. От мъглявата идея на баща ми за работеща жена на средна възраст остана само тази мокра банкнота. Скоро след като Ана се нанесе, баща ми й предложи да се къпе безплатно, казваше, че сме се възстановили финансово след боледуването на майка ми, но Ана все не искаше. Настояваше на това да му говори на Вие и всеки път оставяше онази влажна лилава банкнота.

Баща ми си купи няколко елегантни костюма, със съответните шапки, носеше и скъпи обувки, което дотогава не беше в неговия стил. Ана виждаше това, винаги разговаряше с него с много уважение, даже сърдечно, понякога го удостояваше с докосване по рамото или по лакътя, но влажната банкнота от 500 динара винаги се озоваваше на шкафчето за обувки. От уважение към намеренията на баща ми тя никога не доведе в своята стая с кухня мъж, въпреки че имаше отделен вход. Внимаваше да не обиди баща ми и това беше трогателно. Затова се изненадахме, когато чухме, че от година и половина се вижда с един човек от банката, за когото по-късно се омъжи, и който, още по-късно, уби и нея, и майка й с пистолет малък калибър в кухнята на къщата си в Кашина. Баща ми изряза от вестника новината за смъртта й и известно време тя стоеше на масата в трапезарията, притисната с ръба на кристалния пепелник. После следите на тази бележка се загубиха.

 

 

***

 

По това време, още докато Ана живееше у нас, вкъщи започна голяма сексуална революция. Първо на нощното шкафче на баща ми започнаха да се появяват книги, които дотогава не бях виждал – Тропикът на Рака или Жюстин на Де Сад. Жюстин беше украсена с безобразни картинки, както и мемоарите на Казанова, така че старите офорти с изображения на коитуси бяха първата порнография, която видях през живота си. И тогава забелязах, че баща ми често се затваря в кабинета си, в който се влизаше през двукрила врата от дневната, и остава там около половин час. След това отключва и отива в банята. Докато е в стаята, апартаментът се обвива в тежка тишина, отвътре не се чува нищо, а аз се превръщам в ухо, за да доловя какъвто и да е, дори и най-малкия звук, някакво шумолене или потропване, някакъв признак на живот. Струваше ми се, че когато се заключваше в стаята, баща ми умира за кратко, и след това, заедно с веселия звук на ключа в бравата отново се раждаше, усмихнат, Озирис, който напуска царството на мрака. Веднъж, когато го нямаше вкъщи, открих къде държи ключа от средното чекмедже на бюрото на дядо. Тогава за пръв път се срещнах с шарените порнографски списанийца, внесени контрабандно от Германия и Италия, които списваха Беате Узе и Кабайеро, звездите на европейската порноиндустрия. Оттогава тайно споделях малките шарени книжки с баща ми и двамата, разбира се, знаехме един за друг, но не казвахме нищо. Около Беате Узе и нейните стерилни блондинки с големи членове в устата се заплете някаква дискретна завера на мълчание. Тишината в този случай ни помагаше да пребродим неудобството. Ако великият разказ за християнския задгробен живот беше истина, майка ми от небето щеше да види в апартамента ни много странна сцена. В бюрото на баща й средното чекмедже беше пълно с порнографски албуми. Аз се прибирах от училище преди баща ми да си дойде от работа, около един следобед. Взимах нещо от хладилника и тогава, може би дори дъвчейки сандвич, се запътвах към кабинета, смигвах на дядовия портрет на стената, отварях чекмеджето и вадех книжките, при някои от които страниците бяха дискретно слепени по краищата. А майка ми би видяла отгоре как главата и раменете ми се тресат в чуден ритъм без музика. Първо бавно, после все по-бързо, като лявата ръка, първо бавно, после все по-бързо, обръщаше страниците. Случваше се тъкмо в разгара на борбата лявата ръка непохватно да изпусне хлъзгавата хартия и книжката да се затвори в най-неудобния момент. Тогава всичко започваше отначало, а майка ми на небето със сигурност би въздъхнала:

-                     Ох, недей започва пак, Тихомире. По-добре иди да си напишеш домашните.

И когато всичко приключеше, за всеобща радост, и когато наистина започвах да се занимавам с домашните, около два и половина, баща ми се прибираше от работа. Чувах го как си оставя палтото в преддверието, как отваря хладилника, за да хапне нещо, и после внимателно се заключва в кабинета, за да умре за кратко, но значително време.

Веднъж, докато подгряваше в кухнята обяда, който ни беше сготвила леля Рада, попита със сериозен глас:

-                     Славко предложи да сменим порнографията, тази вече е скучна. Съгласен ли си?

-                     Да – кимнах с глава, вторачен в пода. Оттогава Беате Узе за години наред стана достойна замяна за мащеха.

 

 

***

 

Баща ми, Беате и аз живяхме заедно още няколко години след смъртта на мама. Само че аз скъсах с Беате сравнително бързо, когато срещнах Кармен и когато ние двамата започнахме заедно да учим по анатомия в стаята с отделния вход и кухня. С времето, като остарявам, започвам да вярвам, че и баща ми все по-рядко е посещавал Беате, а аз след краткия си брак с Кармен открих и други жени, но Беате все още от време на време ми беше мащеха. Баща ми го уби собственото му сърце. Животът, който след смъртта на майка ми за него постоянно продължаваше, изведнъж спря около осем вечерта, след централните новини. Трябва да кажа, че във въпросния ден новините не бяха кой знае какво: Бакарич открил някаква фабрика, а Яков Блажевич подчертал важността на борбата срещу национализма. Почина пред телевизора и когато го намерих, върху лицето му играеше синкавият образ на Младен Делич, който коментираше мача Аякс – Милан. Когато установих, че няма пулс и не диша, изгасих телевизора. Сякаш тази програма се излъчваше само за него. От известно време се притеснявах, че ще го открия мъртъв, в компанията на Беате Узе, но великият Бог беше милостив и му отреди достойна смърт: Аякс – Милан. А когато настъпих с крак прекъсвача на стабилизатора, в апартамента се възцари тишина. Тишина, тежка цели единадесет години. Не се чуваха нито звуците на града, който обикновено шумеше под нас, нито звукът на тръбите в сградата, нито телевизорите от съседните апартаменти. Вече бях пораснал човек, но мелодията за буца глинеста почва и буков ковчег още звънтеше в ушите ми. И така, в тишина, над мъртвото тяло на баща си, мислех именно за онази тишина отпреди единадесет години, когато започнаха всички тишини, които ни преследваха тези години.

Поръчах погребението в Погребалното бюро на Радичева. Когато ме попитаха какъв ковчег искам, се колебаех, разглеждах изложените мостри и те сами ми предложиха буков, втора категория; приличен младеж със смирено свещеническо поведение обясни, че именно тук е най-доброто съотношение между цена и качество.

Дървеният кръст беше дъбов, но от по-евтините. Некролози поръчах само три, за стълба преди завоя в нашата улица, за електрическия стълб, който отнесе Радован, пред къщата, и един за спомен. Сякаш му трябва на човек някакъв спомен. А когато ме попитаха за музиката, понеже и това можех да договоря при  тях, както се казва,  решението беше мое, отговорих вежливо, но категорично:

-                     Не. Сам ще се погрижа за музиката.

Във вестника пуснах скръбна вест без снимка и с минимален брой думи. Обадиха ми се от СУБНОР, както винаги правят, когато почине носител на отличия и испански интербригадист. Обясних, че изричното желание на баща ми е никой да не говори на гроба му, че не иска залпове и венец за активен борец. Казаха ми, че не може така, че има протокол, но ще видят какво могат да направят, щом това е желанието на един скромен другар, който от години вече не е бил активен в организацията. Накрая се отказаха от залпа и речта, но венецът беше задължителен. Както и кратката вест в „Дневник”: „Вчера след кратко и тежко боледуване почина другарят Йосип Ромар, носител на отличие от 1941 г. и испански интербригадист. Погребението на другаря Ромар ще се състои...“

Върху буковия ковчег втора категория с най-добро съотношение между цена и качество, по който личеше финото гражданско дистанциране от кичозната погребална безвкусица, беше положен венецът от СУБНОР - червени рози и две орхидеи по средата. Две пишки, би казала майка ми, отгоре. Моят венец, малко по-евтин, от червени и бели гербери, беше подпрян отстрани. При изказването на съболезнованията моите приятели бяха повече, отколкото приятелите на баща ми, от една страна, защото много от неговите вече бяха там, където той тъкмо се гласеше да отиде, но и най-вече защото в последната, цинична фаза на живота си, той се беше изпокарал с повечето от тях. С някои дори до такава степен, че нямаха желание да дойдат на погребението му. Моите все пак дойдоха. Роман, Тони, Алма, приятели от класа и от университета. Не дойде само Кармен. И всичко беше наред, съболезнованията, утешителните думи колега, бъдете силен или животът продължава, но когато избутаха ковчега пред параклиса, а на количката остана дървената плоча, покрита с червен муселин, върху който бях прикрепил ордените и медалите му, онази мелодия за буков ковчег и буца пръст отново се обади и в главата, и в ушите, и в сърцето, и в черния ми дроб, а тишината, с която бяхме живели тези двайсетина години, сега се беше сгъстила и беше станала по-тежка от въздуха, по-тежка от ковчега и венците, по-тежка от позлатените ламаринки на отличията. И ставаше все по-тежка, защото само стояхме там и се гледахме в тишината, сякаш минутата мълчание продължаваше цяла вечност. Нямаше свещеник, нямаше говорител. Никой. Само тишина. Над ковчега стояхме само вуйчо и аз. Дори той някак вникна в значението на тази тишина. И все пак започна да се върти от неудобство. Аз пък само зяпах пред себе си, като караул на военни почести. Тъй като минутите минаваха, а нищо не се случваше, нито свещеник да препрати към Евангелието по Матей, нито Христос да възкреси Лазар, нито поне мъжки хор да изпее Конйух планином или Билечанка, хората започнаха да се въртят, да се покашлят, да ровят из джобовете си. А тишината тегнеше като мъчителна авангардна композиция. Вече не беше отмъщение, а необходимост от някаква универсална правда. Знаех, че сега в много от главите на онези, които стояха в полукръг под нас, в дълбоките предели на мозъка си, в третия дял, насред говорния център, започват изречения като „стиснат е като баща си“ или „не е в състояние дори музиката да плати, а старият му остави апартамент“, но правдата, онази висша правда, винаги има своята цена.

И тогава, съвсем неочаквано, един по-възрастен човек се отдели от групата пенсионери, очевидно другар в борбата, който с решителна крачка, доколкото му разрешаваха ставите, нападнати от подаграта, почти с някакъв бяс, понеже беше усетил, че тази ситуация унижава един важен другар, се дотътри и застана няколко стъпала над ковчега. Гласът му беше по-силен от краката и ставите му, глас, който беше свикнал да се обръща и към по-големи тълпи и по-тъжни събрания:

-                     Скъпи приятели, уважаеми роднини, другари, днес не мислех да казвам нищо за другаря Марко, понеже бях сигурен, че това ще направи някой друг и ще го направи по-добре от мен...

Сред хората настана объркване, понеже баща ми се казваше Йосип. Това го знаеха всичките ми приятели, всички съседи и познати. Видях как главите се доближават една до друга и как струят коментари, прошепнати от ухо на ухо. Но говорителят не загуби присъствие на духа:

-                     Когато беше най-трудно, другарят Марко се изправи между фашизма и свободата, първо в Испания, а после и у нас, от самото начало, в Ужице...

Почти виждах старият как се смее в ковчега и си казва, понеже е обичайно мъртвите винаги да си говорят:

-                     Не ти се получи. Не стана на твоята, а, нещастнико?

Междувременно, когато говорителят спомена за трети път храбростта и жертвоготовността на другаря Марко, някак през шепота до всяко ухо достигна информацията, че това е било нелегалното име на баща ми и че към нас се обръща другар, който си е сътрудничил с него и е бил в една килия с него.

Обаче щом другарят от СУБНОР най-накрая завърши с оригиналното изречение: „Лека ти пръст, стари друже!“ и когато гробарите задърпаха количката с ковчега, усмивката на баща ми някак замръзна, а краищата на устните му се обърнаха надолу. Чуха се същите звуци, както когато погребвахме мама. Количката, която скърца, сякаш не е смазвана от единайсет години, звукът от стъпки, мърморенето, което се усилва, колкото повече хората се отдалечават от ковчега, гробищната камбана, която огласява погребението. И ако другарят от СУБНОР беше един вид краткотрайна победа на баща ми, сега тишината притискаше всичко и всички още по-горестно. Много бързо стигнахме от параклиса до улицата и входа в гробището, но в този кратък период трябваше да му е станало ясно, че музика наистина няма да има, както и на мен, тъкмо на това място, това ми стана ясно преди цели единайсет години. Слушах внимателно тези звуци, които подчертаваха тишината, и за кратко ми се стори, че освен звука от стъпките, далечен разговор или сирените на бърза помощ долу в града, чувам още един, който изобщо не би трябвало да чувам. Един дълбок и едва различим тон, сякаш някой от сандъка удря с юмрук по капака му. Първо слабо и еднолично, а после все по-силно и бързо, сякаш на стария в ковчега му ставаше ясно, че музика наистина няма да има. Че е изпратен без залп, без други хвалебствия на другарите си от войната, само с едно словесно недоразумение, което почти предизвика смях у публиката. Даже без духова музика.

-                     Хвърли ме в пръстта като мъртво куче!

Викаше това бясно отвътре, а го чувах само аз, понеже ковчезите днес са добре изолирани, даже когато са втора категория.

-                     Ти не си син, ти си нещастник.

Тръгнахме към аркадите, на юг, а ритмичният звук на удрянето сега се чуваше още по-силно.

-                     Не знам как си положил Хипократовата клетва, стискал си палци и на ръцете, и на краката. Майка ти я погребахме без музика, понеже нямахме пари, затова така я погребахме, защото бяхме задлъжнели до гуша заради лекарства и доктори, и ти това го знаеш добре. Не можех да допусна онази змия да плати музиката за майка ти и после години наред да приказва наляво и надясно. Или си на друго мнение?

Лъже и сега, след смъртта си, помислих си. Стана ми ясно, че не е искал музика на погребението на мама не за да спести, за това винаги може да се намерят пари, а се е страхувал, че музиката ще го разплаче. Не е искал хората да го видят как плаче.

Старият все повече беснееше в ковчега, а и удрянето се усили в акустичното пространство покрай аркадите. Чак докато до ковчега не доближи един от гробарите и дискретно не закрепи плочата с медалите, която при возенето се удряше в дървото.

-                     Няма по-лошо престъпление от предателство спрямо бащата, лайнян нещастнико!

И тогава, когато в тежката като олово тишина завихме наляво и тръгнахме между гробовете, до нас изведнъж достигна звънък звук на тромпет. Тишина падна върху цялото шествие като неин сладък прах. Огледах се и забелязах, че хората са изненадани, понеже Тишината дойде в момента, когато вече всички се бяха примирили с мисълта, че няма да има музика. Сега дойде моментът да се усмихна и аз. А можех добре да си представя, че и баща ми се усмихва в ковчега, можех да видя как краищата на устните му се раздалечават, и въпреки че вижда само тапицираната в лилаво вътрешна страна на буковия капак, отчетливо чува как звукът на тромпета се разлива сред каменните ангели и кръстове, как оплаква плочите от черен мрамор с еврейски имена, как пътува от Йозеф Фройлингер и неговата съпруга Хана през Бенямин и Ивка Бернстейн чак до черно-бялата снимка на русото момче, което се е казвало Оскар Зехнер. И изведнъж ми се стори, че всички те, Сара Хафнер, Милан Остоя, Амброз Рос, заедно с милосърдните сестри и всички жертви на холокоста, които са ексхумирани и преместени тук, че всички те се усмихват в гробовете си, понеже божествената музика на Нини Россо беше знак, че една отдавнашна омраза е преодоляна и че синът с тази мелодия след двадесет години най-накрая прощава на баща си. И тази мелодия ни следваше чак до отворения гроб, в който бяха погребали майка ми малко по-дълбоко (това се нарича ексхумация и не е евтино), за да може бащиният ми буков ковчег да легне върху останките на нейния буков ковчег и да могат отново да бъдат заедно.

А през цялото това време, докато звучеше Тишина, ние не виждахме откъде идва звукът, понеже тромпетистът се движеше успоредно с шествието и надгробните паметници го скриваха. Когато накрая положихме татко, хвърлихме отгоре му буците пръст и се простихме, и когато музикантът излезе, видяхме, че това е красив, но нисък човек. Почти джудже на ръст. Имаше нещо утешително в това как толкова малък човек прави тъй величествена музика.

 

 

 

Превод от хърватски: Димана МИТЕВА

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: