Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Николай Рьорих: Защо нощем летят светещи мушици?

22.01.2018

Притчи, сказания,стихове

   

Николай Рьорих (1874-1947) e руски художник, мистик, мислител и мечтател. През 1917 г. напуска Русия. Живее няколко години в САЩ, а от 1924 до 1928 г. е на експедиция в Индия, като обикаля и Сибир, Алтай, Монголия и Тибет. Прави етнографски проучвания, събира редки ръкописи и фолклорни материали. Занимава го мечтата за съществуването на тайнствената, легендарна страна Шамбала някъде в Хималаите, извор на познание и мъдрост. От 1935 г. нататък живее сред вълшебствата на любимата си Индия, където след смъртта си е изгорен на клада според местните обичаи.  Пътуванията си Николай Рьорих описва в дневници и цикли от картини. Публикува също и поетични притчи, сказания, есета и стихове. Представяме ви неговият свят в специално подбрани текстове, цитати и двайсет стихотворения. 

    Подбор и превод Огняна Иванова.

 

  Великият ключар

 

     Ето причината нощем да летят светещи мушици.

     Душите на грешниците искали да се извисят над земята. Искали да стигнат до райските порти, затова се обърнали към великия ключар, към апостола.

     -  Отче ключарю! Искаме да стигнем до твоите порти! Само че е тъмно и не можем да намерим пътя!

     А апостолът им отвърнал от висините:

     - Виждам ви колко сте жалки! Виждам ви колко сте  непросветени! И вие вижте къде стоя. Моите порти са светли. Само вие, непросветените, обикаляте в мрак.

     Разплакали се душите на земята.

     - Отче ключарю! Апостол Петър! Нищо не виждаме. Тъмен е пътят ни. Дай ни светила, заедно с тях ще видим и тебе. Полето е пусто, а камъните са студени.

     - О, неразумни! Защо пълзите по земята? Оставете тъмните пътища. Тръгнете по пътища, които водят нагоре.

     А душите се примолили:

     - Дай ни светила, светила ни дай! Поне една искра ни прати! Тъмно е и не виждаме как да вървим нагоре.

     Тогава казал апостолът последната си дума:

     - Души, от дребни по-дребни! Не знаете какво затъмнява вашия път. Ще ви дам светила. Светете си с тях, защото тъмни пътища до светли страни не стигат. Искате да имате светила, но светилата не са светлина.

     Дал великият ключар светещи мушици за светила на душите и нощем дори хората ги виждат.

     Бързо летят и търсят райските порти грешните души. И летят вечно, защото си имат светила.

 

    Страхове

 

     Извисяваха се дъбове. Червенееха смолисти борове. Под тях в буренясалите възвишения гниеха стари кости.

     Жълтееха и просветваха цветя. В падините зеленееше трева. Търколи се към залез слънцето.

     На поляната кацна жерав и изкряска, колкото му глас държи:

     - Бягайте, бягайте!

     И се скри в края на гората.

     Високо в небето изграчи гарван:

     - Край, край!    

     Дрозд извика от трепетликата:

     - Страшно, страшно!

     Авлига изпя:

     - Горкият, горкият!

     Скворецът долетя от хълма, обзет от съжаление:

     - Сполетя го, сполетя го!

     А кълвачът додаде:

     - Заслужено, заслужено!

     Свраката издърдори:

     - Ще разкажа, ще разкажа!

     Дори червенушката изцвъртя:

     - Лошо, лошо!    

     Точно така беше. От земята, от дърветата и от небето се носеха свистене, дрънкане и съсък.

     Край Старата скала оттатък Мечата долчинка се беше заселил непознат старец.

     По цял ден залагаше хитри примки за птици. А после с големи усилия учеше всяка птица на една дума.

     Изпращаше странникът птиците в гората, всяка птица – с думата й. А пътниците пребледняваха и губеха кураж, като чуваха страшните птичи думи.

     Ала старецът се усмихваше. Обикаляше гората, ходеше на реката, крачеше из тревистите поляни. Слушаше птиците и думите им не всяваха в него страх.

     Единствено на него беше известно, че те знаят само по една дума и нищо друго не могат да кажат.



     Старинен съвет

 

     В древен италиански ръкопис, струва ми се, от петнайсети век,  благодарение на ръката на обичащ библиотеките, откъснал първите и украсените страници, простодушно се разказва за ученик на живописеца Сано ди Пиетро, който искал от учителя си съвет относно своя картина.

     Сано ди Пиетро спешно трябвало да приключи нещо започнато, затова не можел да се отзове на молбата на ученика си, който самостоятелно се заел да нарисува картината „Поклонението на влъхвите“ за църквица край Сиена, да иде и да я види. Затова казал:

     - Драги мой, дадох дума на градоначалника на Монтефалко, че няма да излизам от къщи, докато не завърша поръчаната от него картина „Коронясването на пресветата дева“. Но все пак ми кажи какви съмнения те измъчват. Притеснявам се, че твърде дълго работи при мене и затова сега ти липсва смелост да работиш сам.

     - Почитаеми учителю – започнал ученикът, - картината ми е сложна и ми и трудно да съчетая отделните части. Как е най-добре да нарисувам маслинена горичка на фона на червеникава канара в далечината? Дали дървесните стволове да се различават, доколко отчетливо да бъдат нарисувани листата?

     - Рисувай, драги, така, както ти е необходимо.

     - Наметалото на Богородица е изпъстрено със златни орнаменти. Дали няма да е по-добре да го преработя, за да бъде на малки дипли, или да пренеса нарисуваното върху големи плоскости?

     - Нарисувай го така, както ти е необходимо.

     - Почитаеми учителю, ти си твърде погълнат от превъзходната си творба. По-добре да мълча до момента, когато направиш първата си почивка.

     - Драги мой, нямам намерение да си правя почивка скоро, а ти не бива да губиш време, щом в карината ти има толкова много недовършени неща. Чувам, макар и с известна изненада, всичко, което казваш, и ти давам отговор.

     - Главите на воините, които съпровождат царете, са много на брой. Да ги изпиша ли заедно, или да изобразя всяка глава поотделно, а от частите да се получат контури, очертаващи тълпата?

     - Просто ги нарисувай така, както ти е необходимо.

     - Сложих храсти из далечните полета, и река, струяща на ивици, но ми се прииска да ги изобразя съвсем отчетливо, както когато се случва окото да ги види за пръв път. Прииска ми се във водата да има вълни и лодка, а дори и весло в ръката на гребеца. Но нали всичко това е далече?

     - От просто по-просто. Направи го, както е необходимо.

     - Учителю, обзема ме страх. Може би все пак ще ми кажеш дали царските корони да бъдат изпъкнали, или да използвам златния варак само за ореолите?

     - Сложи злато там, където е необходимо.

     - Хрумна ми да изрисувам руното на агънцата. Вярно, че агънцата почти не се виждат, но си помисли колко са пухкави,  меки като коприна. Искам да ги изпиша с тънка четка, но в цялостната картина те почти не се виждат.

     - Направи ги така, както е необходимо.

     - Учителю, не виждам в отговорите ти съвет как да работя. Зная, че всичко трябва да бъде така, както е необходимо, но в момента не ми е ясно какво е необходимо.

     - Я ми кажи: постави ли ти отец Джовани някакви условия за поръчката?

     - Не, само ми даде срок. Каза: „Бенвенуто, изобрази хубаво „Поклонението на тримата влъхви пред пресветия младенец“, и аз ще ти платя десет дуката от манастирската хазна.“ После определи срока и размерите на дъската. По време на работата обаче на мен ми хрумваха най-различни мисли заради желанието да направя по-хубава картина. И, както досега, обръщам се към тебе, учителю, за добър съвет. Обясни ми – какво значи „както е необходимо“?

     - Както е необходимо означава, че всичко трябва да бъде както е най-хубаво.

     - А как да бъде „както е най-хубаво“?

     - О, злочести и недосетливи Бенвенуто, за какво винаги си говорехме с тебе? Коя дума толкова често ти повтарях? „Както е най-хубаво“ може да означава само едно: „така, че да изглежда красиво“.

     - А как може да изглежда красиво?

     - Бенвенуто, върви си, иди при обущаря Хабакук и му кажи: „Вземи ме на работа да щавя кожа, аз не знам кое е красиво“. А при мене недей да идваш и най-добре спри да рисуваш картината си.

     След тази история в книгата има записани рецепти за правенето на зехтин и за използването на маслинените костилки. А подир това – разказ за гражданина Чирили Кода, жив погребан. Но последните записки в книгата не представляват интерес за нас.

 

     Замъците на тъгата

 

     Обикаляме замъка. Зала с високи тавани. Продълговати отражения от прозорците. Тъмни на цвят пейки. Кресла.

     Тук са съдили и осъждали.

     Още една зала, просторна. Камина с размерите на бик. Резбовани дъбови колони.

     Тук са се срещали. Вземали са решения да има съд.

     Дълги ходници. Ниски вратички с метални кръпки. Висок праг.

     Тук са довеждали заподозрените.

     Стаята е с един прозорец. По средата има стълб. На стълба се виждат железни халки и неясни знаци.

     Тук са измъчвали с огън.

     Висока кула. Тесни прозорци. Малка, тясна врата. Сводове.

     От тук са наблюдавали врага.

     Място за стражите. Два стари топа. Купчина гюлета. Пет алебарди. Обръч на барабан.

     Тук пазачите са домъквали хора, за да ги убиват.

     Стъпала водят надолу. Колоните са свързани с арки. На пода има железни халки.

     Тук са държали осъдените.

     Подземие. Греда, напречно на свода. Вратичка към езерото. Голям плосък камък.

     Последната постеля на обречените.

     Зад вратите – двор. Стени от камъни. Калдъръмен път. В средата – стълб с халка.

     Халка за врата на презрения.

     Молителница. Украсено с резба място за хористите. Покорни зверове на дръжките на креслата.

     Тук са се молили преди разпит.

     Тясна ниша. Продълговат прозорец към залата на Съвета. Невидимо, тайно ухо.

     Тук са научавали какви са враговете им.

     Изповедалня. Стени от черен дъб. Червена завеса от тафта със златни шарки. Прозорец към езерото.

     Тук са говорели за греха.

     Малка стая. Две стъпала, водещи до прозореца. Прозорец към езерото. Тайнствено пътно ковчеже. Ковчеже на графиня.

     Наоколо не звучат печални слова. Дали в ковчежето не са останали искрици от радостта, дали вътре няма някоя весела усмивка? Или с него са пренасяли мъка? Всичко, което не е свързано с тъгата, сълзите са отнесли от сивия замък.

     Обикаляла ли е радостта из замъка? Весело е отеквал ловджийски рог. Непоклатима е била думата на честта. Съществувало е познанието на брака.

     Всичко това е отнесено от времето.

     Отколе се извисяват по планинските върхове празни, стари замъци. Времето съхранява техния смисъл. А какво ще остави времето от нашите дни?

     Не ни е дадено да вникнем в това. Не можем да го узнаем.

     А ако го узнаем, сигурно ще се уплашим.

 

 Превод Огняна Иванова

 

Още за книгите на "Изток - Запад" тук

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: