Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Митко Новков между Минотавъра и Мърквичка

22.01.2018 1

Представянто на „От Мърквичка до минотавъра“ е на 25 януари от 18.30 ч. в Галерия „Академия“ (НХА)

 

Книгата „От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини“ (ИК „Жанет 45“) е съставено от 17 есета върху прочути и не толкова български картини и художници. Картините: „Ръченица“ на Мърквичка, рисунките на Бешков на Бай Ганю, „Крали Марко“ на Иван Милев, „Изгорялата фабрика“ на Васил Бараков и други. Художниците: Мърквичка, Борис Денев, Сирак Скитник, Елиезер Алшех, Станислав Памукчиев, Андрей Даниел, Александър Дяков и Павел Койчев… Две са частите на книгата: „Образи на българското“ и „Лица на художеството“. Премиерата на „От Мърквичка до минотавъра“ ще се състои на 25 януари, четвъртък, от 18.30 часа в Галерия „Академия“ (НХА). Есето „Елиезер, българинът“ е от втората част на книгата. 

  

 Елиезер, българинът

 

1975-а. Тогава Елиезер Алшех, български художник от еврейски произход, роден във Видин, племенник на Жюл Паскин, почти като него скитник-евреин, пребродил сума ти пространство – Германия (където в града Мюнхен учи при Карл Каспар, немски експресионист), после в Гърция, Франция, Палестина, Италия, Магреба и Балканите – Алжир, Турция, Сърбия (в Белград картините му извикват триумфално ликуване), след края на Втората световна война прескочил и до Румъния, а накрая емигрирал в далечната Аржентина през 1951 г. (разочарован от тесногръдието и безпардонността на натрапената на българите съветско-каскетаджийска власт), пътьом минавайки през Венеция и Париж, се завръща в родната си България с ретроспективна изложба. Показва платна и от своя български, и от своя аржентински период. Ритъмът на художническата четка е почти същият – овладяна нервност, концентриран размах, но гледките са различни: вместо Созопол – Буенос Айрес, вместо ридовете на Родопите – пристанища и лодки. Аржентински пейзажи, но по български живописен маниер. Е, и малко абстракционизъм, но в умерени дози, не ударно, а сдържано. Тукашният артистичен възторг е чувствителен, овациите са като повей на зефир, полъхващ със свежест и свобода: „Стари приятели и млади почитатели приветстват художника и изживяват тази среща като празник“, отбелязва Ружа Маринска. България чества след 26 години завръщането на един свой творец (но не блуден син, а възстановена скъпоценност), към който обаче, трябва да признаем, не е била никак благоразположена. Прочее, също както патриархът Аврам не е бил благоразположен към библейския адаш на Алшех, роба-„дамаскинец“ Елиезер (името му всъщност значи „Бог на помощ“; чрез името на роба проумяваме, че Йехова е пращал знаци на водителя еврейски): „Аврам рече: Владико Господи, какво ще ми дадеш? аз оставам бездетен; разпоредник в дома ми е Елиезер от Дамаск. И пак рече Аврам: ето, Ти ми не даде потомство, и нà, мой наследник ще бъде домочадецът ми“ (Бит. 15:2-3). Бог обаче се притича на помощ на Авраам и Сара ражда Исаак, дето едва не става жертва в земята Мория. За Авраам Йехова е същи Елиезер, сиреч домочадец му: Господ роб на Авраама, Авраам роб на Господа – тази двойна съотнесеност гръмогласно да ни говори…   

Роб Аврамов

Българският Елиезер е също наследник, роб и домочадец, ала не на властническата разпоредба българска, а на българското високо изкуство. Разпоредбата обаче не му е признавала това, пердашела го е през пръстите и му е крадяла четката: цели три години, от 1941 до 1944, Елиезер Алшех престоява в еврейски трудови лагери – Бов, Неделино, Трънска клисура (в Сърбия), Ветрен, Белово; лашкат го, сиреч, интерниран управниците ни из цялата тогавашна българска територия, на запад и на юг като костилка от маслина, след което го заточават в бащиния му Видин. Какво ли си е мислел този застопорен космополитен творец, пътувал къде ли не, но винаги връщащ се в България – едно вечно елиезерско завръщане, когато точно неговата България го отделя от най-свидното му – изкуството, провождайки го да разбива с бормашина чакъл за монархическия макадам?! От Анверс до Бов – едно безсмислено премеждие, породено от безсмислието на политиката… Дали е попържал властта? Сигурно! Дали е попържал и нас, неговите съотечественици? Вече не е толкова сигурно… Но пък сигурно си е мислел като гениалния немец Фридрих Ницше, бродник същи като него: „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища“; а след това вероятно се е самоуспокоявал отново с негови думи: „Най-великите ни изживявания са нашите най-тихи мигове. Всред грохотевината на изнуреното тъпо локално пътостроителството Алшех е живял в своята си вътрешна живописна тишина. Не му е било трудно – определят го като интроверт.

Броят ХХ век за къс век, но къси ли са били тези тихи почти четири години в душата му? Дали пък още тогава не разбира с ума си онова, което години по-късно ще каже за живота му Румяна Константинова: „Образът на Елиезер Алшех е огледален на миналото столетие – и той, като двадесети век, в който преминава животът му, е динамичен, белязан от мащабни промени и от големи трагедии“. Къс век, да, ала със събития все смръщени и горчиви и в мащаба на индивидуалното алшехово време – дълги, като мезозойска ера дълги: платната му били сваляни от българските изложби, както съобщава Кирил Цонев, заради еврейския му произход. Сякаш таланта може да го делиш на нации?! Низвергват платната му, но не низвергват амплоато му на безспорен български артист – неговите колеги от Дружеството на новите художници протестират срещу прогонването на Елиезер, както и на други живописци-евреи от организацията, извършено през 1940 г. по силата на Закона за защита на нацията. За съжаление, „без особен успех“, както отбелязва Ирина Генова. Патилата му във времената на царско-регентска България обаче му съграждат непредвидимо добропристоен имидж пред новодошлите отечественофронтовски управници и заедно с други шестима свои колеги – художниците Владимир Кавалджиев, Васил Бараков, Здравко Александров, Деню Чоканов, скулптора Стою Тодоров и графика Димитър Драганов, през 1948 г. новите властници доверчиво ги изпращат в братска Румъния, за да изпишат строежа на новия живот там. Пътуването, за зла врага, отново не свършва с хепиенд: изложбата на седмината е обругана, свалена брутално още същия ден: авторите, видите ли, се увлекли по формализма и не смогнали да напипат пулса на бъдещето, туптящ оттатък Дунава и от двете страни на река Дъмбовица. Ошашавеният Васил Бараков така и не успява да види инкриминираната експозиция, та поне малко от малко да схване защо го изтласкват от родното културно поле толкова нескончаеми пусти години, принуждавайки го да изписва шрифтове. Елиезер Алшех пък овреме осъзнава, че място за животрептящо изкуство в приклещилата родината му ретроградна система на червенковско-сталинската-съветско-социалистическа клика няма, няма и да има (свръх-невъзможно е да има: по свидетелство на Анатолий Луначарски зачинателят на мракобесната система, роденият в Казан, Татарстан, Владимир Улянов, назоваван Ленин, който в Париж дори живял близо до художниците-новатори, но така и нищо не успял да разбере от съвременното изкуство, падал си единствено по Репин и Некрасов), затова през 1951 г. заедно със съпругата си Бронка Гюрова, също талантлив художник, и с тяхната двегодишна дъщеря Деяна, си вдига статива, палитрата, четките и платната и намира своята втора родина в Аржентина. Та тъй и той като друг един емигрант, поел за златоносната Северна Америка в началото на ХХ век, Христо Н. Соколов, би могъл да каже: „Всичко, което обичах, се изгуби от очите ми, но не от ума и сърцето ми“. Е, при Алшех ситуацията не е така драматична, с него са близките му и това със сигурност го е вдъхновявало. Затова в страната на пампасите той е като отприщен пълноводен бент след рестриктивните постулати на местните пролетарски разбирачи и започва да рисува „по-весели картини“, по думите на дъщеря му. Втората родина го приласкава, да, ала той изобщо (както и съпругата му) не прежалва първата: „Плачеха за България – споделя отново Деяна. – Майка ми постоянно пишеше писма. Тя поддържаше връзката. Мъчно им беше за колегите тук“. Вероятно заради тази непресъхваща мъка, наситил се вече на рисуването на весели картини, Алшех се връща в по-късните си платна към една по-събрана, по-меланхолична, по-пестелива палитра – носталгията по далечното отечество гнети и него, и съпругата му.

Съвсем в реда на нещата е да ги гнети, но не с единствена причина километрите раздяла, а и поради безобразията, извършвани тук от комунистическата власт срещу техни колеги и приятели. Двамата са си останали докрай българи и няма как да не ги е тревожело, че някои от гилдията са покосени безмилостно – Константин Щъркелов, Никола Танев, Борис Денев, Александър Божинов са пратени в лагер. Прочее, също като Елиезер преди „революционния“ Девети. Други, притиснати до задушаване и в смут от чардафонското скудоумие на постулатите на социалистическия реализъм, създават платна, на които само като прочетеш заглавията, ще те напуши смях, ако не те обземе жал. Смях от жал, жален смях: неговият спътник до Румъния Васил Бараков, казахме, замлъква за дълго, замлъква също и другият му румънски авер, Деню Чоканов, защото е нападнат, че неговият „По сенокос“ не бил уж издържан в политически правилния подход. Кирил Цонев също е низвергнат, а Александър Жендов направо съсипан. Другият участник в злополучната изложба Владимир Казанджиев изтласква формализма дълбоко в подсъзнанието, за да направи съзнателното и канонично „Кооперативно стадо“ (1950), скулпторът Стою Тодоров хваща същия безопасен път и извайва на конвейер герой след герой на социалистическия труд… Че и как човекът да не извайва, главата си все пак спасява; пък и нали трябва изкуството да манифестира, че през социализма усилено и предсрочно се работи. Кой ли не в ония бригадирски години не обявяваше и не прокарваше дела, инициативи, мероприятия, почини и всякакви там подобни дивотии – коя от коя по-баш, та с тях, – Дай, хозяин Сталин!, да гътнем капитализма; който обаче, както добре беше известно в онова тъй борческо време, мязаше на мушмула – колкото повече загниваше, толкова по-вкусен ставаше. За разлика от социализма, който колкото по-развит ставаше, толкова повече се спаружваше. Алшех няма вече със социализма, слава богу, нищо общо, но му остава общото с България, затова в Аржентина той рисува наистина онова кое му душа сака, ала без да забравя ни за миг българските традиции. Пейзажи, портрети, натюрморти – всичко, дето е правил тук, прави и там, а тези три жанра (пейзажът най-вече) са преди Девети може би най-специфичната отлика на българското изобразително изкуство. Поне така отчита Николай Райнов. Тази отлика обаче на българско изкуство през 50-те бива тотал(итар)но изкривена от партийната линия, повеляваща рисуване преобладаващо на фигурални композиции, представящи догматично издържани образи на овчеблеещи труженици и еректирали вождове. Композиции – пълна безвкусица, но според същата тази единствено „естетически“ правилна и вярна на марксистко-ленинските завети партийна линия дори да притежаваш вкус в годините на социалистическия реализъм си е вече сериозно престъпление: в поредна своя инвектива срещу Александър Жендов злосторникът Богомил Райнов например го обвинява не в какво да е, а точно във… „вкусовщина“. Да се чудиш и маеш гръмко ли да се кикотиш или клето да хлипаш заради вкиснатите идеологически буламачи на бездарните комунисти и техните олигавени измекяри…

Ницшеанец носталгик

В Аржентина Елиезер Алшех се отървава от буламачите, обаче не и от носталгията. Там той рисува по-различно, някак повече самотно, особено през 60-те години. Личи носталгията в картините му, но като че ли най-много не в една негова, а в негов портрет от съпругата му, Бронка Гюрова, създаден, между другото, тъкмо през 60-те. Тя живописва мъжа си в убити тонове – сивозеленикав фон, дрехата е светлобежова, с много бяло примесена, сивозеленикави петна тъмнеят по дясната част на лицето на Елиезер, иначе светло кафяво, отново в смес с бяло. Бялото, този цвят на траура според източната традиция. В долната част на изрязаната яка на пуловера му се забелязва синьо петно – загатва за нещо подобно на артистично шалче. Синьото е мастилено – някога сравнявали раните на мъчениците с писмена, нарисувани с пурпурно мастило. Вярно, тук мастилото е синьо, нещо като синя кръв – друг разпознаваем белег на тоя български художник, който, според неговите близки, бил истински аристократ насред една среда, в която аристократизмът винаги е бил дефицит. А може и нещо трето, по-модернистично: синьо като „Синият конник“ (Blaue Ritter), експресионистичното списание, което Франц Марк и Василий Кандински основават в Мюнхен – града, в който Алшех се е учил на художество. Най-отличителното в платното на съпругата му обаче е не това тъй многозначно синьо петно, а човешкият израз – замислен, съсредоточен, угрижен… Сещаш се веднага за Яворов, след като го зърнеш: „глави неволнишки навели…“ („Градушка“) Съвсем различен е Алшех от портрета, който му прави Кирил Цонев през 1928 – немски възпитаник също като него, странствал и той по Латинска Америка, но пò на север, в Мексико и Куба. Елиезер на този ранен портрет отново е свръх съсредоточен, не обаче с угрижена, тегобна и неспокойна, а с целеустремена съсредоточеност. Лицето му е в профил, за разлика от платното на Бронка Гюрова, с цел вероятно да изпъкнат не просто специфичните му еврейски черти, но и неговата безгранична вяра в бъдещето му на прочут български художник, поел по славния път на вуйчото Паскин. Кирил Цонев добре е знаел кого рисува: никак не са случайни двете тухлени стени зад него, както и разположението на модела точно пред ъгъла, където стените се пресичат – Елиезер Алшех е щял да бъде художникът в пресечната точка на две епохи, тази на отминалото и тази на бъдещето българско изкуство, подхвърля ни неговият приятел с категорична вяра в силите и възможностите му.

В творбата на Бронка Гюрова няма никакви стени за славно минало, нито пресечки за светло бъдеще, а само фон, повече навяващ тъга, отколкото внушаващ полет. Цялото лице на Алшех в нейната картина е някак изтеглено нагоре, към челото му, което е много солидно, с огромен лоб, и с ясно откроима овална форма. Едно лице типично българско, събрало цялата отчаяност на този свят, не еврейско, както в портрета на Кирил Цонев. Прилича формата на лицето му малко на обърната пирамида. Сиреч знак не за стабилност, а за нестабилност. Не: О, време, пирамидите ти, а: О, лице, времето ти. В центъра на тая лобно-овална форма на Елиезеровия лик откриваме голяма бяла точка или, за да сме по-прецизни, ще кажем, че е малка бяла окръжност. Окръжност, която обаче е не затворена, херметизирана, непроницаема, напротив – тя с едва забележима, макар ситна чертица, е издърпана надолу така, че да уцели междувеждието. Целенасочена е насочеността на чертицата – да се видят бръчките му, смръщените му бръчки. Прилича чертицата на камшиченце на запетайка, фигурирана нарочно мъничка, та изразително да се вижда, че точката е щедро по-обемна в сравнение с нея. Камшичето или, по-добре, улейчето ни води към свъсените и събрани вежди на Алшех, където ще се излее цялата насъбрана в голямата бяла точка вътрешна енергия, цялата угнетена болка на едно битие, далеч от родината. „Пуста чужбина, сила погуби, нужда, неволи…“ Духовният импулс, удържащ човека на портрета, е импулс на/за инатливо запазване на силата; на превъзмогване, на преодоляване, на надсломяване на тази мъчна отдалеченост: в лицето няма слаби чувства, а единствено силна воля. Сякаш пред нас се е изправил изтерзан ницшеанец. Носталгичен ницшеанец. Ницшеанец обаче, който не очаква нищо от съдбата, наясно е, че тази измамница може единствено да го накърни, но не и подкрепи. Е, не изповядва чак amor fati, а по-скоро разбирането, че самият ти си своята съдба, ти я ковеш и ти ѝ извиваш врата. „Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго“, както проповядва германецът от Рьокен. Затова човекът на портрета е целият съсредоточен против съдбата, която иска да го измести, да го избута и подчини, та да се разпорежда с него както змия с врабче; той целият е, така да се каже, „напружинен“ да скочи срещу ѝ, ако или, по-вярното, когато му се наложи…

Бряст без корен

А му се е налагало нееднократно: оставяме настрана горчивите години на пътен работник, а после и на обруган художник-формалист, но пристигайки в Аржентина (въпреки че в страната вече са били неговите брат и сестра), Алшех е трябвало да се справя с кресливата шумотевица на неоекспресионизма, нахлуващ от по-големия северен брат и повалящ като циклон всичко „вехто“, привързано къде повече, къде по-малко към фигуративното. На фона на тази мода Елиезер Алшех сто процента е минавал за старомоден, да не река за мухлясъл и грохнал: „Той е изправен пред съвършено нови проблеми – посочва Ружа Маринска. – Необходимо е да се ориентира в една живопис, която по своему – по латиноамерикански – е преодоляла прага на фигуративността. Алшех досега не е минавал тази граница“. Художникът, разбира се, я преминава, ала единствено за да установи, че не е кой знае какво приключение да я преминеш, просто отпускаш ръката си безметежно в композиционно и в багрено отношение. „Натюрморт с жълто петно“, картина от 70-те, демонстрира лекотата, с която живописецът е влязъл в актуалното и популярно живописно амплоа – мазките са широки, в същото време дисциплинирани, а колоритът е премислен напълно: жълтото петно почти в центъра на композицията е отправната точка, за да се насочи погледа към подобието на малка масичка под него или към приличащия на статив с начената картина правоъгълник зад него. Всъщност дали пък не това е най-голямата хитрост на абстрактната, нефигуралната живопис – тя принуждава зрителя, ще кажа, че дори го манипулира, да гледа така, както ней ѝ се ще. Той не е свободен да плъзга очите си произволно, а трябва по строго зададен ред и когато откаже, или пък сетивата му не са в състояние да следват тъкмо този зададен ред, зрителят остава разочарован и неразбиращ. И реагира с неприемане и отричане. Която реакция обаче, ако я погледнем от затуления ъгъл на принудата, предявявана от абстракцията, може да тълкуваме не чак като липса на художествено образование и култура, колкото като свободолюбив акт на съпротива от гледащия да следва безропотно художническата воля. Елиезер Алшех, чиито приятели разказват, че бил „деликатна и уязвима душа“, следователно изобщо не е имал намерение да налага каквото и да е на своята публика, просто е искал да я насочи съвсем елегантно към едно задълбочаване и проникване в творческите му инвенции. Път да ѝ построи. Но това не е можело да стане без упорито, с инат, ако щете, отстояване на собствения му градежен натюрел на предан към натурата живописец. Пък дори нека тази натура да е пречупена до неузнаваемост, важното е да се усеща, зрителските сетива да ѝ реагират и да я разпознават. И затова май дори в този може би най-абстрактен негов творчески акт откриваме фигурални елементи – стъклена масичка, статив, плодове…

Всъщност Алшех, àко и да оформя няколко абстрактни платна, запазва завинаги препратките към действителността в своите картини. Защото и за аржентинските му важат думите на Никола Мавродинов, изречени спрямо него: „Те са построени много здраво и са живописвани с верни, устойчиви и нови тонове и съчетания от тонове“. Особено характерен е този съхранителен „много здрав“ инстинкт в неговите аржентински „дървета“: всички са разпознаваеми, няма нито едно, което да хлътне в нефигуралността тъй, че изобщо да не му личи, че е дърво. Честно казано, някой по-изпечен специалист-дендролог би могъл дори да ги идентифицира – чинар, дъб, явор, бряст… Всичките те са яки дървета, могъщи, солидни, подкрепящи; в тях човек ще намери опора, може без безпокойства да се подслони тям. И всичките са някак български – има ги и тук, у нас, навсякъде почти. Маниерът на изобразяването им наистина е експресионистичен, но темата определено е реалистична. Споменно реалистична. А сякаш най-реалистични са постройките зад дърветата – повече съборетини, отколкото ненакърнени постройки. Все едно художникът нарочно е настоявал на този смайващ контраст – стабилното здраво българско дърво и хилавото схлупено аржентинско зданийце. Дали пък с това разминаване между здравата природа и разбишканата цивилизация Елиезер Алшех не иска да ни подскаже, ще нищо от това, което наричаме човешко, няма трайност? Дървото на живота – гордо е изправено вертикално, останките от Вавилония – жалко разположени хоризонтално… Дърво, кораво впило корените си в земята. Дърво с корени – картина; дърво без корен - художник… Тоест, живописване на онова, което нему липсва – корени в земята. Също както липсват приятелите от България. Вероятно поради това в аржентинските си пейзажи – в противостояние с българските, човекът отсъства: в тамошните творби Алшех рядко рисува човеци (пейзажите надмогват портретите), само пристанища, мачти, кораби и лодки. Пък и как да ги изобрази, след като те не са край него?! Съвсем различно, например, от платната му за Созопол, за които Кирил Цонев казва:

Не по-малко трудна задача той е разрешил в и в картината си „Рибари“. Богато нюансираният син тон на небето и синьозеленият на водата са обогатени още повече чрез сфуматично действуващите, като отблясъци в перли, сиво-розови, сиво-охрени и сиво-зелени нюанси. Същите са обаче и вариант на главните тонове в лодките, мрежите, дрехите на хората и земята. Така че в цялата картина се получава онази колоритна връзка, която ведно с линеарната връзка между хората и лодките, създава характерните за нашите малки черноморски пристанища атмосфера на работата във всекидневието.

Хората и земята… Колоритна връзка… В аржентинското творчество на Алшех сякаш липсва точно това, за което говори Кирил Цонев. И може би оттук чувството на моя приятел Емил Басат, че южноамериканските му платна са по-слаби от тукашните, българските. Пише ми:

Драги приятелю, за мен, продължавам да държа на това, отиването му в Аржентина е една трагедия, защото го е принудила коренно да промени начина си на живописване – прекаленото, дори бих казал леко насилено следване на експресионизма, – българските му работи са много по-ясни и изчистени, пак следвайки линията на експресионизма. […] Основното при него е близостта до природата и любовта – нещо, което му е липсвало в Аржентина и принудително го е затваряло все повече във вътрешния му свят. Един изгубен рай, от който е бил прогонен – родното небе, въздух, среда… България. […] Може би затова картините му от аржентинския период звучат като крясък, като вик – това напластяване, хвърляне в прекалено ярките цветове на тази страна… […] Той е страдал в изгнанието си и това личи – България ще си остане незараснала рана за него. И отсъствието на хора в картините му е показателно – той е бил все по-самотен и се е затварял все повече в себе си – въпреки подкрепата на близките, които са били край него.

Но въпреки силните думи на Басатович, неговите южноамерикански картини не са по-слаби, поне според мен, просто са по-нереалистични. Защото и там, в Аржентина, Елиезер Алшех се е опитвал и е рисувал по български, липсвало му е обаче точно българското, за да бъде докрай убедителен. Прокуден от българската реалистичност, той се е осланял единствено на волята си, за да съумее да я постигне, да си я възвърне споменно. Посрещането на изложбата му през 1975 година показва, че все пак в това е успявал, че в това е успял. Защото, макар и работещ в Аржентина, Алшех е възприет и възприеман не като чужд, а като наш, свой, български. Той е всъщност онази българскост, която би могла да бъде, ако не бе поразена от пошлия и грапав социализъм. Той е онова изкуство, което би могло да се случи и в България, ако тя не беше погазена от червеноармейския ботуш. Естественото развитие на българското изкуство, без насилствената пауза. Не случайно Васил Бараков казва за себе си, че ако би се разгръщал естетически без напора на социалистическата догматика, би стигнал до абстрактното изкуство. Алшех по някакъв начин извършва този преход, отказан на неговия колега. Извършва го по български, с българско самосъзнание, с нестихващото свое убеждение, че е български художник, па макар и в далечна Аржентина. И да, той е по някакъв начин рабът български, прогоненият без срам и грях Елиезер от Авраам-България, но върнал се тук с аргументите, че това прогонване не е трябвало да се случи, че това прогонване е било грешка. Колосална грешка, както колосална грешка е било решението във фините му художнически ръце да се напъха грубата бормашина. 1975 е реваншът на художника, неговото доказателство пред прокудилата го родина, че той е наистина неин художник. И точно поради това за Елиезер Алшех може би не бива да мислим като за емигрант и друг, за Елиезер Алшех трябва да мислим като за българин и наш, на когото само временно, по надмощието на печални, но заедно с това и случайни исторически обстоятелства, му се е наложило да твори в Аржентина. Но той твори в Аржентина с идея за България. Рисува там по български, защото мисли там по български.

Скитник домочадец

Поради това за българския художник Елиезер Алшех без страх можем да речем същото, което е казал някога раби Йоханан бен Закай за съименника на българския художник, раби Елиезер бен Орканос, живелият в края на I век от новата ера тълкувател на Талмуда, смятан за един от най-мъдрите еврейски учители: „Ако сложим всички мъдреци на Израел на едната страна на везната, а на другата раби Елиезер бен Орканос, то неговата страна е тази, която ще натежи“. Да, наистина, ако сложим всички български художници на едната страна на везната, а от другата само Елиезер Алшех, то неговата страна е тази, която ще натежи. Не заради друго, а защото именно в туй (про)клето странство, в тая далечна Аржентина българското е можело да се усети по най-осезаем, по най-болезнен, ако щете, начин. Точно това е извършил той, носталгичният ницшеанец. Елиезер Алшех е натирен, вярно, но тъкмо тази натиреност го създава такъв, какъвто е – българският, най-българският художник в нестабилното небългарско иноземство. Той е просто един българин в чужбина, както си е оставал такъв българин навсякъде другаде, където е бил преди емиграцията. Странник на българското, българският странник. Но странник, винаги връщащ се. Затова, ако ще го наричаме скитник, може би не бива да го зовем скитник-евреин, а бива да го зовем, че е скитник-българин. Скитник, който никъде не забравя българското и винаги го е носил в сърцето си. В своето еврейско сърце, биещо сърдечно благодарение на неговата българска кръв.

Елиезер Алшех – този художник, този евреин, този българин…

 

Митко Новков

КОМЕНТАРИ

Анонимен  22.01.2018 16:30 | #1

Приветствам идеята на г-н Новков за написването на подобна книга. Ще я потърся и прочета цялата с удоволствие. Румен Иванчев

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: