Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Атанас Згалевски - колажи от живота му

18.01.2018

Есе от Ванцети Василев

Атанас Згалевски - Згала (1940-2008) е български живописец, приложник и резбар от пловдивската група, на която той е в ръководството няколко години. Той е дългогодишен художник-постановчик  на Пловдивския куклен театър през разцвета му. Със значителни заслуги по спасяването и опазването на античните мозайки от археологическите разкопки в центъра на Пловдив.

През 1975-1976 година изработва дърворезбите на къщата на Хаджи Лампша (неправилно наричана "Балабановата" на името на съборилия я; понеже по онова време не се признава небългарско, арнаутско име) по налагания от властите имитативен начин на "възстановка", вместо в интерпретативно претворяване. Последните десетина години от живота си работи абстрактно в Грийнпойнт, Бруклин, Ню Йорк, където Кристо го поощрява.    

Мъжът с брадата е Згала, фото от Пловдив. 

 Бяхме се запознали в кафе “Корнелия” на концерт на Теодоси Спасов. Мисля, че бе през 1991 г. Тогава започна и приятелството ни. Прие идеята ми за “мохабет” с кафе. Одобри и мястото: кафе “Реджио” на “Макдугъл” - кафенето на Алан Гинзбърг и битниците. Към нас се присъедини и моя градски, скулпторът Миро. Преди него или след него дойде и поетът Васил Славов, а понякога като почетен гост идваше и баща му Атанас Славов1. Събирахме се веднъж седмично, а когато животът ни натисна и времето започна да недостига, срещите ни станаха по-редки.

Ванцети, Згала и Васил Славов в кафенето на Алан Гинзбърг 

      Държа пред себе си картината, подарена ми от Атанас. Някои абстрактни произведения, ако нямат подписа на твореца, могат да бъдат окачени с произволно избрана в долна страна, а на други - да успееш да разбереш замисъла на автора и да ги окачиш правилно. Моята картина с размери 28 х 35 см., стои добре във всички положения, но на дъното на една от тесните й страни е изписан един ред букви на латиница: Гриинпойнт, Бруклин (кварталът, където бе ателието му, което бе станало и негов дом след раздялата му със Соси). След тях е подписът му. Абстрахирам се от замисъла на художника и я поставям обратно, образно казано с краката нагоре. Инкрустираните няколко малки  камъчета, оцветени в керемидено червено изместват центъра и нагоре, черните мазки покрай една от дългите й страни придобиват очертанията на фигурата на свещеник в расо. Залепеното като  втъкано в платното парче плат с цвят на тракийско вино, губи въздействието си. Излизам от равновесието, което е създал. За да се наслаждавам на тая картина в това положение, трябва да я гледам от позицията “челна стойка”. Знам, че бих го разсмял с моето тълкуване и я обръщам отново “с главата нагоре”.

        Харесвам всичките му картини, но когато разговаряхме с него или с негови приятели и почитатели на изкуството му споделях, че бих желал  да притежавам една от картините му от цикъла, в който бе вмъквал текст, древна писменост, глаголица, кирилица, старобългарски думи непроменени от хилядолетие. С първите три от този цикъл, бе участвал в галерията “Ривърън” в Ламбертвил, Ню Джързи през юли, 1994. Едната бе нарекъл “Азбука” и в нея бе изписал буквите от предождащата кирилицата древна азбука. На другите две, озаглавени “Страница от Думи” и “Игра на Думи” изваяни, старобългарски думи стояха като мост от древността върху невъобразима смесица цветове на съвременния свят. Една по-следваща бе нарекъл “Композиция: Менюскрипт”. Моите спонсори, Иванови, купиха картина  от същия цикъл. Мисля, че бе една от двете, която Калина3, дъщеря им, нае за филма на Пол Остер2 “Лулу на моста”. Другата купи самата Калина. Единствената от същия цикъл, до която имам достъп, е окачена в лофта на Соси. Долната й половина наподобява скална повърхност, патинирана от времето, върху която ръката му е изваяла древна азбука - глаголицата. Разчитам една от думите - баща.

Как бе нарекъл моята картина? На изложбата му “Елементи” в галерията ПII

във Филаделфия, на която галеристката Марша Чайлд го представи от 3 до 31 Май 1996,  всичките му картини без изключение /23 на брой/ носеха табела: “Без име”. “Untitled” бяха и трите му картини на общата изложба през Ноември, 1996 в галерията “Леонора Вега” в Сохо.

Спомням си един концерт, на който отидохме аз, той и Соси. По погрешка тя бе получила информация, че неин приятел музикант ще свири в “Плетачната фабрика” - известната зала в Трайбека4, в която свиреха различни стилове. Тримата бяхме стигнали до съгласие, че точно тая вечер бихме желали да слушаме музика, каквато и да е. Имената на малката бяла програма за концерта, която разпоредителката ни подаде бяха неизвестни и името на приятеля на Соси липсваше. Веднага след загасването на светлините, върху главите ни се изсипа невъобразима какафония от шумове, механични звуци  и спорадични тонове от пиано. Изминаха няколко минути докато разберем, че има някаква подреденост в звуците на хвърлена чаша на пода или прекатурен стол, последвалото бързо и кратко соло на пианото. След звук на камертона при почукването му върху пианото, последва звук от удрянето му в пода. В сумрака на залата тримата разменихме погледи на споделено задволство. “Слушайки тоя странен джаз виждам някои от картините на Атанас!”- пошушнах на ухото на Соси, а на втората композиция, когато пианистът се изправи пред пианото и каза: “А сега ще чуете...а, как да я наречем?” си помислих, че бе забравил какво ще свири. Протегна ръка и я изви към прожеткторната светлина, осветяваща подиума на залата. ”Осем без двадесет вечерта” възвести пианистът. “Да я наречем така!” Прозвуча звук от падането на стенен часовник. Атанас показа глава  и ме погледна с неприкрито възхищение.

Събота е. 23 февруари 2008. Пет дни от смъртта му вече са минали. В ателието му цари безпорядък и прах. Тук сме аз, дъщеря му, Цвета и Соси. В тенджерата върху котлона имаше пиле с ориз, което си бе сготвил в последния ден. Опънати платна, празни рамки, четки, туби бои, вестници - български и руски, книги за художници, мнонографии, десетина броя на списание “Сезони”, книги за Пловдив, исторически книги за произхода на България, преобладаващо от Петър Добрев. Последните няколко години бе обсебен от темата за произхода на българите и подлудяваше всички ни с непрестанното му въртене само около нея. Може би мислеше, че не сме схванали посланието на цикъла му “Манюскрипти”. И още един факт - отговорът му: “Нямам готови картини!”- който ни изправяше на нокти, когато ставаше въпрос да му се направи изложба или да се покажат картини на потенциален клиент. Един критик бе споменал в рецензията си върху една от изложбите му, че е художник, който държи изключително на качеството, а не на количеството. Сега, в тоя момент, когато селекционирахме вещите му, които трябваше  да се съхранят, разбрах колко прав е бил. Повече от половината от платната му бяха недовършени. Празните платна, недовършените картини, недокоснатата гозба върху котлона - нито намек, че затваряйки вратата зад себе си по пътя за “Бърза Помощ”, няма да ги докосне повече. Възмутен съм от вестта, че бе загубил няколко часа в приемната на лекаря му и още 5 часа в приемната на “Бърза помощ”.


В Смолян, България, ХХ в.

“На операционната маса”- произнесъл се хирургът, един от много добрите и известни в Америка, а сетне казал на един от приятелите му: “Закъснял е най-малко с два месеца за тая операция”

“А после колко дълго ще остана в болницата?”- било най-важното, което Атанас искал да узнае.

“Най-малко десет дни!”- бил отговорът.

“......Десет дни?... Това е много време! Аз трябва да работя!”

Последвали четири дни в битка със смъртта.

В последният му телефонен разговор, за който знаем: говорил с един украинец, обущар, негов приятел, които имаше дюкянче на Манхатан авеню, близо до ателието му. Заръчал да предадат на Цвета или на Соси: “Имам малко скътани пари! Но ако трябва аз самият да ги намеря, няма да мога, не помня дори къде ги скрих!”

- Ти къде би ги скрил? - питат ме двете.

- В дюшека или във възглавницата!- отговарям инстиктивно.

Цвета започва да рови в оформения му като пилотска кабина спален кът. Липсва й само прозорец, но неговата функция е заместена от малко телевизорче. Аз започвам лявата страна чекмеджета на стар шкаф в готически стил, навярно намерен на улицата. Странно, с няколко повреди, но в никакъв случай не е за изхвърляне. Соси се концентрира върху пликовете и папките, пълни с книжа и документи - освен парите, трябва да намерим и документите му - паспортите, българския и американския и всичко друго, което е ценно от един човек, който вече го няма. От време на време си разменяме въпроса: “Намери ли нещо?”

- Прочети това! – Соси ми подава някакво писмо.

Разгръщам го и чета: благодарствена писмо за предоставянето на две от картините му за филма на Пол Остър “Лулу на моста” придружено с разписка за хонорара.

На интервали спирам и разглеждам отново някоя от картините му. За последен път бях видял цялостен цикъл от негови картини на изложбата у Соси. Бе доста отдавна. Все пак, има някакъв ред. От дясно на вратата стоят опънати празните платна. От двете страни на двукрила френска врата, която открива внушителна гледка към реката и Манхатан, стоят наредени една до друга две редици със завършени и недовършени картини. От ляво на същата врата, окачена на стената, виси великолепна картина - диптих от цикъла му върху дърво: намерени стари дъски, сковани в еднакви размери и върху тях ръката му, нанесла хармония от цветове. Мисля, че на повечето от тях, случаят му бе дал цветовата хармония и някой цвят или елемент, добавен от ръката му бе им придал уникалност. Съзерцавйки я, отгатвам, че черното ѝ в левия ъгъл е положено от него. Черното прелива  във рубинено червено, което постепенно запламтява в изгарящия цвят на загасващия огън.

- Ето, това е за теб! - прекъсва ме Соси и ми подава изписан сгънат лист, обгърнал две снимки.

Премествам се под лампата, а тя заема мястото ми и започва да преравя чекмеджетата от дясно. Разгъвам сгънатия лист - писмо от което се показват фотокартичка и снимка. Нетърпеливо разглеждам снимката и се усмихвам така, както съм се усмихнал на снимката. Кафене “Реджио”,  масичка с три чаши кафе и столовете с извити на сърце облегалки, на три от които сядахме аз, Атанас и Васко. Двете чаши пред тях са малки (обикновено те пиеха “късо” еспресо). Моята чаша е голяма с капучино, на което вече съм обрал каймака с лъжичката. Атанас  е с моряшка фланелка, вдигнал учудено вежди към плешивото си теме. И тримата гледаме напред в приклекналата секси сервитьорка и вероятно бъдеща звезда, която в момента натиска копчето на фотоапарата  и оставаме увековечени.

“Пращам ти снимка от сладката ни приказка в “Реджио”- пишеше в писмото Васко Славов на Атанас. “Радвам се, че си започнал някъде бачкане - вероятно това ще успокои духа и ръката ти, за нещата, които предстои да нарисуваш. И сега редом с борбата за ‘леба, да си вършим другите работи, дето не ни дават мира отвътре.”

Един след друг от купа  документи, писма, фотографии, скици излизат колажи от българския му период - беше сценограф на няколко театрални постановки /спомням си за две от тях, които ни бе споменал: “Историята на храбрия оловен войник” и “Гиньон в премеждие” на режисьора Войчех Вигоркиевич в театъра на Познан, Полша/. Дърворезбите му – виждам позната снимка, която веднъж бе донесъл в “Реджио” на релефа “Слънце”, реализирана в Големия Салон на Балабановата къща. Пак там бе направил и таваните в две от южните стаи на втория етаж, един таван на първия етаж. Релефът “Слънце” беше в големия салон на музея на книгоиздаването - къща “Хр. Г. Данов”, както и тавана - слънце в къщата на “Георги х. Николаиди”; таваните на възрожденската къща “Хаджи Лампша”, стената- релеф върху дърво в съвременен стил в Младежки Дом, гр. Кричим…. Фотографии от всичките му работи върху дърво бяха подредени в едно великолепно портфолио, което отиде в ръцете на едно респектиращо име в средите на нюйоркските арт-кръгове, галеристката от френски произход, Ан-Мари Даненберг.

В Америка не можеш да съществуваш  без да работиш и повечето новодошли  започваха живота си отново. Атанас подреждаше кожени палта в магазина на Антонович, Васко Славов продаваше  луксозни дрехи в един бутик на Макдугъл, а аз въртях волана на жълто такси из улиците на Манхатан.

- Намерих ги! - чувам гласа на Соси зад гърба си.

Заставаме с Цвета до нея и 6 чифта очи следят движението на пръстите й, прехвърлящи бедните му спестявания, които бе приготвял за България. Заявяваше, че изчаква да получи малката американска пенсия, наречена Соушъл секюрити, а през това време работеше за да отнесе със себе си нещо за платна, за бои и за каквато и да е, пари трябват навсякъде. И тогава щеше да запраши обратно за България, да рисува необезпокояван от житейските грижи, да не се буди от часовника сутрин за да отиде да прави пари за хляба си. Непременно щеше да идва понякога в Ню Йорк, “ей-така, да не го забравя и да видя нюйоркските  си авери”- така казваше.

- Къде ги намери?- любопитстваме с Цвета. 

Беше ги напъхал в плик и потулил в бельото си, затиснато от няколко сапуна за да придават свеж мирис. Може би Соси го познаваше много добре, а заедно с това и действията му. Поглеждам крадешком към нея и виждам любов и скръб, търсещи въображаем контакт с човека, когото бе обичала. Бяха живяли повече от една дузина години и се бяха разделили, а след  като страстите от разрива бяха потушени, подържаха фина приятелска връзка.

В съзнанието ми изплуват спомени. В един от тях в две коли пътувахме той, Соси, Рей5, Кирил Христов, гаджето му Ирина и аз на път за “Сребърните мини” - галерия  с много високо реноме в Ню Кенан, щата Кънетикът. Юни, 1994 г. - ежегодната изложба, “Арт на Североизтока”. Атанас имаше една приета творба. Ето какво пишеше в секция “Арт” на “Ню Йорк Таймс” от 5 юни, 1994, отразяващата изложбата, Вивиен Рейнър: “След като обиколите изложбата, едно повторно разглеждане заслужава, също, малко платно на Атанас Згалевски /в залата “Абстрактна живопис”/ - колаж с влакнести нишки в кафяво, преливащи се в черно и зелено”. След изложбата, картината бе откупена от Ричард Мей, нюйоркски архитект-урбанист.

Бяхме новодошли емигранти, изпълнени с опимизъм и надежди. В картичката си от Питсбърг Васко /бе се преместил да живее там/ му пишеше: “Стискам ти палци, човече! Липсват ни раздумките в “Реджио”.

“Къде ти без авери, ялова идва работата!”- продължаваше Васко Славов в същата картичка и аз поглеждам към растящия куп документи, където е разписка от банка свидетелстваща, че е изпратил пари на приятел в нужда. Намерили я в джоба на панталона, с който отишъл в болницата.

После дойдоха редовни представяния в галерията на Марша Чайлд, но по неговите думи Марша не представяше абстракна живопис и той бе единствения абстракционист сред фигуративните, пейзажни и натюрморт картини /с изключение на картините “ала Йеронимос Бош” на румънеца Мазилу/.

За изложбата в галерия “Ривърън” в Ламбертвил вестник “Таймс” от 22 юли 1994 г. за областта на Принстън пише: “Атанас Згалевски е един от пионерите на промяната в неговото отечество България. През 1968 г. противопоставяйки се на забраните на Комунистическата партия на абстрактното изкуство, Згалевски организира първата си изложба на абстрактни картини в собствения си дом.” Това беше опасна стъпка зад “желязната завеса” - минава ми през ума докато чета статията и ме връща в ония години. Дни след това ателието му се запалва, ала причините за пожара остават неизяснени.

Помня, че един ден след откриването на Общата изложба “Ново Американско Изкуство”, организирано от кметството за интернационалните  художници, резиденти на Ню Йорк в галерията “Туиид” на “Чембърс Стриит” през септември 1998, ми беше казал не без гордост: “Знаеш ли какво казал кмет Джулиани при откриването на изложбата? Правят впечатление с картините си две имена от тази изложба! Едно от имената, които споменал, било моето!”. Дори да приемем, че кметът Джулиани притежава  високо естетическо чувство, по-скоро допускам, че авторът на приветствената му реч се е допитал до мнението на нюйоркските искуствоведи.  А последната му голяма изложба през 2001 г. в лофта на Соси в Сохо си спомням с тънък присмех и за двама ни. Всичко бе готово, картините, може би около 30 на брой, висяха, окачени на стените. Не достигаше само хляб за сандвичите за откриването и Соси ни “изстреля” набързо към хлебарницата на Бруно. Двамата с Атанас забързахме натам по Уест Бродуей.

- Я, Ванцети! Гледай кой идва срещу нас!

Погледнах и съзрях бялата глава на Бил Клинтън, заобиколен от свита хора. Беше първата година след като му бе изтекло президенството. Влязоха в една врата, а аз и Атанас спряхме на тротоара и следяхме действията на Клинтън и свитата около него. Няколко човека от групата му влизаха в магазините, един от тях даваше знак, след което Бил Клинтън влизаше и веднага след него, двама от опашката на свитата му заставаха от двете страни на вратата на магазина.

- Знаеш ли, че Клинтън е първия американски президент, посетил България - напомни ми Атанас.

- А ти, Атанасе, виждаш ли,че Клинтън влиза само в галерии! Сега е Коледно време и бас ловя, че купува подаръци за Хилари! Сега ще видиш как ще отида и ще го поканя на твоята изложба!

И докато Атанас разбере дали се шегувам или говоря сериозно, вече бях пред вратата на галерията, в която бе влязъл Клинтън.

- Сър, накъде?

- Отивам да се ръкувам с президент Клинтън!

- Не можете да влезете вътре! - изпречи се един от охранителите пред вратата.

- Кой може да ми забрани да се ръкувам с нашия президент? Аз съм американски гражданин.

- Никой не може да ви забрани, но от съображения за сигурност, не може да влезете в галерията! Когато президент Клинтън излезе, ще му предадем, че искате да го поздравите!

- О’К! - казах и застанах малко встрани от охраната.

През това време Атанас ме бе настигнал, бе чул разговора ни и започна да ме дърпа за ръка, шепнейки: “Не се излагай, моля те, не го прави!” В първия момент самата идея да поканя един американски президент на изложба на български художник, при такъв случаен шанс, даден ми от съдбата, сякаш ме опияни и никой не можеше да ме разубеди. Атанас, стреснат и май изплашен, продължаваше да ме дърпа за ръка. Така стояхме 10 минути, дърпайки се един друг, като деца в детската градина. Макар и да желаех да го направя, изглежда вътрешното ми колебание се засилваше и Атанас надделя. Махнах с ръка и двамата продължихме към “Бруно”. Усмихвам се при тоя спомен. А вечерта на откриването дойдоха толкова много хора, че едва се разминавахме пред картините.

- Би трябвало да има списък на картините си! За участията в изложбите- също! Всеки художник има списък на картините си, придружен със снимки! Коя на кого е продадена, коя къде отива!- опитвам се да подскажа на Соси, но това едва ли е необходимо.

Върху единия ред платна, опрени до стената, има платна, навити на рула – със сигурност първите му приготовления за заминаването. Цвета стои до тях, развива ги и ги гледа. Доближавам до нея и се вглеждам в платното, което е разгънала - липсва подписът му, но личи ръката, четката, почерка му. Не всички картини бе подписвал.

- Харесва ли ти?

По цветовете, които е положил върху платното, отгатвам от кой цикъл е.

- Чудесна е!

- Подарявам ти я !

Представям си я в рамка. Къде са другите от тоя цикъл? Едно голямо платно и едно по-малко са притежание на Соси. Без рамка са и стоят добре и така. Едно след друго: първо ще я дам да я опънат, останалото ще дойде по само себе си. Сега вече почвам да си припомням къде са му картините, освен тия, които сега са ми пред очите. Около една дузина са на Соси: една част в лофта й, другата в офиса й на Уол Стрийт. Обрамчена в бяла рамка и покрита със стъкло за да я предпази от ерозията на времето, една картина търси място и все още не може да си намери точното място. Ту е на стената към кухнята, после в някоя от нишите на лофта, а сега е на западната стена, поглъщайки отразените лъчи на следобедното слънце. Наподобява древна порта от кована мед. От двете страни на отвесния процеп  в който двете крила на портата се притискат, са огромните кръгли глави на старинни гвоздеи. Някои от тях липсват. Горната част на портата е в тъмномедения, почти почернял цвят на патинираната мед. В долната й половина меденото придобива по-жив цвят и на места сепващо проблясват няколко мазки озаряващо жълто, сякаш слънцето бе спряло да огледа собствения си лик. “Искаш ли да ти разкрия тайната на създаването ѝ?”- попита ме Рей. “Двете страни на старо куфарче, намерено от него кой знае къде и с неговата ръка на гений бе сътворил нещо неповторимо.” Долните панти на портата са  залепени релефно върху лицевата повръхност на портата, така че картината е само от плътно затворените две крила на портата. Водоравно, върху горната част на портата, бе написал: 99 Комършъл стриит, Гриинпойнт, Бруклин- адресът на ателието му.

“Завиждам ти”- бях му казал, влизайки през огромна порта на постройка, приличаща на текстилна фабрика, в дългия безистен, с редици от прозорчета и врати от двете страни на калдъръмения път, водещ към последната врата - неговото ателие. Ателиета на художници, склуптори и последната врата срещу неговата - студиото на оперния певец, Томас Тоскано - това щеше да бъде артистичния свят до края му.

На помена на третия ден от смъртта му, д-р Оскар Жулс купил една и с това картините му от Атанас стават три. В приятелката на Соси има две, в сестра ѝ - една. У неговият приятел, керамика Карото - две. У Иванови - една, в дъщеря им Калина - също една. Има още десетина продадени картини, но само Соси знае имената на притежателите. Една картина ще си купи през следващите дни д-р Панайот Филипов, близък приятел през последните му години. След това, картините му ще се събират за изложби и разделят отново.

“Там, в ателието му в Пловдив той има още много картини!”- казва ми Цвета.

Ако картината в бяла рамка е все още на западната стена  и усетиш парещия лик на оглеждащото се в портата слънце, непременно ще почувстваш в гърба си топлината на каменните пламъци на вечния огън върху лицевата стена на камината на Соси - единствената му мозайка в Америка. Някои от вградените начупени и нарязани плочки от червен пясъчник събирахме на кея в Наяк*. Ако картината я няма окачена на западната стена, не бързай да се разочароваш, картината е някъде там: Соси все търси мястото и, откъдето ще може, макар и за миг да открехне портата  и да можем отново да влезем в тайните на неговия път. Аз само бих желал да не пропуснат написаното от него на един лист, който току що открих в разхвляните му книжа:

“Преди няколко месеца аз си припомних картините, които бях създал досега и разбрах, че без да осъзнавам, аз бях рисувал идеята на стените от “моя град”’ стените на моя отминал живот. Аз познавах много стени - от някои от тях са останали само камъчета, други са изчезнали отдавна, но те съществуват във времето - аз се опитвах  да ги построя повторно за да ги загубя и разруша отново.

Аз разбрах, че две сили, два противоположни принципа се борят в моите картини.

Аз се питах дали сенките на две божества от миналото на моя град не се сражават и до днес  за власт в душата на всеки от нас. Едното божество представлява живота - веселие, плодородие, земята, фалическото диво страхопочитание, във съществуването на които, всичко изчезва и умира, всичко личностно потъва във вечността на природата, запазвайки само страданието и болката от неговото изчезване. Другото божество, диаметрално, спокойно, светещо ярко, но сдържано, което се стапя в ефимерността на мечтата, не само символизира хармонията, но е самата хармония.

Аз реших, ако това е вярно, по-добре да оставя временно тия два принципа, тия две сенки от миналото, да продължават да се противопоставят и борят за мощ в моите картини.”/декември 1993 г./.   

Кой град, какъв древен град, къде остана касетата?

Ето я там, прибрана е заедно с книгите му! Виждам къщите на стария Пловдив върху обложката на кутията и заглавието й: “Душата на един град”.

Уморявам се вече. Утре, сега е късно, ще завъртя една шайба до Питсбърг и ще кажа на Васко: “Отиде си един авер!” И ще започна да описвам картината на Атанас, която дъщеря му ми подари. Ако ме попита: ”Как се казва?”, ще отговоря:

“Трима Авери, лято, 1991, кафе “Реджио”, Гринидж Вилидж, Манхатън, Ню Йорк.”

Колко е часът?

Осем без двайсет вечерта.

Трясък от падане на стенен часовник върху пода.

 

Март, 2008, Ню Йорк

 

Бележки

1. Атанас Славов- български писател

2. Пол Остер- американски режисьор. Във Филма “Лулу на моста” участват Харви
Кайтел, Мира Сорвино, Ванеса Редгрейв.

3. Калина Иванова е завършва филмово искуство в Ню Йорк Университи /Дизайн Департамент/,
дипломната й работа печели наградата за режисура и дизайн. Участвува в много филми в САЩ,
главно като дизайнер, арт директор, режисьор. Носител е на наградата Еми 2009 за Grey Gardens.  

4. Трайбека - квартал на Ню Йорк, известен с филм фестивала на Роберт Де Ниро.     

5. Рей Андерсон, бивш декан на Колумбийския университет, участвува с фотографии
в една от изложбите на Атанас Згалевски

Авторът, Ванцети Василев, има три издадени книги: “Семената на страха “, “Влаковете на Рим” и "Да опаковаш вятъра" / за Кристо и Жан-Клод/.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Полифонията като вибрация от цветове и линии

Между мистерията на музиката и солта на словото

Бъди какъвто си

ЙОХАН ЙОТОВ IMP – ART: НЕВЪЗМОЖНО ИЗКУСТВО

За новата стихосбирка на Красимир Петров

Последни времена

Нови стихотворения от Георги Константинов

Иван Методиев

"Чуй тишината" - поезия на филoсофското прозрение

Викът на смешния човек