Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Прочетено в сп. Страница

17.01.2018 3

Здравко Дечев за Първият след Бога

  (сп. "Страница", бр. 3 / 2017, с. 117-123)

Здравко Дечев е роден през 1978 г. в гр. Габрово. Възпитаник на Националната Априловска гимназия в родния си град. Завършил е ПУ “Паисий Хилендарски”, специалност Българска филология през 2002 г.  От 2004 до 2007 е докторант към Катедра по история на литературата и сравнително литературознание с тема на дисертационния труд: “Феноменология на българския глас (Проблемът устност – писменост във възрожденската култура). Той е  главен асистент, доктор по филология, преподава Българска възрожденска литература и Български фолклор в ПУ “Паисий Хилендарски”. Води лекции във филиала на университета в гр. Кърджали. От 2007 г.  е сътрудник към сп. “Страница” чрез рубриката “Страници на Здравко Дечев”, в която анализира съвременните явления и процеси в българската литература. Публикува и рецензии за съвременни български автори в “Литературен вестник”, във в. “Култура”, във в. “Словото”, в рубриката Литературна събота на в. “Марица”.
Автор на книгата: “Устност – писменост във възрожденската култура. (Феноменология на българския глас)”, Изд. “Жанет 45”, Пловдив, 2014.

 

 

Неда Антонова. Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски. Издателство „Факел“, София, 2017.

Всяка дума, която ни връща към Левски, ни напомня, че никой освен него „е нямал любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите…“ (Йоан 15:13)[1]. Затова пътят до бесилото не е предначертан единствено от „онази небесна лудост, дето са виждали само по очите на Разпнатия…“[2]. Пътят до бесилото в романа на Неда Антонова започва и свършва с онова изписано от баш комитата Народе… Дума ръкотворна в своята буквена монументалност, но стихийно непримирима в душата си…Нима е само човеколюбие, когато неистово питаш и чакаш ответност! Но и нима саможертвата е възможна без любов! Откровение, към което ни води всеки ред от романа „Първият след Бога“. Обичта на посветения, макар и заглъхнала в стона на въпросителните, е била нашето незримо отечество не само тогава и без нея винаги и навсякъде ще бъдем изгнаници. Затова в края на тази книга не отеквапитащотоочакванекъм народа. Останал е само един възглас. Един предсмъртен зов, който е най-неоспоримото доказателство за това, че на умиране в името на всенародното добруване е способен само обичливият и милостивият. Същинският подстъп към този роман е именно финалното му възклицание: Народе мили!!!! Думи, изпратени в бележка от Левски до най-скъпия му и верен останал накрая приятел – народът! Приятел, чийто адрес остава все така безизвестен и написаното до него – без отговор. И въпреки това енигматично тегнещото във всеки обширен разказ за Левски обръщение Народе с четири въпросителни звучи някак приглушено в повествованието на Неда Антонова. Защото в романа „Първият след Бога“ за народа ще се мисли с повече вяра, отколкото с болка, поради туй, че „има грешни човеци, но няма грешни народи…“[3].Простичка истина, по мярата на която към народа ни трябва да проявяваме повече упование, отколкото жалост и укор, при това не само в годините, когато Левски кръстосва земите ни. Нима и тогава, и сеганародът не е Божие творение, „пратено на земята в помощ на човека, за негова доживотна закрила“[4]!Само Левски ли може да изрече, „че всеки трябва да се числи към някой народ… защото човекът е смъртен, а народът вечен… и пак затуй бъдещето на всеки един от нас не са децата му, дето ще го надживеят, нито родителите му, при които ще иде… Бъдещето на човека е неговият народ…“[5].И благоденствието му зависи от безкористната жертвеност към него на всеки един от нас. Затова последните думи на Левски от романа на Неда Антонова претопяват онова травматично начално питане към народа и звучат с безмерна человеколюбивост. Такава на каквато са били способни само Божият син и онзи неповторим със своята синовност към робската майка земя българин. Защото и двамата са изстрадали убеждението, че Бог и човек, „Бог и народ, са нещо много близко, а понякога дори са едно. Нали човек с духа си произлиза от Бога, а с тялото си – от народа! И служейки на народа – служиш и на Бога“[6]. И обратното…Затуй в деветнадесетото наше столетие захвърлянето на манастирските одежди може да е и дело богоугодно, а грижата за народа – единствената права вяра!Кой и днес би могъл да превърне народното добруване в религия?! Как и днес се живее със съзнанието, че животът на всеки един от нас не е наша собственост, защото да живееш – значи да се посветиш някому до смъртта! Колко от нас и сега са способни да изпитват вина, затуй, че всеобщото дело пропада… Нали само вината, предполага да имаш и милост… Но кой е бил милостив към него?!

Сътвореното от Неда Антонова ни убеждава, че отправим ли се към Левски, стоим все на прага на неговото времето, стоим с въпросите и догадките си, с терзанията и помислите си. И знаем, че Той е бил единосъщен на нас, ала ние… Ние с него сме като онези хора, „дето Бог ги е направил от една шепа пръст, разделена на две… но не ги пуснал заедно на земята, а ги пратил поотделно – да се търсят… Щото търсенето подхранвало живота…“[7], а най-присъщо за човека било да открива ближния си във и чрез любовта. Неслучайно в романа на Неда Антонова ще извървим пътя към Левски по стъпките на една жена. Съдбата не е особено благосклонна към неукрепналата ѝ младост. Осиротяла, тя може да се надява само на Бога и на милостта му зад манастирските стени. Милост, която е подирил и Гининият син. От Карлово. Именуван по майка си, откакто баща му починал. И тези две души, оставени по-скоро на Бога, отколкото на роднинската опека, ще преоткриват себе си една чрез друга. Това авторово решение ни напомня за оная пò човешки търсена правдивост в образа на Левски. Историята неминуемо го изправя пред времената и империите, пред силните на деня, пред верните и неверните нему, но Литературата има и способността да го изправи пред самия себе си. И по това какви сърдечни привързаности, но и какви душевни тегоби може би е имал, и по това дали е обичал и страдал за любовта си – ще узнаваме че голямата история се пише от човеци с по-друга проба душевност. Защото любовта е била слепота, щом не си разбирал, че „рая отглеждаме в ума, но и в утробата!“[8].Защото да обичаш в онези времена означавало да надмогнеш себе си и да мислиш за личното си щастие тогава, когато няма всеобща мъка. Затова в писмата до любимите „за делото се говори като за годеник, за въстанието като за сватба,… а за конака и разпитите като за болница“[9]. Амапреди святата длъжност пред род, народ и родина, трябвало да калиш себе си! Да калиш себе си, като преживееш най-пагубното за човешката природа: изкушението и скръбта от неизживяната младост. За всичко изречено дотук, за любовта на Левски ще разбираме най-вече чрез образа на една обичаща жена. Влюбена отпосле, а изпървом просто обичаща. Та нали, както твърди нейде по страниците на романа даскал Васил от Карлово, има възраст, в която на човек му е дадено просто да обича. Такав един ден през пролетта на 1870 светът, в който живеела госпожица Евгения Боярова, тъй размит и неясен дотогава, придобил образ, подходящ за обожание. И независимо дали самоличността на този образ се именува даскал Васил, или е предрешена като търговец на име Йово Станоев, точно този неуловим в своята завършеност образ я кара да усеща, че истинско е всичко, към което дори само мисълта те води… Така едно крехко като стрък лютиче създание с мисълта за довчерашния дякон ще намира закрила и покой, и онази вяра в смисъла на живота, която не успява да получи дори като послушница на Бога. Но когато онзи ненапълно познат, все някак далечен и изплъзващ се образ наистина стане част от живота ѝ, когато тя потъне в онези„очи, дето са баш тескере“[10], а от лицето му усети такава „благост и вяра, като че зида църква…“[11], когато чуе песента му, „не глас, ами една такава Божия проповед“[12], от която блика и сила, и светлина…, когато разбере, че той „играе така, сякаш е сигурен, че ако не поведе хорото, слънцето ще угасне и земята ще се потули в мрак“[13]…Тогава… Тогава той ще я назове не моя, а наша, защото за Левски взаимност е не когато се отдадеш на другия и забравиш за всички останали, а когато го посветиш и поведеш в каузата. Едва преди бесилото божият раб Васил ще дръзне да се врече в съпружеска вярност пред божията рабиня Евгения. И в онзи кулминационен романов епизод, когато Левски прегръща живота, а Евгения прегръща смъртта всеки читател разбира, че това не е онази любов, която трае кратко, защото е изживяна. Тя е онази любов, дето е сбрала в себе си живота и смъртта и ги овързала с нишката на мисълта. А именно мисълта пребъдва! Дори гробът на Левски накрая ще се окаже празен и няма тяло, което любимата да оплаче. Но ако смъртта на Дякона бе материализирана и така, то любовта би останала принизена и обичайна. А той заслужава другата…Белязаната с отвъдност. Онази любов, която му е по мярата и на живота, и на смъртта!

Романовият свят ни разкрива, че нито в личната, нито в общозначимата си работа Васил Иванов Кунчев е избирал утъпканите пътища. Напомня ни как Апостола на свободата отстоява убеждението си за самостоятелно и суверенно развитие на революционното движение, като отхвърля политически комбинации с чуждите сили, защото по думите му: „Между държавите няма родство, братя мили! Между държавите има политика и интереси!“[14].И макар да не е категорично против съюзяването на балканските народи срещу общия противник, държи преди всичко на равнопоставеността на евентуалните съюзници, за да се предприемат общи действия. Ала покрай тази задължителна историческа канава, пресъздаденото от Неда Антонова около сюжета Левски акцентира върху неоспоримото: единствен, незаменим съюзник на Апостола е бил народът. Онзи народ, който трябвало да осъзнае, че „с робството се свиква по-лесно, отколкото със свободата, защото робството е равенство, а свободата е избор. И всеки избира според ума си“[15]. Затуй мнозина съвременници на Апостола „като видели жена си милата и добрата, дечицата си – вакли агънца… изтрезнявали в тоя час… и си казвали наум, че е по-добре да имат малко имание, но сигурно, отколкото онова омайно, но невидимо нещо, наречено свобода…“[16]. Как да повярват в нещо, което никогаш не са ни виждали, ни сящали? Равенство между човешките умове трудно се постига! Ето защо в романовия свят на Неда Антонова Апостола не просто тръгва да се бори със страха и апатията, та дано по-скоро пукнат пушките. Той знаел, че трябва да е готово не само оръжието, но и умът. Та може ли без ум и сърце да има обръщащи времената самопожертвования?

Историческото хладнокръвие превежда на езика на науката комитетската дейност на Левски така: създава народна организация на базата на строга централизация и конспирация, при разделение на отговорностите и властите между отделните звена. А на романовия език същото е речено с думите: „тръгва да прави тайна държава в границите на явната“[17]. Всъщност създава незаличима и незабравима територия от думи. Дума подир дума гради държавата на духа, която владее дотолкова умовете на хората, че „ако минеш през български села ще чуеш как бащи нахъсват подрастващите си синове, че Левски вече стягал безчетна българска войска… и подир войската му ще остане само свобода и справедливост… Така го е виждал народът – един Левски срещу цяла империя!“[18]. Но именно с тази изключителност, с тази романтическа самота той ще вменява и на другите, че „ако ние не сме в състояние да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода…“[19].С тази вяра в естествената сила на народа предвижда българите да изнесат голямата тежест на борбата. Романът акцентира и върху това, че Апостола се стремида превърне решаването на Източния въпрос в изцяло българско дело, защото „който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново…“[20]. Убеден е, че „Русия иска Цариград и топлите морета. Но за да стигне до тях, трябва да мине през нашите земи. И за да не изглежда като поробител, Русия трябва да има пред себе си покорен и благодарен народ…И още по-точно ние сме рибя кост в гърлата и на двете империи… Ни могат да ни преглътнат, ни могат да ни изплюят. Едничкото, що могат да направят за нас, е да ни владеят“[21]. Накрая отсича:„Подареното, братя, не се цени и не се уважава!“[22].

Безспорно е, чеДякон Васил Левски, единствен е могъл да надникне отвъд свободата, защото за него свободата не значела само освобождение, а национално достойнство во веки. Прозрения, които романът на Неда Антонова извежда и припомня с респектираща почтеност към историческите факти и в романизираната тъкан, неоспоримото, документалното прелива в предчувстваното, скритото, необяснимото.

Подобаващо авторско решение в книгата „Първият след Бога…“ е разказът за Левски да се удържа повече от паралелно протичащи и преплитащи се чужди биографични истории и рядко от самоизтъкващото се Аз на героя. Постига се разтварянето на личността в плана на множество човешки отношения. Вярвам, че и Левски е искал точно това – да бъде чрез ума и сърцата на другите. И с думите си тайни и опасни е сбирал посветените… А останалите… Останалите винаги се сбирали сами!

С право може да твърдим, че пред нас е не поредният творчески жест към онова българско време, което ще помним най-вече с мъченичеството и светостта. Ще го помним и с предателите. Ние сме тук и сега със съзнанието, че за тях не всичко е доизказано. Именно поради това си мисля, че в творческата биография на Неда Антонова книгата „Първият след Бога…“ се превърна в най-изстрадания ѝ художествен път. Тя най-добре знае, че всяка дума за смъртта на Левски трябва да бъде откровение, а всяка нова книга за него не своеобразна панихида, а свето причастие, в което ще поменем и делата, и страданията, и голготата на Първия сред нас. Именно написаното за присъдата над Левски превръща тази книга в изповед. Не защото отново брои шпионите и предателите или дребните души, чиито сенки тъмят историческото ни достойнство. И не защото изправя хора като Иванчо Хаджипенчович отново пред поколенията. И не на последно място – не защото трябва да разпределим ролите на убийци и жертви. Художествено непоколебимо, но и исторически закономерно Неда Антонова ще изповяда обвинителите на Левски, независимо волни или неволни са били действията им, политически оправдани или пък изцяло лични. И най-жалкото в техните изповеди не е закъснялото разкаяние, дори не е и преждепроявената пагубна глупост на някои. Най-страшното е, че за тях не е било важно убил ли е Левски… Трябвала им не истината за това, а съмнението, та да разиграят не съд, а театър, сценарият за който дълго се пише и от свои, и от псевдонаши, и от чужди. Знаем, че Левски е осъден не от редовен съд, а от наказателен трибунал с предварително зададена цел. Ала от страниците на романа ще узнаем и какво е да си овластен, когато не можеш да докажеш тезата си със силата на правото и прилагаш за същата цел правото на силата. Знаем, че Апостола е разследван за подбудителство към въоръжен бунт, но е добре и да помним, че относно това законът тогава изисквал бунтът да е реализиран и обвиняемият в подбудителство да носи отговорност наравно с извършителите. А по онова време не се стига нито бунт, нито има извършители... Знаем, че за народните бъднини всеки комитетски човек, ако се наложи, трябвало да е над божиите закони… Но убедени ли сме, че смъртта на слугата на Данчо Халача е непростимият грях на баш комитата? На всичко отгоре предумишленото убийство, с което дамгосват Левски, не е предумишлено и не е доказуемо не само като такова но и като извършено. Можем ли да дирим правдата, когато примката е пристегната още преди да бъде сложена? Именно тук от страниците на романа прокънтява викът на Хаджипенчовата съвест, „викът на човешкото му достойнство, на уважението към себе си и към онези трудове, които е полагал … за да отгледа в ума и сърцето си чувството за истина…“[23].А правната норма е, че един свидетел, честен или не – не е свидетел. Истина заглъхнала в Иванчовите думи: „Аз съм гражданин на Европа, а те искат да ме превърнат в инструмент за убийство“[24]. Истина проронена от романовия герой само в писмата – изповеди до мъртвата му съпруга, защото, както ни уверява той, само пред нея може да изрече онова, що дори пред себе си не изрича. За романовия хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди мъртвата се превръща в единствено възможен изповедник, защото истината трябва да бъде заровена. Но не и заличена. Защото дори и да я преиначаваме, скриваме, разбираме поразному… легендата за нея ще остане. И много народ, дето ще дойде след нас, и без да е чел, ще я помни. Ще помним и ние, че всяка дума, която ни връща към Левски, допълва, но не дописва нескончаемото национално евангелие за него. И в тази отворена света книга времената все пишат, но и неведнъж замълчават…Мълчат може би за да пречистят думите си за Дякона в светостта на тишината! Ала след Вазова насетне, говоренето за Левски едва ли може да е свещенодействие. В напластеното от времето мълчание все проскърцват зимни стъпки в тишината… Пак пристъпваме с плахост и вина, с мъчни думи и жалост… Пристъпваме към онова черно бесило, към което малцина са посмели да отправят взор в зимата на 1873, но и тогава, и сега всички знаем това бесило…Бесилото, на което и днес увисват вярата, надеждата и любовта ни. И онази осиротяла наша съвест, която се ветрее под напора на времената. Времената, дето все не успяваме да обръщаме в наша в полза. Времената, в които привидно сме и които никога не са наши…Подчинила ги е само онази малко повече от тридесетлетнаруса младост, подмамена от ориста сии прекрачила отвъд всяка измерима граница. Оная буйна младост, немислима в поривите си, която макар родена от баща и майка, „е всъщност ръчно сътворена от самия Бог. А такива божии творения са необясними, защото за тях няма мярка, няма единствени помисли и думи. Те са извън времето: идват, за да подготвят умовете на хората,… живеят в самота и каквото и добро да направят, то тъй си остава неразбрано“[25].И нашият Левскище е все тъй неуловим, все тъй закратко приютен в думите. Все тъй образ на времето, което изпуснахме… Или пък може би образ на времето, което все чакаме да дойде. И утре по карловеца Васил Кунчев ще се измерваме. И утре все тъй ще се питаме: „Ти ли си дошъл твърде рано при нас, Дяконе, или ние сме все закъснели за теб, брате Левски?!“[26].

 



[1]Библия сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет. Издава Св. Синод на Българската църква, София, 1991, с. 1319.

[2]Антонова, Неда. Първият след Бога…, Издателство „Факел“, София, 2017, 174 с.

[3]Пак там,с.227.

[4]Пак там, с.176.

[5]Пак там,с.177.

[6]Пак там, с. 181.

[7]Пак там, с. 125-126.

[8]Пак там,с. 225.

[9]Пак там, с. 231.

[10]Пак там, с. 122.

[11]Пак там, с. 170.

[12]Пак там, с. 174.

[13]Пак там, с. 174.

[14]Пак там, с. 133.

[15]Пак там, с. 131.

[16]Пак там, с. 184.

[17]Пак там, с. 175.

[18]Пак там, с. 168-169.

[19]Пак там, с. 132.

[20]Пак там, с. 132.

[21]Пак там, с. 133.

[22]Пак там, с. 132.

[23]Пак там, с. 278.

[24]Пак там, с. 278.

[25]Пак там, с. 293.

[26]Пак там,с. 184

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  18.01.2018 20:58 | #3

Рецензията като изповед и съпричастяване. Така не просто се оценява литературата; така се възвръща вярата в нея. Поздравления. Симеон Янев

Анонимен  17.01.2018 14:53 | #2

Талантлив отзвук на една талантлива книга!

Анонимен  17.01.2018 09:58 | #1

Сърдечно благодаря на д-р Здравко Дечев! Неда Антонова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: