Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

12.01.2018 | автор:  Според милицията носенето на палто с качулка е хулиганска проява

На 22 януари Даниела Горчева ще представи "Концлагерът "Белене" /1949 -1987/

  

На 22 януари от 18:30 ч. в в конферентна зала „София” в Гранд Хотел София (ул. „Гурко” 1). Участие ще вземат разследващият журналист и представител на фондация „Истина и памет”, организирала наскоро изложбата „Свидетели: памет за концлагера в Белене”, Христо Христов и представителят на културен център „Евгени Босилков” в град Белене отец Паоло Кортези. Исторически преглед на периода ще направи проф. Евелина Келбечева.

Своите спомени ще възкресят бившите лагерници Цветана Джерманова, Петко Огойски, Дянко Марков, Сабри Искендер, а Васил Георгиев-Кръпката ще ни пренесе отново на острова с незабравимата „Песен за щеката”.
„Белене” с неговите хиляди лица и наименования и „Белене” като жестока сянка, заплашително надвиснала над стотици съдби по време на режима, се издига в книгата на Борислав Скочев пред читателя и го оставя сам да прецени неговото място в контекста на историческите събития.
Към момента това е най-мащабният труд, посветен на едно от най-тъмните петна в близкото ни минало.
Прикачени ще откриете коригирания текст на прессъобщението, корица и обновена покана. Входът остава все така свободен.


„…Много хора са задържани, само защото носели светли дрехи, други – защото празнували свои празници, без да знаят за смъртта на Димитров, били въдворени сватбарите от цяла една сватба, на която се викало „Хаирлия да е!“, въдворен бил младоженец от Провадийско, който направил сватбата си на 2 юли. Невинни поздрави и усмивки станали повод за изпращане в концлагер. Д-р Москов предава разказите на някои от въдворените: един извикал на колегите си много жизнерадостно: „Здравейте!“, някой си тананикал, двама си приказвали със засмени лица, други се черпили за „Бог да прости!“, известният кардиолог д-р Христо Ив. Пастухов поздравил позната и се усмихнал – „Значи, радваш се!“, казали му в участъка и без други формалности го натоварили в камионетката.

До този момент рискът да попаднеш в концлагера е предвидим. Сега концлагерът започва да приема хора, които не са имали опозиционно поведение и не принадлежат към някоя от социалните или професионалните групи, които са обект на репресия. Изпращането им в концлагера е незабавно, без да преминават през следствието на Държавна сигурност, като по нареждане на помощник-министър Руси Христозов законовото оформяне на въдворяването се прави месеци по-късно.

Това е тъкмо онзи произволен избор на жертвата, за който Хана Аренд в „Тоталитаризмът“ пише, че е най-важният принцип на тоталитарния концлагер: „Тези групи напълно невинни са най-подходящите за радикалния експеримент по пълното им лишаване от права и унищожаването им като субекти на правото“.

С осъществената възможност да се озовеш в концлагера, без да си политически противник или криминален престъпник, тази акция трябва да демонстрира на българското общество края на нормалната юридическа процедура, в която определено престъпление води до предвидимо наказание, и настъпването на епохата на непознаваемо по своята логика насилие, което може да открие престъпление дори в смеха и усмивката.“

 

Това е откъс от книгата на Борислав Скочев „Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987“ – десетгодишно добросъвестно изследване на историята на най-големия комунистически концлагер в България, просъществувал практически почти без прекъсване чак до 1987 година.

Концлагер за робски труд, където с потресаваща жестокост и унижения трябва да бъде съкрушен довчерашният свободен човек. Който трябва да се откаже не само от политическата си борба и от почтено създаденото си – с образование и труд, място в обществото, но и от възгледите си, от религията си, от патриотизма си, от морала си, дори от радостта от труда. За да бъде създаден новият социалистически човек – този, който не трябва да има никаква друга идентичност – нито етническа, нито политическа, нито религиозна, нито класова. Освен една – тази на тоталитарния човек.

Тоест, на обезправения роб или на привилегирования слуга на властниците, ако приеме да им служи. За да бъде държана България в подчинение на Москва.

Младите хора днес трудно могат да си представят абсурда на тоталитарната държава.

Да те арестуват на 16-17 годишна възраст, да те смажат от бой и пратят в концлагер, защото слушаш западна музика, танцуваш рок, защото носиш модерно палтенце с дървени закопчалки или пък защото косата ти е вързана на конска опашка (вместо чинно сплетена в плитка), е абсурдно.
Но е част от насилието на тоталитарната власт над младите хора в България. И колкото и да е странно, в това насилие има логика. Защото трябва да бъде смазан естественият за младия човек порив към свободата, да бъде унищожена всяка проява на различие, на младежка независимост, на дръзко неподчинение на съветския канон.

 

 

Според милиционерите носенето на палто с качулка, наричано от тях "ямурлук", е хулиганска проява.

 



„В спомените си Христо Запрянов пише: „Момичетата бяха много красиви, като че ли нарочно събирани по красота. Но не само красиви, момичетата се оказаха изключително смели и единни, просто решени. Може и младостта им да бе виновна. Един преди обяд докараха нови десетина навързани момичета от Белене. Пратиха ги да копаят царевица, но те под предлог, че е невъзможна нормата, отказват. Охраната посяга да удари една от тях, другите се притичват на помощ и удрят надзирателя с мотика. Започват да стрелят, но по-буйните и смели от момичетата тръгват с мотиките към тях. …При съвместната работа разбрахме, че не са никакви хулигани, а противници на комунистическите безумия. Харесваха западния ред, музика, мода, искаха свободно да мислят и нямаха нищо общо с криминалните“.

 Хулиганка, облечена в палто с качулка, което е вражески "ямурлуг"

 

Докато в първите години след 1944 година комунистите клеветят своите истински или въображаеми опоненти като фашисти, кулаци, контрареволюционери, диверсанти, след 1956-а те сменят подхода. Оклеветяването като политически врагове очевидно вече не върши работа, защото обществото се е научило да разпознава лъжата. И сега задържаните по политически или идеологически причини хора са оклеветявани като криминални, като проститутки или хулигани. Което е още по-унизително.

В доклад до Форин офис от 13 февруари 1958 г., който Борислав Скочев цитира от книгата на Димитър Димитров  “Съветска България през три британски мандата. Из архива на Форин офис за събития и личности в България“, британският посланик в София Ричард Спейт съобщава:

 „Близо 2000 души бяха арестувани през последните 3 седмици, главно в София. Около една четвърт от арестуваните после бяха освободени, но останалите се пращат в концентрационния лагер Белене и други лагери. Арестите бяха извършени по твърде произволен маниер и освен истински престъпници младежи – черноборсаджии, проститутки, измамници и тям подобни – милицията замъкна всеки, който редовно е посещавал кафенета, където действат черноборсаджии, всеки, който носи тесни панталони, къси вълнени палта с качулки и практически всичко, което съответства на текущата местна представа за западен стил облекло. Във всичко това властите сами се направиха за смях, особено с включването на палтата с качулки, 60 000 от които бяха произведени в България и се продават в софийския ЦУМ. Жената на един от секретарите в източногерманското посолство е била арестувана за носене на такова палто и тъй като не е имала документи, е била държана известно време, преди да бъде пусната. Един от служителите на британското посолство е бил очевидец как председателят на Софийската търговска палата, облечен с такова палто, е бил спрян от милиционер, който се опитал да го арестува, но трябвало да му се извинява, когато разбрал самоличността му. Подобно нещо станало в трамвая миналата седмица, когато милиционер спрял младата жена на един от френските секретари, която била с джинси току-що донесени от Париж.“


Изследването на Борислав Скочев разобличава претопляната и до ден днешен комунистическа лъжа, че на лагер са изпращани и криминални престъпници. Защото в концлагерите са изпращани хора, които дори мракобесническият комунистически съд не е имал за какво да ги осъди. Хора без съд и присъда.

В описанието на гаврите с новодошлите прозира същинската цел на концлагера – да унизи, да смачка човека, да насади страх и покорство:


„Първата хулиганска група пристига в лагера на 4 февруари 1958 г., а следващите – по лагерни спомени – на 6, 8 и 15 февруари. Те са превозвани с конски вагони до гара Белене, конвой от въоръжени милиционери и Вътрешни войски ги отвежда на брега, понтони с влекач ги откарват на острова. Там ги посреща началникът на охраната, останал в спомените на лагеристите като Червения капитан (по някои спомени ги посреща началникът полк. Тричков, а според плана на концлагера от 8 януари тази група от 20 милиционери от конвойния взвод трябва да се ръководи от майор Иван Лалчев). Строявани са в редици по 10 души, охранявани от въоръжени милиционери с кучета и заобиколени от милиционери с тояги с дължина 2 м и диаметър 5 см. Червения капитан нарежда всички да завържат добре обувките си, защото им предстои дълъг път, но преди да са успели да го направят, са подкарвани към вътрешността на острова с псувни и град от удари.  Отпред вървят двама офицери и с тояги бият през главите и гърдите, отзад препуска на кон Червения капитан. С бой ги натикват в насажденията с млади тополки и ги бият, защото газят дръвчетата. Разрешават им да пият вода и ги бият, защото пият. Разрешават им да отидат по малка нужда и отново ги бият. Паникьосаната тълпа се върти в кръг, затъва в блатата, стъпва върху падналите, губи багажа, дрехите и обувките си. При пристигането на II обект началникът на обекта Гогов ги пита с ехидна загриженост къде са се изкаляли така.

Георги Минк, по това време 17-годишен, си спомня: „Същинският ад започва от стъпването ни на остров Белене. Някои разправяха, че са били 15 км, не знам колко път беше, но ще го помня цял живот. В редици по 10 човека бяхме псувани, ругани и бити със сопи (дръжки от кирки и белове) през целия този път. Помня само, че падахме и ставахме под ударите, мокрехме лицата си в локвите и пак се изправяхме, за да паднем отново. [...] Бяхме много, много. Всякакви. Най-малкият, Муто, беше 13–14-годишен. А имаше и много старци. И сакати и еднокраки с патерици – ветерани от Отечествената война. Срещу нас на разстояние, за да се познаем, но не и да говорим, бяха наредени голите жени. [...] Не много встрани от нас имаше граничари с кучета. Не знам като какви сме им били представени, но момчетата плачеха и си въртяха главите да не гледат нашите мъки“.

Гледката е шокираща за странични наблюдатели. Христо Николов, затворник, който работи в монтажната работилница до щаба, наблюдава пристигането на товарните вагони: „Не съм вярващ, но в този момент се уплаших толкова много, че коленичих, прекръстих се и благодарих на Бога, че не съм нито при едните, нито при другите. През нощта не мигнах. Тресеше ме. От страх ли или от настинка, не зная. Все бяха пред очите ми. На другия ден още по-голям ужас. Започнаха да връщат от острова побъркани, мъже и жени. Те крещяха. Жените си скубеха косите и скимтяха като кучета“.

 Инж. Г. Н. Василев, затворник, който като ръководител на строежите има свобода на движение из острова, е очевидец на пристигането на хулиганите и отношението към тях по-късно и свидетелства, че тези групи са посрещани с тежък поединичен или групов побой, в много случаи до осакатяване. От гледката на биячите с тояги, които изскочили от гората и започнали жестоко да бият новодошлите лагеристи, му прилошало и повърнал.“


Това изследване опровергава и голямата лъжа, че концлагерите били закрити през 1962 г. Тогава е закрит Ловешкият концлагер – когато вече не може да се крие истината за убийствата и жестокостта в него и тя е използвана срещу Тодор Живков от противникова група в партийното ръководство. Но към края на 1962 г. Тодор Живков вече се е справил със своите съперници и от есента на 1963 г. въдворяването и изселването е подновено.

Сега в концлагера са изпращани разказвачите на вицове,
тези, които критикуват Живков и системата, авторите на критични коментари (с обвинението за „вражеска пропаганда и агитация“), и, разбира се, преминалите през множество лагери и затвори бивши опозиционери, както и направилите опити за бягство през границата.

В началото на 1964 г. концлагерът “Белене” отново отваря врати, за да погълне около 120 души. МВР планира да го разшири до около 600 души, но тъй като той е напълно незаконен, замисълът не се осъществява. Независимо от това концлагерът в този си вид продължава да функционира и през 60-те, и през 70-те.
В края на 1984 г. с началото на “възродителния процес” в него са изпратени турци, които евентуално биха оказали съпротива на смяната на имената и етническата им принадлежност, въдворени са и българи.

 

Прелиствайки тази книга човек може да научи подробности за съдбата на свои близки, защото авторът е преровил огромно количество документи и спомени. (Моя приятелка, която си купи книгата преди няколко дни ми съобщи смаяна, че е намерила сведения за свои роднини, за които дори не е знаела, че са минали през Белене.)

И още едно достойнство на този впечатляващ с ерудицията и аналитичността си научен труд – великолепното владеене на богатството на българския език. Вероятно поради това книгата се чете много леко. Сдържаният стил на повествованието, където документите, оставени от насилниците се кръстосват със спомените на жертвите провокира не само дълбок размисъл, но и емоциите на читателя, който на моменти се смее на глас, на моменти плаче.
Във въведението към книгата си авторът, прегледал не само българските, но и много чужди архиви и документи споделя:

„Бих искал да отдам почит на хората, оставили ни своите свидетелства за лагера въпреки травмата. Много пъти препрочитах лагерните спомени и всеки път възприятието ми се променяше. След първоначалния емоционален прочит дойде време на внимателно вглеждане и откриване на несъответствия в спомена. Навлизайки все по-дълбоко в изучаването на документите обаче, осъзнах, че въпреки неточностите си спомените са много по-близо до реално случилото се и до онова, което документите се опитват да прикрият. И преди всичко те много повече от документите разкриват същността и смисъла на концлагера и ни предават онова, което никое изследване не може достоверно да докосне – човешкото страдание.“



Прочитайки книгата младите хора в България обаче не само ще научат за съдбите на своите родители, баби и дядовци, за съдбите на свои връстници по времето на комунистическия режим, за съпротивата и страданията на своя народ, но и ще знаят истината и няма да може да бъдат лъгани от палачите на своя народ и техните наследници.
И най-важното: ще разберат природата на тоталитарната власт, която винаги може да се върне. И ще съумеят да разпознават признаците й по-отрано, за да не хлътне отново България – а с нея и децата им, обратно в тоталитарната бездна. Където границите отново може да бъдат затворени, а смехът да се превърне в престъпление. 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"