Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Eлена Алексиева разказва приказки

04.01.2018

И отвръща на питанията, зададени от поета Васил Балев

 

Свободният ден на господин Кабода

 

Когато няма нищо, няма нищо.

Нищото е вятър, който духа, без да спира. Нито топъл, нито студен. Вятър в лятна привечер, с буйни мустаци и малки криле, който разбърква жегата, както ласкава ръка разбърква косите на дете, но не я отвява. Там нейде, в тъмното, има един бор, висок като планина, с тъмнозелени иглички, дълги цяла педя. Вятърът го люлее и борът си шепне нещо самичък. Кани го да тръгне нанякъде. Борът се двоуми. Много му се иска. Сякаш казва: хайде, хвани ме за ръчичките и ме понеси. И се протяга нагоре. Но нозете му не помръдват. Нозете на бора са стари и тежки, огромни нозе с корави, напукани пети, забити дълбоко в земята. Вземи ме, вземи ме, моли се той. Където и да отиваш, аз ще дойда с теб. Само да не стоя повече тук. Да видя друг живот, други светове.

Но светът е само един. Никой не знае това по-добре от вятъра, който вече го е обиколил целия, при това много пъти. От толкова обикаляне мустаците му са постоянно разрошени, а крилете – уморени. Той би дал всичко, за да е на мястото на бора. На едно само място, завинаги, а не на всички места едновременно, пък накрая – никъде.

Ти не знаеш колко си си добре тук, мисли той и само леко поклаща клоните на бора, гальовно подръпва игличките му.

А борът напразно иска да хвръкне, понеже му се струва, че изпуска нещо много важно.

А вятърът напразно иска да се спре, понеже на него също му се струва, че изпуска нещо много важно.

За всички е ясно, че на другата сутрин борът ще си е пак там, а вятърът изобщо няма да е там, защото може само да идва и да си отива.

Такава е природата на нещата.

Но нещата лесно се примиряват със своята природа. Когато вятърът утихне, борът продължава да си е бор и не му хрумва да иска да е нещо друго. А дотогава самият вятър е избягал вече толкова далеч, че е забравил и желанията си, и земите, през които е минал.

Само човекът е постоянно недоволен от своята природа и все му се струва, че чуждата природа е някак по-хубава от неговата. Чуждите мустаци са по-буйни, чуждите криле са по-силни, а за чуждите иглички, дълги цяла педя, просто да не говорим.

И господин Кабода иска да е някъде другаде. Той, който, също като вятъра, е обиколил света петнайсет пъти, че и повече. Или може би дори само два пъти. Но и един е достатъчен. Когато вече си видял всичко, нищо повече не остава за виждане. Точно това нищо го тормози. Пещерата, борът, вятърът, сладкарницата, саксиите с изсъхналите домати – и ето ти го светът. Не, не че му е омръзнал, напротив. Пък и как може да ти омръзне стърженето на щурците в лятната вечер, което префърцунените господа от града за благозвучие наричат „песен“, а то си е тъкмо стържене, обаче какво стържене! Безспирно! Цяла поема! В нея, посред разкази за богове и герои, се разиграват истински троянски войни, хиляди горди мъже гинат заради любовта на неземно красиви царици, дрънчат доспехи, цвилят коне, небето изчезва зад облаци прах, а в далечината скимти кученце и от клоните на бора се обажда сова. Животът на един само шурец не стига да се разкаже всичко, нужни са поколения. И дори когато краят на лятото вече тропа на вратата, те продължават да изброяват най-личните троянци и най-храбрите ахейци, които тепърва ще паднат в битката.

Но за интелигентен човек, като господин Кабода, който отдавна е прочел дебелите книги и прекрасно знае кой побеждава накрая, всичко това е твърде досадно.

То е като да гледаш предварително уговорен мач, мисли си той. Ако от самото начало е ясно кой кого ще бие, цялата красота на играта отива по дяволите.

И включва телевизора. И вади бутилката бира от хладилника. Защото какво друго му остава на човек, който иска да е другаде, а вече е бил навсякъде.

Светът на човека е в главата му, казва си Кабода, докато разсеяно сменя каналите.

Ето един житейски урок, който си струва да сподели с детето.

Но детето го няма никакво, а зимата, когато господин Кабода взема лятната си отпуска, е още далеч. Междувременно той не мечтае нито за безбрежния океан, нито за тропическия остров в него с бялата къща, палмите и басейна. Всъщност открай време прекарва ваканцията в апартамента си в града. Там е много по-удобно. Има централно отопление, огромен хладилник, пълен с всякакви неща, и специална вана, в която, като легнеш и натиснеш едно копче, водата започва да те гъделичка. Може да живее цял месец така, без изобщо да го интересува дали улиците вън са разчистени от снега и дали снежният човек, направен от децата в кварталната градинка, още си стои там или се е стопил.

Ето това е голямата тайна на господин Кабода.

Тази тайна той не би разкрил пред никого за нищо на света, най-малко пък пред детето. Как да му обясни, че понякога предпочита да е сам, не защото му харесва, а защото мъничко се срамува от себе си. И не задето краката му миришат от дебелите чорапи и зимните обувки, нито понеже сутрин, като се погледне в огледалото след безсънната нощ, се плаши от собственото си отражение. А защото всички възрастни са такива. И всички искат да са други, но не могат. Биха предпочели да са бор или вятър, или поне щурец в градината. И когато нямат нищо, наистина да нямат нищо, нито дори пари за пица или сладолед.

И от това да не ги боли. Защото тогава, само тогава светът на човека е в главата му.

Къде ли се е запиляло това дете, чуди се господин Кабода и, без да ще, гледа телевизора въпросително, сякаш той знае отговора.

Къде ли се е запиляло това дете?

А на сутринта, с първите лъчи на слънцето, върху стените на пещерата започват да се появяват плахи сенки. Господин Кабода, който се буди рано, ги наблюдава от леглото си. Отначало приличат на онези гирлянди от цветя или човечета, които човек, ако е достатъчно ловък и знае как, може сам да си изреже от вестник. Цветята се въртят и човечетата танцуват пред очите на господин Кабода, ама толкова бързо, че го карат не на шега да се опита да си спомни колко точно бира е изпил от шишето предната вечер и дали е било само едното, или и двете. После пък се сеща за калейдоскопа играчка, който е имал като дете. Не че някога е виждал калейдоскоп, който да не е играчка, нито има представа за какво би послужил, но тъй като е държал в ръцете си единствено този, спомня си него и се пита къде ли го е прибрал и дали, ако го намери, не би могъл да го подари на детето.

Все му се струва, че той много прилича на това дете и детето също, направо подозрително много, прилича на него. Струва му се още, че като се изключи разликата в размера на обувките и наличието – съответно, липсата – на брада, двамата са, кажи-речи, едно и също лице. Значи, щом той си е играл с калейдоскоп, редно е и детето да получи такъв.

За щастие господин Кабода не е чак толкова наивен, та да се поддава лесно на собствените си самозаблуди. Като човек, навикнал да живее сам и сам да отговаря за всичко, той е наясно колко пагубни могат да бъдат те. Затова се обръща на другата страна и затваря очи, дано се отърве от главоболието, което тия проклети, въртеливи сенки му докарват с безумната си игра.

Работата е там, разсъждава господин Кабода, че когато страшно харесваш някого, непременно ти се иска да приличаш на него. Толкова ти се иска, че накрая тази измислена от теб самия прилика започва да ти се струва съвсем действителна. И подобна самозаблуда е само началото. Нищо чудно после да си втълпиш, че този някой идва при теб заради теб самия, а не заради екскурзиите до сладкарницата, примерно. А накрая току-виж си си повярвал, че въпросният някой дори мъничко, направо може би съвсем микроскопично, но все пак те обича.

В мига, в който думата „обича“ (не просто дума, а глагол! Има разлика!) влита незнайно откъде през лявото ухо на господин Кабода, уж незабележима, същинска винена мушица, обаче моментално се развърта из главата му като из непроветрена стая и започва все по-нахално да бръмчи, той скача от леглото, както се казва, като ужилен. И хуква към банята да си мие зъбите.

Е, какво е сега това? Нима миенето на зъбите е толкова спешно?

Не, разбира се. Обаче господин Кабода е от ония странно педантични хора, които най-много от всичко се пазят да не употребят не на място някоя крайна дума, особено пък пред себе си. А крайната дума, понеже е крайна, никога не е на мястото си. В случая думата (глаголът!) „обича“ се явява точно такава крайна и неуместна дума. Господин Кабода би предпочел да я замени с по-мекото „харесва“ (също глагол) или направо със съвсем мъглявото „харесване“, което, бидейки съществително, кротко си клечи в изречението, където и да го сложиш, и не предполага никой на никого нищо да прави. В известен смисъл даже „харесването“ си е форма на любезност. Но не от любезност избягва господин Кабода силните и крайни думи, а защото е хитър. И понеже страшно много му се иска да бъде обичан, предпочита да се преструва, че изобщо не му се иска, за да не остане излъган накрая.

Кой, аз?, мисли си той. Да бъда обичан? От едно дете? Няма такова нещо! Отдавна съм се отказал от всичко това!

А отвътре му трепери и бръмчи (същият онзи глагол, дето е влетял през лявото ухо и се прави, че не уцелва дясното, за да отлети през него), и винената мушица, понесена на своите безцветни крилца, му шепне коварно: ох, дано! Дано! Дано!

Ако някой ден все пак успее да излети от главата на господин Кабода, тя с пълно право ще може да се хвали на своите колежки, че вече е видяла целия свят и нищо интересно не е останало за виждане, и даже светът така й е омръзнал, че постоянно й се иска да бъде другаде, ама и тя не знае къде, понеже вече навсякъде е била – и така нататък, знаем го този рефрен, който завършва с това, че мушицата си купува миниатюрно телевизорче и се настанява пред него, стиснала с тънките си като косъм крачка микроскопична бутилчица бира.

Когато Кабода се връща обратно в своята пещерна спалня, успокоен и дъхтящ на паста за зъби от дъното на душата си, сенките по стените вече ги няма. Изчезнали са напълно, макар слънцето междувременно да е изкачило още едно стъпало в своя дневен ход и да грее една идея по-силно. Няма ги и следите от битката, за която щурците цяла нощ са разправяли в най-големи подробности – на кой как му блестял шлемът и колко му било дълго копието, и каква хубавица била хубавата Елена, нищо, че й бил слаб ангелът, и какъв мухльо бил нейният Парис, та чак било срамота за такъв да ти е слаб ангелът.

Довечера ще остана и ще ги изслушам до края, зарича се господин Кабода. Нищо, че знам как ще свърши мачът. Ще се престоря, че токът е спрял. И че никога никъде не съм пътувал. И може би дори, че не съм живял.

Но същинският, истински голям въпрос е: защо и откъде-накъде Кабода има толкова време да се размотава сутринта, колкото и рано да става, когато всеки нормален възрастен човек е зает да бърза за работа?

Ами защото е допуснал капиталната грешка да си е вземе свободен ден. Не че му има нещо, просто така. Понеже навън е много горещо и хората не спират да се блъскат в трамвая, а местата за сядане не достигат. Даже сам си е написал извинителна бележка и я е подпечатал с парче восък и капачката от бирата.

А е допуснал капитална грешка, защото от целия този безкраен и празен ден му се изправя косата. Страх го е, че ще затъне в мисли. И още по-лошо: може да затъне в чувства. Нали това е другата голяма тайна на възрастните – ходят на работа не защото има какво толкова да работят, нито заради парите, а понеже нищо по-умно не могат да направят със себе си. А и все някъде трябва да ходят, няма да стоят все на едно място, я.

Не, господин Кабода в никакъв случай няма да се върне в леглото си, където, скрити като дървеници сред завивките, най-подло го причакват мислите и чувствата.

Вместо това ще потърси стария си калейдоскоп. Но ще гледа да не го намери веднага, за да има какво да прави до вечерта. А тръгне ли да залязва слънцето, ще забърше прашния му окуляр с едно меко парцалче и ще надзърне вътре с голямото си рибешко око.

Кой знае какво ще види там?

Никой.

 

Елена Алексиева: ДНЕШНИЯТ ЧОВЕК Е ВСЕ ПО-ЕЛЕМЕНТАРЕН ЕМОЦИОНАЛНО

  

„Приказките на господин Кабода“ е най-новата книга на Елена Алексиева. Писателката е автор на две стихосбирки, книги с разкази, романи, както и на няколко пиеси, но за пръв път представя пред публика свои текстове в този особено труден жанр. „Тези приказки са родени там, където големият и малкият човек се срещат като равни. Ето защо те не са само за малкия читател, нито само за големия. Те са за всеки, тръгнал по пътя към другия човек – път, който никога не е лесен, но винаги си струва“, пише в една от анотациите за книгата. Художник на елегантното издание на „Факел експрес“ е Кирил Златков, редактор – поетът Георги Борисов.

В.Б.: В писането на приказки (независимо към каква аудитория са отправени) винаги има риск от една особена преднамереност, чийто фалш може да бъде уловен от читателя по-лесно, отколкото в други литературни жанрове. Ако сте съгласна, защо това е така?

Е.А.: Да, има го този риск, може би защото в приказката винаги се влага очакването чрез привидната си простота тя да ни каже много по-големи и важни неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Приказката не просто разказва, тя учи, поучава. И тази функция ѝ е толкова жанрово присъща, че без нея жанрът престава да съществува и се превръща в някакъв друг. За да поучиш, да покажеш, да убедиш читателя, че имаш какво да му дадеш и то да му е интересно, според мен трябва да си абсолютно честен. И да вървите двамата с него заедно по този път, а не авторът да изхожда от своята авторитетна позиция, която е смешна и нереална. Аз нямам представа една приказка накъде ще ме отведе – нито като я чета, нито като я пиша. За мен тя е загадка и ако искам да стигна до края ѝ, най-добре да слушам нея, а не себе си.

Друг източник на тая преднамереност виждам в това, че приказката повсеместно се смята предназначена изключително за деца – което изобщо не е така, особено пък ако си припомним откъде е тръгнала. А в писането за деца има, незнайно защо, такава една представа, че детето е някакъв недоразвит, незрял, непособен на разбиране над определено (ниско) ниво човек и следователно, длъжни сме да снизхождаме към него, предимно да го забавляваме и най-общо казано, да го третираме като обичлив идиот. В това няма нищо вярно. Малкият човек е точно толкова умен, способен, схватлив, аналитичен и дълбокомислен, колкото и големият. А всъщност дори и много повече. Затова няма нужда от никаква снизходителност, нито от наподобяване на псевдобебешко говорене, за да те разбере. Говори си с него като с равен и бъди честен, това е напълно достатъчно.

В.Б.: Вашият малък герой и тайнственият господин Кабода ни отвеждат в тишината на пещера, където най-голямото приключение сякаш са думите, които си казват в полумрака. Защо според вас става все по-трудно за съвременния човек да открива, отглежда и опазва своята интимност?

Е.А.: Защото му е внушено, че тя е вредна и опасна, че води до самота, а самотата е болест. Тя, самотата, е признак на социален и личен провал, на несправяне с правилата на живеенето като „социално животно“. Социалното постоянно бива противопоставяно на личното, като че ли двете могат да съществуват едно без друго. Забележете, че ние отдавна вече не живеем в свят на общуване, а на комуникация. Значителна част от хората това и правят – комуникират. В такива обстоятелства интимността изглежда все повече противоестествена, направо непонятна. И се оказва, че не просто трябва да я опазваш, а да се бориш за нея. Днешният човек е все повече откъснат от себе си, а това значи – и от другите. Все повече е зависим от това неговите нужди, желания, убеждения, мисли и цели да се вменяват отвън. Личността полека-лека изчезва. Той е емоционално елементарен, а оттам и интелектуално несамостоятелен. Защо това е така? Не знам. Може би защото физическото живеене стана прекалено лесно. И защото хората станаха твърде много. Защо да търсиш другия човек, когато постоянно се спъваш в него?

В.Б.: Книгата ви излиза от класическата представа за приказка и би могла да се чете като една учудена, меланхолична поема в проза. Имахте ли колебания дали да поднесете тези истории като приказки, или като нещо друго?

Е.А.: Аз не съм ги обмисляла предварително тези истории, за да стигна до колебания. Просто един прекрасен ден господин Кабода се появи отнякъде, не знам и аз откъде, и написах първата приказка. Като я почнах, вече знаех, че е приказка. Като я свърших, разбрах, че има и други.

Много благодаря за „учудената, меланхолична поема“, приемам го като комплимент, пък и е съвсем точно казано, при това от поет. Аз самата съм слаб поет, вероятно затова и навремето избягах от поезията. Удивлява ме обаче, че тя не е избягала съвсем от мен. Постоянно си намира разни начини да избива в най-неочаквани форми. За мен това е едно особено приятно надлъгване, в което се надявам тя да продължи да печели.

 В.Б.: Доколкото знам, имате афинитет към японската култура. Името Кабода също звучи някак японско. Откъде е това ваше влечение към Страната на изгряващото слънце?

Е.А.: Да, японско звучи, а защо – нямам представа. Човекът си дойде с името, шапката, брадата, пещерата и всичко останало. Впрочем това е голям кеф – да не ти се налага нищо да измисляш, понеже героят сам си го носи. Той е един съвсем цялостен, сложен, независим човек и на теб не ти остава нищо друго, освен да вървиш подире му. Не се изисква никакво усилие, цялата работа е чисто удоволствие.

И за влечението към Изгряващото слънце също не знам откъде тръгна. Помня, че по едно време почнах страстно да чета Мишима, а не помня защо. И понеже интересът към едно винаги води и до друго, продължих не само с всичко от и за него, което успях да открия на английски, а и с Кавабата, Танидзаки, Шусако Ендо, Кобо Абе, Осаму Дадзай, Нацуме Сосеки, Кендзабуро Ое, Ясуши Инуе и т.н. – все автори на една много голяма, важна и почти непозната за нас литература, която ме доведе до пълно изумление. Известно време не можех да чета никакви други, освен японски писатели. Позаинтересувах се малко от бушидо, обърнах специално внимание и на любимия на Мишима самурайски кодекс за поведение „Хагакуре“ на Ямамото Цунетомо. Не съм сигурна колко съм разбрала правилно от него и каква част съм прегърнала вследствие на собствената си интерпретация, но страшно ме привлича и е много моя идеята за живот, ръководен от смъртта, от разбирането, че в следващия миг може да си мъртъв, затова във всеки един момент ти самият и всичко в живота ти трябва да е в пълен ред и нищо да не бъде пренебрегнато. Дългът, отговорността и усещането за непосредствеността на смъртта са онези три принципа, които за мен, колкото и парадоксално да звучи, прокарват единствения възможен път към абсолютната лична свобода, достойнството и независимостта на ума.

Между другото, тъй като в книгата има и една приказка, която разказва тъкмо за Страната на Изгряващото слънце и самурайските превъплъщения на господин Кабода, там има преки препратки към „Хагакуре“. Например, когато Кабода обяснява на детето, че самураят трябва старателно да се измива и да си чисти зъбите преди битка, за да може, ако му отсекат главата и я представят в дар на противниковия пълководец, той да не се срамува, че между зъбите му има зрънца ориз и водорасли, а дори в смъртта да изглежда изряден. Ами това си е чиста препоръка от кодекса, която на нас ни звучи забавно, но всъщност е напълно сериозна и в нея действително няма нищо смешно. 

В.Б.: Доколко приказките и поезията си приличат?

 Е.А.: Аз бих попитала по-скоро доколко се различават? Както и да бъде зададен, за мен този въпрос е риторичен и предпочитам да си остане такъв, защото отговорът му е очевиден, харесва ми и ме изпълва с радост.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"