Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Все нов е този свят - и все непроменен..."

26.12.2017 | автор:  Лалка Павлова 2

За "Душата-I" и "Душата-II" от Кирил Кадийски

 

Лалка Павлова е родена на 19.10.1949 г. в Павел баня, Старозагорско. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Член е на СБП. Автор е на стихосбирките: „Българският ген”, „Реката на живота”, „Сипеят на времето”,  „Кръстопътища”, „Песен и сълза”, „Между слънцето и сянката", „Въздишките на времето”, както и на сборниците с литературна критика „Калейдоскоп” и “Жена Слово Космос”. Нейни произведения са отличени в национални и международни литературни конкурси и преведени на руски, румънски, гръцки, английски, албански, сръбски и испански.


                 „ВСЕ НОВ Е ТОЯ СВЯТ – И ВСЕ НЕПРОМЕНЕН…“

                 („ДУШАТА – I“ И „ДУШАТА – II“ ОТ КИРИЛ КАДИЙСКИ)

Ако изследователите на българската литературна история след освобождението от турско робство виждат в Пенчо Славейков и другите членове на литературния кръг „Мисъл“ първите радетели за приобщаването на националното ни  художествено слово към философските дълбини на европейското културно пространство, то в нашето съвремие със сигурност можем да кажем, че Кирил Кадийски е един от най-ревностните техни последователи. И не защото той е член на Българския ПЕН – клуб, директор на Българския културен център в Париж и член-кореспондент на френската академия „Маларме“. Не и защото е превел на български език почти целия Молиер, поезията на Франсоа Вийон, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Гийом Аполинер… А защото е един от най-оригиналните и авторитетни български поети в европейското пространство, когото Жан Оризе ( председател на френската академия „Маларме“) определя като „универсален ум“, който предлага „свой собствен модел и размисъл върху отминаващия век“,  защото този поет „притежава своеобразната дарба да смесва ежедневното с вечното и най-простите неща от живота – с метафизичната визия.“

Светлозар Жеков, „Кирил Кадийски – поетът, преводачът, мислителят

Това умение на Кирил Кадийски особено ярко се изявява в неговите сонети, сред които (не толкова с драматизма си, колкото със своята екзистенциално-философска вглъбеност) се отличават „Душата – I“ и „Душата – II“. Самите заглавия на двата сонета, при това в членуваната им форма като показател за нещо познато, подсказват на реципиента, че чрез тях поетът ще представи своята гледна точка по проблеми, които човечеството се опитва да разреши и обясни в продължение на хилядолетия. Поради това, преди да навлезем в детайлите на художествената интерпретация на понятието „душа“ от К. Кадийски в тях, е необходимо да проследим накратко пътя на познанието, извървян от човечеството по този проблем до днес.

Темата за „Духа“ и „Душата“ е основополагаща във всички религии. Според Стария Завет душата представлява органичен живот във физически, психологически и синтетичен (обобщаващ) смисъл и се свързва с живите организми, като за разлика от Свети Дух (една от ипостасите на Света Троица, принадлежаща единствено на бога Отец), няма животворяща способност. Според Новия Завет по своя произход и назначение душата е безсмъртна, издига се над временното и тленното и се приближава до Бога. Сократ и Платон разглеждат душата като витална, динамична творческа сила, саморазвиваща се субстанция, която оживява и активизира човека, поражда неговото съзнание и самосъзнание и развива познавателните му способности. Ученикът на Платон – Аристотел,  „За душата“ – счита, че човекът, за разлика от растенията и животните, има три души: растителна, животинска и разумна. Растителната има способността да се храни, животинската – да осезава и чувства, а разумната – да размишлява и разсъждава. Именно поради това разумната душа доминира над другите две, тя принадлежи на метафизиката, може да съществува извън човешкото тяло и да се отделя напълно от него след смъртта му. Философите от по-новите поколения разглеждат човешката душа като нематериална същност, съдържаща в себе си божественото, чрез нея личността е способна да мисли, чувства, осъзнава и усеща, да проявява воля. Под „душа“ психолозите разбират проявленията на човешката психика, сложните вътрешни процеси, ставащи с нас в различни моменти от живота ни. Съвременната наука счита, че душата не е измислица – тя представлява сгъстена енергия със своя форма, цвят и тегло и може да се види благодарение на спектрален анализ в процеса на сложни физически опити. Дори е заснета от Константин Коротков с кирлианова камера в момент, когато напуска умиращото човешко тяло. Ученият Лайл Уотсън от Ню-Йоркския университет и Еугенюс Кугис от Литовската академия са успели да установят теглото ѝ (от 3 до 7 грама), което тегло човек губи в момента на своята смърт. Нещо повече – доктор Сам Парниа, провел експеримент с две хиляди доброволци от САЩ, Австрия и Великобритания, достига до извода, че вече има „намек за доказателства, свързани с наличието на живот след смъртта“.

Спирам се на историята на проблема за съществуването на душата, защото Кирил Кадийски, като наш съвременник и широко ерудирана личност, не би придал на душата в своите сонети някакво строго мистично или елементарно схоластично религиозно съдържание. Въпреки това, при интерпретацията на нейния образ в тях, поетът използва богата гама от символи, чрез които съумява да обедини не само всички етапи от изследването на проблема до този момент, но и да свърже реалното с метафизичното, за да проследи два основни процеса – пътят на душата до човешкото тяло, което възкръсва за нов живот, и излитането ѝ от него в момента на  смъртта му.

Първият сонет – „Душата – I“ – започва с антиномията „Все нов е тоя свят – и все непроменен…“, като повторението на частицата „все“ създава асоциация за повтаряемост, за вечност на тази парадоксална ситуация и имплицитно вписва въпроса кое е това „ново“, което не променя същината на света. Следващите три стиха от първата строфа детайлизират драматично ситуацията, в която е поставен светът в едно от своите три измерения – небесното. Изведеният вече на експлицитно ниво въпрос „Кой?“ оформя следващите три стиха като важно екзистенциално питане в граничното пространство между деня и нощта – „снощи“. Именно тогава някой е наложил  с „облаци“ като „одрани овчи кожи – пребитото до кръв небе“. Облакът е символен образ за освещавания и богоявления, свързва се с първоначалния Зародиш и е знак за непознаваемото присъствие на Бога, който извършва някаква промяна. Символните значения на облака имат задачата чрез подтекста да насочат към отговора на въпроса „Кой?“ и към резултата от неговата намеса – във времето от „снощи“ до утрото целостта и здравината на небето са възстановени, болезнената драма е останала в миналото, а настоящето е белязано със светлината на „здрав и бодър ден“. Разрушеното хармонично единство на света (с небесно, земно и подземно пространство) се възражда, и животът, след „битката със зимата“, навлиза в този свят с пълната си обновяваща сила. Пролетта е акцентувана чрез образа на минзухарите , сполучливо метафоризирани с разпилените гилзи след водените сражения със зимните студове. Някаква неведома, метафизична сила е вляла своя животворен дъх в „тленното“ и го е събудила за нов живот. Лирическият говорител повежда косвен диалог с реципиента (а може би и със самия себе си), за да отрази възторга от магията на случилото се („сам се чудиш…“, „днес душата ти…“). Летящият в небето щъркел неслучайно е видян като жив кръст в храма на пролетта:

И щъркелът в небето – кръста жив на храма

на пролетта. И светлина, и светлина – сребриста слама

от яслата, в която днес душата ти – за нови мъки – се роди.

В световното културно пространство кръстът символизира  света в неговата цялост, като част от Космоса, и сочи четирите посоки на измеренията му. Точно поради това кръстът е вложен във всичко, което ни заобикаля – в човека с протегнатите му встрани ръце, в птицата чрез разгърнатите ѝ крила за полет, в мачтата на кораба, в земеделските сечива за обработване на земята, в котвата и т. н.… Според някои легенди кръстът, на който е разпънат Христос, е изработен от Дървото на живота в Рая и затова има силата да възкресява. Така е и в сонета на Кирил Кадийски – живият кръст на летящия в небето щъркел е поставен в храма на пролетта и възкресява всичко под себе си. Отвсякъде струи светлина – като част от нимба на Господ и светците тя притежава оплождаща сила и символизира живота, спасението и щастието, дарени ни от Бог. Финалът на сонета отъждествява Иисус Христос и човека чрез образите на яслата и на душата, която се ражда за живот, но и за „нови мъки“ така, както Христос се ражда за страданието на кръста и за възкресението като своеобразна „награда“ за понесената от него болка. Сонетът „Душата – I“ започва със словосъчетанието „все нов е този свят…“ и завършва с глагола „се роди“, за да наложи общо внушение за душата като възраждаща живота сила. Ако проследим посоката на движение на образите , представите, символите и чувствата в този сонет, ще видим, че всичко сякаш е вписано в прииждащата неспирно вълна на живота, отъждествен с пролетното възраждане на света и новото начало за човека.

Диаметрално противоположни са внушенията , които носи  сонетът „Душата – II“. Това е заложено дори в обърнатия модел на сонетната форма –  ако в „Душата – I“ е използвана класическата схема абба, абба, ввг, дгд, то сонетът „Душата – II“ е изграден в обратен ред – дгд, ввг, абба, абба. Така още на ниво композиция, чрез зрителното му възприемане от реципиента, текстът имплицитно подсказва, че тук, в новия сонет, ще става дума за оттеглянето на вълната на живота от света и от човека:

По голия разкалян хълм една смалена къща

върви. Накъде отива или се завръща?

Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.

В тази първа терцина на сонета са вложени образите на голия хълм, калта и къщата, уловени в момент на движение. Знаем, че хълмът, появил се след бурния вятър над първичните води, се възприема като първа проява на сътворението сред хаоса. Според келтите обаче той символизира отвъдното. Тази двойственост на символиката е характерна и за образа на калта. Като представа за безформена материя, съставена от вода и пръст, тя носи символните значения и на двете свои съставки. Пръстта се обвързва с началото  на еволюцията – смесена с водата, калта „оживява“, движи се, в нея се заражда живот (ларви, насекоми и т. н. ), от кал (според Библията) Бог създава и човека. В същото време калта може да символизира и процес на инволюция, на деградация, тя се отъждествява с дъното, с утайката, с най-долното у човека – т. е. тя е нечиста, развалена вода. Използваните от К. Кадийски епитети в първата терцина (гол, разкалян, смалена, старо, тъмнина, хлад) карат реципиента да възприеме символиката на хълма и калта преди всичко откъм мрачната им, лишена от радост версия.
Третият образ – къщата – е символен знак на вселената, но и представа за убежище, за закрила, за майка. В текста обаче тя не само е „смалена“, но и „върви“. На психично равнище движението на къщата има две фази – прогресивна и регресивна. Самият факт, че „вървящата“ къща е „смалена“, показва, че тя е навлязла във фазата на регресията, че е престанала да бъде дом, закрила, убежище, а човекът сякаш се е отъждествил с нея и се е превърнал в средоточие на тъмнината и студа.
Лишен от съпричастност, закрила и подкрепа, той се лута самотен в новия хаос, без цел и посока:„Накъде отива или се завръща?“ Психоаналитиците, при тълкуването на човешките сънища, в които се появява образ на къща, разграничават отделните ѝ части като носители на конкретни значения: външността на къщата е „маската“, външността на човека; покривът ѝ – главата и духът, контролът на съзнанието; долните етажи – равнищата на безсъзнателното и инстинктите; кухнята – място за психически трансформации. В сонета на К. Кадийски присъстват като визия както външният вид на къщата (тя е „смалена“), така и нейната стряха – оцеляла през зимата, бяло-червена мартеница, знак за пробудения за нов живот свят. Контрастът в описанието на къщата в двете терцини е осезаемо откроен. В първата строфа образът на къщата е обвързан със съдбата на човека – тя е смалена сред разкаляния хълм, лишена от ориентир в своето движение и налага като маска върху човека тягостните перспективи за неговата лична съдба.
Той е „самотно старо същество с душа от тъмнина и кал“, което се движи без посока в хаоса на живота. Диаметрално противоположни са внушенията на втората строфа – в нея образът на къщата е лишен от присъствието на човека, тя е успяла да оцелее по време на бушуващите зимни бури на битието и се възражда за нов живот сред „пробудения свят“, допълнително белязана с животворния знак на мартеницата.

Последните две четиристишни строфи проследяват съдбата на човека, която контрастира като посока на развитието на природата. Ако и през тази пролет клоните на дърветата  отново ще се покрият с листа и сред тях ще „жужи животът“, който носи знаците на вечност, то човекът е преходен, листата на неговото дърво на живота пожълтяват и окапват („все по-голо дърво над нас е календарът“!), горчив е и медът, който натежава в „мислите-пчели“. Преминаването от Ти-формата в третолична за множествено число – „нас“ – обобщава случващото се като съдба не само за лирическия говорител и неговия фикционален събеседник, но и за цялото човечество. Финалната строфа най-осезаемо кореспондира с Далчевия  „Метафизически сонет“:

            Напразно ти кълнеш жестоката съдба

            и бедното тело осмиваш със злорадство:

            душа, ти свойта мощ и своето богатство

            на него, тленното, уви, дължиш все пак.

                                                 (Атанас Далчев)

            Най-страшно е, когато в един такъв прекрасен ден

            човек разбира истината за света: устата свита

            разтваря се без страх… Но от години в плен –

            душата думите разблъсква и първа тя излита.

                                                   (Кирил Кадийски)

И в двата сонета е откроен образът на неблагодарната душа, но при Кадийски е подсилена драматично-трагичната тоналност. Той не се поставя в ролята на съдник, а поставя акцент върху драмата на човека в момента на осъзнаването на собственото му безсилие пред логиката на битието – светът ще продължава да съществува все така прекрасен, а той, човекът, е лишен даже от правото на мнение, на слово. Едва в този „най-страшен“ миг на смъртта човекът ще прогледне за истината, че е бил просто временно убежище за душата. Когато тялото-къща за нея е престанало да удовлетворява потребностите ѝ и се е превърнало в затворническа килия, тя, Душата, вечно живата, първа ще изблъска встрани думите на протест и ще напусне умиращото тяло на човека.

Някои от изследователите на творчеството на Кирил Кадийски виждат в сонетите му елементи от светлото примирение на Димчо Дебелянов с волята на съдбата. Аз възприемам двата сонета на Кадийски (а и не само тях!) като израз на бунт срещу нея. Казват, че за да се роди нещо, то трябва първо да умре, поради което в поетичните текстове обикновено мотивът за смъртта предшества мотива за раждането на живота – така е и във „Вечната“ на Елисавета Багряна. При Кадийски обаче подреждането на двата сонета не следва тази логика – на първо място той поставя идеята за раждането на човека с помощта на Душата, а на второ място – смъртта му, след като тя го напусне. Именно поради това считам, че Кадийски не вярва в идеята за прераждането, според текстовете му той, човекът, е белязан от съдбата с щастието или нещастието да бъде един-единствен път гост на този свят. Дори паралелът с Иисус Христос във финала на първия сонет навежда на подобно тълкуване: „днес душата ти – за нови мъки – се роди“. Т. е. не човекът, а душата се е родила за нови мъки в нечие човешко тяло. Вероятно Кирил Кадийски много повече вярва на истината, заложена в една от сентенциите на Атанас Далчев: „Животът на всеки човек е, в края на краищата, един неуспех.“

КИРИЛ КАДИЙСКИ

 

ДУШАТА – I 

 

Все нов е тоя свят – и все непроменен…

Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи –

пребитото до кръв небе наложи

и тук доведе този здрав и бодър ден?

 

Сега животът е на мястото си. Цял. Или почти.

По припека жълтеят минзухари – гилзи разпилени

след битката със зимата. Април е. Над нещата тленни

отново животворен дъх трепти.

 

Не е ли това живот, което всеки може да измисли“…

И сам се чудиш, тая светлина през стъклопис ли,

или през разцъфтелите дървета се цеди.

 

И щъркелът в небето – кръста жив на храма

на пролетта. И светлина, и светлина – сребриста слама

от яслата, в която днес душата – за нови мъки – се роди.

 

ДУШАТА – II

 

По голия разкалян хълм една смалена къща

върви. Нанякъде отива или се завръща?

Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.

 

            Но стряхата и тая зима оцеляла –

            от юг червена, а от север бяла –

            пак с мартеница кичи пробудения свят.

 

По клоните листа и тая пролет ще покарат;

жужи  животът, тържествува – и няма край като че ли!

Но вечно жълто, все по-голо дърво над нас е календарът –

и е горчив медът, от който натежават мислите-пчели.

 

Най-страшно е, когато в един такъв прекрасен ден

човек разбира истината за света: устата свита

разтваря се без страх… Но от години в плен –

душата думите разблъсква и първа тя излита.

 

                        

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  31.12.2017 20:32 | #2

”Всеки човешки живот в крайна сметка е един провал.” Жан-Пол Сартр

Анонимен  27.12.2017 10:56 | #1

Тези сонети са от по-ранната му поезия. Силни са‚ защото такава е и цялостната му поезия от този период - на 80-те и 90-те години. Изпипани. Тогава той почти няма съперници. мариана тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"