Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Коледна приказка със Сароян

26.12.2017 2

Разказ от Елена Пеева

  

Във вълшебствата на приказките винаги е скрита и частица истина. В тази моя приказна Коледа всичко е истина, а вълшебството е само едно - Уилям Сароян *.  Да, същият този, който казва за себе си: “ ...роден съм в Америка, пиша на английски, но съм писател, защото по душа съм арменец.” 

 Случи се три дни преди Коледа и нямаше нищо общо с разказа на Сароян “Третият ден на Коледа“. Навън само студ, кал и сивота. Официално този празник не се празнуваше и не се споменаваше. Такива бяха времената – безпразнични. Имаше само чествания – задължителни и скучни. Въпреки че бях сама в къщи, си  подредих скромна коледна украса – свещ, клонче от елха, откъснато от парка, няколко червени ябълки и стара рождественска картичка, запазила се по чудо от детството на майка ми.

 Живеех в град, който беше почти арменски. Не че арменците бяха повече от нас българите, или от другите етнически общности, но бяха най-тихите, най-толерантните, най-сръчните и най-добрите  хора. Изтръгнати от корените си, пръснати по Америка, Франция, Русия, България и къде ли още не, те  живееха със спомените за своето миналото, без да го натрапват на другите, запазвайки най – здравите си родови връзки – езика и кухнята. Спре на някой да цъка часовникът и той отива направо при Ончо, най-добрият часовникар. Трябват му ботуши за зимата – поръчва си ги при обущаря Варожан. Носи ги години наред, скъсване нямат и всеки познава, кой им е бил майсторът. Когато бях малка и се разболях от заушки, трябваше спешно да се намери половин килограм маслини за лечебен компрес. Бай Кеворк веднага ги набави и така ме спаси от преждевременна смърт. Наближаваха ли абитуриентските вечери, само  арменката Такухи можеше да  измайстори мечтаната роклята.  

Думата толерантност тогава никой не я знаеше, просто си живеехме заедно и българи, и евреи, и турци, и арменци. С голямо вълнение целият град очакваше годишните арменски балове. Те се превръщаха в парад на тоалетите, които роднините им изпращаха от Америка и Франция. Филмова красота! Арменците си бяха кебар хора и живееха с мурафети. Не беше лошо, защото така разнообразяваха и нашия живот. Изобщо да нямаш приятели арменци, беше немислимо. Ако ти се приискаше да си поприказваш с някой, нямаше по-добри мохабетчии от тях.

Имахме голям късмет защото съседи ни бяха семейство Саркизян. В един апартамент живееха в мир и разбирателство три поколения, до момента, в който синът им  Варто доведе снаха, българка. Тя въведе някакво ханово право, стана главнокомандващ и за кратко време им  разгони  арменската идилия .

Бай Арам и съпругата му леля Саломе имаха и още една дъщеря Зарухи, казвахме и  Зара. Беше стара мома, но с две висши образования и работеше като журналистка в радиото. Арменците каквото и да работят, винаги са най -добрите, защото са старателни и по този начин   доказват, че не са навлеци в страната, която ги е приютила. Хвалят се едни други  и не си завиждат. Завиждаше им българската снаха, защото беше стигнала до продавачка в плод–зеленчук.

Мъжът ѝ Варто караше таксиметрова кола. Една вечер той дойде у нас да гледаме заедно по телевизията концерт на френската певица Далида, който започваше в 22 часа. Жена му си била легнала и изключила телевизора. Настанихме се всички пред  екрана, напълнихме чашите с домашно вино, май нарязахме и някакви суджуци. Далида само това чакаше и запя. Не дишахме и не шавахме, само Варто превеждаше ли, превеждаше. Като си отиде, повече обсъждахме френския на Варто, отколкото песните на Далида. “Колко скромен и интелигентен човек.- каза баща ми. - Знае  френски, а работи като шофьор. Браво, браво! Арменците са голяма работа.“
 
От този момент, щом срещах Варто по стълбите на кооперацията, си мислих, че с французин  се поздравявам и изпитвах едно допълнително уважение.  По онова време за всяко хубаво нещо се казваше, че е „френско“. Една  друга вечер идва  Варто у нас кахърен, да изпие с баща ми по една ракия. Споделя, че бил подал документи да замине на работа като шофьор в Алжир, но за съжаление не го одобрили, защото не знае френски. Бяха минали две - три години от синхронния му превод на песните на Далида. Баща ми деликатно му припомни това и тогава Варто ни обясни, че сестра му Зара била завършила и френска филология. Тя му превеждала всички модни шансони. „Съдържанието им е почти едно и също – каза Варто  - не ме забравяй, спомни си за любовта, не ме напускай, върни се, не мога без теб, любовта е още жива между нас, вярвам в любовта и т.н.“
Какво е пяла Далида и какво ни е превеждал Варто, няма как да знаем, но ни беше хубаво онази вечер и така я запомнихме.  Ние продължихме да си го харесваме и без френския. Знаехме, че арменците са фуклив народ, но не им връзвахме кусур. Правеха го заради нас, за да ни се харесат, а не да ни унижат. Това са две различни неща.

Някои от тях например цял живот не научиха добре български и понякога се случваха конфузни ситуации, а ние им се присмивахме. Такъв беше случаят с бай Агоп, обущаря. Баща ми често се отбиваше след работа в дюкянчето му да изпушат по една цигара и да полафят. Един ден заварил  бай Агоп  разстроен.  Държал на тезгяха пред себе си  вестник и  лотариен билет. Споделил с баща ми, че жена му сънувала някакви числа. Запомнила ги и отишла да се посъветва с арменския поп, а той от своя страна и казал, бай Агоп да купи лотариен билет с този номер, но преди това да го накара да се закълне,  че ако спечели, 20% ще дари на църквата. Речено – сторено. Едва не припаднал бай Агоп, като видял, че печелившият номер от вестника, съвпада с този от неговия билет. Радостта  обаче се оказала  краткотрайна, защото серията  била друга.  Бай Агоп трябвало да се примири с утешителната награда от пет лева, минус 20% за черквата, остават четири лева. Точно в този тежък момент влиза баща ми и пита: “Е, бай Агоп, ще черпиш, ли ? “ А бай Агоп отговаря: “ НомерОтО същото, ама серията, ядеш гОвна. “- и показал билета. Баща ми и той си падаше зевзек, та му рекъл: “Защо аз да ям гОвната бе, бай Агоп? Да ги яде арменският поп. Ако не ще, не му давай 20%. Защо не ти е казал и серията? “ 
Толкова знаел български бай Агоп, така го говорил, но ние и до днес си ползваме този лаф, въпреки че бай Агоп отдавна се е преселил в отвъдното, заедно с арменския поп. Както се казва: животът си отива, словото – остава.

Арменците са големи кулинари. И в най - мизерните години, те винаги имаха лимони, маслини  и турско кафе т. е, арменско, докато ние се задоволявахме с виетнамско от тръстика, или от каквото и да е било, само не и от кафе. Родителите на Зара и Варто били някога в Цариград готвачи. Бай Арам притуряше към манджите подправки с екзотични названия. Когато ни каниха по комшийски на кафе, беше истински празник –  Великден някакъв!  - то локуми, то халва, то сушени смокини, а бе направо двореца на Сюлейман Велики. И много мохабет за далечни страни и за още по-далечни времена. Затова си има и приказка: “ арменско гости “ - не можеш, не искаш  и не те оставят да си тръгнеш.

В онези мрачни предколедни дни, за които стана дума в началото,  пристигна в града ни Уилям Сароян. Намирал се на официално посещение в България.  Доколкото си спомням поставяха негова пиеса в София, а може и нещо друго да е било. Арменците от нашия град го поканили да им гостува. Приел човекът с удоволствие. Определили съседка ни Зара да го съпровожда и да му превежда, защото арменският му бил съвсем слаб. Посрещнала го арменската общност в техния културен клуб, разговаряли, почерпили го и го завели на кръщенка в арменската черква. После той се поразходил заедно със Зара по калдъръмените сокаци на Стария град. Вечерта и предложил да вечерят  в ресторанта на хотела, за да и благодари за компанията.

 В този момент звъни телефонът вкъщи и чувам развълнувания глас на Зара. Набързо и запъхтяно тя се опитва да ми обясни какво се е случило. Помолила била Сароян да ѝ даде час време, да отиде до вкъщи и да се преоблече за вечерята. Като стара мома все се тъкмеше и държеше да  изглежда перфектно. Тъкмо си поръчвала такси на рецепцията, когато той се плеснал по челото и радостно заявил, че ще я придружи до вкъщи, защото  искал да види как живеят сънародниците му тук и да се запознае с родителите и. Зара изтръпнала при мисълта какво ще види  Сароян у тях. Там управляваше смръщеният поглед на снахата. Племенниците тичаха по коридорите и стаите, надавайки индиански викове. Бай Арам и леля Саломе не смееха да се покажат от тяхната стая без сериозна причина. Холът, в който живееше Зара,  се ползваше общо от всички, когато не ги свърта някъде другаде. Изобщо олелия и бъркотия, без следа от мир и сговор.

-  Моля те, нека доведа Сороян у вас, все едно,че аз живея там. Ти кажи, че си ми племенница от провинцията и си дошла на изпити в университета Знаеш какъв ужас е у дома, а той е неумолим.

- Няма проблем, Заре. Добре сте дошли ! Идвайте – казвам аз.

У дома е чисто, тихо и даже имам мебели от Кореком. Паля свещта, която да напомня, че наближава празник, който нормалните хора по света честват  и чакам Сароян.  Аз, с моята черна и къдрава коса, а може би и от това, че откакто се помня живея сред този народ, малко приличам на арменка. Не знам нито дума арменски, но и той не говори този език, въпреки че пише за арменците.

На вратата се звъни. Отварям и пред мен стои Уилям Сароян!  -  човек от друго измерение, широкосърдечен, топъл, който изпълва цялото пространство, но така, че оставя место и за всеки друг. Създава усещането за великан, а всъщност не е и висок. Смее се и полилеят звънва. Прегръща ме и усещам по бузата ми рошавите му мустаци. Настанява се на голямото кресло, сякаш си е у дома. Стоя развълнувана, загубила и ума, и дума. Зара ми  се извинява, че е влязла с обувките. Идвам на себе си от тази битова подробност и подхвърлям:

- Не се притеснявай. Прави каквото  искаш. Не забравяй, че си си у вас. 

Отивам в кухнята да приготвя кафе по арменски, на джезве. От вълнение да не го разсипя, пристъпям леко като гейша и го поднасям Зара ни оставя сами и  се изнизва през вратата, за да се качи на горния етаж и да се преоблече. Усещам се, сякаш съм се курдисала  на някоя от страниците на “Хиляда и едно нощ“ -  пия кафе, а срещу мен Сароян ми се усмихва, седнал в позата на Георг Вашингтон. Сърба си каймака с наслада и пита какво уча.

-  Консерватория – отговарям аз. Почти във всяка арменска къща има пиано. В нашата нямаше дори и тъпан, така че няма да се наложи да демонстрирам способности.

-   О, аз не обичам класическата музика! – Сароян е това и може да си го позволи, без да се интересува, какво ще си помислят другите. – Обожавам американския черен джаз и старата арменска музика. – Отпива от филджана и ме пита, чела  ли съм нещо от него. Измъквам единствената негова книга, която имам и му я показвам: “Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света “.

-  Само това? “– и мустаците му щръкват застрашително.

-  Да  – отговарям. 

-  Малко, много малко – казва  Сароян и има право.

-  Ами толкова е преведено.  – оправдавам се аз.

-  Ние, арменците, имаме толкова много приказки, които трябва да разкажем на света. Ето, аз съм роден в Америка и пиша на английски, но светоусещането ми е на арменец и пиша, защото по душа съм арменец. Трябва да разказваме, че християнството  първо ние сме го приели за своя религия. Това има значение, защото за всяко нещо е важно началото. 

Казах му, че при нас е забранено да се говори за вяра и за Христос. Дори и Коледа не е официален празник. Празнуваме я тайно, кой както може, а не както трябва. Знаеше затова и не ми зададе излишни въпроси по темата. Само за миг стана тъжен, а може и така да ми се е сторило.  Запалих свещта от моята скромна коледна украса, а той запя – тихо, съвсем тихо, някаква стара, арменска коледна песен, която знаел от баба си. Когато спря да пее, измърмори нещо, сякаш само на себе си .

- Преди много години  роднините ми са живеели в Турция, но там, в онези времена, не са им забранявали християнските празници.Традицията, песните и гозбите са се запазили и до днес.   

Не знам накъде щеше да ни отведе този разговор, ако не се беше появила Зара, готова за вечерята.
- А къде са родителите ти? – пита Сароян.
- Те живеят на горния етаж и вече са си легнали – казва Зара. - Той много моли да го запознае с тях. Не се отказва лесно на този човек. Плясва се по челото и казва:
- Нека  дойдат по пижами, ако  не, аз ще се кача при тях  – и мустаците му заиграха весело. Точно това не биваше да се допусне.

След няколко минути влизат  бай Арам и леля Саломе. Прегръщат се със Сароян като стари приятели и той  им целува почтено  ръка. Настаняват се по диваните ми все едно са си у тях. Така и трябва. Аз се плесвам по челото / жест, който току – що съм прихванала от Сароян /и вадя бутилка с  арменски коняк.  Може Коледа да нямахме, но този коняк се продаваше навсякъде.

Бай Арам си дойде с цигара в ръка. Все му се караха, че пуши, а той отговаряше, че саклетите му бягали от пушека, като дявол от тамян.  Пушеше “ Родопи “ без филтър – такива имаше, такива пушеше.  Сароян му предложи “Кент “. Настъпи моментът на  мурафетите. Бай Арам взе внимателно дългия папирос, разтърка го майсторски между пръстите, помириса го, запали цигарата и затвори очи всмуквайки от тютюна.  После  бавно ги отвори и каза една дума, която промени хода на цялата вечер, а тя беше „ Истамбул “.   

Разговорът се водеше на някаква вавилоно – какафонска смесица от английски, френски, арменски, турски и български, все едно че бяхме в епохата на Отоманската империя и чакахме тайно Рождество Христово. Бай Арам поясни, че такъв качествен тютюн пушил баща му, когато още живеели в Истамбул. Там той бил търговец на зехтин и доста заможен, затова и тютюнът му бил от скъпия. Сароян с детско любопитство искаше да чуе всякакви небивалици  за турската връзка на бай Арам, защото се оказа, че и неговите предци са живеели по същите  земи.  Поласкан от вниманието,  бай  Арам започна  да  разказва за всичко, което си спомня от живота  в Истамбул. И се започна арменският мохабет, и минаваха часовете, и разказът  нямаше край, защото животът на всеки арменец е свързан с голям род  и никой не може да разкаже за починалия си родител без да помене цялата родата, в която той се е родил, живял, и умрял. Другото е незачитане на корените, а това не  е арменско.
По някое време  бай Арам изважда от единия джоб на домашно плетената му жилетка шише с ракия, арменска разбира се, и налива от нея за Бог да прости. Той и Сароян стават, застават един срещу друг, изпиват чашите до дъно и се прегръщат като братя, бърборейки нещо на арменски. В очите им за миг проблясва влага, която по мъжки сдържат и не проронват сълза.

Леля Саломе излиза тихо и след малко се връща с тенджера, пълна с арменски сърмички от лозови листа, тънки като цигарите „Кент“ и с по една стафида в двата края, овкусени  с канела. Като отвори капака, къщата ми замириса на Истамбул. Ресторантите в града отдавна бяха затворени.  Тогава това ставаше в 22 часа, а часовникът вече  показваше към 23. Извадих чинии, отворихме бутилка червено вино. След още едно  изчезване на леля Саломе, тя се появи с току - що  приготвена арменска халва.

Вечерта продължи до два часа след полунощ. Всичко се изяде, всичко се изпи, всичко се похвали. Оттогава знам какво ще рече арменско гости. Хубаво е да се живее сред арменци, дори и да не си един от тях. Аз имах щастието да се правя на арменка за една вечер, в собствения си дом и то в присъствието на вълшебника Уилям Сароян.
Оттогава минаха години. Хората от онази предколедна вечер си отидоха от този свят, включително и Сароян. Изчезнаха и мебелите от Кореком, но креслото, на което той седеше,  пазя и до днес. Старомодно е, голямо е,  но е оставило  пространство  и за другите неща.

 Когато Сароян  си тръгна, навън беше навалял сняг. След себе си той остави усещането,  че понякога  празниците идват по- рано, отколкото е отбелязано в календара. Достатъчто е някакво чудо ,някаква стара арменска песен или просто да завали приказен сняг, макар и три дни преди Коледа. 

 ----------------------------------------------------------------------------------------

 Уилям Сароян – американски писател от арменски произход. Автор на над десет романа, повече от 3 000 разказа и много театрални пиеси, у нас е играна само „Мигове от живота". Отличен е с наградата „Пулицър" която той отхвърля с думите: „Мен нищо не може да ме купи". „                          

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  31.12.2017 16:36 | #2

ЛЬОНИ РАЗВАЛНУВАМЕ‚ ПРИВИ СИ ПРАЗНИКЪТ Е ТОГАВА КОГАТО В СЪРЦАТА НИ Е ПРАЗНИК

Анонимен  29.12.2017 17:59 | #1

Сладкодумна моя приятелко‚ сега си обяснявам и си ”опрощавам” всяко ”арменско гостуване”‚ което изживяваме с огромна радост в твоя дом! Хиляда и една нощи не биха стигнали да се насладя на твоите разкази. Ти притежаваш магическата сила да съживяваш всеки спомен от родния Пловдив‚ от родната България ‚ от РОДИНАТА – ДЕТСТВО... Ако не те познавах отблизо‚ бих си помислила‚ че тази невероятна среща е художествена измислица‚ но ти си орисана да преживяваш‚ да събираш‚ да съхраняваш‚ а после да пишеш и да споделяш спомените си по един чудесен начин - един такъв ...като закачливо намигване‚ с което ние ”посветените” твои съграждани събираме всяко късче спомен и с помощта на словата ти го ”слепяме” и съживяваме корените си чрез твоите споделени спомени. Четейки разказите ти‚ душата ми сякаш наднича през магически калейдоскоп‚ в който откъслечни спомени‚ вещи‚ мигове‚ преживявания се ”строяват” в една история‚ която ми припомня КОЯ СЪМ ВСЪЩНОСТ АЗ САМАТА. БЛАГОДАРЯ ТИ‚ ЧЕ ТЕ ИМА! БЛАГОДАРЯ ТИ‚ ЧЕ СЪЖИВЯВАШ СПОМЕНИТЕ И КОРЕНИТЕ МИ!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: