Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В душите на чистите българи винаги има място къде Господ да пренощува

30.12.2017

Какво сторихме – заедно и поотделно – та делото на Левски да стане реалност?

 

  •  

    Мечтата ми е да видя че българите на тази земя най-сетне са постигнали духовното единение на осъзната нация, а не на объркано племе със затихващо настояще…  

     А пътят е винаги кръстопът и над този кръстопът единственият пътен знак е Разпятието, казва пред Faktor.bg на Рождество рицарят на българската книга

    Интервю на Светослав Пинтев 


    - Г-н Леонидов, видях наскоро, че коментирате в социалните мрежи писмото на Васил Левски до Иван Кършовски,  където се казва: „За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора.“ Невъзможно далеч ли е българското общество от опита да изпълни поне тези простички думи на Апостола? 

    - Че е далеч, далеч е. Поне на този етап като цяло страдаме  от имунна и интелектуална недостатъчност. Нито републиката ни е чиста, нито свята, нито един от заветите на Апостола не е приложен и вложен в българското ни битие, фукаме се, че той е нашата национална икона, кичим си с образа му правителствените кабинети и кабините на камионите, спорим дали поп Кръстьо го е предал или това са тарикатите от комитета в Ловеч, но не се замисляме – поотделно и заедно – освен фанатичното ни идолопоклоничество към този скромен, сияен и свят човек, какво сторихме – заедно и поотделно – та делото му да стане реалност? И защо след ориенталското и азиатското робство, продължаваме да мислим и постъпваме като образцови ориенталци и „Аз-и-Я“ крепостни селяндури… Защо все някой друг ни е виновен за хала, на който сме сега, защо у нас няма критична маса от мислещи и дейни люде, които да излъчат европейски тип лидер. 

    - Отговорът е…

    - Отговорът е къс като кама: защото от векове нямаме жива аристокрация, от близо век нямаме и българска буржоазия, нито Църква като хората, нито интелектуален елит, като поляците, чиито представители слязоха при корабостроителите и застанаха редом с тях. И рискуваха не кариерата си, не свободата си, а своя живот, този на семействата си.
    И не на сетно място – какво всъщност знаем за Левски? Какво изучавахме и изучаваме в училище за неговата драма, за заговора срещу него, за лукавото поведение и последвалото предателство на Каравелов и Хитов, за битката му срещу трите империи – Османската, Руската и Австро-Унгарската… Къде са новите учебници, къде са в тях новите разкрития, къде е националната ни драма с Апостола – няма я.  Има героични сказки и легенди на списователи, множество соцкартинки, лакирани полулъжи и полуистини, но нито ред за това, на кого и с какво пречеше Дякона, та убийците му толкова да бързат. И да го пратят час по скоро в Позорните гробища,  без да го съди и осъди законен съд, без да получи законна присъда, която да бъде обжалвана. Остава историческата ни утеха, че вместо да го заличат завинаги от редиците на временно живите, заговорниците го сториха вечно жив. Но техните позорни имена поминуват хероически покрай Неговото. Подобно това на Ботйов и убийците му от щаба на четата…   

    - Молите ли се по Рождество, какво чудо ви се иска да  се случи? 

    -  Молитвата е единственият начин да влезем в духовна, телепатична връзка със Световния разум, с Висшите сили, които за по-кратко наричаме Бог. На иврит той е в множествено число, но зад това апостолическо светлинно множество стои записан целият Световен опит, йерархията на вечната космогония, галактическата памет, зародишите и труповете на безценните, но изчезнали цивилизации. Знам, че мнозина ще ми се изсмеят, но те не ще да са изпитвали радостта от молитвата, която е „най-сигурната връзка с духовните полета“  за източване от там на знания и позитивна енергия. Защото е казано: молитвата  е най-надеждният начин за решаване на земните ни проблеми.  Но освен молитвени думи, нужно е  и последователно молитвено поведение – и вътрешно, и вънкашно. Всяка наша мисъл – усмихната или зловеща, затваря или разтваря небесния покрив над България. И над планетата. 
     Инак няма колективни чудеса, нито колективно спасение, всеки отговоря за себе си пред паметта на своя род, пред имената на своите прародители, пред своята обществена среда. Вярно, светлината на Рождество е толкова силна, че сякаш вкупом ставаме други – лошите, по-малко лоши, а добрите още по-добри. Но всяка чудо за три дни, и поредното пиянство на нашия народ привършва и отрезвени отново изпадаме в пословичния ни егоизъм, във всекидневната завист, мрънкане, оплакване, жалване, самосъжаление. Мечтата ми е да видя някой ден, макар и от отвъдното, че българите на тази земя най-сетне са пораснали и са постигнали духовното единение на осъзната нация, а не на объркано племе със затихващо настояще… 
     
    - Връщате ли се в тези дни към миналото, опитвате ли се да надникнете в бъдещето? 

    - Не само през тези дни, а твърде често, особено от началото на третата третина от досегашния ми живот, когато се отрекох от заблудите на силната ръка, от политическата и социална агресия, от уж праведното ми желание за саморазправа с недостойните, с мизерниците във властта, с решимостта насилствено да събудим заспалите съотечественици…  Разведох се завинаги с илюзията, че мога да сторя нещо полезно за Отечеството през партийната политика и съм адски щастливо разведен. Коментирам политиката им само, когато трябва, когато става дума за национални каузи, за самозащита и самосъхранение на българското достойнство, реагирам срещу посегателствата върху националните идеали.  
    А към бъдното надничам, но само като „изправен на пръсти метач в храма на изкуството“. Има прогнози, на които се доверявам, защото съм ги съпоставил чрез предсказанията на доказани феномени. Жената с кристал в окото ще се появи, но проблемът е дали днешното ни мнозинство ще я разпознае, ще усети ли с притъпените си социални сетива и затъпелите си праисторически инстинкти, че това е лицето, лидерът, който трябва да последваме? Не мисля, че сме готови за това елементарно наглед прозрение. При това тя, каквато и харизма да има, ще трябва да е обкръжена от чисти, читави и честни люде, верни на българския Бог, скромни и съществени като Дякона, мъдри и проницателни като Учителя, обични и обичани от събудената ни общност.
      
    - Кои са най-лошите прогнози за утрешна България?

    - Понякога лошите новини са по-полезни от розовите очаквания и самодоволните илюзии. И няма нищо чудно, че всички ще си платим за непукизма, с който посрещаме и изпращаме безобразията с нас, около нас и срещу нас, срещу нормалните, редови граждани. Неоправдано търпим липсата на държавност. Или ако тя е в  наличност, е предимно примитивна, бавноразвиващата се, слабоумна, не може да синхронизира някаква обща подреденост. За това спомага и общата изостаналост на голяма част от населението, отчуждението от работата, която вършим, отвращението от порядките, липсата на елементарна публична справедливост, чувството, че сме обречени на вечен хаос, неуредици, далавери. 
    Прогнозите са, че и на тази безкрайност ще й дойде краят. Кога? Може би,  когато днешните трийсетгодишни навлязат в последния стадий на зрелостта си, преди да ги сполети, недай Боже, изкуфяването. Тогава обществото ни ще стане неочаквано единно, защото по логически стечения на обстоятелствата Разградско и Кърджалийско ще бъдат обособени като автономни области, но българите там ще продължат да живеят в мир с турското мнозинство.  Докато проблемът с разюздания цигански терор ще застраши социалния мир в страната. Близо три десетилетия политиците от всички цветове  не сториха нищо съществено, за да преодолеем  тези две кармични предопределености, и те - щем, не щем  - ще ни се случат. И това ще бъде донякъде полезно срещу личния ни нихилизъм, егоизъм и непукизъм, който групово ни тресе. Ще прогледнат и заслепените ни от алчност и гуляи управници, ще проговори в душите ни най-древният глас на общия ни божествен корен.  Ще  кипне масата, нарочена за народ и от тълпа ще се преобрази отново в нация, в дружина българска. Но не за да празнува предно място в световния футбол или поредния Дан Колов, а заради изригналото национално самосъзнание, без шовинизми, без нацизми, просто и ясно като чист и приложен, прагматичен, ползотворен патриотизъм. Този вид просветителски патриотизъм и днес го има, но е обидно нищожен, дори и сред патриотарите. Защото в мнозинството си и те са безверници. 

    - По Коледа е прието да се говори за традиции, за светлина, но у нас сякаш е по-реално да говорим за техния разпад, за настъплението на мрака?  Комунистическата епоха,  а и посткомунистическата, сякаш прекършиха духовността на българина. Има ли надежди тя да покълне отново в този технологичен и прагматичен свят?

    - Има надежда, разбира се, но всичко зависи от всеки от нас поотделно, както и от общата ни воля на равнище нация, общности, европейска визия, в планетарен мащаб - от очаквания общочовешки прелом в съзнанието. За жалост ние българите си мислим, че нищо от нас не зависи, а сме зависими от всичко и от всички. Това е наследство от робската ни адаптивност, примирението, което няма нищо общо с християнското смирение. Защото, както казва Левски, ние сме като леха, в която има прекрасни, но единични цветя, живеещи сред огромна маса от плевени и бурени, които са изродили националната ни почва. 
    И така сме свикнали да живуркаме в тъмнина, че появата на всяко цвете, всяка цветност, различна от душата на мрака, става веднага повод те да бъдат мигом задушени. И всеки, който придойде да ни дари със светлината си, го заливаме с мрак, защото не е като нас. Не е от нас, мнозинството, което търпи да го унижават, да го „страхуват“, да го репресират. Защо? Защото не желаем да знаем, че след като животът не е вечен и смъртта не е безкрайна. Цитат от поета мъдрец Иван Радоев. Но и днес има чисти в Божия промисъл българи. Но те не са жители на големите градове, те са далеч от извратената ни цивилизованост, те мъждукат на село, и въпреки завидната им възраст, всеки ден нарамват мотичката и отиват да копаят общата ни лехичка. За тях няма дилема има ли Бог или няма. Те живеят така, сякаш Бог съществува. Тези хора не са религиозни, те са просто природно набожни. И у дома им, и в душите им винаги е имало и има място къде Господ да пренощува. У тях пламъчето на фамилното кандилце трепни денонощно, а не само по празничните дни. 
      
    - Казвали сте, че Господ е безработен, но добре си гледа работата! Дали е така?

    - Най-опасен е трудът на безработния човек, той руши себе си, громи човешкото у себе си, чувството, че е излишен го прави реваншист. И е готов да убива, да ненавижда успелите, дори да провъзгласява за новия Левски първия палячо, който му проговори със заучени жестикулация ала Хитлер. И сетне да продължи да бъде безработен, докато политическият иподякон започне да летува в лукс и открито настоява България да напусне Европа и пак да стане част оттам, откъдето не можем май да се отскубнем, от опасните обятия на Великата Рус. 
    Инак Господ си гледа работата, гледа с любов човечество, както Пчелата-майка гледа своите златисти рожби. Странно е, че мравките и пчелите се организират само според вродените си инстинкти, но имат идеално подредено общество, а ние, човеците, надарени със Дух, Слово, Разум и Душа, понякога вкупом сме по-нищожни от тези насекоми.
    Често се питаме, защо Господ не тури ред и порядък и сред хората? Ами защото Господ е най-големият демократ. И не се меси във вътрешните ни работи. Той е абсолютната свобода и като такава, и да иска, не може да се бърка в личния ни път. А пътят е винаги кръстопът. И над този кръстопът единственият пътен знак е Разпятието. Господ не може да мрази, колкото и да го ругаеш или кълнеш. Твоя воля да бъдеш какъвто искаш. За всичко има покаяние, прошка, изкупление. Дори ако застанеш на страната на лошотията, на престъпленията. Можеш да обичаш Бог, можеш да го мразиш, можеш да го обвиняваш в каквото си искаш, дори за всичките ти неудачи, за това, че си по рождение глупав или че имаш лоши родители, за всичко, което ти тежи на сърцето, но не и на съвестта. Защото, който има съвест, търси първо вината у себе си. 

    - Вие сте „Рицар на книгата“. Ходят ли наистина още рицари по Земята? Особено на Книгата? 

    -  Рицари на Духа винаги е имало и винаги ще има. Книгата е духовно същество, човекоподобно, но нейната плът вместо от месо и мускули, е от сърцевината на дървесата, от душата на дърветата, които заедно с камъка, водата и лавата са част от безмълвното човечество. Книгата е предмет на изкуството, на нечие извънредно вдъхновение, на нечий ангелски шепот, който е задвижил ръката на поета или писателя. Но тя винаги, за добро или лошо, прилича на своя създател. И носи всички неговите прелести и недостатъци. Навярно и човекът е носител на Божиите несъвършенства, както и Неговата дарба да твори. Да сътвориш Нещо и да му предоставиш възможността и То да твори, да досътворява сътвореното,  е наистина изумително.  Така и дълбоката книга, за разлика от плитката, прави от правилния читател съавтор на автора, точно както Бог чете човека и Човекът разгръща Неговите страници. Аз най-често го правя без да искам – само сънем, когато душата ми, докато трае едно единствено трепване на клепача, прелита светлинни разстояния и обхожда Ягодовите полета на Неведомия свят. И сетне ме разпитва какво си спомням. Помислете, погрижете се за душата си, не се блещете само върху тленното си тяло, разговаряйте с нея, чуйте я, изслушвайте я поне веднъж седмично, но не докато зяпате мачове или фъфлите пиянските си мъдрости. Душата ни е най-сърдечният приятел, почерпете я с една минута мълчание. 



     Прочетено във Фактор.бг тук

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: