Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Ела, тъга, ела...

25.12.2017

Стихотворения от Аня Голоб

 Аня Голòб[1]

Стихотворения

 

МРЕЖА НАД МАНЕЖА

 

Том Дейли се обръща с гръб и бавно пристъпва

към края на дъската. Вдига се на пръсти и затаява дъх.

На ум си преповтаря последователността на салтата. Сръбска Каменице,

Чехословакия, 26. 1. 1972, Весна Вулович единствена

оцелява в свободното падане от 10160 метра височина, на която

в момента на експлозията лети самолетът на компанията JAT.

На пейката в парка след тренировка ранния следобед Йозеф К.

съсредоточено чете някакво есе на Сартър. Вечерта в червено-бяло

трико с блестящи пайети във формата на светкавица през гърдите замислено седи

на гредата на трапеца под купола на цирка и наблюдава

дребните зрители ниско под себе си. В този миг желае

само едно: да са забравили да разпънат мрежата над манежа.

Поне веднъж да се случи, поне веднъж, един-единствен път,

наистина. Не е луд, толкова му се иска да живее и да рискува всичко в името на живота,

безотказно. В гардероба с надпис „Турне“ асистент-режисьорът

подава глава: „Две минути“ – казва и изчезва. Мъжът

самонадеяно става и по тесния ръкав

се отправя към сцената. След миг излиза на нея, забавя крачка,

прави се, че чете и отъстващо произнася: „Да бъдеш или не...“.

И като по команда, като по команда някой в партера става.

И всичко се повтаря. В това е същността на изкуството.

Защото има, има поезия. Също и смърт. Също и нищо. Също и също,

също.

 

СЪРЦЕТО, КОЕТО ОБИЧА, ОБИЧА

 

Знаеш ли какво правя сега?

В глъбта на дългата нощ се любя с тебе, обръщам се

блуждая във въздуха, твоето безмълвно присъствие, няма те тук

искам да кажа, физически те няма, но твоето безмълвно присъствие

ме превръща в див кръвожаден звяр, откъснал се от веригата,

седмици наред невиждал храна. Поглъщам, лоча кръв,

тя пръска навсякъде, когато те любя,

когато тихо, заплашително те любя, любя те, когато решително се приближавам към теб

заставам срещу теб, запълвам пространството ти, нежно срещам погледа ти,

докосвам те с крайчеца на тези, е, да, нокти,

все по-хищно те сграбчвам, сладострастно

те разкъсвам, ръфайки сърцето ти, което изнемогващо се задъхва

в разбит, спънат ритъм, утихващ, гаснещ.

Сбъдна се волята ми, знаеш ли, какво правя, какво правя...

Няма и сянка от теб, всичко е сиво, уморено, двуизмерно,

търся те опипом, когато се обезпокоя къде си, когато се осъзная

къде съм, как съм, как си, крещя, отеква от стените, чуваш ли, чуваш ли,

как си, как си, колко те обичам, обичам, обичам, знаеш ли какво правя,

нищо не ни остава. Ела, прошепваме, повтарям след теб,

ела, ела, ела, ела.

Дай ми ръка, прошепваме,

дай ми ръка, дай ми, дай ми,

ела, за да затънеш в лепкавата кръв,

горещото ми тяло те вика, ела за него,

ела, ела.

Ела, тъга.

Ела.

 

ЖИЛИ ЖИЦИ

 

Сънувам следното: зверицата има пръсти.

Лежи на хълбок, гледам я откъм гърба,

навежда напред глава, сякаш е

уплашена и бавно ритмично я клати.

С механични, празни движения

се рови из разкъсаната плът, пръстите ѝ внимателно

отстраняват тъканта и търсят жилите.

Една по една ги издърпват, така е по-лесно да ги хванат –

жилите са тънки, но яки, като жици в електрическа намотка

и трудно ги късат, всяка поотделно.

Зверицата прави това безшумно, почти е неподвижна, бавно

и упорито разкъсва вените, чрез които сърцето тупти,

а то, стенейки, се затваря, докато зверицата спуска завесите на зениците си.

Пространството около нея е празно, станало е локва

от пълзяща кръв, над която тя няма и не иска повече да има власт.

Плащът на кожата ѝ плющи върху скелета като отпуснат

шатър на пролетния вятър, а пред него

като нахвърлян багаж се мятат отказали органи.

Учестено диша зверицата (тялото е машина), слухти,

сгърчва се, губи сили, протяга почервенели пръсти

и победоносно рухва.

 

ВЧЕРА ВСИЧКО БЕШЕ ПО-ХУБАВО

 

Вчера живеехме другаде и

носехме други дрехи,

не мислехме за времето,

само мед правихме!

Тази година отделихме нашите пчели

от съседските, вкусът на техния мед

се носи дълго из въздуха

в мрачноватата есен. Вчера не си губихме

времето с размисли за времето,

в което живеем, не се скатавахме тихо по ъглите,

в дланите си не стискахме монета като

просфора... Вчера в огледалото

разпознахме собствените си лица, своите жестове,

мислите и думите си. Бяха наши,

неотчуждени, нежни, а силни, в обобщенията си

гъвкави. Носеха нашите имена.

 

Днес слънцето изгря късно,

твърде късно, за да можем да се върнем

във вчера и да се преструваме, че тук,

където живеем сега, всичко ни е познато,

че с точност знаем как да се справяме

с уредите, на кого да се обадим, ако възникне

пожар, къде е болницата, къде –

пристанището... Тук днес ни се струва,

че навярно имаме едного, макар че един,

само един е твърде малко, за да можем да кажем,

че имаме поне някого.

 

Тъй като вчера живеехме другаде,

там оставихме цялото си имущество;

та сега тук, днес, дори не можем

да пометем пред собствения си праг. Иска ни се

на вратата да напишем името си, искаме да

подсилим дигите, искаме да имаме свой тебешир и

своя кофа за боклук.

Там-вчера и Тук-днес стоят един до друг

като абсолютни непознати на опашка на летището,

чакайки да се уталожи прахта и

всеки да се качи на своя самолет.

Там-вчера ще донесе вестник от пътуването,

Тук-днес – кибрит.

Ще почакаме, не бързаме заникъде. Когато

се върнат, ще бъдем спасени.

 

Тук, където живеем днес, ще запалим

малък огън. Той със срамен пламък

в дълбоката нощ ще излиже за нас

размекнатия брод

между Днес и Вчера.

 

ТУК НЯКОЙ

 

Някой тича срещу нас

през ширналото се в тъмнината поле

колата настига сянката на някого

който тича доста самоуверено

 

Нещо се навежда

и се качва нещо се превива

нещо уморено

нещо навито се размотава

и потрупва тежката си маса

 

Нещо се насъбира

нещо се хваща, нещо покълва

нещо има задръжки

но все пак отрязва

разсича въздуха разцъфва увяхва

това

нещо

 

Запламтява

допира се до стъклата изведнъж

се протяга в мрака тишина

между нас стрела в полето

разкъсан воал този крясък

проглушава тъпанчетата

и разсича равнината

след него угасва светкавицата

отзвучава в светлината

сипкавата обшивка на въздуха се сляга

сляга се

 

И нищо не стига до нас

никой не стига до мене

никой до тебе нито небе нито свят

нито време нито щастие нито его

нито смърт нито нищо

нито нито

 

Така ме хващаш за ръката

Така

Тук

 

В БЕЗМЪЛВНИТЕ СЪРЦА НА ЦВЕТЯТА ЗАПИСВАМ

                                                                                                           

На Г. С.

 

В безмълвните сърца на цветята записвам,

в смолистите стъбла на пролетната гора,

в короните на бъбривите брези в алеите,

в геометрично правилните фигури на ятата под облаците,

в плъпването на буболечките из изпръхналите грудки

на разораната пръст в полето,

записвам в безкрайните криволичещи реки, в рязкото

изостряне на дъждовните капки, в пълните локви и

дъждовниците, които радостно запълзяват, за да се потопят в тях,

пиша върху тъжното зарево, обелващо се от черните недра на нощта,

върху светещите пирени в дефилетата, върху разрасналия се мъх, върху сипкавия смърч,

върху плътния мед в клетките, върху игривия вятър,

записвам върху пулсиращите тела на боязливите сърни,

върху корпусите на машините, в подвижния шум на големите градове,

виещите се жерави, бучащите самолети, пиша по първите страници на вестниците,

по полицаите насред кръстовищата, пресирани от тенекиените змии,

на микрочиповете, по стъклата на витрините записвам,

по усуканите стоманени пилони на носещите конструкции, в електронната поща,

в тиктакането на часовниците без циферблати, в падането на борсовите курсове,

в здравословната храна, във филмите, по стените на галериите, на театрите,

по фасадите на черквите, джамиите, синагогите, на всички параклиси,

записвам в молитвите, по капаците на прозорците на времето, в лекарските прегледи,

в червените кръвни телца, в тестовете за едно или за друго, в това, което правим с теб,

в езиците, които говорим, под езика в твоята уста,

по неспокойните ти ръце, между звездите на твоите крака,

записвам в любопитните ти очи, записвам в косите, които, както казваш,

изобщо не са червени, записвам в дланите, в хълбоците, върху гърдите, върху твоята

възбледа плът, върху космите, върху срамните ти устни, във вътрешните органи,

върху челото ти пиша с главни букви, върху онова, което мислиш, в сънищата,

в смеха, в гласа, с който ме викаш, в онзи, с който ме гълчиш,

в онзи, с който произнасяш името ми, в твоя дъх, в зноя,

в мълчанието, понякога настъпващо между нас, във всичко минало, което ни свързва,

пиша в ритъма, в такта, в спомена и в сянката, във въздуха,

в онова, което ще бъде утре, кръвожадно сграбчвам всичко, което мога да сграбча,

зад извехтялото платно, върху което записвам,

че те и защо, кога и как те

 

НЕ ПЪТЕШЕСТВИЯ

 

Не пътешествия, хора срещахме. Какво си казахме.

Как набързо всеки отърка живота си от живота на другия,

как си дадохме някакви неща, нещо пихме, разменихме си мейлите, телефонните номера,

няколко пъти и телесните течности, как се прегърнахме, казахме си Later

и се разделихме. Не са места, а онези, които оставихме там – което заровихме

неизвестно къде, нещо прошепнахме при дървото, не конкретно дърво, танцувахме почти

голи, не на някой плаж, гледахме безмълвно в пълната луна

и мислено благодаряхме на живота, че в сравнение с природата

се чувствахме нищожни, че, макар и за миг, успяхме да обичаме света

и за това, че сме живи. Онези чисто черни патици с бели човки, да кажем,

отдавна са отлетели, вместо тях на повърхността се поклаща

образ на жена, която, смеейки се, извиква: Със сигурност са шпионки

кажи, че не са, шпионки са, виж им само острите човки,

съмнителни са, казвам ти! Какво ме очаква там, кеят си e

все същият, но това не е същият кей. Вече не седим на него,

не си клатим краката, не броим облаците, не си казваме

Какво ще правим утре – защото няма утре, защото нас ни няма, защото не са места,

защото е само онова, които си оставил за после, напролет за идващата зима,

което си запазил, с което ще запълваш самотата. Какво, по-щастливи ли сме,

знаейки, че някога бяхме щастливи, там, веднъж, за миг,

който се получи толкова хубав? Стотици самолетни билети, стотици излитания,

точно толкова кацания, за радост, стотици пъти опаковам куфара,

пълен куфар за пътешествия къде ли не, храна, която се разваля, влак,

който закъснява, последната чиста фланелка, нацапана с нещо конкретно

виолетово, няма да се изпере, никакъв шанс, забрави, цитопласт, кърпи, олющени

бидони и колене, слънцезащитни кремове, кракери, които, както са се натрошили,

миришат на машинно масло, всички стаи, всички легла, всички панорами,

всички закуски, всички сподавени нощни пъшкания, овладени оргазми

в съседните стаи, какво ще кажеш за това?

Какво изобщо ще кажеш за дърветата, морето, женските длани в своите,

за вятъра, за всички порои, които те спряха посред катастрофата, какво изобщо

можеш да кажеш, което няма да звучи изкривено, за местностите, гледките,

откъдето си правил снимки, покажи как насериозно те взимаме, когато

вдъхновено ни ги показваш, сякаш си се намерил и сега си наясно кой си,

как там си се изтипосал гол и бос, такъв, какъвто си, когато си

най-вече ти, как си потискал до зачервяване мълчанието от самота?

Замъглено гише Lost/Found и звънец с гравиран надпис Ring,

отзад заспала насред любовната сапунка служителка. Къде си я забравихте?

Какво? Главата, ами! И със сигурност за стотен път се засмива на собствената си шега. Не са

пътешествия, места. Изсушени цветя в книгите, песъчинки,

талони от билети, бележки за багаж, разклатен, неудобен стол в колибата, по покрива,

по който се гонят катерици, сякаш настъпва краят на света, как всяка сутрин

мета верандата и после по долни гащи чета „Майстора и Маргарита“,

сив чадър, който на стратегически места е подсилен, за да не се обръща

при вятър, първото печено филе за неделята, първият spotted dick,

посетителите в локала, които се заливат от смях на въпроса какво значи spotted dick,

победа за нашия отбор на световното първенство и посред нощ

претъпканият площад, където се вдигат наздравици и се пее в екстаз, някой, който се качва

на уличната лампа, за да вижда оттам по-добре – и развява знамето,

паркът, където под дърветата се намятаме с шотландско одеяло и се състезаваме

в хвърлянето на сандали от място, автобусът, в който за кой ли път слушам

едно и също парче, докато слънцето изгрява и оная бутилка вино,

която ни я даде разстроената млада жена на бара в пълната кръчма

една вечер, беше розе и съвсем не лошо. Ей такива дреболии са, неща, които

за разлика от всичко останало не парят, не притесняват, не болят.

Отблясъци, всекидневие, дето между преобличането от едно в друго

работно облекло небрежно поглежда в огледалото

и палаво намига. Нито пътешествия, нито места са –

а само това, заради което тръгнахме. И до което

стигнахме.

 

СВЕТЛИНАТА ИДВА ОТДОЛУ

 

Светлината идва отдолу,

тялото спи до твоето и не вижда

как блика отвън, разлива се по прозорците,

напира под вратата,

пълзи към теб.

Твоето тяло е студено и свито

като прегоряла жичка в електрическа крушка,

неподвижно потръпва в острия ритъм

(представяй си точно такъв светилник)

като сънен кормчия на презокеански кораб.

 

Светлината идва отдолу.

Тя не знаеше, че съм светулка и че също така имам

дълги пипала и гнездо от восък –

на гърдите ми пише, но не бе го видяла.

Навярно в ръцете си нося всичко, което е способно да обича,

а още по-вероятно имам кремък и тресчици

и дори не подозирам, че от тях може да лумне огън.

 

Въпреки това се обръща в съня си, изрича името ми

и ме взима, макар че

светлина от светлина не се пази.

После заедно дълго

задъхано си играем

върху кожата на въздуха,

блести в нощта с тъмновато сияние и

прониква бавно в гъстия полумрак

в нейното тяло светлина от тъмнината.

 

„Заспи, заспи отново“ – ѝ шепна,

нека ослепее, нямо се моля, и нека не види

какво съм в действителност, и нека не разбере,

че нищо, което имам, не е истински мое,

че всичко, цялата красота,

както и светлината

идва отдолу.

 

 

Превод от словенски Людмил Димитров



[1] Аня Голоб (1976) е словенска поетеса, драматург и литературен критик. Автор на три стихосбирки: „В ръцете“ (2010), „Равновесие в ставите“ (2013) и „Ремарки към дишането“ (2016). През 2017 гостува в България в рамките на Дните на Любляна в София. Б. пр.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: