Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

И всяко бъдеше е вече минало...

15.12.2017 2

7 стихотворения от Божидар Томов

                                               

                            ЕКСПОНАТ

... И кръчмата е сякаш по-голяма,

и келнерът – напълно непознат.

Приятелите ми, и тях сега ги няма

край тази маса и на този свят.

Дотук ли беше? Ето, че завърши 

на времето ни щурият купон.

Изпадахме един след друг от скършен,

а мислехме си – вечно жилав - клон.

Но – всеки ще играе в тази драма,

със своя роля и във свой си свят.

...И ето, днес във кръчмата голяма

 седя като забравен експонат.

                           

       КЛОУН

Аз съм старият клоун.

Каквото кажа, е смешно.

Каквото направя, е смешно.

Аплодисменти! – гърми шапитото...

Каквото кажа, е смешно.

Каквото направя, е смешно.

И съм сам на манежа, осветен

от прожектори пъстри.

И съм сам във фургона отзад после,

след спектакъла шумен и весел.

Сипвам водка във чашата,

гледам огледалото криво.

Как да кажа наздраве на стария клоун?

Та нали каквото кажа,

е смешно?

 

 

                                 

                         х х х

До капка е изпито вече виното.

И всичките жени са нацелувани.

И всичките въпроси имат отговор.

И всяко бъдеще е вече минало.

И близко е сега преодолимата

черта на хоризонта, просто мога

протегна ли ръка да я докосна.

Но аз не бързам. Спъвам свойте крачки,

разсейвам се със срещи и пейзажи.

А времето нетърпеливо чака...

Какво ли още имам да му кажа

 

                                                           

                    Х Х Х     

Толкова ми е сложно да те обичам –

ти си от някакъв друг свят.

Дадох ти всичките свои думи...

И не стигат.

Друго какво да ти дам?

През какво да мина, за да стигна до теб?...

Аз живея под Знака на залеза

и е смешно да ти кажа,

че те обичам.

Да мълча – нямам време.

Нямам.

И не зная дали те обичам

или просто не мога без тебе.

                                        

 ЛУНИЧКИ

 

Искам да съм този, който

те събужда сутрин, целувайки луничките ти –

една по една.

 Но ще ми стигне ли денят?

Изобщо времето дали ще стигне?

Ти знаеш сигурно,

защото се усмихваш.

И отиваш при онзи, който те събужда сутрин,

целувайки луничките ти.

Нали самият той ги е рисувал?. .

  

    НОКТЮРНО

Как ме влюби във себе си само!

Колко смешно, прeкрасно и тъжно...

Че ще бъде за кратко аз знам, но,

предпочитам сега да се лъжа.

По безкрайните лунни пътеки

как ще скитаме нощем до рано,

ще преспиваме в облаци меки,

ще целувам аз твоето рамо...

Че ще бъде за кратко... Да, знам, но

остави ме сега да се лъжа.

Как ме влюби във себе си само!

Колко смешно, прекрасно и тъжно... 

                                        

 

                  КОТАРАК

 

Бил съм черен някога. Много преди.

А сега съм белият котарак.

От побоища мъкна безбройни следи –

нали черен бях, та нямаше как.

 

Пресичах аз пътя и на кого ли не.

И щом ме видеха денем и в мрак,

да бяха ме псували само, но не.

Викаха: „Бийте го, черния котарак!...”

 

Остарях, побелях и дори поумнях

и се крия къде ли не пак.

Ще призная, че мене сега ме е страх

да не викнат: „Бийте белия котарак!” 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  17.12.2017 19:26 | #2

Поздравления!

Анонимен  15.12.2017 20:36 | #1

Тъгата няма възраст‚ но мъдростта (почти) винаги е тъжна.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"