Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"История славянобългарска" - българската Библия

12.12.2017 | автор:  Цанко Серафимов2

Манифестът на Новото време, Националната ни доктрина

  

 Духовният и физическият портрет на преподобния Паисий Хилендарски стои непоклатимо в българската душа и българското съзнание, изграден както от самия автор на „История славянобългарска”, така и от вълнуващата поема на Иван Вазов в „Епопея на забравените” и от живописните творби на няколко български художници, познати ни от учебниците по история и литература и от кориците на тетрадките. Може да се каже дори, че образът на отец Паисий е митологизиран, което се дължи до голяма степен и на българската литература и публицистика. Каква светиня за нас е „История славянобългарска” почувствахме осезателно, когато се разигра театърът с позорната кражба на оригиналния ръкопис от Зографския манастир, осъществена от службите на Държавна сигурност, и връщането му след това в светата обител... А за родното място на светеца и до днес претендират няколко селища – подобно на онези седем града в древността, които са се карали за родното място на Омир...

Спомене ли се името на отец Паисий, ние виждаме  хилендарския монах в килията тъмна, до лампа жужаща как стои наведен над писалището с паче перо в ръка, което потапя в чернилницата и „изписва” върху белия лист словата, диктувани от несломимата му душа и трескавия му ум. Това са слова, които ще събуждат гордост от славното минало на българския род, но, в същото време, ще бъдат и камшик за родоотстъпниците и отцеругателите; това са слова, които ще се превърнат в призив за решителни дела, за да се възвърне самочувствието на българите като  достоен народ. Тогава, в онова време, в историческата им памет били останали само бледи следи от гордото ни минало като велика държава – някой и друг мотив из словестния фолклор; народът бил изпаднал в пълна безпросветност и без никакъв допир до знанието, тъй като българските средища на просвета и книжовност отдавна били унищожени от турския поробител с участието на подмолните гръцките фанариоти...

Но, както казва самият отец Паисий, Бог е милостив към българите! Всъщност атонският монах сякаш сам успява да предизвика тази милост. И Господ, който, след като бе наказал  със своето безразличие българското племе заради греховете на неговите владетели, се погрижил, макар след няколко века, за нещастните, като заповядал  именно двадесет и тригодишният младеж от Банско да скъса със земната суета и светските съблазни и да приеме монашески чин. И той, след като изпитал и върху себе си Божиите укори и наказанията над българите за миналите грехове, успял да събере сили и да се захване с дело, което ще подтикне събратята  си да прегърнат с пълна сила вярата в Бог и в себе си, за да процъфти отново земята ни под скиптъра на свой владетел... Тази била Божията воля. И „История славянобългарска”, която ще се роди от сърцето и ума на Паисий Хилендарски през 1762 година, ще се превърне в българска Библия, в манифест на Новото време, в наша Национална доктрина, за да имаме днес Име и Знаме.

Както подчертава Симеон Радев, българите от Македония имат особена чувствителност и проявяват голямо усърдие и воля, когато трябва да се защити и опази родовата чест и достойнство – това се дължи на обстоятелството, че те винаги са били на предната линия в противоборството с гнета на поробителя  и с ламтежите на гърци и сърби към българската святост. Родното място на Паисий Хилендарски – Банско – е от онези селища, в които през годините на турската робия  асимилаторските и шовинистичните попълзновение на християнските ни съседи не намирали „добра почва”. Сякаш непоклатимата величественост на Пирин планина е онзи здрав гръб, който дава сигурност и държи буден и жив духа на хората тук и те устояват на напорите на чуждата агресия. В началото на 18 век Банско бързо се развива като стопански център. Най-будните и предприемчиви негови жители произвеждат занаятчийски изделия, изкупуват селскостопански  и животински стоки, с които търгували в близки и далечни страни /Германия, Австрия, Унгария, Франция, Сърбия/, а внасяли фабрични стоки. Мнозина от тях забогатели и започнали да подпомягат събуждането и опазването на народната свяст. Тук се утвърждава Банската художествена школа, чиито зографи изписват църкви и манастири по цяла Македония. А игуменът на Хилендар Лаврентий, брат на Паисий, даравя през 1765 година бащината им къща в Банско за създаване на женски метох към неговия манастир. Един от видните банскалии е другият брат  на Паисий – Хаджи Вълчо, който, след като посетил светите места в Палестина, неговата вяра в Бог се усилила и той решил да направи големи дарения на атонските български манастири. Със свои средства в 1755 година обновил и изписал храма „Св. Иван Рилски” в Хилендар. През 1758 година обновява целия Зографски манастир, а през 1764 година съгражда храм в същата обител на името на Пречиста Богородица.

Преди да облече калугерското расо през 1745 година, Паисий няколко години е послушник в Рилския манастир, където събира опитност при мъдри монаси. Когато се почувствал готов за доживотно всеотдайно служене на Бога, той заминава за Света гора, където бива подстриган в Хилендарския манастир. Би било богоугодно, ако монашеството от българи, гърци, сърби, руснаци и власи живее в хармония, имайки Христовото задание да се грижат за съхранение на християнското достойноство, което е погазено от османския поробител. Но младият Паисий попада в един врящ котел от междуособици, вражди, хули, от несъвместими с християнския морал горделивост, надменност и пренебрежителност към другия. Най-угнетени се чувствали българите, които понасяли с болка ударите на презиращите ги гърци и неблагодарните руснаци и сърби, в чиито земи някога, след като се покръстили, много български духовници били призовани да им проповядват Божието слово; и руснаците, и сърбите получили и писмеността си  от българите... Сега всички тези калугери всячески унижавали българското племе – че нямало славно минало, нито писменост, нито светци. Самите хулители много добре знаели, че не е така, защото в атонските библиотеки имало премного писания по тези въпроси. Родолюбивата душа на отец Паисий страдала дълбоко, заради тази несправедливост и непочтителност... „Аз бях пълен със скръб заради племето си...” – почти ще изплаче той в своята „историйца”.

Тази скръб, която не го напуска и в самотните дълги нощи в монашеската килия, прераства в решителност за даване на отпор на хулителите. Разбира се, той не крие, че в някои от обвиненията на недоброжелателите има истина – вярно е, че невежество се ширело сред българския народ, а онези, които имали стремеж към знание, в повечето случаи били привличани от гръцката култура и начин на живот и се отказвали от българския си род... Обикаляйки като таксидиот из българските земи, за да събира помощи за манастира и да привлича поклонници за Света гора, Паисий виждал с очите си робския унес и пълната тъмнина и безпросветност сред сънародниците си. И от това душата му страдала... Именно в болезнените и мъчителни размишления над нещастната участ на българите в съзнанието на отец Паисий припламва идеята за написването на една историческа хроника за миналото величие на българската държава и на българския народ. Държава, която няколко века е била в равностойно съперничество с Византия, а в определени периоди е доминирала на Балканския полуостров като една от империите в Европа. Но за създаването на такъв труд, освен емоционални и патриотични подбуди, са необходими и писмени исторически сведения и аргументи. Прочетеното до този момент в манастирските библиотеки на Хилендар и Зограф не било  достатъчно.Учените историци не са се изказали до този момент категорично дали Паисий е познавал историите на българския народ от Петър Богдан Бакшев, написана сто години преди това, на францисканския монах Блазиус Клайнер, както и издадената двадесет години преди „История славянобългарска” преводна книга от Христофор Жефарович „Стематография”... Паисий сам посочва основните източници за написването на своя труд – произведенията на средновековните автори на жития, народни предания, и трудовете на Цезар Бароний „Анали църковни и граждански” и на Мавро Орбини „Царството на древните славяни”; черпи сведения и от гръцки, руски, сръбски, латински, италиански, немски и други източници. Той също така пише, че не може да се довери на писанията на сърбите, които са изпълнени със самохвалство за подвизите на сръбските крале, които клокочат с ненавист от завист към българите. Гърците пък изопачават събитията, както им е угодно. Такъв е примерът с падането на България под турска власт: „Преди години – пише Паисий  – те се радвали, че турците са завладели България; дори ги пуснали на два пъти да минат през своята земя срещу България, за да я потъпчат. С това сторили и на себе си голямо зло. Турците отвсякъде ги обградили и така после и тях много лесно заробили и погазили....”

„Въоръжил” се с достатъчно историческа фактология, Паисий сяда зад писалището в монашеската килия в Хилендар – годината е 1760-та. Тази килия, която присъства в съзнанието на всеки българин, обрисувана от Иван Вазов, всъщност е голяма триетажна кула /стълп/, в която Паисий разполагал с два етажа, а всяка сутрин и всяка вечер се молел в параклиса „Покров Богородичен”, който се намирал на третия етаж. Освен казаните вече причини и мотивацията му за написването на „Историята”, той е амбициран и заради ниското самочувствие на българското монашеско братство, повечето от които били със слаба грамотност, а се нуждаели от добра историческа образованост, за да са успешни в споровете с опонентите си гърци, сърби и руснаци. Потискащо било, че в това време Атонската академия на гръцкия книжовник Евгений Вулгарис „бълвала” млади духовници „с превес в историческите науки” /Божидар Райков/.

За съжаление атмосферата в Хилендар се нагнетява от натрупаната неприязън между сръбските и българските монаси, поради неизплатени дългове на манастира и поради страха на сърбите да не изгубят притежанието на обителта, тъй като броят на българските монаси в това време е бил по-голям. И отец Паисий се оттегля в българския манастир Зограф. „И тук намерих – пише той – още сведения и писания за българите. И събрах и завърших казаното в тази историйца в полза на нашия български народ...”

През 1762 година Паисий Хилендарски дописва последните страници на своята История славянобългарска за народа, царете и светиите български и за всички български деяния и събития”. Той завършва един проект, ако се изразим на съвременен език, който има фундаментално значение за бъдещето ни като народ.  Осъществен е с голяма страст и педантичност: като замисъл и подготовка, като реализация, с яснота за адресата му – българските читатели и слушатели /”Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български...”/.

Още във въведението „Ползата от историята” Паисий Хилендарски разкрива ясно и категорично своето разбиране, че историческата съдба на един народ до голяма степен се определя от степента на познанието за миналия опит – победи и поражения, възторзи и слава, страдания и радост, както и от мъдростта на Божието решение, че за всяко сторено зло на другия следва неизбежно възмездие. Само онзи, който познава миналото си, може да има ясен поглед и път в бъдното. „Историята дава разум не  само на всеки човек, за да управлява себе си и своя дом, но и на големите владетели, за добро властване – пише Паисий историкът, а Паисий монахът подчертава: -  Но кой ще постигне ума Господен или кой ще проумее неговите съвети, за да въздигне пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените?...”

В „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написантото в тази история” се съдържа самото послание на автора. Тук изпъква будителят, който в началото със спокоен тон обяснява на „читателите и слушателите” за необходимостта  да знаят известното за делата на своите бащи, „както това знаят всички други пемена и народи за своя род и език”, за да не бъдат осмивани и укорявани. И неговата надежда е именно в онези родолююбиви хора, които с познанието за историята на своя народ ще възпират устремите на чуждите недоброжелатели и врагове. „Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество – изрича с благоговение монахът апостол; и напомня: – и пазете я да не изчезне, да се не погуби!”

И изведъж сменя тона, неговят гняв изригва, когато с огромно отвращение и с горчивина в душата се обръща към отреклите се от своя род и отцеругателите : „О, неразумни и юроде! /слабоумни – б.а./ Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?” И пак припомня славното минало на българите, които „първо  те са коровясали свои царе, първо те имали патриарх, първо те са се покръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род те били най-силни и почитани. И първите славянски светци просияли от българския род и племе...” И изтъква предимствата на своя народ пред „мъдрите гърци”: „По-добра е българската простота и незлобливост”. Той поставя по-горе нравствените добродетели на простите орачи, копачи, овчари и обикновени занаятчии пред чуждоземните учени и търговци. А като най-висша ценност, която притежават те е любовта им към отечеството. Изтъква и великото дело на Кирил и Методий.

При подготовката за написването на „Историята” Паисий, прелиствайки различни ръкописи и печатни книги, установява, че не само, че за българите е писамо „рядко и накратко”, но и се изопачава историята. И цитира Мавро Орбини, един от основните автори, чийто труд ползва: „Така казват гърците, поради завистта и ненавистта, които имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царете български, а само неприятните неща посочвали, както им било угодно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са взимали от тях данък.”

Паисий позиционира българите в световната история като един от най-древните народи. В главата „Историческа сбирка за българския народ” той проследява нашето  присъствие на политико-културната световна сцена от времето на Ной до падането на България под турско робство. Произхождащи от коляното на Йафет, третия син на Ной, българите са богоизбран народ, който е сред „основателите” на човешката цивилизация и са най-многобройни и силни сред славянските народи.

Заселването на българите на Балканския полуостров, утвържадането им като държава в непрекъснатите войни, а в определени периоди в равностойно съперничество с Византия, извоюваното международно признание са исторически факти, които пораждат гордост, вдъхват самочувствие, избавят от колебание склонните към чуждопоклонство и дават вдъхновение на всички, в чиито ум и сърце е жив въгленът на българското.

След гърците, сърбите са другият народ на Балканите, с които мерим ръст – политически и културен – още от началото на българската държавност на тази географска територия. Сръбските монаси в Атон са сред онези, които най-много уязвяват самочувствието на Паисий като българин. В главата „Тук внимавай, читателю! Ще кажем накратко за сръбските крале” авторът срутва тотално сръбските кули на самохвалството. Тяхната неподплатена горделивост  се гради на измислици или на „натъкмени истории и празни речи”, без никакви документални свидетелства. Те създават на своите крале ореоли, чийто блясък е фалшив. А някои събития, свързани с българската история, често са представяни като част от сръбската история – най-красноречиви са фактите около кралуването на Вукашин и Крали Марко в македонските земи.

Струва ми се, че никой досега не е успял да нарисува българското страдание в първите години на турското робство с едно единствено изречение, както това прави Паисий: „Така хората в онова време имали скръб върху скръб и жалост върху жалост”. На това време е посветена главата „Пак завършваме разказа за Константин Шишман”. Тук се говори за еничерските времена, за превръщането на църквите в джамии, за избиването  на всички по-видни и образовани българи, за заграбването на къщите, нивите, лозята на хората... Не по-малка е болката и от духовната подчиненост, от погребаната църковна свобода, от невъзможността българчетата да учат на своя роден език. Натрапеният им гръцки духовен гнет смазва не по-малко жестоко от политическото робство самочувствието на българите. Паисий припомня отново лукавото дело на гърците, които на два пъти пуснали агаряните  през своята земя при падането на България под турска  власт, като подчертава, че Бог не е забравил техния грях: „Султан Мурад тръгнал от Бурса и от Едрене, обсадил отвсякъде гърците и в 1453 година завзел от тях Цариград.”

Най-силният лек за възвръщане на потъпканата чест на българите е припомнянето на миналото величие на държавата ни.Това се подчертава още със самото заглавие на главата „Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото са известни, и кой след кого е царувал”. Изтъквайки великите дела на тридесет и тримата български владетели до последния цар Шишман, Паисий Хилендарски неслучайно повтаря: „Ако между гърците и българите имаше любов и съгласие, турците не биха могли да ги завладеят по никакъв начин...”

Следващата глава „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе” е своеобразна ода за тринадесетте най-славни и могъщи български владетели, които въздигнали и разширили българската държава, бидейки непоколебими, сурови и мъдри държавници. Тук той иска да внуши на читателя, че отредената от Бога съдба на българите не е робската участ и обреченост. Е, имало е и неблагополучни царе, но те били поставени от народа на място различно от трона...

Една от най-острите полемики, които Паисий води както пред вратите на монашеските килии или по калдъръмения двор на Хилендар, така и на страниците на своята „История” е на полето на духовността – за първенството на българите в привързаността към християнското учение и за нашия принос за утвърждаването на славянската писменост и култура. Неговата позиция е ясна и безапелационна. В главата „За славянските учители” той заявява: „Така от целия славянски народ българите първи възприели славянското писмо и книги и светото кръщение. Макар че москалите /руснаците – б.а./ , русите /украинците – б.а./, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, не е така. Те не могат да представят за това никакво свидетелство.” И сочи своите аргументи: „Целият народ и четиримата патриарси, Йерусалим, Синай, Света гора – всички казват „болгарски книги” или „воргарски книги”, а не „сръбски” или „словенски”. И с горчивина продължава: „Русите и московците имат царство и църковна свобода от много време – създавали са училища и така постепенно са възприели от гърци, латинци и други народи писмена мъдрост. Понеже имат възможност да печатат славянски книги, те превеждат на своя език много речи и пишат, както им е угодно. /Паисий Хилендарски вече е забелязал първите проявления на панславянската идея, прегърната от Петър I и Екатерина II, чиято основна цел е подчинение на всички славянски народи на Русия. През 1769 година Екатерина II излиза с обращение към славяните на Балканите, в което се говори, че източноправославните християни в тази част на Европа произхождат от Русия и че техни предци са руснаците – б.а./ И пишат, както им е угодно! Този въпрос за истината за историческото минало на славянските народи ще стои на дневен ред и в следващите столетия – до днес. И руски, и сръбски, и гръцки учени, писатели, журналисти ще продължат тази полемика, която в повечето случаи е „направлявана” от шовинистичните доктрини на съответните държави. За съжаление, в дълги периоди от историята България не е заемала дори отбранителна позиция, а само е „подлагала гръб” и понасяла  търпеливо ударите на лъжата, огъвали сме се при политически натиск и изнудване. Само отделни революционни организации, както и някои интелектуалци, писатели и публицисти са държали високо знамето на Паисиевия патриотизъм.

В същата глава Паисий Хилендарски  подчертава, че „българите всенародно са приели кръщение 153 години преди руския и московския народ”, а „сърбите приели православнята вяра 345 години след българите.” Затова в дълговечното си битие като християни българите стигнали близко до Бога и били приети за свети. „Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно  време” е глава, в която се съобщава най-важното за всеки от 58-те светци – за предаността към бога и страданията заради вярата им, за приноса им за съхранението на християнството по нашите земи, за борбата им за развитието на българската книжовност, за изграждането, укрепването и защитата на българската държава, излагайки на риск живота си и понасяйки неизброими физически и душевни страдания. Паисий акцентира на книжовната и църковната дейност на св. св. Кирил и Методии и техните ученици Климент, Наум, Сава, Ангеларий, Горазд, по чието време България и българите достигат своя духовен апогей и обединение в голяма и непобедима държава.

В „Послесловие”-то на „История славянобългарска” скромният хилендарски монах, без да скрива все пак удовлетворението си, че е изпълнил своя дълг пред българския род, държи да сподели отново причината да се отдаде на това най-голямо дело на неговия живот: „Разяждаше ме постоянно ревност и жалост заради моя български род, че няма събрана наедно история за преславните деяния от началните времена на нашия род, за светците и за царете ни”. Той дава кратки сведения и за своя личен живот, за семейството си, за атмосферата в българските манастири. А за „казаното в тази история в полза на нашия български народ” Паисий Хилендарски благодари на Иисус Христос, нашия господ, на „когото подобава всяка слава, чест и поклонение”.

Прочитайки последните редове на „Историята”, ние се уверяваме, че отец Паисий реагира на наболелите проблеми на времето, на деня не само като монах, който намира обяснение за всички случили се събития единствено с Божието законодателство. Той категорично заявява, че всеки човек, всеки народ сам решава своите въпроси, че всичко зависи от нас, хората. Доказателство за тази негова философия е самият факт, че се заема с написването на „Историята”. Всякакви мистични обяснение за миналото на българския народ са му чужди. В онези страници, в които директно атакува своите опоненти или родотстъпниците и хората със закърняло българско самосъзнание, той рязко се разграничава от битността си на смирен и кротък проповедник, застанал в молитвена поза; той не заема позиция на отбраняващ се от нападките на опонентите, а се хвърля в атака: доказва, разобличава, изтъква, заклеймява, осъжда... Това е изява не на съзерцател и изпаднал в религиозен транс духовник, а на човек безпощаден реалист и с яснота за целите, които преследва.

Както вече се каза, и преди „История славянобългарска” има писани хроники за българското минало, но поради безпросветността на народа и унищожените хранилища на книжнината ни – царските и патриаршеските библиотеки, както книгопазителниците в манастирите и църквите – те са останали недостъпни и недосегаеми. Имайки пред вид това, Паисий Хилендарски следва стриктно набелязаното в своя грандиозен проект – пристъпя към осъществяването на втората му част, може би по-тежката за изпълнение при комуникативните ограничености в онази епоха: разпространението на книгата, изминаването на трудния път до умовете и сърцата на изпаданалите в летаргичен робски полусън българи и онези, които са забравили своя род и се срамуват от него, след като са скрили все още дъхтящите си на конска пот тела и гузните си души под пухкавите и парфюмирани одежди на елинската култура; или пък са сменили калпаците с фесове...

Убеден, че Бог е избрал именно него не само да състави „Историята”, а и да разнесе искриците знание, от които ще пламне огънят на любовта към българския род и език, на любовта между българите, той, вече четиридесетгодишен, сам тръгва из земята българска. И нека си представим за миг как е ставало придвижването на таксидиота-йероманах Паисий от село на село, от град на град, до останлите тук-там манастири в недостъпни места в онези кържалийски и еничарски времена, излагайки се на смъртен риск при всяка недружелюбна среща с турските власти или с разбойнически банди. А той неведнъж е носел пари и други ценности, предоставени като  дарения за българските манастири в Атон. Вероятно е имал и по-благополучни пътувания, прикрепил се към някой керван на търговци българи или пък придружавайки поклонници. Едва ли са представлявали интерес за турските власти и за разбойниците онези един-два екземпляра от „Историята”, преписана от краснописец, която той носел в торбата със сухия хляб за изпът... В продължение на единадесет години – в студ и пек, в зимни бури и летни градушки, подлагайки на изпитание  своята издръжливост, с воля, която стои над човешките възможности, отец Паисий броди като жив факел из българската земя. Това продължава сезон след сезон. Но е имал и щастливата възможност да влиза в пряко общение с българската природа – тогава в душата му напирали силни пориви, чувствал се щастлив, вдишвайки аромата на разцъфналите дървета, храсти, полски и горски цветя, сред които жужат пчели и прелитат пъстри перепуди, или когато в тихите есени сядал под някоя натежала ябълка или дюля, утолявал жаждата и глада си с вкусен и ароматен плод... Може би по-приятни са били завръщанията му в Атон, когато водел със себе си големи групи поклонници, все заможни хора, придружавани от свои слуги за охрана.

Малко са грамотните българи и свещенослужители в онези времена, тъй като българите са били предадени от султана под гръцка духовна власт – нямало български училища, а в църквите службите се провеждали на гръцки език... Всяка проява на българско самоизявяване се преследвало от гръцките владици; тяхното основно обвинение било огласявано пред турските власти като бунтовничество, насочено срещу султана. Всеки монах или свещеник българин трябвало да прояви голяма дързост, дори саможертва, ако позволи проникване на българското слово чрез проповед или книги на български език. Веднага следвал гръцки рев! И клевети пред властта! Затова можем да кажем, че колкото велик е творческият подвиг на автора на „История славянобългарска” с нейното написване, толкова героично саможертвено и патриотично е делото на преписвачите на неговия труд, които са преките разпространители на божествената му светлина в робския мрак... Десетки мъже, предимно в расо, също като автора на „Историята”, в килии тесни, край лампа наведени изписват с паче перо буква  по буква и „везат” парещите думи на отец Паисий: „Чуйте, вие, читатели и слушатели, роде български, вие, които обичате и милеете за своя род и своето българско отечество и желаете да научите и разберете подробно за своя български род, за вашите бащи, прадеди, царе и патриарси и светии – как някога са живели и как са си отишли от този свят...” След това Паисиевите думи за някогашните славни времена на българите стигали до душите на хората, пренасяйки се от уста на уста; те били възприемани като Божие разпореждане, със силата  и меродавността на библейските текстове. В среднощните разговори край огнището със своите „преписвачи” отец Паисий е разпалвал в техните души дремещото родолюбиво чувство и им е предавал своите жар и страст. През 1765 година той е в Котел, за което свидетелства Софроний Врачански, който прави първия известен препис на „История славянобългарска”. Навярно това посещение е събитието, което ще даде криле на отец Стойко Владиславов и той ще се превърне във втората крупна фигура в ранното Българско възраждане. След като прави своя препис, той също тръгва от село на село, от град на град да буди българския дух в дълбоката нощ на робството. Убедил се в ефекта и магическата сила на Паисиевото слово, през 1781 година прави втори препис. Тази пламенност на Софроний Врачански в борбата за духовното пробуждане на българите предопределя по-натък неговата доминираща роля в борбата за църковна независимост и за отхвърляне на турската тирания. През 1771 г. „Историята” преписва и поп Алекси Велкович от Самоков, получил ръкопис от самия Паисий. През следващата година в Рилския манастир препис прави монаха Никифор... На науката са известни над 60 преписа. Авторът на „Жеравленския препис” от 1772 г. йеромонах Макарии казва: „Приписах сию историю и разумех, что ест писано в нея. И вие потрудите са, братя, та я прочитети, да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком”.

„Адресирано към широките народни слоеве, словото на Паисий попада на благоприятна почва – отбелязва Иван Радев. – И духовенството, и зараждащото се занаятчийско съсловие са овладени от мисълта за собствено минало, от глада за национално самочувствие. С размаха на пророк Паисий формулира исканията на цялата ни народност през 18 век... Без да идеализира качествата на своя български род, Паисий Хилендарски успява да извлече от битието в миналото и съвременността редица негови черти, които според възрожденеца градят представата за националния му характер. И то без да изпуска отрицателните му черти да отстоява една оптимистична концепция за народопсихологическата му същност. Той е първият, който не само се опира на тях, но ги скрепя в качествена характеристика на колективното присъствие. След него тръгват, отстоявайки тази оптимистична, градивна философия на българина като национален тип, Софроний, Бозвели, Раковски, Любен Каравелов, та до Ботев, Захарий Стоянов, Вазов... Именно събитията и проявите, чрез които българинът се реализира през следващите десетилетия на Възраждането, също обобщенията на поети, белетристи и публицисти от по-късно време, дойдоха да доразвият вярната основа, върху която Паисий със „История славянобългарска” пресъздава българския живот и в неговити нероднопсихологически измерения и мащаби.”

Простите овчари, орачи и копачи възприемат „История славянобългарска” като Българска Библия. Свещениците пазят преписите редом със свещените книги; четат текстове от нея по време на проповедите си, както четат от Евангелието. Паисиевото слово достига и до онези българи, които са „залетели” по чуждото. Неофит Рилски не скрива, че неговият баща се гърчеел, но „като прочел „Историята” станал друг човек”, променил изцяло възгледите си. Българите едва ли биха могли да си представят какво развитие би получило нашето Възраждане без присъствието на такъв духовен стълб като Петко Славейков с неговия цариградски вестник „Македония” и с цялата му дейност в църковно-просветните борби, както и без  участието му в първите години след Освобождението като строител на нова България. Самият той казва: „Прочитането на тая история, която беше препис от  отец Паисиевата, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди у мен друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история, аз взех да мисля как да мога да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически. Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми...” Петко Славейков пояснява, че при по-късните преписи на „Историята” са правени дъпълнения или съкращения на Паисиевия труд, което се налагало от актуалните потребности на борбата за духовно еманципиране и за отхвърляне на робството.

Паисиевото слово „броди” и из неговата родна Македония, където битката с гърцизма и сръбските щения е най-жестока, поради прекия контакт с фенерските узурпатори на духовното ни пространство и сръбските попълзновения по течението на Вардар. Димитър Миладинов, редом с него и ученикът му Григор Пърличев, с неизтощима енергия въвеждат стъпка по стъпка българския език в училищата; успяват да наложят в десетки храмове в югозападните български земи воденето на църковните служби да става на български. Райко Жинзифов, също ученик на Димитър Миладинов, потвърждава, че стружкият апостол неведнъж е разказвал пред своите възпитаници и пред възрастните хора за Паисиевата история. Колко силен е бил, благодарение и на това, патриотичният  порив на младия мъж, говори и фактът, че като студент в Москва сменя рожденото си име Ксенофонт с Райко: „...Вместо Ксенофонт, зедох име, с което преди две години ме викаше муж добрии и най-голем родолюбец в Македония Д. Хр. Миладинов. Това име ке държам до последното ми издихание. О! Да знайте колку ся радвам, даже ся гордам!”

Трудно бихме си представили хода на Българското възраждане без идейния, политическия и културния фундамент, наречен „История славянобългарска”. Макар че зората на Новото време в Европа вече е започнала да прогонва средновековния мрак и на Балканите, в България процесите се осъществяват със забавен ход. Петвековното робство, както и гръцкият духовен гнет са  стеснили докрай кръгозора на българите, притъпили са чувството им за принадлежност към своя етнос, който преди векове е бил обединен в своя държава, която е доминирала в Югоизточна Европа. Духовните му първенци са минимизирали своята дейност до съхраняване единствено на християнската битност на населяващите българската етническа територия. Но настъпващото Ново време по тези земи си извиква своя светилник – Паисий Хилендарски със своята „История”. Първото, което иска да извести както на своя български род, така и на хулителите и враговете му е, че българите са библейски народ и че по-сетнешните му въздигания и поражения са предопределени от Божията воля. Това е достатъчно основание за високо самочувствие. Самочувствие, без което не би могло да се пристъпи към бавното, но сигурно утвържадавне на българската националност през Възраждането. В една съвременна публикация зографският йеромонах Атанасий пише, че трудът на Паисий „има стойност именно като история  и историческа концепция за миналото на народа ни, като тази концепция е изградена изцяло в християнски дух... „История славянобългарска” действително би могла да се счита за „програмен” документ...” И по-нататък: „...в „Историята” е налице една йерархия на ценностите, която като цяло е в съгласие с първоначалното евангелско учение... „История славянобългарска” е опит за пресъздаване на миналото на народа като цяло в духа на една християнска историография. В нея са налице достатъчно елементи, присъщи на християнската хронистика. Един от тях е разказът за събитията от библейското  начало и свързаното с него съзнание за същностното единство на целия човешки род... „История славянобългарска” е първоначалната човешка свещена история, започваща от праведния Ной /началото/ и историята на българската святост /края/, която собствено не е българска, а Божия святост и затова – универсална, всеобща.” Оценката на йеромонах Атанасий за „Историята” от гледната точка на българския клир напълно съвпада с усещането на българина за тази свещена книга вече повече от двеста и петдесет години. Не случайно в годините на робството тя е стояла в църквите и манастрите редом до Евангелието, при някои служби от нея са чели текстове, като от Божие писание. В този тесен смисъл тя с основание може да се смята за Българската Библия. И за днешните българи „История славянобългарска” е свята книга. Вълнуващ е разказът на библиотекаря на Зограф, който потвърждава това: „...почти всички посетители от България се обръщат към мен с молба да отворя библиотеката, за да видят „История славянобългарска”. Мнозина от тях добавят: „Искаме да се поклоним на „Историята”. Това е най-българската книга.” Когато се изправят пред нея, обаче, почти у всички настъпва смущение как по-точно да изразят поклонението си. Някои малко по-църковни излизат от положение, така да се каже, като се кръстят и целуват стъклата на витрината, зад която е ръкописът. Други правят неща, за които може и да не се разказва...”

В българската наука и публицистиката е утвърдето становището, че „История славянобългарска” се възприема като манифест на Новото време или като ясно изразена програма за българското национално пробуждане. Някои учени и общественици виждат реализирването й във две фази – първата включва „усвояването на националната самоличност и уникалност на българите в това, което ги обединява чрез общото минало, преживяното и изстраданото”, а втората – „отграничаването от другите, на установяването на различността”, т.е. на застрашената от исляма българска народност Паисий противопоставя християнския корен на българите, като се възправя и срещу асимилаторските попълзновения на гърците чрез Цариградсакта патриаршия върху българите, особено сред образовата част от тях. Българският език и учението са най-сигурното оръжие против тези стремежи. „История славянобългарска”, събуждайки националното самочувствие на българите е един мощен стълб за възраждане на бъгарската държава. Паисий всъщност  очертава политиката на новата епоха, която се базира на националната идея – да се възстанови и запази българската духовна и политическа идентичност в условията на робството и да се намерят пътищата за нейното бъдещо историческо развитие.

Инициаторът на проекта за съвременна Българска национална доктрина Григор Велев пише: „Паисий е първият будител, който буди българското национално съзнание, внушава на всички българи да пазят своя род и език, да имат високо национално самочувствие и гордост, както и да отстояват националната си чест и достойнство... „История славянобългарска” се превръща в изключително важен документ за българската национална култура и история. Няма да е пресилено, ако кажем, че Паисий Хиленадрски е първият идеолог на Българското възраждане и създател на първообраза на Българската национална доктрина. Паисий Хилендарски на практика формулира първия български национален идеал: да съхраним българската нация, да не забравяме своето минало, да съхраним българския език, да съхраним българския бит и традициите, да съхраним българската душевност, да съхраним българската култура, да не забравяме, че сме дали писменост на другите славянски народи... Формирането на българския национален идеал поставя началото на Възражгдането и се превръща в първата българска национална кауза...” А представената в 1872 година от Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски „Програма за национално освобождение” в десет точки е всъщност първият писмен документ с характер на национална доктрина. От казаното дотук може да се заключи, че „История славянобългарска” е идеологическата  база за формирането на българската нация. С написването на своя труд Паисий Хилендарски всъщност променя хода на българската история.

От края на 18-ти, през целия 19-ти, през 20-ти и в сегашния 21-ви век „История славянобългарска е един от основните стълбове на българската духовност, в нея намира основи и черпи идеи съвременният български патриотизъм. Уроците на Паисий Хилендарски като историк, като гражданин и монах са актуални и днес. „От разхвърлените и разсипани руини – пише Боян Пенев – той строи величествени кули, в които се носи възкръсналата слава на българското име.”

...В архивната съкровищница на Хилендарскта обител се пази бележка от кондика, която съдържа кратко известие: „Лето Господне 1773 прииде отец Антим от Ампелино /до дн. Асеновград – б.а./ по смерти проигумена Паисия и предаде нам готови аспри гроша... и прочие вещи 460.” Толкова се знае за смъртта на Първия наш Будител и Възрожденец. Другото е хипотези, митология. А мащабите на неговото дело очертава друг един велик българин от Македония – Симеон Радев: „Паисиевата хроника има магическо въздействие върху духа на българите. Книгата на Паисий е не само грамаден духовен факт в българската история. Тя представлява важност и в историята на Европа. В нея за първи път се явява модерният национализъм във всичките му съществени черти: единство, борческо самочувствие и гордост на народността. Паисий е предшественик на Фихте.”

На 26 ноември 1962 година отец Паисий е канонизиран от Българската православна църква като преподобни Паисий Хилендарски.

                                                                                           Цанко Серафимов

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.12.2017 16:18 | #2

прекрасен текст Огнян Стамболиев

Анонимен  13.12.2017 08:53 | #1

Как така робски полусън? Ааааааааааааааа! Имаме османско присъствие‚ друже...

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: