Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Писането като битка за живот

12.12.2017

Георги Цанков за книгата "Несъгласни думи" на Димитър Бочев

 

          Запознанството ми с Димитър Бочев е от времето, когато някакво несъществуващо днес малко издателство предложи (или по-скоро скри от широката читателска публика) първия му роман „Междинно кацане“. После дойде ред на „Генезис II“ и на „Синеокият слепец“. Третият си роман той беше предоставил за конкурса на корпорация „Развитие“ и тогава журито, в което влизаха Блага Димитрова, Тончо Жечев, Атанас Свиленов и моя милост беше единодушно, че се е докоснало до шедьовър. Задълбочи се и приятелството между Бочев и Тончо Жечев – онзи мъдър българин, който беше крайно подозрителен към всичко чуждо на традицията и, особено, към фалша в литературата. Той пръв усети огромния талант на изгнаника и обстоятелството, че за него писането е живот, съдба, че той има сетива-радари за съвременния свят и успява да изкаже възможно най-адекватно и с най-голяма художествена сила своите изстрадани истини.
       
По онова време се развихряше негласният спор за мястото на емигрантите в българската култура. Имаше и такива гласове, които твърдяха, че те са били отрупвани с всички блага на битието, че приносът им към съкровищницата на родната мисъл не е съществен. Горе-долу по същото време моята съпруга Зоя Захариева започна одисеята си с подготовката на две бъдещи книги – едната за съдбата на поетесата-изгнаница Жени Заимова „Бог ръка ми е подал“ и втората, най-важната, „Щастлива емигрантска песен няма“, представяща чрез разговори възгледите за политиката, за изкуството, за смисъла на съществуването на личности от класата на Димитър Велков, Стефан Груев, Дими Паница, Димитър Инкьов, Йосиф Загорски, Иван Бързаков и много други, сред които, разбира се, блестеше интелектуалецът Димитър Бочев. Още тогава, тъй като се срещнах лично с много от тези достойни българи, осъзнах, че две литератури и две култури няма, че те са органично свързани с националната орис и че техният опит е безценен, за да разберем епохата. С други думи, мога да повторя изреченото от Бочев в потресаващото му есе „Летопис на едно убийство“: „Доколкото всяко съвремие е по неминуемост предстояща история, в ролята на оракул аз виждам тази история като най-достоверен учител и по настояще, и по бъдеще.

         Общуването с изгнаниците помага не само да усетим духа на поколенията, но и да пренапишем идеологическата гротеска, представяна като национален идеал. Разбира се, за да кажем цялата истина, не бива да пропускаме не само емигрантите, но и най-вече онези, които, както казва Бочев, „пред очите ни са творели приживе история, които са творили и сътворили история и със смъртта си“. Заедно с него да се върнем към времето на кървавия деветосептемврийски преврат, за да изтрием патината на забравата от хилядите жертви и, разбира се, от имената на 28 мъченици, изключени от Съюза на писателите още на 14 ноември 1944 г., много от които заплащат с живота си или с продължителни страдания гражданските си позиции, такива като Йордан Бадев, Фани и Чавдар Мутафови, Димитър Шишманов, Михаил Арнаудов… Чет нямат те.
       После идват вътрешните емигранти, много от които са дълбоко свързани с творческата философия на Бочев – той неведнъж напомня в книгите си за Константин Павлов, Иван Радоев, Николай Кънчев, Христо Фотев, Георги Мишев, Цветан Стоянов… Не бива да делим всичките тези интелектуалци, автори на „несъгласни думи“ – несъгласни с фалшивия канон, с тоталитарната утопия, с насилието, с бездуховността. Огромно място в своеобразния храм на противопоставянето на догмата има мъченикът и пророкът Георги Марков, чийто най-проникновен тълкувател е безкрайно близкият му приятел Димитър Бочев. В разговора си със съпругата ми, писателят изповядва: „Христовият път за мен е пътят на свободата. Като се подчинява на Господната воля човек става независим.“ И още: „Докато пише, творецът обективизира, изхвърля от себе си всички отрови, с които този свят го е заредил без да го пита и които го мъчат. Той се освобождава. Литературата ми помага да намеря някакво равновесие между външния и вътрешния свят.“

         Тези негови думи са своеобразно въведение към книгата с портрети и размисли „Несъгласни думи“, представена от ИК „Хермес“, която е поредният шедьовър по творческия му път. Ако трябва да я сравня с нещо по значение, то виждам близо до нея само „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю и „Поробеният разум“ на нобеловия лауреат Чеслав Милош. В известен смисъл биографията на Бочев е дори много по-драматична от тези на френския и полския му духовни събратя. Няма да изреждам тук сблъсъците му с тоталитарната власт, перипетиите на бягството му – те, както и по-сетнешната му съдба, могат да бъдат обект на обширно повествование, което ще ни даде ясна представа за преображенията на „бунтовния ген“ във времената на чудовищни превратности. Струва ми се, че внимателният читател ще намери в романите и в есетата му следи от незабравимите преживявания, които са толкова значими, та като че ли все още не сме готови да ги чуем докрай – само така си обяснявам обстоятелството, че великолепните му романи „Белият слон“ и „Опит за екстаз“ почти десетилетие не могат да намерят издател. И критиците са скъпи на думи за изгнаника. Проникновено за него е говорил професор Божидар Кунчев, аз съм му посветил няколко текста – другото е мълчание, в което се оглежда гузната ни съвест към миналото и към съзнанието за настоящето и за бъдещето.

         Той има ясна визия за нашата литература и напълно споделя прозрението на Джордж Оруел „колко измамна, колко илюзорна е надеждата за едно чисто, неопетнено от духа на времената художествено творчество.“  За да продължим по-нататък трябва да преглътнем определението на Бочев: „В целокупното си историческо развитие, в цялото си неизчерпаемо жанрово и тематично многообразие националната ни литература е литература гражданска. И то в най-зловещия, в некрофилния смисъл – както като художествено огледало на злободневното, така и като негова жертва. Сиреч не само литература, отразяваща духа на епохата и съзнанието на политическата класа, а и литература, директно или индиректно употребявана и осребрявана, манипулирана, цензурирана и тероризирана от политическата класа.“ От подобна непримирима позиция е невероятно трудно да се проникне в историята на една литература, която учебниците на децата ни представят в героични доспехи, без да намекват дори, че в нея толкова много са „подкупваните и купувани, продаваните и препродавани, изнудвани, преследвани и убивани писатели“. Затова той не крие нравствения си максимализъм. И когато нарежда до Ботев, Вазов, Алеко, Славейков, Яворов, Дебелянов, Гео Милев и творци като Атанас Славов, Христо Огнянов, Георги Марков, доказва недвусмислено, че „съжителството с насилието, с изгнанието и смъртта е добра литературна школа.“ Този урок по доблест няма кой друг да ни го даде.

         При това той го разпростира не само върху родната словесност. Не се поколебава да потърси сметка на Мартин Хайдегер, великия философ, за снишаването му пред „кафявата чума“. Разобличителната му студия за „разследващия журналист“ Гюнтер Валраф навремето беше истинско откровение за правдотърсачите. Идеалът му откриваме в посвещението на философа Асен Игнатов, сложено в началото на неиздадения роман „Опит за екстаз“: „Памет за Асен Игнатов – боготърсачът на път към отвъдното, на който един живот стигна, за да се запознае със себе си, себе си да стане и себе си да остане, да бъде винаги неизменно само себе си и никога – обстоятелствата; който бе богат не с онова, което има, а с това, което е; дарбата да съизживява; който съумяваше да трансформира смисъла в екстаз и да извлича от екстаза смисъл и който, опровергавайки духа на времената, отказа да разменя вътрешни ценности срещу външни ценности.“
         Всъщност това е най-верният автопортрет на Димитър Бочев, никой не може да каже по-точно и по-съвършено какво представлява той: мислител, потопил се в няколко национални култури, страстен почитател и последовател на свободолюбеца Хенри Милър и, според мен, по-дълбок философ от него. Прочетете есетата „Безстрашието на сфинкса“ и „Герои и злодеи“. В тях е представата му не за смисъла на творчеството, а за философията на историята. Чуйте го: „След като двете най-зловещи идеологии на двадесетия век (пък и на всички останали векове) – комунизмът и нацизмът – се сринаха като пясъчни кули пред невярващите ни очи, в края на отминалото хилядолетие техният кошмар като че ли бе прогонен завинаги от епохата. Докато в началото на новото мюсюлманският фундаментализъм възкреси зловещия спомен, подхрани го с нови потоци кръв. Обстоятелство, което подсказва, че краят на издевателствата не се вижда, че психологически цивилизацията ни се нуждае от жестокост, както наркоманът от дрога, че жестокостта е не по-малко присъща на човешкия род от милосърдието.“ Вярно е, „несъгласни“ са неговите думи, но би било безумие да не се съобразим с тях.

         Едва ли ще намерим друг писател, който така проникновено и изповедно да е писал за бремето на изгнанието. Всички онези, които завиждаха за „сладкия живот“ на преминалия в „свободния свят“ трябва да прочетат тази книга, и най-вече есето „Родина в изгнание“. Винаги съм твърдял, че е абсолютно прав в констатацията си, че „ако беше интегрирала националната ни политическа емиграция в общонационалния процес, ако беше погледнала на нея като на плодотворна алтернатива, обогатила културното ни наследство, като на естествена част от общонационалния организъм“, България щеше да спечели. Знаем обаче, че замисълът беше друг, нищо че в „родната ни историческа съдба драматичните борби за духовна и политическа независимост винаги са протичали с непосредственото участие на политическата ни емиграция, а нерядко са били и задвижвани от нея“. Точно от това се бояха разрушителите на страната ни.

         Изгнаници като Бочев никога не са били галеници на онзи свят. Той не пропусна да осмисли безразличието на Запада към нашата съдба и издаде безапелационната си присъда: „За модерните държави едва ли има нещо по-пагубно от повсеместното меркантилизиране на духовните ценности“, затова е толкова безмилостен към „всемирната договореност между фанатиците на Изтока и бакалите на Запада“. Естествено, и това са думи, които го правят „несъгласен“, „политически некоректен“, както е прието да се казва сега, но никой не може да му оспори Христовата сетивност, способността му, покрай страха, покрай отчуждението, покрай извратеността, да открива доброто в човека. Никога не е бил наивник. Знае: „Човек има свободата да тръгне по Божиите дири, но има и свободата да тръгне след дявола. И нищо на света не може да го лиши от тази му свобода – тя е изконна. Колкото и тровещ да е драматизмът на тази присъда, алтернатива няма“.
        Димитър Бочев не ще ни остави без надежда. Тя е една: „пробуждането на вложения в нас още със зачеването ни дух“. Затова никога не прощава на всевъзможните превъплъщения на бездуховното, колкото и да го боли от срещата с грозотата и с пошлостта. Струва си да не отвръщаме очи от неговия „опит за екстаз“: „Да предпочетеш сигурността пред свободата, си е според мен жива деградация и нейният злокобен сценарий се разиграва и в наши дни пред очите ни чрез готовността на милионите ни сънародници да разменят всичките си права и свободи, цялата ни млада демокрация да изтрампят срещу доскорошната си битова сигурност, макар и обезпечена на цената на еднопартийния деспотизъм. От което пък следва, че да се наслади истински на демокрацията може само онзи, който е готов, който има мъжеството да понесе и рисковете на социалната несигурност, която неотлъчно я придружава.“
        Тези думи няма да са по вкуса дори на най-свободомислещите, изморени от гаврите с демокрацията, които понасяме от днешните ни политици, дори на прозрелите, че между държавата и мафията почти няма преграда. Димитър Бочев знае, че е така. Затова ни подсеща, че „икономически най-развитите държави са с най-изявени постижения в духовната сфера“. Обаче цялата християнска цивилизация, „която на теория се основаваше на любовта към ближния и на състраданието, на практика бе изхвърлена като ненужна вещ от комфортния ни дом“. Не е необходимо да коментирам, няма как да го изрека по-добре: „Този свят не искаше и да знае, че в своето естество свободата е монолитна и неделима, че тя не може да бъде разрязвана симетрично като торта, разпределяна и преразпределяна между държави и лагери, разпарчетосвана според ненаситните текущи интереси на империи и блокове на моя, твоя, нечия и ничия, че докато съществува един-единствен несвободен човек под слънцето, не е свободно, не може да бъде свободно и човечеството.“
        Георги Марков пророчески пише на приятеля си от Лондон: „Ако търговските интереси на западните сили повеляват, те ще засвирят и съветския химн редом със собствените си национални диарии.“ И Бочев продължава: „Цивилизация като християнската, която третира всяка конкретна личност като връх и корона на Божието творение, в чиято ценностна скала индивидът, човешкият живот е висше благо, трудно може да се противопостави на един религиозен фундаментализъм, за който същият живот не струва пукната пара.“

         Заключението е горчиво, но и лечебно: „Ако смиреността в християнския, в Христовия смисъл е най-естественото и оперативно противопоставяне на злото, малодушието в същия смисъл е предпоставка за неговия триумф. Става дума за една колкото тънка, толкова и сериозна разлика. Съумеем ли да я направим, ще облагородим несъмнено и себе си, и света. Не я ли направим, чакат ни нови горчивини и изпитания по тромавия ни път от хомо към сапиенс.“

         И така, тръгнах от размислите за родната литература, за съдбата на твореца, за самотата на изгнаника, за да стигна до горчивата истина за препятствията, застрашаващи съвременното човечество. Пропуснах много блестящи страници, посветени на светли личности, на неподдали се на малодушието интелектуалци, почти нищо не казах за разбирането на писателя за „природния творец“, озарен от искрата Божия, отминах с мълчание поразителните му откровения за отбраната на живота срещу смъртта. Не бива да забравяме, че в своята най-дълбока и автентична същност човек е преди всичко боготърсач, че „да познаеш себе си, означава да откриеш, да издириш и реабилитираш Божието в себе си.“ Имайте смелостта да останете насаме с портретите и есетата на Димитър Бочев, когато е необходимо спорете с него, гневете му се за максимализма, но му признайте, че, както казва поетът Иван Цанев, „големите думи са непостижими за малките хора“. Книгата на белетриста разтърсва, предупреждава, тя не просто влага смисъл в екстаза, а успява да извлече от екстаза смисъл – това е по силите само на малцина избраници, които виждат по-далеч от нас, обикновените люде.

 .        Вторият том на „Несъгласни думи“ се появи и се чувствам длъжен да продължа изложението си, тъй като „извличането на смисъл от екстаза“ не е завършено – Димитър Бочев има още много какво да каже. Той не може да спре, преди да се е изповядал докрай, а това означава да извади от себе си най-съкровеното – с риск не просто да ни изненада, но и да ни разгневи. „Несъгласни думи“ не е и не може да бъде случайно заглавие – щом писателят не е съгласен с толкова много неща, той естествено допуска, че и читателят невинаги ще е съгласен с него, дори ни провокира, тъй като  – и в откровен диалог, и в есетата си – е остро предизвикателен. Струва ми се, че в написаното дотук успях да ви убедя, че той е „безобразно“ честен, почти невъзможен за условията, при които сме свикнали да живеем. Затова и толкова сериозно умува над превъплъщенията на морала. За да влезем в системата му на мислене, трябва да си припомним цитираните от него думи на Алън Чарлс Крос: „Не робството трябва да озадачава – по-скоро победата на разбирането за личната автономност, свободата и доброволният труд изискват историческо обяснение.“
         На това обяснение есеистът е посветил десетки страници – пръв в нашата литература. Той изследва из основи причините за банкрута на демокрацията пред кафявата и пред червената чума, като не си затваря очите за безучастността на демокрацията пред някои от най-страшните прояви на Злото през миналия век. Изживените чудовищни мигове никога няма да се превърнат в зачеркнато минало за автора на романите „Междинно кацане“ и „Синеокият слепец“. Няма и как да се случи това, тъй като, дори да се абстрахира от собствените си патила, няма как да прости случилото се с неговите близки след драматичното му бягство – брат му е уволнен от работа и трябва да се разписва два пъти дневно с присъствената книга на Окръжното управление на МВР, натискат родителите му да се откажат от него, но Димитър Бочев повежда своята отчаяна битка – към страната ни политат писма от политици и интелектуалци от цял свят. Отпорът на Бочев срещу октопода на комунистическото насилие е единствен по рода си, той брани със зъби и с нокти потъпканите човешки права на семейството си.

         Разказът за личностното изживяване, наречено „Записки от мъртвия дом (социалистически вариант)“ е потресаващ, той непременно трябва да бъде прочетен от младите хора, които нямат представа какво е било само преди трийсетина години. През 1995 г. пророчески Бочев пише: „И днес, когато престъпленията им срещу цял един народ станаха видими, не бива услужливо да забравяме, че тяхното държавническо величие през половинвековното им господство би било немислимо без нашето мълчаливо и многогласно участие и съучастие, а дали тяхното крушение днес е наша нравствена победа, е повече от съмнително.“
         Съмнението гложди мнозина от нас, но тук бих желал да припомня на писателя, че вече към всеобщото гузно мълчание се прибавя и неговото съучастие – всички ние днес мазохистично приемаме примирено съдбата си и отказваме да признаем, че сегашните диктатори са не по-малко страшни от падналите, че са тяхно продължение.

         Пълното ми съпричастие със словото на Димитър Бочев продължава докато съпреживявам есетата му „Хора и кучета“, „На гости у дявола“ и  „Доведените деца на Оруел“.  Чета написаното: „Природата на животното е човеколюбива. За мене няма съмнение, че това човеколюбие е изворно и се родее с божието начало, с изначалието си, че е неделима съставна част от него.“ В тези редове се проявява християнският мислител, когото ние сякаш не забелязваме. Толкова малко са в наши дни боготърсачите, толкова често вярата в Небесата е изкуствена, престорена – а при нашият автор тя е тъй естествена, колкото и добротата му, стигаща в определени случаи до наивност. Забелязал съм, че повечето политически емигранти са същите като него – те не са зачеркнали детското в себе си, не са се отказали от обичта към ближния, въпреки изпитанията, въпреки страданията са останали човечни, разбиращи, неизменно готови да ти се притекат на помощ. Знам, че винаги мога да разчитам на протегнатата ръка на Димитър Бочев. Той за нищо на света няма да съзре сенчица над светлия ореол на Желю Желев, заради общото им минало, заради топлия му пуловер, с който пресякъл границата. Интересно е, че осъзнава различията между приятелите си и себе си. Признава: „Истинското приятелство е онова, което не стапя, не погубва, а подчертава, доизгражда и съхранява различията между приятелите. Така беше между мене, Асен ( Игнатов ) и Желю, доколкото възгледите ни за Божието и людското далеч невинаги съвпадаха. Общото между нас беше огромният взаимен респект, който изпитвахме пред различията си.“

         Тези му думи ме изпълват със смелост да призная и своите различия с него. Причината е същата, каквато и той изтъква: усещането ми за истинско приятелство, както и за огромен взаимен респект. Всъщност ние сме спорили през годините и ще продължим да го правим, тъй като спорът ни прави по особен начин щастливи, че живеем в пространствата на духа, където цензурата не е позната. Изпълнен с възхита чета есетата му за „Любовта и свободата“ и за „Изневярата“, възхищавам се от огромната му ерудиция, от съвършеното познаване на световните литератури, напълно споделям преклонението му пред Музил, който след запознанството ми с „Човекът без качества“ и с есетата му стана мои неизменен духовен спътник. Но оставам скептичен към убеждението на Митко, че най-точната дефиниция за любовта принадлежи на Морган Скот Пек, а именно, че тя е „волята да разшириш границите на своя Аз с цел да осигуриш своето собствено или нечие чуждо духовно израстване“.
          За да защити виждането си за любовта като подчинена на рационалното, писателят отхвърля с лека ръка твърденията на Франсоа Мориак и на Флобер, съветите на Овидий, дори размишленията на Стендал. Според Бочев, любовта е не зависимост, а независимост, свободен съзнателен избор, не чувство, а решение, вземано с участието и на чувството, но под върховенството на разума. Той вижда историята на Ромео и Жулиета като разказ за „патологичната привързаност“, а излиянията на Петрарка като „легенда“. Всичко това ни говори много за неговия характер, дава ни ясна представа за душевното му състояние, за дълбоко му преклонение към разума, макар невинаги в личния си живот да се е вслушвал в него.
           Според мене, правото на избор в никакъв случай не изключва лудата страст, която не е и не може да бъде патология, защото в такъв случай земята щеше да е пълна с полуизроди, стремящи се към противоположния пол заради повредената си психика. „Грехът вълнува“, признава Бочев, но греховете биват различни, както и човешките характери, затова нека не смесваме грехът на плътското привличане с грехът на обезчовечаването. Чета мислите на есеиста за взаимоотношенията между мъжа и жената не като истина от последна инстанция, а като своеобразен роман, в който аз-героят изразява ясно своята природа. „Куртизанката е мит. Жената никога не е била изобретателна в разврата“ – ще повтори той твърденията на Флобер и хиляди литературни и житейски примери ще го опровергаят . Бих спорил часове с трактовката му на образа на Ана Каренина: „И когато се отдава с губителна страст на граф Вронски, Каренина изневерява не толкова на съпруга, колкото на себе си, себеизневерява си, доколкото позволява стихията на емоциите да надделее над разума, да деформира същността й, да я повлече към пълна разруха.“ Теорията за „фактическата самоизневяра“ на десетки героини в европейската и световната литература, според мене, за сетен път доказва чистотата, граничеща с наивност на Бочев, който е дълбок философ, когато разсъждава над вселенски проблеми и идеалист, докосвайки се до интимното, дори и когато се опитва да се представи като врял и кипял в казаните на порока. „Себеизневяра аз наричам онези чувствени вълнения, които са деструктивни, подкопаващи и разяждащи личността, враждебни на живота“ – четем в есето „Изневярата“. И си припомняме чувствените вълнения на маркиз дьо Сад, на Алфред дьо Мюсе, на Жорж Санд, на Аполинер, на Д.Х.Лорънс и на Хенри Милър, на Анаис Нин на самия Бочев, най-сетне – дълбоко се съмнявам дали те подкопават личността и са чак толкова враждебни на живота.
          Себеверността не се измерва с повелите на плътта и трудно може да бъде свързана с конструктивността или с разрушителността – доказателство за това е и есето на Бочев „Новите варварки“. То е откровено „политически некоректно“, но блестящо, готов съм да се подпиша под всяка дума в него, с риск да ме обвинят в „мачизъм“. Творецът не се бунтува срещу финансовата и социалната независимост на жената, той презрително подминава „оръженосците на мъжкия шовинизъм“, но е не по-малко язвителен към всички исторически позакъснели амазонки и валкирии, които „вместо да спасяват жената от робството на бита, я настаняват в категориите на мъжкото мислене“.

         И, разбира се, отново се връщам към вечните за автора на „Междинно кацане“ и „Генезис II“ теми за варварството и за хуманизма, за диктатурата и за демокрацията. Ще ми се колкото се може повече хора да прочетат краткото есе „На живот и смърт“, което започва с мото от Йоханес Бехер: „Родина, в която господства неразумността, става чужбина“. Пренесена от селенията на любовта към политиката, идеята за необходимостта на разум в осмислянето на народната съдба, звучи съвсем различно. Бочев говори с разтърсваща откровеност за „голямото, екзистенциалното разочарование“, което не отмина повярвалите в капаните на лъжедемокрацията, последвала комунистическата тирания. „Защо, след като еднопартийният деспотизъм прогони хиляди българи в изгнание, демокрацията не само не ги върна обратно, а продължава и днес да ги прогонва? Защо и в карцера на комунизма и под слънцето на демокрацията, емигрирайки, бягайки от страната си, хиляди мои сънародници гласуват с краката си? Защо, както писа неотдавна един роден поет, ние открай време обичаме нашата родина със силата, с която ненавиждаме нашата държава?“
       Това са въпроси, които си задаваме всички. Не съм съгласен само, че гласуваме с краката си, тъй като силните на деня ни принудиха така да гласуваме (или въобще да не гласуваме) – по-скоро трябва да отговорим защо в редиците на антикомунистите не се намери място за лагерниците и за затворниците, за близките на загиналите, за истинските демократи…
         Наскоро четох документалния роман на чешкия писател Михал Вивег „Мафия в Прага“, който съдържа много от отговорите. Не само България е в зловещо положение, корумпираните политици, марионетните съди и прокурори, кметовете-престъпници, икономическите кланове, незаконните политически каси, източените банки и фондове, неразкритите убийства губят националната си уникалност и се превръщат в обща източноевропейска мантра. Затова есето „На закона мамата“ не ме убеждава напълно. Оказва се, че споменатите по-горе явления, сред които „върха на сладоледа“ е срутването на КТБ, съвсем не са „вътрешни проблеми“ – отмина времето, когато „институциите печелеха и заслужаваха доверието на европееца“. „Подкупен е законодателят, подкупен е законът, и неговият блюстител е подкупен“, категоричен е Бочев. Съгласен съм, ще продължа мисълта му, но не само у нас, а и в Румъния, и в Чехия, и в Унгария, и в Полша… Либералните идеи корозират, цялата система на Европейския съюз се оказва доста „демоде“ и родният авторитаризъм на Борисов и компания се вписва удивително хармонично в цялостната картина, представяна от кривите огледала на глобалистите. Струва ми се, че Бочев греши като си представя, че днешните българи копнеят за „една твърда държавническа ръка, която да възстанови статуквото“. Точно обратното е – тази желязна ръка все по-силно души България, завличайки я отново в капана на авторитарното държавно устройство.

         Оттук започват и по-сериозните несъгласия, които непременно трябва да изразя с Димитър Бочев, ако искам да съм пределно честен към своя страхотен приятел, когото смятам за един от най-значимите ни съвременни писатели. Всъщност, така и трябва да бъде – стига с телешкия възторг, стига с мълчанието пред гениите. И на Георги Господинов, и на Милен Русков, и на Илия Троянов човек, ако действително ги цени, трябва гласно да изрича несъгласията си – така сторих с романа „Кротките“ от Ангел Игов, не виждам защо да не поспоря и с Бочев, щом не споделям представите му за глобализма.
       Той е категоричен, че „могъщи тоталитарни империи, слава богу, в новото хилядолетие вече няма“. Според мен, империите ще ни избодат очите: тази, която толкова гениално описа италианската журналистка Ориана Фалачи, империята на радикалните ислямисти; възраждащата се Руска империя, която няма нищо общо с комунистическата държава, колкото и да се опитват да ги сравняват – Путин се солидаризира със Солженицин и определя като гибелна Октомврийската революция; най-сетне Империята отвъд океана, чийто военнопромишлен комплекс шета навред по света и сее смърт… Въздигат се и Китайската империя, създаваща многомилионни градове за броени месеци; и Индийската империя, множеството култури в която започват да намират общ език… Всичките те са заплаха за човечеството и никъде вече „индивидуалността не е светая светих, най-висше постижение, непоклатим фундамент, на който се крепи цялата ни цивилизация“.
       Не приемам и илюзиите на антиглобалистите, представени доста прозорливо от Бочев – пламенните им идеи за социално равенство, за премахване на разделението между "богати и бедни“ наистина са износени. Затова откривам противоречие между крайните отрицания на есеиста и извънредно мъдрото му заключение, че „крайно време е умореното и обезкървено от леви и десни експерименти човечество да осъзнае, че е най-добре да мисли революционно и утопично, но да подхожда еволюционно и реалистично“.
       Целият Димитър Бочев се съдържа в констатацията: „Не е необходимо да си богат, за да си щастлив – и беден да си, не е необходимо. Достатъчно е с потенциала на духа да надмогнеш конвенционалните ценности, да се себеиздигнеш над разделението, над противопоставянето богат-беден.“
       И още: „Не е важно колко заглавия си прочел – важно а какво от прочетеното си прекарал през душата си, какво си съумял да превърнеш от сюжет в преживяване, а оттам – и в съизживяване.“ Всеки ред на писателя – и в романите, и в есетата му – е съизживяване, нещо, което рядко се случва в родната ни литература. Затова и безусловно му вярвам, когато заявява: „Духът, персоналната духовност има потенциала да се противопостави на поголовното настъпление на едрия, среден и дребен капитал, новите господари на времето – бизнесмените – не стопанисват и нашите души, колкото и да им се иска.“
        Не стопанисват неговата душа, да, но са успели да заробят хиляди податливи на изкушенията продажни души и това е страшната опасност на нашето време. Бочев обаче я вижда най-вече в национализмите, които наистина, най-вече в европейския контекст, са си доста опасни. Но голямата му грешка е, че поставя нашият редом с тях. И не само го поставя, но, за да го заклейми, прави на пух и прах всяка, дори и най-невинната, най-изконната форма на патриотизъм, нарича я „обществено-политическа митология“, без да се усеща, че самият той твори подобна – само че още по-опасна. Всичко е наред, когато става дума за безусловната необходимост да осветлим злодеянията на комунизма, да се отърсим от кървавото болшевишко минало. Но покрай него не бива да гори и другото, с което е решил да се разправи Димитър Бочев в есето „Чорба и бира“. Започва с предсмъртното стихотворение на Дебелянов „Един убит“ и сатанизира думите му: „Той взе туй, що му се пада“. Защо ли не се сеща за онова, което по същото време се е случвало в Германия и във Франция, в Русия и в Англия? Няма съмнение, че писателят е прав – трябва да се поклоним поравно пред жертвите на народите.
        Но кой го прави? Не само според родната общественост, а според стотици издигнати умове по цял свят, за съжаление „фронтовата безпощадност“ е жива. Пък и трябва ли да се прощава всичко? Какво да кажем за благосклонното отношение на есеиста към идеята да бъде издигната паметна плоча на падналите при Шипка турски воини? Кога турците ще издигнат обелиск на избитите от тях хиляди арменци, кога Ердоган ще признае чудовищността на неоосманските си стремежи и ще спре да тиранизира сънародниците си? И още – възможно ли е японците да издигнат в Хирошима и в Нагазаки паметници на американските летци, донесли им атомната смърт?
       А какво направихме ние, върху които Бочев сипе огън и жупел – сложихме паметник на същите тези американски летци, варварски бомбардирали страната ни. Възможно е във ВМРО да има примитиви, но нито Гоце Делчев, нито Даме Груев, нито Борис Сарафов са били такива, защото това би значело да се погаврим с великата епопея на Димитър Талев, да отречем смисъла на живота на дедите си. Бочев твърди, че предпочитал да сме били държавица от Британската империя, но забравя, че британците са потушавали индийските въстания като са изстрелвали в топовете живи снаряди.
        И още – той категорично заявява, че никога не сме били поробвани, като се позовава на Атанас Славов и на думите му: „Робство не е имало. Турците нямат роби у нас.“ Безумия може да изрича всеки, но категорично не е вярно, че възрожденците ни никога не са говорили в книгите си за робство. Спомнете си само „Горски пътник“ на Раковски, „Нещастна фамилия“ на Друмев, повестите и публицистиката на Каравелов, писмата на Левски. Ако продължава да се съмнява, нека Димитър Бочев прочете току-що появилата се книга „Турските зверства в България“ от американския журналист Джанюариъс Макгахан, над чийто гроб в Ню Лексингтън пише „Освободителят на България“. Възможно ли е Христо Ботев да бъде наричан авантюрист и завземането на кораба „Радецки“ да се възприема като терористичен акт, след като бяха открити разменени писма между войводата-поет и австрийския капитан, в които се уговаря съвместната акция?
       Иначе, заключението на есето е възвишено и прекрасно: „Онова, което не достига да нашето време, за да превърне цивилизацията ни от християнска да думи в християнска и на дело, е способността човекът да разбере съчовека, не достигат търпимост, толерантност, талантът да споделяш и съизживееш чуждото вълнение.“
       Творецът кани съвременниците ни „между фронтовете“. Рано е за подобна покана – раните от фашизма и от комунизма са дълбоки, но те всъщност съвсем не са толкова пресни, тъй като без Първата световна война и двата тоталитаризма щяха да са немислими. Опрощението – нека откровено си признае Митко – все още го няма дори в неговата душа, а как да иска то да се появи в съзнанието на цели поколения, отраснали и кръвно свързани с веригите на щафетното зло, покрило земята с милиони трупове. Обявяването на Крали Марко за „баш юнак над юнаците“ е равносилно на митологизирането на владетеля на Влашко Влад Цепеш, по-известен като Дракула.
       Не е вярно, че ние, българите, повече от другите народи, дирим утеха в „мистификации и халюцинации“, дори гениалността на поета Иван Гологанов не признаваме, ако той е създал величавата „Веда Словена“. Не е детеубиец Левски и никого не е рекетирал, както и няма нищо лошо в това да харесваш повече уличните дървета в собствения си град от кестените по „Шан-з-Елизе“. Никакъв български националшовинизъм не може да се сравни с немския, с английския, а пък да не говорим с американския, където дори в порнографските филми гордо се развява знамето на страната.
        Да, признавам, бих предпочел в „Несъгласни думи“ да ги нямаше есетата „Чорба и бира“ и „…И принцовете се лутат нощем…“, но пък те са доказателство за невероятната честност на Бочев, за нежеланието му на всяка цена да се хареса, за смелото отстояване на собственото мнение – все качества, които през годините неизменно са го правели неудобен и на Изток, и на Запад. Той безусловно вярва на максимата на Бърнард Шоу: „В света никога не ще има покой, докато патриотизмът и национализмът не бъдат изкоренени от съзнанието на човешкия род“ и се надява да даде своя скромен принос за тази цел. Но остава сляп за нарастващия патриотизъм в САЩ, в Англия, за онова, което се случва в Каталуния, за страданията на кюрдите, за премеждията на палестинците. Не, не смятам, че България трябва да бъде страна на три или на пет морета, но и не виждам защо трябва да се отказваме от светлите мигове в историята си. В литературата „безгражданствеността на космополита“ донесе безсмъртни шедьоври, но те стоят редом с другата класика – тази на „народните поети“ и на „националните бардове“, които успяват да се измъкнат от каторгата и да превърнат родното слово и музика в общочовешки.

         Накрая, нека ми бъде позволено да ви помоля да запомните Димитър Бочев със свободолюбието и с човещината му, с това, че той се нарежда сред людете, които ще предпочетат да спасят от една горяща къща котката, а не гениалната картина. И обяснява решението си с думите: „Това е изборът на християнина, на цивилизования, на еволюиралия духовно  човек – единствения допустим за истинския европеец избор.“ И заключава: „Пред този избор сме изправени и ние днес, този избор е свидетелство както за нашата цивилизованост, така и за вандалщината ни.“
       Книгите на Димитър Бочев – романите и есетата му – представляват „сгъстена хроника на времето“, а призивите му за откритост в обществените отношения са най-естественият и най-прекият път към истинската демокрация. За съжаление все още не сме се измъкнали от „господството на потайността, на взаимното шпиониране, на доноса, на саморазправата на институциите с личността в духа на мракобесието, на средновековните традиции на плаща и кинжала“. Затова трябва да бъдем несъгласни, да отхвърлим решително „политически коректния език“ и да говорим, също като автора на „Белият слон“ и „Опит за екстаз“, лауреата на Международната академия на изкуствата в Париж, онова, което ни диктува съвестта, да се отдадем на авантюрата на духа, наречена от него „мое интелектуално и мое битово местожителство, мое изконно, мое сакрално, мое единствено и неотменимо духовно Отечество, което аз няма да напусна, няма да отстъпя, няма да предам цял един живот. И след това.“

                                                        Георги Цанков 

                                              

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"