Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

И дойде великанът

12.12.2017

Великанът на краткия разказ издада нова книга

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".

Женен, с две деца.

Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител.

Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.

Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция.

През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски” е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.

През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол

Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”.

 

Издал е двайсет книги.

Сборници с разкази: "Четиво за нощен влак"/1987/ - Награда в конкурса за дебютна книга «Южна пролет»; "Конско евангелие"/1992/, "Ловец на хора"/1994/ - Годишната награда за белетристика на ИК “Христо Ботев”, преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела"/1997,2017/, "Ези-тура"/1999, 2000, 2014/ - Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй"/2004/ - Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; „Градче на име Мендосино” /2009/, Национална литературна награда „Милош Зяпков”, номиниран за наградата „Хеликон”; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011, 2012/; „Внукът на Хемингуей”/2013/; „Гризли” /2015/, номиниран за „Хеликон” ; „Християнски разкази”/2016/; „Мария” – 55 разказа и 2 новели, подбор и послеслов Светлозар Игов /2016/

Есета:

„Малката домашна църква. Съвременни притчи”/2014/; „По закона на писателя”/2015/

Очерци за писатели:

„Хора на перото” /2009/

Християнски есета:

„Народ от исихасти” /2010/

Поезия:

„Стихотворения” /2012/ - Националната награда за поезия „Николай Кънчев”  

Сборникът му с избрани разкази “Всички на носа на гемията” претърпя три издания /Изд. “Фама”, 2005; Изд. “Фабер”, 2007; Изд. “Сиела”, 2009/

Лауреат на голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ през 2006 г.

Лауреат на Националната награда „Чудомир” за къс хумористичен разказ /2015/

Носител на орден „Св.св.Кирил и Методий” първа степен /2016/

През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике” издаде в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България”. Преводът е дело на Норбърт Рандов и Катрин Цемрих, послесловът и съставителството - на Димитър Динев.

През август 2010 лондонското издателство „Портобело” публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България”. Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влезе две поредни години / 2010, 2011 / в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’ Конър”.

Най-новата му книга, „Дърводелецът”/ 2017/, също е сборник с разкази. Публикувана е от изд. „Рива”.

 


И дойде великанът

Разказ от Деян Енев

 Мажеха и лепяха. Трябваше да облепят с предизборни плакати цял декар огради. Хайде, да не е цял декар, ама там някъде. Момчето лепеше много по-бързо от момичето. Още докато мажеше с дясната ръка с валяка по оградата, с лявата ръка вече беше извадил плаката и го натискаше върху намазаното. Не беше лесна работа. Да извадиш от стегнатото руло плакати само един, да го обърнеш хоризонтално, да го развиеш, и всичко това светкавично, само с едната ръка, за да не губиш темпото - докато с другата мажеш лепилото с валяка. И да внимаваш да не залепиш обратно муцуната на политика – горе устата, долу челото. Макар че грешката не беше фатална. Отгоре веднага ще залепиш друг плакат с правилно обърната муцуна – отгоре челото, отдолу устата.

-        А не може ли едното руло просто да го изхвърлим в някой контейнер. Все едно сме ги залепили.

-        Аз лепя плакати от доста години. Минават и проверяват. Мерят оградите с рулетка.

-        Кой проверява?

-        Имат си хора.

-        Значи трябва да ги залепим всичките?

-        Да.

-        А кога ще ни платят?

-        Казаха – тия дни.

Момичето спря да лепи, свали си пуловера и си го върза на кръста. Момчето я погледна изпод вежди.

-        Да не изстинеш.

-        Ти какво си се загрижил толкова за мен? Да не си ми нещо баща? Или настойник?

-        Аз съм ти за момента шеф.

-        Ти досега изобщо бил ли си на някого шеф?

Момчето замълча. Всъщност, имаше опит като шеф. На брат си в инвалидната количка. Брат му наистина много го слушаше. Най-много обичаше, когато го закараше с количката в парка. И когато започнеше да тича по алеята, докато буташе количката. Тогава брат му искрено се смееше. Ревеше като магаре от смях с мутиращия си глас. Но нямаше какво да я занимава сега с това. Видя, че момичето го измери с поглед.

-        Добре де, ти си шефът.

   Бяха се запознали сутринта в предизборния щаб, докато вземаха плакатите. Тя дойде при него и каза – искаш ли да работим заедно.

Той се изкашля. Равновесието беше възстановено. Той беше шефът. Но отсега нататък щеше да е по-внимателен.

Оградата се точеше напред чак до следващата пресечка. Сякаш нямаше край. Докато залепяше поредния плакат, момчето усети, че точно там, където се падаше устата на политика, в оградата имаше мъничка дупчица. Колкото да пъхнеш една цигара. Очите му се присвиха. Той бръкна в джоба си, извади цигарите, запали една и незабелязано от момичето направи малка дупчица и в плаката и я мушна с филтъра, както димеше, в дупката в ламарината. Цигарата не изгасна, продължаваше да дими.

-        Виж! – каза той. Момичето го погледна и проследи погледа му. И се заля от смях.

-        Абе ти защо си ми взел цигарата? – каза с дебел и дрезгав глас момчето на политика. Пресегна се и си взе цигарата. И си я допуши.

-        Чакай – каза момичето. Бръкна в джоба на анцуга си и извади един черен маркер. И нарисува върху плаката срещу нея върху очите на политика очила.

-        Как не са му казали, че с очилата изглежда много по-интелигентен. Да бяха му сложили едни очила, преди да го снимат.

-        Може пък да е точно обратното. Той да си има очила, а те да са му ги махнали, за да го направят по-прост и достъпен.

Момчето се изпъчи. Беше горд от това, че разбира толкова много от предизборни стратегии. Надяваше се момичето да е оценило това.

-        Ти навсякъде ли ходиш с маркер?

-        Навсякъде.

-        Защо?

-        Ами ей така. Пиша си ноти по стените. Като изпиша цялата улица, това вече е мелодия.

Беше се стоплило много. Слънцето напичаше. И момчето завря в суичъра си, но не смееше да го свали. За да не види момичето колко е хърбав.

От утре тръгвам на лостовете в градинката, каза си той. И за два месеца ще стана як. За да не забележи момичето смущението му, реши да атакува.

-        Какво представлява татуировката ти?

Момичето го погледна. На тясната ивица кожа, между фанелката и анцуга й се виждаше крайчецът на татуировка. Тя развърза пуловера, свали с палец анцуга и му я показа. Момчето преглътна.

-        Харесва ли ти?

-        Да. А имаш ли и другаде татуировки?

-        Имам.

-        А тях кога ще ги видя?

Момичето се засмя.

-        Като отидем на плаж през лятото.

После момичето млъкна за дълго. Само мажеше и лепеше. Сети се как си беше направила татуировките. Миналата година, последната година от гимназията, се хвана да работи в един салон за масажи. Той се намираше съвсем близо до гимназията и тя тичаше там през голямото междучасие. Веднъж собственичката й каза – защо не си направиш няколко татуировки. Вече няколко пъти клиентите ме питат защо нямаш татуировки. Ние ще ги платим.

И тя си направи.

Махна се оттам, защото един от клиентите я хареса много.

-        А ти сега с какво се занимаваш? – попита момчето.

-        Кандидатствах в Консерваторията. Не ме приеха. Тази година ще опитам пак.

-        С някакъв инструмент? Или с пеене?

-        С пеене.

-        Пееш ли добре?

-        Не знам.

Момичето реши, че трябва да смени посоката на разпита.

-        А ти с какво се занимаваш?

-        Чета книги.

-        Как така четеш книги?

-        Майка ми е библиотекарка.

-        Аха. И коя е последната книга, която си прочел?

-        За един великан. На някакъв руснак, забравих му името. Героят се влюбва в своя колежка. Тя е омъжена за бивш началник на затвор. И тя го обича. Но не се решава да наруши правилата. Накрая героят заминава. И сяда да пише книга за двама влюбени. Измисля си и един великан, който да се грижи за всички влюбени. Но великанът така и не се появява.

-        Интересно. Ще ми я дадеш ли? Макар че аз чета много бавно.

-        Ако трябва, ще презапишем книгата на моя картон. Или пък ще я откраднем.

-        Добре. Разбрахме се. Другия път аз ще ти изпея една песен. А ти ще ми дадеш книгата.

Залепиха и последния плакат. Политикът се нижеше на три реда покрай тротоара и гледаше минувачите с лъчезарния си поглед.

-        Ами чао тогава – каза момичето. – Аз живея само с баба си, майка ми и баща ми са в чужбина. И тя много се притеснява, когато закъснея.

-        Чао – каза момчето. И той трябваше да се прибира, защото трябваше да изведе брат си с количката навън. – Кажи ми телефона си.

Тя му го продиктува.

След два часа телефонът й звънна. И тя чу гласа на момчето:

-        И дойде великанът... Един такъв, голям, голям...

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: