Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Не ме плаши, татенце и други разкази от Палми Ранчев

10.12.2017

От бъдещия сборник "Тази вечер нищо не е случайно"

 

НЕ МЕ ПЛАШИ, ДЕТЕНЦЕ

 

 

       Още му се спеше и беше малко като замаян. Не успя да разбере веднага какво става. Постепенно се разсъни. Някак отстрани, та дори и отгоре, от високо, видя как Сашо Комъна, застанал на колене, го удря в гърдите и вика: Долу новата и стара буржоазия!… Всички на гилотината!... Да живее световното комунистическо!…  Ударите не бяха силни, все пак го разбудиха, а едва ли беше изминал и половин час откакто заспа. Сега пак трябваше да се върти, да брои овце и разни други животни, и да се чуди защо съня не идва. Ами, ето защо! Лесно е за обяснение. Наоколо му винаги е пълно с всякакви луди. Все някой от тях ще попречи на спокойният му сън. Както лежеше Муто замахна и го удари с юмрук в бузата. Не много силно, колкото да го остави на мира. Сашо Комъна се завъртя настрани и се подпря на лакти с навирен задник. Раменете му се разтресоха и тихо заплака. Всички са бандити! – каза той и размаза с длан сълзите си. Бандити, бандити!... Боли ме ченето. Защо ме удари? Защото ме събуди. А и те ударих сравнително леко. Ти също ме удряше. Ама аз само с отворени ръце. Не използвам юмруци боря ли се за победата на световното комунистическо...  Комъне, аз се боря с юмруци. Налага ми се, защото имам нужда от почивка.

      Сашо Комъна се изправи, продължи да подсмърча и да си бърше лицето с

ръкавите на ризата. Върна се в своя ъгъл. Зави се с всичко което имаше под ръка, отгоре хвърли войнишки шинел и офицерска куртка. Тях обличаше през деня. Муто се опита  да открие поне част от него, виждаше се само купчина парцали, и затова обърна поглед към тримата в средата на помещението. Пиеха спирт с вода. Знаеше им напитката. От разстояние изглеждаха сравнително спокойни. Отново легна, дори заспа. Но когато се събуди Сашо Комъна отново беше го възседнал и крещеше: Ескадрони, напред!... Световното комунистическо!... Победилият и побеждаващият!… Атакувайте!... В атака!... На борба за европейските… И главно за световните…  Измъкна се на лакти изпод завивките, колкото да има достатъчно разстояние да замахне, и го удари по-силно от предишния път. Вероятно юмрукът му беше попаднал в скулата, заболя го от удара. Сашо Комъна се просна по очи и пак зациври. За втори път ми се нахвърляш. На какво прилича? Муто, моля ти се, не ме бий! Сънувах, че световното комунистическо… Нали разбираш?... Винаги е в опасност… Първо развях огромно червено... После стреляха... Врагове… Множество врагове… На твоето място се намираше… Следващия път ще те ударя с нещо тежко по главата. Предупреждавам те! Казах ти, че световното комунистическо… Махай се! И ти, и световното комунистическо! Сашо Комън бавно се надигна. Боляха го коленете, освен това имаше ишияс, а от години носеше и всички проблемите на „световното комунистическо“. Върна се на мястото си и изчезна под парцалите, куртката и военния шинел. Муто се повъртя, но не успя да заспи. Надигна се на лакът и погледна  към тлеещия в средата на огромното помещение огън. Различи само две сенки, пиещите очевидно бяха намалели.

      Надигна се с охкане и отиде при тях. Брадатия му подаде буркана. Изчака го да отпие и попита:  Как мислиш, защо животът изглежда толкова кратък? Не съм сигурен – отвърна Муто. Седна на пода, коленете му щръкнаха неудобно, а и отдолу му убиваше. Премести се върху двете тухли-четворки, поставени една върху друга. Вярно, кратък е, като помислиш. Някакви четиридесет-петдесет-шейсет години. Ама понякога изглежда прекалено дълъг. В какъв смисъл? В смисъл, че искам да свърши. Писнало ми е да ровя по кофите, да ме боли главата, и да ми се вие свят. Това е друго. За какво тогава питаш? Ей така, интересувам се как виждаш тези неща. Обичам да сравнявам. Аз мисля едно по въпроса, а ти, оказва се, друго. Брадатия отпи от буркана, понечи да го даде на съседа си, но той беше се килнал настрана. Тогава отново го подаде на Муто. А когато си сам и никой не ти пречи за какво мислиш? За нищо. Аз най-често мисля за детството. Какво искаш да кажеш? Представям си, че съм дете. Всичко е толкова ясно, толкова добре го виждам, че наистина ставам дете. Забравям, че съм старец с побеляла брада. Ама ти наистина си. Реално може и да е така. Но когато съм сам и се замисля какъв съм бил някога, никога не съм нито толкова побелял, нито толкова отпаднал. Всичко е ясно. Мислиш се за дете, а реално си старец. Не, дете съм. Истинска е само тази част от живота. Затова животът лично на мене ми изглежда толкова кратък. Съществуват само годините на детство. И после си това, за което не искаш да си спомняш. Муто се опита да проумее какво иска да каже Брадатия. Бързо се отказа и отпи от буркана. Сигурно поне два пъти бяха добавяли вода откакто ги остави снощи и отиде да спи, спиртът почти не се усещаше. Изправи се с въздишка и направи знак, че се оттегля. Заспалият се събуди и заопипва пода с разтворена длан. Изглежда търсеше нещо. Не го откри, надигна се и се облегна на същата ръка. Двамата с Брадатия загледаха колебаещите се пламъчета на огъня, а Муто се върна на своето място. Желанието му беше мигновено да заспи.                                                                                                                              

      Представяше си го като скок в дълбока вода. Скачаш и потъваш. Завъртя се на едната страна, после на другата, все с желание по-скоро да потъне в сън. Не му достигаше въздух и чуваше прекалено силно сърцето си. Сви се на кравай и отново притихна. По едно време се заудря от безсилие с юмрук по челото. Нямаше кой да му помогне в този момент. А и сам не успяваше. Не беше сигурен колко продължи да се мята в постелята. Накрая, когато отвори очи, известно време не беше сигурен, че е спал. Но навън денят беше настъпил. В изоставения склад нямаше друг освен него. Изправи се и приближи тлеещото огнище. Между трите камъка имаше сивкава пепел и една обгоряла цепеница: пушеше. Седна върху двете тухли. Постоя така, преди да реши, че също иска да си спомни детството. И да се види както някога.  Опита със затворени очи, набръчкал чело. Разни други хора се мяркаха в главата му. Не беше той. Може би ако имаше снимка оттогава, или някой му припомнеше едно-друго, щеше да е по-лесно. Но беше напълно сам. Стиснал очи той продължи да отмества в паметта си картина след картина. Накрая заради усилието две дълбоки бръчки се спуснаха от широкият му нос към изкривените надолу краища на устата. Едва тогава видя мургаво момченце. Босите му пети бяха заровени до глезените в топла улична прах. Беше толкова приятно през лятото да се разхождаш бос из махалата. Муто му помаха с ръка: Ела, момчето ми! Няма от какво да се страхуваш! Момченцето се усмихна и заотстъпва. Личицето му почти веднага започна да се криви. Разбра какво означаваха гримасите. Правеше му по детски страшни физиономии. Не ме плаши, детенце! Не ме ли позна? Аз съм ти, или не, ти си аз. Чакай! Искам да те видя отблизо. Не си отивай!... Детето го гледаше с неподвижни очи, а гримасите се сменяха коя от коя по-страшни.

 

МЕЛАНХОЛИЧНИ ПРИЯТЕЛИ

 

 

    В стаята още не беше се развиделило. Само небето в счупената капандура, слязло съвсем ниско, беше доста светло: син правоъгълник с няколко светлинки отстрани. Затвори очи и почти веднага ги отвори.  По-приятно беше да гледа нагоре. Искаше му се всичко да продължи по-дълго. Небето да е все така синьо, заедно с двете светлинки на педя една от друга. Блус, събуди ли се? Отговаряй като те пита стария кокал! Спя. А-а, значи си буден. Още не съм. Ставай! Не помниш ли плана на стария кокал? Не. Значи напразно съм се хабил снощи да ти обяснявам. Опита да се съсредоточи върху правоъгълника на прозореца. Но там също бяха настъпили промени. Синьото беше станало по-светло, а в горния му ъгъл липсваха двете светлинки. И небето беше се отдалечило. Ставай да работим, казва стария кокал! Вчера старият кокал ти обясни, че само ако полагаме усилия ще се задържим на повърхността. Задържам се без каквито и да било усилия. Нямам нужда от кой знае какво. Достатъчно ми е, че се събудих и тази сутрин. Трябва ми само малко музика. По възможност Мемфис Слим да звучи в ушите ми. Друго не искам. Това е много лошо, смята старият кокал. Неприлично отношение към живота. Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции. Независимо от ситуацията, в която... За да се наричаш… Да те наричат… И така нататък, и така нататък, казва старият кокал.

     Никак не искам да се наричам. Нямам нито изисквания, нито цели. Нали знаеш любимия ми стих. Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи. Красиво звучи, казва старият кокал. Ала не върши работа. Нямам каквато и да е работа за вършене. Затова станах скитник. Омръзна ми да съм слуга. Направи това, направи онова. С каквото и да се захвана, каквито и грандиозни намерения да имам, повтаря се тази формула. Не я искам. Още ли не си станал, пита старият кокал? Не съм се събудил дори. Кокала, с когото съжителстваше на тавана от месец и половина, приближи неговия матрак. Спеше облечен, и след като навлече шлифера си, беше готов за излизане. Блуса направи няколко движения под одеялата, за да набере скорост за по-решителни действия, седна и разтри с показалци очите си. Снощи, ако помниш, старият кокал предложи да правим всяка сутрин комплекс гимнастически упражнения. Вече си облечен. Няма значение. Щом сме решили да останем на повърхността нека поне да приличаме на останалите. Гимнастика!... Не искам!...  Имам нужда от музика… Блус… Мемфис Слим, Рей Чарълз, Били Холидей, Джони Лий Хукър, Биби Кинг… Няма значение чий глас ще чувам. Всички са ми приятели. И ги обичам. Искам да правя гимнастика на бавни блусове. Ебаваш се със стария кокал. Не може да се прави гимнастика на блусове. Може-може. Дори си представям упражненията. Каква по-хубава гимнастика от блус с красиво и тъжно момиче. Ръцете и краката ни така ще са сплетени, че няма да се разбира какво от общото тяло е мое и какво нейно. Без да пречим на общия ритъм. Разбира ли за какво ти говоря? Стига си бълнувал. Ще ти ги покажа истинска гимнастика. Ти си луд! Ставай, повтори старият кокал! Иначе ще се ядосам.

      Блуса отново разтри очи със свити показалци. Примигна и започна да се надига, все още увит в одеялата. В гласа на Кокала беше усетил заплаха. Не му се разправяше с него толкова рано. Искаше да му припомни, че не обича да го командват. Нито да му дават тон в живота. Началници, царе, премиери, министри или каквито там смятат, че са. Такива типове за секунди му ставаха неприятни. Особено когато се наслаждаваше на своя най-бавен блус. И си представяше утринно гимнастическо танцуване с красиво момиче.  Иначе нямаше намерение да прави каквато и да било друго. Каква гимнастика бълнува Кокала. Не е чак толкова луд. Повдигни си ръцете, каза старият кокал. Важно е да започнеш. Искам да бъда обикновен скитник. Вял, уморен, без никакви желания. И да не виждам нищо от така наречения околен свят. Околният свят не ме интересува. Само тогава в главата ми зазвучава гласът на Мамфис Слим. Снощи се уговорихме, припомня ти старият кокал. Трябва да  бъдеш изпълнен с желание за работа. И с оптимизъм за деня. Само така имаш шанс да изплуваш на повърхността, смята старият кокал.

       Някак без да иска беше започнал да повтаря с ръце движенията. Вместо Мемфис Слим или някой от другите си меланхолични приятели, както обичаше да ги нарича, чуваше казармена тръба. Искаше да сподели колко обидно му изглеждаше точно в този момент. Едва ли щеше да направи впечатление на Кокала. Продължи да повторя движенията, всеки път по-бавно, и с непълна амплитуда. Опита се да клекне с изпънати напред ръце. Коленете му изскърцаха, челото му се набръчка и той една се задържа на крака. Повече не мога, Кокал. Не е нужно. Гимнастиката завърши. И да не забравяме целта си. Не искам!... Какво не искаш? Всъщност искам. Някой да ме занесе до градинката на „Седмочисленици“. Ще се припичам цяла сутрин на слънце. И ще слушам моята музика. Днес няма да има слънце, сигурен е старият кокал. Откъде знаеш? След като старият кокал казва, значи няма да има. И ще разполагаме със значително повече време за работа. Каква работа бе, Кокал? Ние сме обикновени скитници. Не сме. Заредени сме с оптимизъм и желание за успех. Какъв успех е да събираш по цял ден картони? Вечерта ще имаме пари. Ако всеки ден печелим и спестяваме накрая ще разполагаме със сума достатъчна да започнем нещо сериозно. Предпочитам да намеря каквото ми трябва. Много пари. Или скъпоценности. Скъп диамант, например. Или друго богатство. Това са глупости, смята старият кокал. Кой скитник е намерил в боклуците много пари. Парите са в банките. В боклуците има главно боклуци. Ще намеря, да знаеш. Няма да ровя по цял ден в мърсотиите само за няколко лева. За много пари може. Или за скъпоценности. После друго няма да правя. Дните ми ще следват един след друг като бавни, ама много бавни блусове. Тръгваме, казва старият кокал. И ще видим кой ще постигне повече. Старият кокал, със труда си, или ти с детинските си надежди за голям късмет.

     Излязоха от тавана и Кокала избърза по стъпалата напред. Блуса се влачеше след него, стъпи накриво, залитна. Успя да се задържи на крака и погледна през рамо да види каква беше причината да загуби равновесие. Внимавай, предупреждава те старият кокал! Стига с тези блусове. Ще се пребиеш преди да намериш богатствата. Двамата продължиха надолу с по-ситни крачки. Често се движеха странично, търсеха чисти от нахвърляния пясък и падналата мазилка места. Стигнаха двата апартамента с метални врати и решетки. Всяка врата имаше по три ключалки. Тук с Кокала винаги преминаваха по-бързо. Не бяха сигурни кой живее вътре. И дали въобще са обитаеми. За да проверят трябваше да използват поне лост, според Кокала. Прозвуча като предложение преди десетина дни. Вероятно очакваше подкрепа от приятеля си. Блуса нарисува с дългите си пръсти два йероглифа. Така изрази нежеланието си за подобна авантюра. Оттогава само бързо минаваха покрай затворените врати. Така рискуваха по-малко да срещнат някого, който да им задава неприятни въпроси. Кои са, защо са тук, и така нататък. Излязоха на улицата и продължиха без да се обръщат. Не искаха минувачите да ги свързват с четириетажната къща. Нека изглеждат случайно минаващи. Искам да се върна обратно на тавана. Пак да заспя. И да сънувам как седя край широка река. Припявам нещо много бавно, протяжно, от две-три ноти. Ето, чувам се, без да съм отворил дори устата. Но как да направя, че и ти да ме чуеш. Приятно ми е да споделя с тебе удоволствието. По-лесно ще стане, ако пее някой от моите любими меланхолични приятели. Знаеш, трудно вземам високите тонове. Представи си, че чуваш каквото аз чувам. И ти се свива душата. Не, отпуска се. Със сигурност няма да си същия човек. Още не си се събудил, смята старият кокал. Затова бълнуваш. Скоро ще дойдеш на себе си. Няма да дойда. И не искам. Не знам как да ти го кажа по-ясно. Как тогава ще намериш пари и скъпоценности, пита старият кокал? Нямам никакво желание да намеря каквото и да било. Само преди минути искаше... И какво като съм искал?... Блуса тежко въздъхна и продължи да се влачи след него. От известно време беше започнал да накуцва и вдигаше прах с единият крак.

 

 

НЕПОЗНАТИЯТ ПРИЯТЕЛ

 

 

     Пушеше и мислеше: някои не пушат, казали са им, че е вредно за здравето. Мене здравето не ме интересува. Винаги имаше други по-важни проблеми от подобна дреболия. Пушене – какво толкова? Дърпа от цигарата и я оставя да дими в единия край на устните. Приятно ми е, каза си Григор с упорито изражение лицето и завъртя глава, сякаш някой му противоречеше. Само след миг мислеше за друго. Чудеше как така отново се стигна до банкова криза. Нали банките се нещо важно, свързано с държавата, или най-малко с главните хора, от които зависи всичко. Какво точно стана? И за кой ли път? Подмамват хората в луксозните офиси, със секретарки, декоративни палми и всякакви други екстри, докато в един момент наивниците разберат, че вече нямат пари. И съжаляват за буркан-банк, левият ъгъл под дюшека в спалнята, фурната на старата печка, още по-старите скиорски обувки и другите домашни скривалища. Григор се почеса по оредялата над челото коса, среса я на една страна с върховете на израсналите си нокти и присви очи, за да продължи мислите си с по-голяма яснота. В този момент видя един приятел, когото всъщност не познаваше, но нямаше как да не му е приятел след като беше се замислил както и той, само че пред съседния контейнер, и маршируваше с колене на място.

     Ей, мой човек! Имам един въпрос. Колко време мина откакто тия отгоре

обраха парите на хората чрез банките?  Те да не са обрали само едни пари – сърдито отвърна онзи. Интересуват ме парите от тази, забравих как се казваше, последната банка. Дето от няколко дни всички говорят и пишат за нея. Струва ми се подло отново да обират по толкова тъпанарска схема хорицата. Обират ги по всички възможни начини всекидневно. И от време на време генерално, на едро, чрез банките – още по-сърдито се обади непознатият приятел. Как мислиш, дали наистина са изнесли парите в чували. Или в куфари. Не ми пука! - отвърна той и обърна към него щръкналия си като перка на акула нос. Както искат да ги изнасят. Пишат, че ги натоварили на самолет. Собствен самолет! Гледаше този тип пред съседния контейнер, който в момента не му обръщаше много-много внимание;  отново беше се навел. Вероятно съвсем беше закъсал щом ровеше направо с ръце. Затова не се интересува от банковата криза. Идва един момент, след който не обръщаш внимание, каквото и да се случва. Сякаш да го опровергае онзи с рязък глас попита: Искаш ли да знаеш как могат да се оправят нещата? Какво имаш предвид? Каквото чуваш. Справяне с кражбите от банките. И от всякъде другаде. И с частните самолети, които пренасят откраднатото, и с останалите им далавери. Щом знаеш, казвай! Трябва всички да се изтрепат. Е, и аз знам така. Много е лесно. Тоест трудно е. В крадците са и властта, и силата, и каквото друго се сетиш. Това, да знаеш, е единствения начин да се оправи тази държава.

     Преди два дни Григор прочете, че изнесените пари били стотици килограми. По-късно пилотът отричаше по въздух да са пренасяни банкноти. Едните твърдят едно, другите съвсем друго. Да се чудиш каква е истината, особено след като я събираш от парчета скъсани вестници. Григор пак вдигна поглед към съседния контейнер. Непознатият приятел се изправи и го погледна с присвити от слънцето очи; този път стърчащият му нос приличаше на показалец; и сякаш назидателно го сочеше. Бил съм учител в продължение на двайсет и осем години - излая той. И защо не продължи да практикуваш? Учителството е благородна професия. Първо си загубих апартамента, защото вече не можех да погасявам постоянно нарастващата лихва от заема. Жената ме напусна, малко след като излязохме под наем. Отиде в Гърция да слугува. По-късно децата заминаха на Запад. Бяха във Франция, после в Германия. Сега не знам къде са. Накрая аз съвсем естествено се озовах където ме виждаш. Значи и ти си пострадал от банка. Би трябвало да те интересува как отново влязохме в криза. И как ни успокояват, че кризата не е криза.

     Ще се намеся само когато започнат да ги трепят. От друго няма полза. Недоволства, анализи, надежди… И каквото друго безполезно се сетиш… Стана му приятно, че непознатият приятел беше се пооживил. Иначе както само той се вълнуваше от банковата криза, без да има каквито и да било пари не само в банка, ами и в джоба, започна да изглежда малко смешен дори на себе си. Чувстваше известно превъзходство, че имаше ръжен, а непознатият приятел с големият нос ровеше с голи ръце. Горкият учител! Какви ли прякори са му измисляли учениците, а и колегите, заради носа. Хич не беше трудно да се досети. Ако се басираше с него - не на нещо, а ей така, дали ще познае отведнъж - щеше да му изреди поне половината. Ама сигурно отдавна не се интересува. Все пак, как мислиш са изнесли толкова пари. Физически, струва ми се, е трудно. Огромно количество са. И като обем, и като тегло. Непознатият приятел от съседния контейнер посегна към лицето си - да се почеса, да се докосне, или да се увери, че всичко му е на място - не стана ясно. Усети навреме колко му е мръсна ръката и не довърши жеста. Наведе глава и се изтри с ръкава на ризата. Като си помисля, направо чудеса постигнаха в областта на кражбата – продължи Григор. Натрупаха опит през годините. Ще защитят научни степени в тази област. Професори и доценти са, а някои и академици. Трудно някой може им съперничи на собствен терен. В това безспорно са спецове. Знаят на коя врата да почукат, на кого да се обадят по телефона, в коя партия да се запишат. Днес говорят против някой, утре го възхваляват, както им отърва. И тогава действат на пълни обороти. Нямат спирка. Искам да кажа, повиши глас Григор, че нашите крадци умеят да крадат главно у нас. Отидат ли в странство, или стават прилежни граждани, или скоро ги заключват. Затова много-много не се задържат там. Ходят само на курорт, да си починат. Иначе у нас всичко се разрешава партийно, знае се. Тогава имат и свобода на действие и помощ от другите като тях. Действаш ли соло, или постоянно се ослушваш за следващата опасност, или траеш и си налягаш парцалите. 

      Има само една партия!... – почти изкрещя непознатият приятел. Която обединява всички останали. Беше вдигнал двете си ръце със стиснати юмруци. Изглеждаше настроен войнствено. Не трябва човек да достига чак до такива състояния. И да си съсипва здравето от напразна злоба и нерви. Ама непознатият приятел вероятно отдавна беше преминал всички критични точки. Следователно има право. Григор поклати глава с разбиране. Иначе му беше известна тази теория. За единствената партия на крадците. Сигурно нея имаше предвид. Беше наясно за настроенията на непознатият приятел. И не го учудваха реакциите му. Но значително повече го интересуваше начина, по който са пренесени през границата стотиците килограми едри банкноти. Не беше проста работа. Освен мъкненето и потенето, не по-малко трудно е като знаеш какво пренасяш. И да забравиш, няма да е за дълго. Чудеше се как ли носачите са гледали балите с пари. Какво са мислили и какво са чувствали, докато са ги вдигали, пренасяли и после трупали една върху друга. Цял живот си мъдрувал как да изкараш някоя кинта, броил си левчета и стотинки, защото все не стигат; или си чакал по-скоро да дойде краят на месеца, ако получаваш заплата; и когато се налага да носиш бали с пари невъзможно е по някое време да не се осъзнаеш. Тогава става сложно. Каквато и заплата да ти плащат, колкото и доверен да ти внушават, че си на тези отгоре. Интересуваха го мислите на помощният персонал при големия грабеж.

     Същевременно му беше жал за хорицата, обикновените, дето са имали скътани по някой лев в банката я за лечение, я за погребение, я за малко по-висока лихва. Да имат настрана за черни дни. На тях направо им удариха сатъра. Посекоха ги през кръста. Бяха затворили банката, и не давали назад пари даже на колене да лазиш; освен това пострадалите имали право да се оплачат само на арменския поп. И хайде, ходи после да бачкаш и да се надяваш на едно-друго. Нали ти казах кога ще се намеся – обади се някогашният учител. Всичко останало са празни приказки. Малко краен ми се струваш, приятелю. Иначе може да се окажеш прав, признавам. Положението е направо безнадеждно. Ама не ми дава сърце да се съглася. С трепането. Колкото и да са грешни, каквото и да са направили, все пак са човешки същества. Хора!... Ходят, речи държат, показват се по телевизията… Имат жени, деца и други роднини...  Това нищо не означава!... Казах ти, не са хора!...

 

 

ИМПЕРАТРИЦАТА

 

 

     Стигна ъгъла на улицата, откъдето лесно можеше да промени посоката, и забави ход. Прокара пръсти през дългата си коса, без да пуска металния шип, с който ровеше в боклуците. После подръпна пъстрото парче от килим, провесено над лявото й рамо. Беше основното й украшение. Отличаваше я от всички наоколо. Беше го намерила отдавна, и оттогава го носеше по този начин. Имаше нужда да се огледа. За съжаление наблизо не забелязваше витрина. Усмихна се без причина, както можеше да се стори на някого отстрани. Всъщност имаше причина. Той, мъжът с бомбето, който я следваше от два-три часа, още беше зад нея. Не прекалено близо, за да го заговори. Но и не прекалено далеко, за да не го забележи, погледне ли през рамо. Мара Императрицата ставаше деликатна, ако реши, че обстоятелствата го налагат. Тогава никога нямаше да се обърне рязко и да зяпне когото и да било. Сега го гледаше и след като оправи пъстрото си украшение, отметна нагоре дългия кичур над челото си. Онзи имаше слабо брадясало лице, с ококорени, светещи отдалече очи. Най-интересно беше бомбето му – с широка, отпусната на вълни периферия. Придаваше му шик, правеше го по-интересен.

      Мара забеляза пълния контейнер отстрани и тръгна към него. Приближи, изчака той да се появи зад ъгъла и едва тогава с премерени движения започна да рови. Забиваше металния шип надълбоко, разклащаше го енергично, завърташе и го изтегляше нагоре, после гледаше какво е извадила. Поглеждаше и към него, като избягваше да срещне погледа му. Искаше той да направи още няколко крачки, нека приближи повече; не желаеше да му пречи по никакъв начин. Движеше се по вътрешната страна на тротоара с рамото напред; понякога опираше гръб в олющения жълт цокъл на старата къща. Скоро го изгуби от поглед. Намираше се някъде зад гърба й. Не издържа и пак го погледна през рамо. Стоеше на почти същото разстояние, както преди два дни, когато го забеляза за първи път. Оттогава започна да проверява – там ли е – и дали още я следва. Не беше сигурна откога точно върви след нея. Първоначално смяташе, че от два-три дни. Беше възможно да се е навъртал наблизо и значително по-отдавна.

      Все там ли ще стърчиш? На тебе ти говоря. Не се прави, че не ме чуваш. Всичко чувам. Тогава ела насам. Да се разберем. Тук съм добре! И не се безпокой! Няма от какво да се страхуваш. Ела по-наблизо! Боклукът е достатъчен и за двама ни. Тук ми е добре. Сигурно ме дебнеш? И ще ме нападнеш. Не. Искаш ли да ме изнасилиш? Не искам. Тогава какво искаш?... Да не си се влюбил?... И да искаш много повече. Нищо не искам. Казах ти! Защо все след мене вървиш. Колко дни станаха. Обърна ли се, ти си наблизо. Т-т-т-ова искам!... – изрече със заекване той. Тясното му лице се пораздвижи, опита да се усмихне. А така, кажи си, да те разбера най-накрая. Искам да съм винаги близо до тебе, когато се обърнеш – изрече бързо той. И ако не се обръщаш, даже много дълго време, да си сигурна, че съм наблизо. Винаги ще бъде така. Знам ти маршрутите. А-а, такава ли била работата! Ти ще си мъжът близо до мене. Дори направо зад гърба ми. Чак сега те разбрах.

     Искаше да го разбере. Опитваше се да го разбере. Всъщност не беше го разбрала напълно. Оказа се дори по-странен отколкото изглеждаше. По-важно е, че поприказваха. Беше значително по-спокойна. Оказа се нормален човек. Не е малко. Какво като е чешит. Има право да бъде какъвто иска. Чешитите, нали и те са хора. Определението, макар и най-общо, го поставяше на място, където винаги можеше да го открие. Повечето хора на улицата бяха дори повече от обикновени, въпреки понякога странния им външен вид. Имаше достатъчно и от другите, като новия познат с меката шапка. Нищо не иска – даже и да я изнасили отказа, макар на повечето младоци все това да им е в главата – и само се влачи след нея. Мара Императрицата си призна, че за разлика от мнозина други този чешит, странник, мъж, или какъвто там е, й направи впечатление. Не само го запомни, но дори започна често да мисли за него. Виждаше  го, сякаш не беше зад нея, а напротив, блещеше се далеко отпред. И я гледаше изпод периферията на меката шапка.

     На следващия ден, когато очакваше, че най-вероятно той е предпочел да изчезне, пак го забеляза. Стоеше в другия край на улицата, пред “крак-шопа”, облегнал се на стената, единият му крак сгънат в коляното. Изглеждаше готов да тръгне след нея. Беше с наведена глава, както обикновено, скрил лицето си под периферията на бомбето. Тя се усмихна, поклати глава и спокойно направи няколко крачки. Набучи с шипа два картонени капака, вдигна ги и ги напъха с другата ръка под мишницата. После продължи както обикновено. Пресичаше улицата по диагонали, които боклукчийските контейнери. През цялото време той доброволно оглеждаше след нея, като втори човек, което не е особено приятно. Какво толкова ще открие където тя вече беше минала. Ела да си правим компания. Заедно е по-приятно. Ще си говорим. Добре. Но само за малко. Още ли си сигурен, че нищо не искаш? – попита го, когато той приближи. Всички мъже на улицата нещо искат. Това е главно – постоянното искане… Аз затова не искам – изговори бързо той. Но и моето е желание. Или искане. Да съм наблизо, когато се обърнеш. Е, все някога ще ти се прииска и друго – изрече с великодушна усмивка Мара. Тогава си кажи. Вече ти казах – почти я прекъсна той. Знаеш какво е моето искане. Няма проблеми – възкликна Мара Императрицата и широко се засмя. Сега ще продължим ли заедно? Ще изчакам да се отдалечиш. Нали разбра, че искам да съм наблизо, когато се обърнеш. Затова ми е нужно известно разстояние. Твоя работа – изрече разочарована тя. Не ми се остава сама. Ама ти избираш. Така се получава в този случай. Преди това искам да те попитам за нещо. Питай! Ще ми кажеш ли защо те наричат Императрица? Как така защо? Ами така, ако може да ми обясниш. Викат ми Императрицата... – започна самонадеяно тя. Поизправи се, прокара пръсти през дългия кичур коса над челото, после подръпна цветното парче от килим, провесено напряко от рамото към гърдите. Обичаше това украшение. Вече не помнеше преди колко време беше си го избрала. Радваше я, когато се оглеждаше във витрините. Беше доволна, че погледите на случайните минувачи първо на него се спираха. Никога не оставаше незабелязана. Понякога на човек, който кръстосва по цял ден улиците с надежда да открие ценности там, където повечето мислят, че отдавна нищо полезно няма, са му достатъчни случаен поглед и насмешливо внимание. И не е нито сам, нито толкова изолиран от останалите. Защото съм императрица, затова – продължи решително тя. Ако не съм императрица, как мога да накарам някого да ме нарича така. Но когато си, и да не искаш, всички така ти викат.

     Тя се качи на тротоара, погледна през рамо, както обикновено го гледаше и продължи с високо вдигната глава. Така се ходи след подобно обяснение. Направи няколко крачки, не се стърпя и отново се обърна. Там беше. Спазваше разстоянието, което сам беше определил. От сянката на шапката, не само очите, цялото му лице не се виждаше. Интересно беше какво остава от човека, ако се отдалечиш: шапка и сянка под широката периферия. Поначало лицето му не беше нищо особено. Трудно си го спомняше. По-интересна беше меката шапка. И самото му присъствие. Винаги на почтено разстояние, определено от него самия. Такива не бяха много. Дори, ще се хване на бас, този май беше единствен. Мара Императрицата знаеше, че ситуацията бързо можеше да се промени. Напълно възможно беше още някой, неканен и нежелан, ще се появи наблизо. Улиците бяха пълни с всякакви изроди. Или, да речем, на него неочаквано ще му се прииска друго. Променил се е човекът, преместил е линията на влака, и толкова. Не е същият. Носи се по друг коловоз. И ще се откаже от досегашното желание. Какво точно ще направи тогава – никой не можеше да предвиди. Не само защото беше чешит, странник, съвсем различен от другите, а защото през годините дори най-обикновените хора успяваха да я изненадат с постъпките си. Понякога не можеше да ги разбере. И дори не се опитваше. Но дотогава й беше приятно, че повдигне ли глава, го вижда. Знае кой е, той също я познава. Не е сама. Даже ако повече никога не проговорят. Беше достатъчно каквото бяха си казали.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: