Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Два нови разказа от Иван Вълев

10.12.2017

Из сборника "Лятно кино"

 

Ивaн Bълeв e пoeт, aвтop нa дeceт пoeтични ĸниги. Haй-нoвитe oт тяx ca „Любoвнa лиpиĸa“ (2012 г.) и „Лoшo вpeмe“ (2015 г.). Зaвъpшил e cлaвянcĸa филoлoгия в Coфия и e пpeвeждaл ĸниги нa пoлcĸи пoeти и пpoзaици. Πoлyчaвaл e peдицa нaгpaди, мeждy ĸoитo „Πлoвдив“, „Злaтeн лaнeц“, „Opфeeв вeнeц“, „Зacлyжил зa пoлcĸaтa ĸyлтypa“ и дp. Πyблиĸyвaл e в пepиoдичния пeчaт. Heгoви cтиxoвe ca пpeвeждaни нa pycĸи, нeмcĸи, пoлcĸи и дpyги eзици. Живee в Πлoвдив, ĸъдeтo e paбoтил в издaтeлcтвo „Xpиcтo Г. Дaнoв“ и Πлoвдивcĸия yнивepcитeт „Πaиcий Xилeндapcĸи“.

 

ДЖЕМА

Лежах на плочата между комините, припичах се на слънцето и четях за приемния изпит. На покрива се чувствах като бог. Никой не ме виждаше, а от такава височина  можех да наблюдавам квартала с улиците и дворовете, с вътрешните балкони, превърнати през лятото в кухни.

Светлина, отразена от огледало, се стрелна няколко пъти и ме заслепи. Погледнах  към къщата през два двора. Голямо стенно огледало обръщаше слънчевите лъчи към мен. Зад него – руса глава, коса на конска опашка, синя блуза с навити ръкави. Толкова можеше да си види на прозореца.. Знаех, че старата къща е превърната в общежитие за чуждестранни студенти. Е, видях го това огледало, поразсеях се,  да продължавам да си чета. Но светлината пак се стрелна и прободе очите ми, съвсем разбърка мислите ми.

Размахах заканително ръце, а отсреща ми отвърнаха със смях и непонятни жестове. До русата глава се появиха и чернокоси. С езика на глухонемите се разбрахме, че искат да сляза на улицата. Бях млад и любопитен. Облякох се набързо и отидох пред входа на общежитието. Там вече ме чакаше само русата.

Така се запознах с албанката Джема. Беше ниска, но женствена, всичко в нея беше малко, само очите й бяха големи. Говореше смешно на български, стесняваше се и се оправдаваше, че е още в първи курс и не е научила добре езика ни.

- Искаш мене учиш български? Аз трябва много говори. Ще приятно. Ще благодаря.

И аз станах учител на албанката. Беше ми интересно. Тя възприемаше бързо. Беше умница и се шегуваше със себе си. Смееше се широко и откриваше равните си бели зъби. А когато развържеше конската опашка, буйната й коса покриваше раменете.

Разхождахме се в близката градина, водехме леки разговори, защото тя не можеше да води сложни. Опитваше се да ми разказва за своята Тирана, за тяхното море. Аз я прекъсвах и поправях грешките й. Тя се изчервяваше и повтаряше думите.

Привечер вървяхме по шосето в края на града. Научих, че като била на шестнайсет години, родителите й я сгодили за пианист, който идвал често у тях. Бил по-възрастен и разговарял повече с баща й, а нея само гледал прехласнато. Харесвал я.

- Вярно ли е, че в Албания момичетата ги продават?

- О, не! Така било някога. Сега само в някои села правят така.

Но все пак думата на родителите, особено на бащата, си оставала решителна за омъжването на момичетата, дори в Тирана било така.

- Моя майка била… Как се казва… Слугиня? В Италия. Аз се родила там. После върнали в Албания. Мое име Джамиле, но в Италия казвали Джема и така останало.

Беше откровена и чиста душа. Заговори пак за пианиста и очите й се насълзиха. Спряхме се под едни акации, замълчахме, преглъщахме и се гледахме. Никой не отклоняваше погледа си. Всеки от нас искаше да разбере, да разгадае другия. И ако може,  да го приближи до себе си. Над полето се спускаше летен здрач, по асфалта се появиха мокри петна, капки дъжд. Джема политна към мен, зарида и плачът й извираше дълбоко някъде от малкото й телце, обещано на пианиста. Прегърнах я с объркани и треперещи ръце.

- Не плачи, Джема! Чуваш ли, не плачи! – повтарях аз през стиснати зъби и се страхувах да не заплача с нея.

Край нас преминаха няколко камиона с войници. Като ни видеха, войниците от всеки камион почваха да свиркат, да викат, но камионите бързо отнасяха техните крясъци.

Устните й бяха мокри и солени. Бършех сълзите й, а всъщност я галех по лицето. Притъмня съвсем, дъждът се усили и ние бягахме по асфалта, уловени за ръце. За ръцете, които искаха, но не можеха да станат криле.

В края на август заминах на море. Вуйчо ми беше председател на профкомитет и ме вреди за карта, в която пишеше, че съм обущар. До профсъюзната станция на Златните пясъци пътувах на автостоп. От пътуването помня само асфалт, разтопен в дяволски казани, валяци като огромни биволи, стъклени бензиностанции, опашки от москвичи и между тях самосвали. Забелязах и лъскав мерцедес с чужд номер, в него дългокоса красива жена, като от реклама, жената се усмихваше безгрижно и разглеждаше всичко наоколо с любопитство.

Появиха се блата, тръстики, блесна над всичко морето. Виждах го за първи път. Неговият хоризонт се извисяваше над пристанищните кранове. Нямаше с кого да споделя възхищението си. Шофьорът на последния камион нямаше вид на човек, който може да ме разбере.

- Айде, градски, слизай, аз съм дотук.

Слязох с малкото си синьо куфарче и се залутах да търся почивната станция.

През следващите дни скитах самотен по плажовете, веднъж играх волейбол с някакви поляци, при тях дойде спасителят Янко, с когото на другия ден си говорехме за морето и за времето. Когато разбра, че съм добър и наивен слушател, взе да разказва за морските си приключения, после за мадами, както наричаше жените. Говореше и гледаше към морето, но не пропускаше и нищо, което се движеше по мократа ивица. Веднъж прекъсна неочаквано разказа си и се вгледа в нещо. Проследих погледа му.

- Въх, кво ценно мадамче минава! С някакъв май германец – възкликна той и продължи прекъснатия си разказ.

Трябваше да скоча, а в коленете ми никаква сила. Трябваше да извикам, а в гърлото никакъв глас. Познах я веднага, макар че беше вече с гръб към мен. Джема! Моята малка албанка върви с някакъв тип. И той разговаря с нея, негодникът! Трябва да я настигна, а все още не ставам. Отдалечава се, отминава, скриват я гърбовете на хората.

- Ама ти не ме слушаш бе! Ей, къде се зазяпа? – чувам гласа на спасителя Янко.

- Тази беше една приятелка – чувам своя променен глас.

- Ми кво чакаш? Бягай, скачай, да я настигнеш и довечера да дойдете в „Червения рак”. Аз ще бъда с една шведка.

Скачам. Пясък хвърчи изпод босите ми крака. Настигам я, виждам я и вече вярвам на очите си.

- Джема! Джема!

Тя се обръща. Спирам. Тича малко към мен. Спира се, казва нещо на германеца, който кима с глава. Тя върви вече по-бавно, но аз се втурвам към нея. Прегърнах я, повдигнах я, тя обгърна шията ми, залитнахме, едва не паднахме…

Приказваме едновременно, страшно много думи, страшно важни, струва ми се. Тя се смее, аз треперя и говоря бързо, едва ли ме разбира, но това няма значение сега. След малко направи знак да почакам и тръгна към високия германец, който стърчеше с отворена уста. Обясни му, а той кимаше с разбиране.

- Това бил мой колега от курса.

Хвърляме се във водата, пак онова желание за крила вместо ръце, плуваме, но щом се прегърнем, политаме към дъното, пускам я, за да излезем на повърхността… Въздух, въздух, солена вода в устата, слънцето блести в очите ни.

Дълго тичаме по високи дюни, ту се спускаме, ту се изкачваме, гларуси бягат пред нас, прелитнат малко и пак кацнат, пясък, пясък, тревата става по-висока и по-гъста, гларусите ни гледат все по-учудено, тук хора рядко идват, а ние падаме уморени и се смеем, смеем се от младост, хубаво ни е, ще умрем, ако сега някой ни раздели, защото ставаме съвсем близки, невъзможно е повече от това да сме близки, невъзможно е повече от това да сме опиянени, живее ни се, пада сянка от облак върху нас, вятър превива високата трева… А ние се обичаме.

Върнах се от морето отново на автостоп. Малкото парички бяха похарчени.

В пощенската кутия намирам писмо. Писмо от Джема:

„Пиша ти това писмо, а мой багаж вече в куфар. Заминаваме, защото дошла заповед от нашето правителство. Политика. Плаче ми се, лошо, че на свят има граници. Ние ще живеем наблизо, но дали ще се срещнем някога? Ти оставаш тук, аз в моя Албания. Моя майка там, а ти тук и аз сега разкъсвам свое сърце. Не мога твоя, но и негова не бъда. За пианиста не се оженя. Ти направи мен свободна. Тръгваме утре. Ако прочетеш писмото, потърси ме довечера. В общежитие.

Желая всичко хубаво! Прощавай! За грешки, за всичко!

Джема

Само хвърлих синьото куфарче, наплисках лицето си и отидох в общежитието. А там: хаос от женски багажи, тряскане на врати, възбудени разговори на албански език. Всички момичета се стягат за заминаване. Срещам в коридора Джема, улавям я за ръка и слизаме на улицата. Тя върви покорно, отчаяно. Косата й е спусната на раменете. Уговаряме се след половин час, в градинката.

Взимам заем от баба ми, защото нямам пукнат грош, а искам да си направим нещо като прощална вечеря с Джема. Отиваме на най-близкото тепе, Сахата. Сядаме в ресторанта под върха. Поръчвам бутилка бяло вино. Държим се за ръце. Гледаме се. Очите й са влажни. Свири оркестър и ние ставаме да танцуваме танго. Но по-скоро не заради танца, а да се прегърнем. Усещам крехкото й телце, отчаяно притиснато към мене. Мълчим, защото всичко е ясно.

После излизаме, отиваме под часовниковата кула и гледаме светлините на града. Джема казва:

- Красиво! Няма да забравя този град. Искам да живея красиво.

Бях научил заради изпитите онова стихотворение на Дебелянов – „Аз искам да те помня все така”. Шепна в ухото й:

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

И завършвам с думите „О, Морна, Морна, в буря скършен злак…” Повтарям ги, но този път с нейното име: „О, Джема, Джема…”

Тя не разбира всичко, но разбира, че това е поезия. Заговорва бързо на своя български, като вмъква и албански думи:

- Аз ще се връщам тук, няма да забравя, ще живея със спомени, тук бях свободна, тук съм влюбена, между нас има само две граници, тук е повече Европа, тук живееш ти…

И се разплака. Бършех сълзите й, а всъщност галех лицето й…

Часовникът от кулата започна да бие. Равномерно, но безпощадно.

 

 

ПРОДАЖБА НА НИВА

Продавам дядовата нива.

Французинът върви след мен, аз газя през черната кал. Той поназнайва български. Разбрали сме се за цената.

Но пътя ми пресича баба Дона от последната селска къща.

„Иванчо, ти ли си бре? Нямаше да те позная, ама видях, че влизаш в нявгашната ваша нива. Голям грях имам, та ще го изкажа, да ми олекне.

Нявга баба ти тук сееше памук, щото черна пръст, добра за памука. Ние пък си бяхме много бедни. Дрехите ни кръпка до кръпка.”

Припомням си: копае баба, прекопава и плеви, а аз седя под дивата круша, та да не слънчасам. Пазя стомната и хляба от кучето и котката на Дона. Само нисък плет отделя нивата от техния двор.

„Срам не срам, ще ти се изповядам. Когато се разпукнеше памукът и станеше за бране, влизах в него и си пълнех по една престилка. Сетне го предях и плетях чорапки на децата. То сега може да е смешно, но тогава тъй беше.”

Французинът гледа отегчен. Разбира думите през две-три. „Какво казва жена? Памук… децата? Аз агроном. Градина иска направи.”

Баба Дона продължава: „Един ден баба ти ме свари насред нивата. Престилката ми пълна. Аз за малко да се напикая, ще извиняваш. А баба ти вика отдалече: Доноо, трева ли береш за прасето? Бери, бери, таман да оплевиш памука. И се забави баба ти под крушата, торбата си взе да наглася, стомната да завива. В туй време аз набързо прескочих плета. Дали разбра баба ти какво има в престилката, дали не разбра, не зная.”

Французинът се отказва да слуша старата жена. Извадил е скицата, обръща я, оглежда местността, мери с крачки ширината покрай тревясалото полско пътче.

Припомням си как баба, седнала под дивата круша, бършеше потта от набръчканато си чело, докато хапвахме хляб и сирене, и зелени лукови перца. И все повтаряше: „Дано да пуснат баща ти по-скоро от затвора, че не издържам веке, докторът ми каза – имала съм гръдна жаба.” Не знаех тогава да се засмея ли, тази жаба някакъв майтап ли е, или да направя тъжна муцунка. Усещах, че не е майтап, очите ми се пълнеха с влага и преглъщах често-често. Хващах малката мотичка и се мъчех да копая, но не ми вървеше.

А баба Дона довършва изповедта си: „Толкова години оттогава, и от текезесето си взимахме туй-онуй, но тази кражба все  ми тежеше, сега, като ти казах, гаче ли ми поолекна.”

Агрономът от остров Мартиники се връща при мен: „Почва супер. Климат супер. Пейзаж супер. Градина… Конфитюр…Вила гледа на планина. Утре нотариус. Купувам.”

Стисваме си ръцете.

Баба Дона гледа и се чуди.

Аз преглъщам често-често. Като тогава.

 

Иван Вълев

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: