Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Трима генерали на един кон

10.12.2017 | автор:  Неда Антонова 1

Из романа "Войната свърши в четвъртък" на Неда Антонова

 

Неда Антонова за Плевенската епопея във втрото издание на романа "Войната свърши в четвъртък" :
Освободителната война. В битката за Плевен се срещат двама велики пълководци и мъже: младият генерал Скобелев и Гаази Осман паша. И в палатката на всеки от двамата – по една българка. Пет месеца обсада, пет месеца щурмове на крепостта, кръвопролития, студ, смърт и любов. Накрая войната свършва, но любовта продължава: от Плевен до Петербург, от Плевен до Истанбул, от Плевен до… сетния им дъх, както това проличава от втората част на трилогията  – романа „Не умирай вместо мен“.

Издателят Румен Леонидов: 
Това страхотно четиво излиза за първи път през далечната 1979 г., но във времето до днес то не е загубило безспорните си качества – бляскав стил, вълнуващ сюжет, разбиващ и най-коравосърдечните сърца, пророческата си актуалност. Можем само да се чудим защо прозренията в тази творба не са предизвикали очаквания вой на някогашните вечно бдящи литературни цербери.  
Неда Антонова възпроизвежда не само премълчавани дотогава, а и доскоро факти, но въвежда читателите в разтърсващи съзнанието ни подробности: поредицата от недалновидни военни решения на руския Генщаб, безкрайните боричкания за превъзходство между висшите руски чинове, безволието на  Александър II, императора, който е под непрекъснат контрол на своя брат – великия княз Николай Николаевич. Тук с изненада ще научим нещо, което не го пише в учебниците ни по история – почти през цялото време на войната руският цар е бил близо до войниците си, живял е на освободената българска територия, а не е седял удобно на престола си в Петербург. 
И най-важното – пред нас като на филм оживява главният херой – ген. Скобелев, забележителен мъж с поразяващ ум на военен талант, непризнат дотогава, както и сложният характер на достойния му противник – Осман паша, провел образцово защитата на Плевен, до идването на ген. Тотлебен, подложил града на тотална блокада. Там започва и завършва войната.

 


На 24 април 1877 година от Петербург в Истанбул пристигна телеграфно известие за нотата на държавния канцлер на Русия княз Горчаков до великия везир на Османската империя:

„Тъй като особено важните преговори, които Императорският кабинет води с Османската порта с цел крайното омиротворяване на Изтока, не доведоха до желаното споразумение, негово Императорско величество, моят августейши повелител със съжаление се признава принуден да прибегне към силата на оръжието. Благоволете да уведомите Вашето правителство, че от днес Русия се смята във война с Турция, първо следствие на което се явява прекратяване на дипломатическите отношения между двете държави."

Великият везир заповяда да свалят герба на Русия  и изпрати лично писмо до посланика граф Игнатиев, с което го поставяше в известност, че Турция е получила нотата на руското правителство и е приела този изход на нещата с огромно съжаление и неудовлетворение.

Вестниците светкавично разнесоха новината.

Във Ватикана папата отслужи молебен за победата на турското оръжие и благослови създаването на доброволчески отряд в помощ на отоманите.

Кралица Виктория  извика лорд Биконсвилд, за да обсъдят възможността британската флота да окупира Константинопол. „След преминаването на река Прут русите могат да стигнат Цариград за шейсет, най-много за шейсет и четири дни, ваше Величество.”

Главнокомандващият Дунавската армия и брат на Александър II Великият княз Николай Николаевич увери своите генерали, че поверените му дивизии ще закусят на Дунава, ще обядват на Балкана и ще вечерят в Константинопол.

В Истанбул очакваха русите да минат Дунава  – както винаги досега – при Русе и поради това за няколко дни главните турски сили бяха струпани в четириъгълника „Силистра-Русе-Шумен-Варна”.

 На 27 юни 1877 година руската армия мина Дунава при Свищов, превзе Никопол и след десетина дни стигна Плевен.

Там започна истинската война.

1. 

Ние трябва да завземем Плевен преди русите!

                                                             Осман паша

 

 

Маршал Осман Нури паша подобно най-скромния от османските владетели Селим III  нямаше харем. Жена му Зумруд ханъм заедно с двамата му синове и петнайсетгодишната Лейля, живееха в Истанбул и никога не бяха навестявали маршала по многобройните му главни квартири, пръснати из цялата империя. На четиридесет и пет той бе хубав мъж с малко ниска, но силна и стегната фигура, с гъста черна брада и тъмни очи. Лицето му бе едновременно лице на благородник и на човек свикнал да изпълнява заповеди. Говореше малко, повече без обръщение и макар, че знаеше малко френски, използваше го в краен случай и с неудоволствие. Носеше черен мундир без отличия и декорации. Всичко, което го обграждаше, бе просто и удобно. Роден да бъде войник, той се чувстваше щастлив само на война. Подчинените си избираше по ум, образование и грозота. При Зайчар наказа един от приближените си само за това, че бе приютил в палатката си изплашена сръбкиня, а преди месец във Видин млада гяурка пред очите му заплю един от най-способните му офицери и муширът веднага след това го изпрати в столицата уж с някаква важна мисия, защото не можеше да понесе позора му. Гяурката бе бита публично и после изпратена да прислужва в болницата, но на втория ден я определиха като  невменяема и я откараха на острова да умре  от глад. Там после я намери маршалът. Не я попита за името й и мислено я нарече Мериам.

Строг, суров, честен, изключително надарен с всичко, нужно на големия пълководец. Осман паша бе безрезервно предан на падишаха, радваше се на неговото безгранично, макар и притворно внимание и, сражавайки се за империята, никога не мислеше как ще се отрази това на кариерата му.

Нямаше артистични заложби и за него не се разказваха легенди както за красивия и сладострастен комендант на Русе – и поет –  Ешреф паша, чиито стихове, написани на арабски специално извикани от Истанбул гравьори нанасяха върху сребърни чаши, или както за главнокомандуващия Източната армия стария Абдул Керим – роден в Грац като Карл Детруа – който говореше най-много по два пъти седмично ,но не всяка седмица, имаше свирепо лице на тигър, но бе мек, нерешителен, възпитан и се смееше в най-горещите мигове на боя.

Когато получи съобщение, че войната е обявена, Осман паша поиска от адютанта си да донесе европейски вестници, публикували подробности за състава на Руската главна квартира. Двама души можаха да привлекат вниманието му: героят от Хива и Фергана Михаил Дмитриевич Скобелев – млад генерал, любимец на войската, и прочутият защитник на Севастопол, известният инженер-фортификатор Едуард Иванович Тотлебен, чието познаване на военното дело и боен опит бяха удивили Европа. Но нито един от тези мъже не бе оценен според качествата му: Тотлебен бе забравен в Петербург, а Скобелев през целия месец от началото на войната не бе получил нито една бойна задача.

 

2. 

Ценете кръвта на простия войник!

                              Генерал Скобелев

„Дейли нюз” : „Между многото офицери от щаба на Великия княз има един, който би привлякъл вниманието ви, където и да се намира и чието поприще е било винаги любопитно и бляскаво едновременно. Той е висок, с гъвкава, тънка и деятелна фигура,  с ясно сини очи и голям, но изящен нос, какъвто Наполеон, гледайки своите офицери, търсел, когато искал да си избере генерал – и с едно доста младо лице на поручик… Генерал Михаил Дмитриевич Скобелев – завоевател и губернатор на Фергана. Трийсет и три годишен. Световноизвестен. Богат. Храбър. Суеверен. Честолюбив. И разведен. Поет на войната и човек с огромен авторитет, обаяние и практика на победител – пълководец от Суворовската школа

Владее свободно трите европейски езика и счита за щастливо всяко двайсет осмо число от месеца. Облича се винаги в бял мундир, язди бял кон и се гордее с георгиевския си кръст втора степен, получен заедно с генерал-майорския чин като награда за присъединяването на Кокандския край към Русия. Наричат го Скобелев младши или втори за да го различават от баща му, стария генерал Дмитрий Иванович. Намират, че прилича на Буланже, а го сравняват по храброст, пълководческо изкуство и достъпност със Суворов. За него казват, че вярва в три неща: народа, Бога и войника. Обича майка си, сраженията и любовта. Ненавижда мракобесието, солдафонщината и скудоумието. Има много врагове и непрекъснато ги увеличава. Във военните среди го уважават, но се боят от него и се стараят да го държат по-далече от стратегията. Войниците го обожават, следват го дори, когато ги води на явна смърт и приемат за единствена своя награда правото да се наричат „скобелевци”…”

 

3.

Четвърти щурм на Плевен няма да има!                                                                         

                                   Генерал Тотлебен

  

За него казват, че прилича на Бисмарк с тази разлика, че канцлерът се увлича от конни надбягвания, а Едуард Иванович предпочита класическа музика. Негов девиз е:” И най-непостижимото може да бъде постигнато с настойчиви усилия!”, а на родовия му герб е написано „Вярност до живот и смърт!” Героичната защита на Севастопол, превърнала се в световен пример за инженерно и фортификационно изкуство му бе донесла слава, признание и мъчителна рана в крака, която го безпокоеше вече двайсет години. Той е един от малкото генерали в Русия, които се обявяват против започване то на Руско-турската война, но въпреки това Александър II предлага на военния съвет за главнокомандващ Дунавската армия да бъде назначен точно генерал Тотлебен, срещу което се обявяват почти всички членове на съвета, позовавайки се на лошия характер на севастополския герой, не търпящ чужди мнения по въпроси, по които той се смята специалист.

Но така изглежда само видимата страна на нещата. Причината да бъде пренебрегната единодушно височайшата воля се крие в това, че мнозина смятат далновидния генерал Тотлебен за муден и изчаквателен, което пък противоречи на спонтанната идея, изречена от царския брат Николай Николаевич за светкавичен победен марш към Консткантинопол. Поради това Едуард Иванович бе оставен на скучна бюрократична длъжност в Петербург. Забвението му подейства като болест. Напразно приятелите му го успокояваха, че и той като Кутузов ще бъде потърсен в съдбовната за Русия минута. Тотлебен не вярваше и когато руските войски минаха Свищов, Едуард Иванович легна болен. Лекарите констатираха душевна потиснатост и препоръчаха премахване на дразнителя. Тяхното предписание можа да бъде изпълнено едва в средата на септември – след третия безуспешен и най-кръвопролитен щурм на Плевен Главнокомандващият изпрати на Тотлебен телеграма:” Нужен сте ми! Николай. ”. Получил височайшата вест болният за един ден оздравя, събра набързо багажа си и потегли към Букурещ.

В Главната императорска квартира в Горна Студена го посрещнаха без хоругви, но с надеждата, че той ще спаси престижа на Русия.

– Ваше Величество, моят план е прост: установяване на пълна блокада на Плевен чрез завземане на ловешкото и софийското шосета.

На 24 октомври падна Горни Дъбник, а след четири дни – и Телиш. Шосето за София бе завзето и връзката с града прекъсната. Плевен  и армията на Осман паша останаха в пълна и безизходна блокада. По заповед на Тотлебен русите заприщиха с високи бентове Кайлъшката река, държаха ги, докато се събере силна вода и я пуснаха – всичкото жито и булгур струпани в караджейките бяха отнесени. В града започна глад. Доброволци изметоха складове и джамии, претърсиха българските къщи, а интендантите намалиха дажбите на една четвърт. Градът ядеше сварени царевични кочани и се топлеше с изкоренените лозя от възвишенията. Изядоха всички коне и волове, освен нужните за обоза. Котките и плъховете се смятаха деликатес, но скоро и те привършиха. Правоверни и християни всекидневно изкарваха от домовете си мъртъвци, но плач почти не се чуваше. Не биеха камбани и не виеха ходжи. В края на ноември болницата беше препълнена. Тифузните биваха соварвани направо на снега. Скоро докторите Ланге и Риян откриха по гърлата на някои от пациентите си следи от човешки зъби.

Осман паша разбра, че трябва да тръгне. 

 4.

Към полунощ преди да  напусне града и да застане начело на армията си маршал Осман отиде да се прости с Мериам. Носеше черен мундир със златни обшивки и  светлосин шинел със сърма. Изглеждаше висок и праведен. Тя разбра, че е дошъл за душата й.
В стаята бе тъмно и голо. Светеха белите дъски на нара, козякът на пода миришеше на мокро животно, зад прозореца блуждаеше сняг. Нямаше въздух и нямаше нищо за казване.. Всичко бе просто, свидно и безсмислено като видяно за последен път.

Той не знаеше, че предната вечер Мериам го беше предала.

Посегна да я прегърне. Тя изхълца, стрелна се към него и за пръв път през тези пет месеца се залепи на гърдите му. Копчетата на мундира прерязаха  коприната и се забиха в плътта. „ Името ми е Мария…обичам те…” Маршалът не можеше да повярва. „Сигурно съм ранен… губя свяст и имам видения…!” Но тя тежеше на раменете му и това бе по-сладко от самия живот. „Обичам те! Прости ми…”
Той нямаше време да пита какво трябва да й прощава, положи я на козяка и коленичи пред нея. Виеше му се свят, на двора все тъй блуждаеше снегът, чу се звук на тръба и после всичко бавно се претопи едно в друго и отплува…

Прегръщаха се до разсъмване.

Щастлив на рижия си жребец, влюбен та чак богоравен в шест часа сутринта на десети декември 1877 година маршал Гаази Осман премина в бесен галоп по улиците на града и поведе към моста на река Вит своята гладна и въодушевена армия.

Започна последната битка за Плевен.

 5.

Към десет часа  маршалът се опита за последен път да ободри своите табори и препусна с рижия жребец от едната до другата страна на фронта. Нямаше вече глас да ги призовава или заплашва,затова само размахваше скъпата сабя, същата, с която султанът го бе наградил за  героичната отбрана на Плевен, и синята му фигура потъваше в гъстата мъгла на боя, изплуваше, за да изчезне отново.

Отрядът на генерал Ганецки настъпи откъм Долни Дъбник, изтласка турците от двата реда траншеи и тези, които идваха след авангарда напредваха през пълни с тела окопи. Откъм Опанец настъпи плътно и организирано кавалерията на генерал Лашкарьов. От търнеенските височини се спуснаха частите на генерал Бремзен.

Предната част от отряда на маршал Осман бе заклещена между огъня на русите и препълнената с талигите от обоза река. Трите моста – каменният, строен още от Мидхад паша и двата понтонни, сглобени по заповед на мушира бяха задръстени от цивилното население. Резервите под командуването на Адил паша останаха изолирани отвъд реката и практически безполезни. Маршал Осман разбра, че бе направил голяма грешка като позволи на турското население от града да тръгне с армията му, макар да знаеше, че тези сто и петдесет каруци, натоварили покъщнината, децата и харемите на плевенските турци не биха могли да преминат моста за определеното време.
Така и стана.

Сега той летеше из гъстата мъгла на мразовитата утрин самото му появяване вдигаше войниците и ги хвърляше в атака, но руските полкове  срещу тях като че извираха от земята. В един миг маршалът се спря и погледна нататък към Долна Митрополия, където трябваше да се отправи авангардът му и видя, че там също се водеше ожесточен бой. Авангардът бе спрян.

Войниците от централния сектор на сражението  забелязаха това и залегнаха, без да стрелят. Тези, които тичаха напред, се спряха. Само още миг и самогитският полк щеше да превземе и последните траншеи, останали в турски ръце. Тогава маршалът излезе напред, извика с последния останал му глас и пръв полетя срещу русите. Фесът му падна, шинелът се развяваше разкопчан, сабята се мерджелееше в пушека и когато фигурата му се отдалечи доста напред от турските редици и на всички им се струваше, че маршалът никога повече няма да се върне назад, конят му изведнъж рухна, после падна и той.

Боят продължи.

Никой не знаеше какво точно е станало с Главнокомандващия, но кой знае защо по турската страна на фронта светкавично прелетя мълвата, че Осман паша е убит. Таборите се спряха парализирани, руските куршуми ги покосяваха на редици, убитите падаха един върху друг, купчините мъртви тела растяха и сражението постепенно взе да затихва.

Турската армия остана без кураж. По заповед на Адил паша над караулката край отсрещната страна на моста два пъти бе вдигано бяло знаме, но поради мъглата и димът от фронта знамето не бе забелязано от руското командване. Русите продължиха да стрелят.

Четвъртият път белият флаг бе изидигнат на моста.

 В четиринайсет часа на десети декември генерал Иван Степановиич Ганецки и трима от неговите щабни офицери се качиха на конете и преминаха затрупаното с мъртви тела пространство от руската част на фронта до моста на река Вит. Четиримата с мъка преодоляха купищата хора, животни и талиги разхвърляни по всичките деветдесет и пет метра на моста и слязоха пред бялата изплетена от пръти караулка в подножието на хълма.

Генерал Ганецки влезе при маршал Осман…за да излезе от там половин час по-късно положил върху дланите си сабята на победения…

В шест часа следобед на десети декември плененият Осман паша се срещна с Главнокомандващия руската Дунавска армия Великия княз Николай Николаевич.

– Ваше Императорско височество, готов съм изцяло да се подчиня на волята на руския цар.

 Плевен падна.

 

6.

На 11 декември младият генерал Скобелев бе назначен за военен губернатор на града. За огромно учудване на всички почитатели на неговата храброст, които го смятаха роден само,за да предвожда войска, Михаил Дмитриевич показа изумителни административни способности. Той въведе първия следвоенен ред в града. На турските семейства бе разрешено да се върнат по домовете си като им бе обещано покровителство и помощ. Пленените офицери и войници бяха натоварени на каруци и изпратени в Румъния. Млади жени и момичета от руската военно-временна болница превързваха руси и турци с еднакво милосърдие. Храната се разпределяше по равно между християни и мюсулмани. Турското население нарече генерал Скобелев „Справедливият”.

На другия ден след сражението Александър II посети Плавен.

Градът посрещна Освободителя с хляб и сол, а архимандрид Константин заедно с още шест духовни и деветдесет светски лица поднесоха на Негово величество приветствен адрес, където той бе наречен „ …слънце, озарило нашата земя, под чиито лъчи като сняг се стопиха оковите на робството!”

На площада пред църквата бе пълно с хора. Достолепни мъже в европейски дрехи и свещеници в тържествени одежди коленичиха пред каляската на Освободитля. Конете възбудено пръхтяха. Императорът тежко се надигна от каретата и преди да усети под краката си земята, бе понесен от множеството.

В къщата на плевенския гражданин Иван Вацов, където Императорът прие да обядва, бе приготвена специална стая за срещата му с Осман паша. Генерал Скобелев не бе поканен.

На пленника бяха отдадени почести като на фелдмаршал. От селото Бохот, където временно пребиваваше Осман паша бе докаран с каретата на Главнокомандващия, екскортирана от двадесет казаци на коне. Царят го прие прав. Прави стояха Николай Николаевич и румънския княз Карол. Генерал Ганецки държеше върху златен поднос покрит с тънка кенарена кърпа драгоценната маршалска сабя.

Александър предложи на маршала да седне. Осман паша благодари със сдържан поклон, но не седна. Изглеждаше стар и вглъбен. Носеше същия мундир, в които бе командвал атаката и който щеше да носи през следващите три и половина месеца на руското си пленничество. Липсваше само орденът „Османие”.

– Поздравявам ви за блестящата отбрана, паша! Това е един от най-великолепните факти във военната история.

Александър подаде сабята;.

– Не всички дни са еднакви, Ваше величество. Направих, каквото можах. Щастлив съм, че съм ранен.

Пръстите на двамата се докоснаха върху обсипаната с диаманти стомана.

– Вие в най-скоро време ще трябва да заминете от тук… В Плевен има тифус. Аз съм обезпокоен за вашето здраве.

– Коранът ни учи да се подчиняваме на повелителя, защото няма сила по-висша от силата на меча.

Маршалът усети болката в крака.

– Ще бъда щастлив да се срещнем като приятели! – приключи визитата Александър.

Маршалът се поклони.

7.

Генерал Скобелев пристигна в Бохот малко преди обед. Палатката на Осман паша бе разположена близо до палатката на Главнокомандващия и обзаведена с голям и непознат за повечето офицери лукс: койка, ламаринена печка и брезентена маса с два сгъваеми стола. Пред входа стояха на пост гренадири.

Драгоманинът доложи на високопоставения пленник, че комендантът на Плевен иска да го види. Маршалът стана с усилие и се опря върху рамото на генерал Тефик. Скобелев влезе, както подобава на млад победител. В палатката бе здрачно. Осман стоеше леко отпуснат върху здравия си крак и двамата с Михаил Дмитриевич се гледаха няколко секунди без звук и без движение. Протоколът изискваше по-старшият да подаде ръка пръв. За Скобелев маршалът не бе загубил старшинството си и поради това Михаил Дмитриевич стоеше в очакване. Маршалът разбираше, че като пленник е лишен от званията си и също остана неподвижен.

Генералът се поклони. Маршалът докосна с пръсти феса. Подадоха си ръка едновременно.

– Мога ли с нещо да облекча страданията на Ваше високопревъзходиелство?

– Благодаря. Раната не е много тежка.

Тефик му помогна да седне, седна и Скобелев.

– Вашият подвиг тепърва ще бъде предмет на историята, паша.

– Аз нямах друг из0бор. Знаех, че съм обкръжен и че е възможно да бъда разбит, но дългът към моето отечество не ми позволяваше да се предам без бой.

– Вие оказахте неоценима услуга на своя император, задържайки ни тук почти пет месеца. Аз ви завиждам.

Маршалът скромно се усмихна и благодари със сдържан жест.

– Вие сте така млад, а вече толкова известен, че ако не аз, моите деца ще ви отдадат почит като фелдмаршал на руската армия.

– И най-смелият пълководец би бил щастлив да има вас за противник, паша!

Говореха на френски. Маршалът не знаеше много добре езика и стеснително търсеше думите, но осанката му не бе загубила спокойствието и достойнството си.

– Защо така упорито защитавахте Зелените възвишения?

– За да заблудя руското командване, че готвя пробив към Ловеч.

– Нима не знаехте, че нашата армия завзе Орхание и Оряхово?

– Не знаех.

Замълчаха. Двамата вече не бяха противници. За единия войната свърши, за другия тепърва започваше. Скобелев нямаше време. Трябваше да си кажат нещо като мъже и войници.

– Вие сте комендант на града, генерале. Надявам се, че болните и ранени мои единоверци… Разчитам на милостта и великодушието на вашата армия-победителка…

– Можете да бъдете сигурен, че спокойствието на вашите съграждани мюсулмани ще бъде съхранено наравно с това на християните… Поемам лична грижа.

Осман паша кимна с благодарност.

– Мога ли да телеграфирам в Истанбул?

Няколко минути по-късно маршалът изпрати до сераскериата на империята своята последна депеша от Плевен.

 Истанбул. До секретаря на Великия везир.

Не ви е безизвестно, че ние бяхме обсадени в продължение на месец и половина. Като не получихме през това време никаква помощ и поради изчерпване на хранителните запаси, аз с моите войници се реших да направя пробив през руската обсадна линия. Въпреки всичките мои усилия това не ми се удаде и аз попаднах в плен заедно с целия гарнизон. От уважение към храбростта на моите войници аз бях извънредно благосклонно приет както от Негово величество руския император, така и от августейшия му брат. Въпреки раната в левия крак, чувствам се добре. Тъй като мястото на моето пребиваване още не ми е известно, ще моля да ми бъде написано подробно едва след пристигането ми по назначение.

                                                                                                          Осман.

 След малко тройка коне, запрегнати в карета на „Червен кръст” спря пред палатката на негово високопревъзходителство и капитан Бибиков, адютант на руския Главнокомандващ, помоли маршал Осман да се приготви за пътуването.

 Осман бе готов. Натовариха скромния му багаж и го попитаха има ли някакво желание, преди да напусне Плевен. Маршалът не отговори. Тефик бей му помогна да се качи, нахлузи на ранения му крак кожен тулуп, специално ушит, за да предпази раната от студа през дългия път към пленничеството, положи на коленете му сабята и застана изопнат, доколкото студът и риданието му позволяваха.

Кочияшът замахна с камшика. Отекна пушечен залп. Гръмнаха барбани. Генерал Скобелев взе за почест.

Победителите изпращаха победения.

Каретата тръгна към Русе. До Плевен я съпроводи генерал Тефик, а на връщане се обеси с юздите два дни преди да навърши трийсет години.

Осман паша бе изплатен в Харков, където в компанията на местното висше общество прекара пленничеството си, продължило до март 1878 година.

 

Откъси от второто издание на историческия роман „Войната свърши в четвъртък” на Неда Антонова
(По първото му издание от 1979 г., изд. "Отечествения фронт"

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.04.2018 20:19 | #1

Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия Р Е Ш И : установява и обявява принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия на: ............................................ ................................................ ................................................. Три имена Румяна Лъчезарова Станчева Дата на раждане 23.10.1951 г. Място на раждане гр. София Вербувал я служител о. р. Спас Велев на 10.02.1989 г.‚ регистрирана в ПГУ на 20.02.1989 г. Ръководил я служител о. р. Спас Велев; полк. Кирил Асенов; майор Лазар К. Димов; подп. Владимир Михайлов Структури‚ в които е осъществявано сътрудничеството ДС‚ ПГУ Качеството‚ в което е осъществявано сътрудничеството- секретен сътрудник доверено лице; секретен сътрудник Псевдоними „ агент Ростислава” Документи‚ въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ‚ отчетен от ръководил я щатен служител; документи от ръководили я щатни служители; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1‚ а.е. 6959. Снемане от действащия оперативен отчет Публична длъжност или публична дейност ВИД ръководител на катедра ”Общо‚ индоевропейско и балканско Решение № 327/ 14.03.2012 г. 19 езикознание” във Факултет славянски филологии от 2009 г. до 2010 г. Комисията разполага с данни в наличните документи‚ удостоверяващи принадлежност на Румяна Лъчезарова Станчева към органите по чл. 1 след 10.11.1989 г. Обявена с решение № 222/ 18.05.2011 г. - БАН

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: