Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ANADROMOUS - поетичен сборник на Людмила Калоянова

07.12.2017

 ANADROMOUS - поетичен сборник на Людмила Калоянова

" Рибите от семейство Anadromous прекарват по-голямата част от живота си в морето, но винаги се връщат обратно в сладки води, за да се оплодят и намерят смъртта си по горното течение на планинските реки."

Завръщането е разсеченост, бродерия от закърпени стряскания, жадност, коленопреклонен стон за опрощение. Просителите сме ние – неопростените, белязаните от прах и път сиротни посетители. И някъде там, след aдската галера на вината, пореща годишните ни кръгове – на хвърлей от вслепеното ни от взиране самотно око – вдига сребристия си звезден скок блесната на докоснато утро. А дъждясалите му куки, а ръждясалите ни спомени разкъсват устните и думите ни, и оставаме без думи, оставаме голи, разпнати, свети – по вини, по грехове, по безсъния. Тъжни, осветени самотници. И разсечени се завръщаме нагоре, по теченията на спомените, и светят рибните ни очи, отворените ни, незабравилите пътищата си, осолени, осълзени рибни очи.

В поетичния сборник „Anadromous“ (издателство Захари Стоянов, 2017) Людмила Калоянова търси бряг и пристан – за виденията, за сънуваното, за нестигнати брегове, за стигнати колебания, за обичта, за пристанища, където залезът се ражда, за спирки, където изгревът е отдавна изстинал, за загубения гребен на мелтема, докоснал и осмислил детството, там… винаги някъде там, там… винаги някъде далеч, защото това е пътят ни, рибният ни път, емигрантският ни път, това е оцветяването на предзалезните люспи, светнали в порива, в копнежа към едно завръщане.

И, може би за миг, след пробойната на овъгленото небе, в придиханието на другостта, на чуждостта, станала вече твоя, ти отпускаш мигли в кремавия следзалез на далечен град и приседнал на дървен кей, не знаеш къде си, не знаеш коя е молитвата и кой е езикът ти и затворил очи – паднал, възкръснал, загубен… и див, и нежен до пречупване, пренасяш пулса на живото си битие, на джаза, на освобождаването, на поезията, и се навеждаш за да отпиеш от кръстната твоя нова река, и новата ти, покръстилата те река избуява и се влива в очите ти.

И в това красиво лутане наречено живот, от местото на падналия морски сумрак, докоснал сенките на зокумите, отразен в призрачните улици на цветното до всебагрие детство, до синкопирания ритъм на вибриращия от пълнолуние и пълнолудие Ню Йорк, на загубени и завоювани езици, на митологично нашепване – със словесна пестеливост, с премерена тишина Людмила Калоянова следва настройката на камертона, онзи камертон „който зазвучава единствено от докосването на болката“.

„Благодаря ти,
че запали светилници в очите
и чу тишината…
Залюлей сега и гърдите ми –
полудели камбани
с изтръгнати до корен езици –
нека забият тържествено и
прогонят среднощните прилепи
от скалното ми тяло!

Вечернята започва
едва след деветия час.“

Колко далеч са думите на „Anadromous” от словоблудстванията на посредственото, но арогантно самоизживяване, вмъртвило поезията ни вече години наред.

Людмила Калоянова пренася кървенето на поезията. Чистотата ѝ. Изконното ѝ назначение – скромност, страдалност, пречистване.

На добър път, ANADROMOUS! И когато стигнеш там, кажи на изворите ни, че още ги помним, че още са топли сълзите ни.

В. С.

 

 Още за Людмила Калоянова тук и тук

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: