Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Няма да тръгвам, Ангеле

05.12.2017

Из СЛЕДВЕРИЕ, новата книга на Васил Славов

  

В своето уединение, ако не е наложено насила, писателят е обладаван често от натрапчивата мисъл – на кой висок хълм да възлезе, та по-добре да е видян...Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник приведен над Пътя, по който върви и отминава... Човекът.

 

 Борис Христов

Васил Славов е роден на 25 февруари 1958 г. в София. Той е син на писателя Атанас Славов. Завършва английска филология от СУ „Климент Охридски. Пише стихове, проза, преводи и критика. Участва в първите броеве на „Лит. вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“, излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература. 

Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005) и „Американа“ (2010), както и на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001) и „Тунелите на Галицин“ (2001).
През 2014 г. излиза стихосбирката му „Звяр“, която е номинирана за наградата „Христо Фотев“. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания.
Васил Славов живее със съпругата и дъщеря си в Питсбърг, Пенсилвания.
В сборника „Следверие“ са включени най-новите му стихотворения.

 

 

 

 

 

Поет

 

Загубил пътя си сред мрака,

върви до падналата есен;

върви и в спомени се спъва,                       

върви като в мъгла отнесен.

 

Докоснат с гребена отдавна,

под който сресват мъртъвци,

върви, опънал остри скули,

върви под срутени звезди;

 

върви прегърбен, още див,

върви изстинал... и изпит,

изхвърлен върху сгур от ада,

светец, като на кол побит.

 

И всеки ден е клин ръждясал

и всяка нощ с молитви – горе;

нали затова бе тази лудост,

нали затова с небето спори.

 

Върви... не знае че е жив,

и пак върви, върви... и вие,

а някакви притулни сенки

нозете му за святост мият.

 

От стъпките му капе прах,

окото – с тъмно наранено;

около него живите шумят

и сричат хилавите си поеми.

 

Върви в дъжда – загубен, лек;

дъгата – с черната премяна...

Върви по улиците на града си  –

една кървяща и ненужна рана.

 

Завръщане

 

Видях го там, на камъка приседнал,

           до него пушка, в скута му змия.

Прахът в каньоните отдавна бе изтекъл...

          Отвъд – червена като кръв земя.

 

Огънати като разбит боксьорски нос,

           чак шпорите му бяха изтънели,

преминали през огън и вода

           и в люлката на лудостта му спрели.

 

Прошепна тихо и змията си погали,

          а тя изгря от ступор, изсвистя.

Усетих я как в гърлото ми се увива

          и как езикът ѝ в окото ми замря.

 

Усмихна се мъжът като посечен –

          стопанин див на долните земи,

където днес без време се завръщах

          при тез, с които бях живял преди.

 

– Ще ме целунеш ли? – изсъска ми змията.

          – Отрова да ти дам за път.

Отровен в храма на дома да стъпиш,

          в местото, дето нивите горят.

 

А той, посеченият, стана като сънен,

           сънят му силата на камъка отрони

и махна, сякаш каза ми: – Върви

          в земята на тъгата и на спомените!

 

И плюна. И влечугото прибра...

          До него пушката и паднал слънчев прах.

А аз, отминал, губех свойта диря

            и чувах дълго лудия му смях.

 

„Стопанинът замина за Америка“

 

Стопанинът се върна от Америка –

изметнат праг, тъга и тихо...

Пристъпи както палиш свещ

и в стаята, и в коридора – никой.

 

Остави куфара си пълен с мъх

и седна до ръба на светлината.

Изтряска гръм и слитна дъжд

в града – стопанина дочакал.

 

Проплака старият таван

звездите както капят от небето;

под кръст от спомени скован

стопанинът протегна шепи.

 

Изтичаше ръждив порой

през цедката на мъртвата му къща,

по дланите догаряше вода –

сълзата както камъка прегръща.

 

Забравил просеките на нощта

и спирките по дъното на океана,

покръстен с падането на деня,

стопанинът до сенките остана.

 

Стопанинът се върна от Америка

и често залезът, обесен недалеко,

го виждаше по улицте на земята,

загледан в облаците на небето.

 

Няма да тръгвам, Ангеле

 

(на Людмила)

 

Няма да тръгвам още, Ангеле, 
дето ме викаш,
огъна се времето, отвън оградата падна.
Вземи си и комките, и свещите
... питата,
уж топло държиш, а в дома ти – все хладно.

 

Чакам аз, Ангеле, 
трябва да знаеш,
да слезе богиня една, да дойде при мене,
да седнем с нея двамата,
 
съня да познаем,
да докосна душата ѝ, тя на ръце да ме вземе.

 

И да хукнем после – 
жребчета в любовните ниви,
да зобя от вятъра като лудо животно,
да хвърча и да пърхам,
 
в небето да цвиля,
да се смея високо, да не съм вече самотен.

 

И да ми каже тя, Ангеле, 
живота къде е,
колко остава и защо така денят се загуби,
да погали тревите ми,
 
без глас да запее
и да чаткат от обич лудо моите зъби.

 

Чакам аз, Ангеле, 
на тебе само ще кажа,
момичето мое, което зад клепачите тича
и вдига се с вятъра,
 
и духа ми тревожи,
докоснем ли устни, към сумрака политаме.

 

Пък ако някога паднем, 
ще паднем в звездите,
сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.
И пак ще търся,
 
ще търся очите ѝ,
дори, Ангеле, когато вече ме няма.

 

Старият град

 

И как летеше тази светла пръст

и чайки плуваха в небето,

сън и море,

градът и дървен кръст

и тихо от страната на сърцето.


А после от вълните изпълзя мъгла

и само островът с крилото си остана

да чезне – белег,

върху който спря

и плисна синята небесна пяна.


Изписка птица, паднала далече,

мелтемът възлите пристегна,

проплака някой,

някой се обрече

и само дрехата на есента се мерна.


Над покриви, догарящи след лято,

отвори полета си жълта пеперуда,

прогонена от свойто ято

тя с трепета си

римните събуди.


И бяхме всички, живи или не,

прегърнати под свода от лозници

до това, захвърлено от бог море

и с грозде ситехме

душите си изтрити.


Смокинено бе слънцето тогава,

очите ни – на рибите очи

и тръгнахме в солта, градът

зад нас остана...

а сетне пясъкът следите заличи.


И бавно в раменете ни превити

пропука сухият ни земен корен.

А някъде далеч, в прибоя на звездите,

остана кеят ни –

от времето съборен.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: