Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

БИЛЕТ ЗА ПОДЗЕМНАТА ЖЕЛЕЗНИЦА

30.11.2017 1

Нов разказ от Светослав Николов

 
Светослав Николов е роден на 10 август 1952 г. в София. През 1969 г. печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“ за фантастичен разказ. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дълги години работи като журналист и редактор. След 1989 г. участва в създаването на първите специализирани издателства за фантастика у нас. Главен редактор на „Орфия“, един от основателите на издателство „Аргус“, с което печели наградата „Гравитон“ през 1996 година. По-късно работи и в сферите на рекламата, туризма и животозастраховането.

Има публикувани десетки разкази и новели, повечето в областта на фантастиката.Превеждан е на английски и руски език. Автор на сборниците „Планетата на призраците“ (2002) и „Сексът и светът“ (2012), както и на романа „Достигане на езерото“ (2017).

 

                   БИЛЕТ ЗА ПОДЗЕМНАТА ЖЕЛЕЗНИЦА                   

                                                         

 

                                                  

       Три неща ми дават представа за вечността:

       „Престъпление и наказание”, звездите и Дон Кихот.

                     Алберт Айнщайн                                                                                  

 

 

 

     Последната хартиена книга в света

     ще бъде  отпечатана през 2050 година.  

 

                              Прогноза на Римския клуб   

 

 Прах...

Господи, каква дума – кратка и рязка; като удар с брадва!

Не може да си спомни дори от кой род е. Мъжки, женски?

На прах и пепел ще се превърнеш.

Мир на праха ти.

Книгите събират прах.

Да, книгите събират много прах, не е хигиенично да се живее така!

По-малко книги – по-малко прах.

И освен това те... бодат.

Причиняват болка, когато непредпазливо се докоснеш до ръбовете им. Ами да, книгите имат остри ъгли, нима не го е забелязал досега? Бодат!

А пък на туй отгоре, щом са с твърда подвързия пробиват джобове, чанти, кашони... Всичко. Е, хайде да не е всичко, но почти.

Ами ако обърнем думичката наопаки?

Харп.  

Разбира се, проектът HAARP! Цяло чудо е, че му хрумна веднага. Излъчвател на радиочестотна енергия, разположен в Аляска. Изстрелва към йоносферата вълна с мощност един милиард вата. Твърди се, че е в състояние да променя климата, да провокира земетресения и цунами... Влияе на времето. Трагедията във Фукушима например най-вероятно била негово дело.

Човечеството упорито търси начини да се самоунищожи; със сигурност все някога ще успее.

Хората обичат да си играят на богове. 

А където има богове, има и... харпии.

Харп-ии.

Само буква в повече, повторена два пъти. Харпиите май бяха дъщери на малко известен древногръцки бог; дори като че ли не бог, а просто великан. Жени-птици, зли и жестоки. Крадяли храната на някакъв нещастен тракийски цар и я обработвали така, че да не бъде повече годна за ядене. Куп още поразии били тяхно дело. Интересно, какво ли щяха да направят, ако в ноктите им попаднеше книга?

Жена му също има въздълъг нос, орлов, клюноподобен. Птичи профил, определено.

Харпия!

Законната му съпруга.

 

 

   Той почувства в устата си вкус на ръжда и потърси кутийката с дъвки в джоба. Пръстите му напипаха тънко листче. Билетът от метрото. Потънал в мислите си, беше забравил да го пусне в някое кошче за боклук. Поколеба се дали да не го свие на топче и запокити в близките храсти, ала все пак чувството му за приличие надделя.

Малко е да се каже, че се намираше в отвратително настроение. Връщаше се от неуспешни преговори. С Йордо Антонов, най-великия книготърговец, когото познаваше, не успяха да се разберат. И сега вкъщи го чакаха хиляда екземпляра от собствения му роман, заели почти половината хол... Както и поредният скандал.

   Странен човек беше този Йордо Антонов, странен като името си! Познаваха се отдавна, още от времето когато той самият изглеждаше преуспял издател, а Йордо сякаш едва прохождаше в умението да продава книги. Умилкваше се около него и колегите му, настояваше за цели тиражи, но с течение на времето плащаше все по-неохотно и по-разсрочено. После нещата съвсем загрубяха. Тиражите падаха, цените се вдигаха, тълпи от издатели се молеха едва ли не на колене за собствените си пари на неколцината оцлели едри книготърговци. А над всичко това беше Йордо – висок, върлинест, с безстрастен поглед зад очилата и израз на измъчван от неутолима жажда човек, той ходеше достолепно между щандовете на книжните борси, хвърляше бързи, уж разсеяни погледи тук-там, почти не обръщаше внимание на подвикванията и подканите, и само от време на време измърморваше нещо на следящия го като сянка негов служител. Служителят записваше необходимото в малко тефтерче и огледът продължаваше. После Йордо си тръгваше, а подчиненият му обикаляше един след друг набелязаните щастливци и правеше заявките си, които се изпълняваха с най-голямата възможна бързина. Финикийски знаци не се разменяха – това щеше да стане по-късно, ако и след като съответната книга се продаде и  приходите от нея се завъртят поне още два пъти в пазарната жарава. „Аз съм ръженът – обичаше да казва Йордо в редките си мигове на откровение, – с който вие, издателите, бъркате в огъня.” Не можеше да му се отрече, че има страхотна, направо извънземна интуиция и рефлекси на хищник!

   След време, когато малкото издателство вече не съществуваше и той отдавна се трудеше в други области, реши да му се обади. Беше по повод третата му книга – и най-вероятно последната. Струваше му се, че я е писал цял живот и е неприлично да си отиде от този свят без нея.  По щастливо стечение на обстоятелствата успя да спести необходимата за издаването й сума, доказвайки многократно на жена си, че ако успее да продаде дори половината, разходите ще се възвърнат.

Йордо го прие изненадващо любезно, заяви, че много е харесал предишните му две томчета, посъветва го да увеличи още тиража и обеща да го вземе целия, като веднага ще плати половината от него. На плахото му предложение за договор отвърна с тъжна усмивка и друга от крилатите си мисли: „Какво е договорът, приятелю? Лист хартия. Късаме го и пишем нов!”

   Днес обаче нямаше усмивки, дори тъжни. Йордо беше повече от угрижен и зает, накара го да чака почти час в мрачния си офис, а когато най-сетне намери време за него с половин уста процеди, че пазарната ситуация рязко се е изкофтила през последните месец-два откакто не са се срещали, прогнозите са още по-лоши и той няма възможност да изпълни обещаното. Но понеже се познават отдавна, предлага му, все пак, един вариант!

Вариантът беше авторът сам да реши колко бройки от книгата си може да даде на консигнация и съответно да депозира половината от цената им на търговеца, с които той да посрещне разходите по наеми, транспорт и прочие. След шест-седем месеца Йордо плаща продадените бройки и връща депозита.

В първия момент помисли, че не е разбрал добре – толкова абсурдно изглеждаше предложението. Когато осъзна грешката си, просто стана и си тръгна.

Рязко изсвистяване на гуми го върна към действителността. Да, както обикновено беше слязъл на метростанция „Жолио Кюри” и сега се намираше пред малкото хотелче, чието черно партерно стъкло наподобяваше екран на смартфон. От огледално гладката повъхност го съзерцаваше собственото му намусено отражение. „Ех, братко – каза си недоволно, съвсем в унисон с отражението, - доста си се занемарил напоследък! Коремче, паласки...” Тъкмо щеше да продължи по познатия му до втръсване път, когато изведнъж осъзна, че нещо не е наред. Взря се отново в отражението, после огледа себе си. Беше с други дрехи! Да, риза с къс ръкав, светъл панталон, бежови обувки... но всичко беше различно, определено различно!

Озърна се. Зад гърба му нямаше никой. И въобще в този сумрачен, предвечерен час наоколо не се забелязваше жива душа.

Запита се какво ли ще стане, ако реши да „активира” витрината. Случайно ли тя приличаше толкова много на дисплей?

Отново се озърна. Наоколо бе все така пусто. Приближи и докосна гладката черна повърхност с допрени един до друг палец и показалец. После бавно ги раздалечи.

И почувства, че преминава.  

 

 

Като че ли нищо особено не се е случило. Всичко си е същото – Световният търговски център Интерпред (ха-ха!), германското посолство зад него, застрахователната компания отсреща... Той стои на тротоара и чака светофарът да светне зелено, за да пресече. Пусто е, наоколо не се вижда жива душа. Само вдясно, на тесния асфалтов хоризонт изниква силует на някакъв автомобил.

Светофарът светва жълто. После зелено. Той тръгва. Спокойно, вглъбен в себе си, замислен.

Силуетът на автомобила се уголемява. Сега вече може да го разгледа. Странен е, като сглобен на две на три от различни модели. Безспорно спортен обаче. Боядисан в крещящи тонове – червено, жълто, стерилно-бяло. Върви бързо. Сигурно и спира бързо, тези коли имат специални, подсилени спирачки.

Той крачи по пешеходната пътека. Светофарът свети зелено, разбира се. Автомобилът наближава кръстовището. Но защо не намалява, да го вземат дяволите, защо не забави поне малко? Явно водачът му е свикнал да действа рязко, като на рали. Аман от луди глави!  Е, като не иска другият, ще спре той.

Спира. На пешеходната пътека. Светофарът май светва жълто...

Колата навлиза в кръстовището, вече е в неговата част от пътя. Крещящите й цветове почти го заслепяват, чува рева на форсирания двигател, долавя топлината му, остър мирис на бензин и горещо масло... Ей сега ще отмине, тъпакът му с тъпак! Ако успее да види номера, непременно ще се обади където трябва...

Но какво става?

Автомобилът като че ли поднася, устремява се към него. Господи, ще го блъсне! Бронята вече е съвсем близо до краката му, на два... на метър! Вцепенил се е, не може да помръдне. Двигателят ръмжи сърдито. И няма регистрационен номер! Как тъй няма номер, това е...  

Нечовешки силен удар го захвърля във въздуха. Болка все още липсва, той е в съзнание, продължава да възприема всичко. Ламариненият ковчег профучава отдолу.

Миг по-късно тялото му тупва тежко на асфалта.

 

 

Над него се надвеси лице.

Лице на жена.

Познато, смътно познато.

Нима...

- Тифани – прошепна той. – Ти ли си?

И в този момент си спомни – странно нещо е човешката памет! Бяха тинейджъри, съученици. Спомни си защо тя се казва Тифани, сякаш сега това бе най-важното нещо на света. Някой от родителите й, а може би и двамата, много харесвали „Закуска в „Тифани” на Труман Капоти. Искали дъщеря им да прилича на главната героиня Холи, но разбира се нямало как да я нарекат Холи, затуй я кръстили Тифани. Виж, защо искали дъщеря им да прилича на Холи, в момента не можеше да си спомни.

- Покорно моля за извинение – гласът й, същият! – Явно прекалих с гостоприемството. Прощавай...

Той предпазливо размърда рамене. Болка нямаше. Жив ли е всъщност? Или това е смъртта?

Беше влюбен в Тифани. Първото му жестоко влюбване. На седемнайсет.

- Какво стана? – Подпря се на лакти, огледа обстановката наоколо. – Къде е колата, която...

Тифани приседна, опряла колене в брадичката си. Беше облечена с черен клин и електриково-зелена туника. На мястото на асфалтовото шосе неизвестно как се бе появила малка, ниско окосена поляна сред гора от вековни дървета. А между двамата се кипреше кокетна плетена кошничка със сандвичи и бутилка шабли.

Ръката й направи същото плавно и някак меланхолично движение, което толкова добре познаваше.

- Игра – каза тя. – Просто игра. Любимата ми. Исках да те поздравя с нея. Но не се получи.

- Как тъй да ме поздравиш? – Той я погледна недоумяващо. – Колата ме блъсна... Странно е все пак, че въпреки това съм жив! И дори не ме боли нищо.

Тифани се усмихна. Малко весело и малко тъжно. Както някога.

- Добре дошъл в дигиталния свят. Можеше да я отместиш с пръст; елементарно хоризонтално движение. Реших, че знаеш азбуката, след като активира канала. Целта на играта е да игнорира фантомчето в последния момент преди въображаемото съприкосновение. Моят рекорд е ей-й-й толковка... – Тя почти допря палец и показалец на нежната си като ладия длан.

- Чакай, чакай! – почувства как объркването всеки момент ще завърти пасторалния пейзаж пред очите му. – Каква азбука? Какъв канал? Нищо не разбирам...

- Каналът във времето – отвърна тя толкова спокойно, сякаш казваше най-баналното нещо на света. – Той стои и чака там отдавна. Ти беше първият, който се досети... Всъщност трябваше да предвидим, че едва ли някой ще го активира, преди да се появят наченките на азбуката.

- Азбуката?

- Да, дигиталната азбука. Тридесет и осем движения, с които може да се направи всичко. Е, хайде – тя го стрелна с познатия му дяволит поглед, - нека да е почти всичко.

Обясненията й не му помогнаха да се почувства по-сигурно, дори напротив.

- И къде съм сега? – попита той глухо. – По-точно, кога съм... в коя година.

- Годината е четири хиляди и тринадесета. По вашия календар, естествено. Но... – тя тръсна русата си главица със също тъй добре известния му упорит израз – не искай от мен да изпадам в подробности! Това може да предизвика промяна.

- Разбирам – кимна той. – Нали знаеш, че съм писател, пиша най-вече фантастика. Или поне пишех... преди две хиляди години.

Стори му се, че Тифани не схвана напълно шегата му.

- Радвам се за теб – каза тя.

- Аз също – отвърна той. – Щастлив съм, че те срещнах. Не предполагах... Впрочем мога ли да си взема един сандвич?

Хиляди въпроси се рояха в съзнанието му, но чудно защо избра точно този! Явно неговото объркване търсеше някакъв първичен отдушник, предизвиквайки внезапен, почти болезнен пристъп на глад.

- Моля – Тифани посочи кокетната кошничка. – Виното също е вкусно, искаш ли да го опиташ?

Виното също е вкусно... Ама че израз, трябва да го запомни!

- С удоволствие – каза той. – Само че не виждам чаши. Нито тирбушон.

- От тирбушон няма нужда. – Тя допря длан до гърлото на бутилката и после рязко я вдигна нагоре. Тапата изскочи с онзи чудесен, познат от хилядолетия звук. – Колкото до чашите, прав си. Затуй предлагам да пием направо от шишето.

Отпи и му подаде. Той се поколеба – засрамен (трябваше да го признае поне пред себе си), поколеба се, преди да допре устни до мястото, което нейните току-що бяха докоснали. Виното наистина беше хубаво. И силно.

- Винаги си била изобретателна – усмихна се сконфузено. – Помниш ли, веднъж отидохме у нас, само двамата. Говорихме, мисля дори че се целувахме, но нищо повече. Ти, както винаги, беше колеблива, резервирана... По някое време ни се допуши. Цигари имахме, обаче се оказа, че вкъщи липсва кибрит, както и запалка. Големият ужас за човек, на когото му се пуши – да не може да си запали цигарата! Тогава ти стана, отиде до готварската печка и включи най-бързо нагряващата се плоча... След минута-две вече блаженствахме. Никога няма да го забравя! И много пъти съм искал... по-късно... да се срещнем пак. Отдавна бях изгубил всички твои координати, но щях да те намеря... дори, ако се наложи, с помощта на професионален детектив! Е, не го направих.

- Защо? – В погледа й като че ли се таеше нещо повече от въпрос, може би едва загатнат укор?

- Ще ти кажа истината. Страхувах се! Страхувах се, че ще си остаряла, дебела, с торбички под очите и тънки лилави венички по набръчканите ръце... Затова.

Тя избухна в смях – искрен и внезапен.

- Напразно си се страхувал. Аз умрях млада. Бързо. От сърдечна недостатъчност. Бях хубава и още по-слаба, отколкото ме познаваш.

- Умряла си... млада!

-  Да, но след повече от две хиляди години това едва ли има някакво значение. Пък и...

- Тифани! – той я прекъсна с тих крясък. – Всичко можеше да бъде различно, съвсем различно! Защо не се получиха нещата тогава... между нас?

Този път погледът й беше сериозен, дори малко строг. И продължителен.

- Знаеш ли как е фамилията на онази Холи, от „Закуската?” Гоулайтли. Стъпваща леко. Изглежда съм се появила с точното си име, защото аз наистина исках да мина колкото се може по- ефирно през онзи мой живот. Желаех кротка красота, нежност, порцеланов финес... Щастливо семейство, деца, които да разбирам и които да приличат на мен... Ти нямаше да ми дадеш това. Ти беше огнен и загадъчен като феникс, и като него обречен на самота. Нали знаеш, фениксът може да бъде само един – докато не изгори и не възкръсне от пепелта си. Много пъти съм искала да ти го кажа, но се страхувах да не те засегна... А аз, аз сякаш бях родена от морската пяна. Лекомислено? Или велико? Може би все пак е велико, щом времето все още има нужда от нас двамата. Щом сега точно ние седим на тази поляна и пием вино... и всичко е прекрасно, и нищо не е такова, каквото изглежда.

Тифани внезапно спря и се огледа тревожно.

- Чуваш ли? – прошепна тя. – Идва буря... голяма буря.  Не трябваше да говорим за това! Не биваше да споменавам тази дума сега. Времето, времето... и силите се задвижиха! Енергия, страшно много енергия... Проектът е само началото, детска играчка. Загубихме фокуса, целта беше различна. Каналът...

- Тифани! – той все още не забелязваше никаква промяна наоколо. – Мила Тифани, какво става?

Очите й го погледнаха с изненада.

- Мила Тифани... – повтори тя. – В един от всичките възможни светове... Ще се справим! Не се страхувай и помни: нищо не е такова, каквото изглежда. Защото сега то... ще ни превключи!

 

Апокалипсисът започва внезапно.

Вихър изскубва със зловещо пращене вековната гора, торнадо засмуква храсти и треви като гигантска прахосмукачка. Плисва дъжд от рубини, град от диаманти, фонтан от лава, тежък и сив като олово сняг. Реките потичат нагоре, слънцето става все по-карминено, по-тъмно червено – досущ изстиваща плоча на готварска печка. За миг настъпва непрогледен мрак, а после блесват звездите, сякаш за да напомнят, че и те са далечни слънца – по-ярки отвсякога! Хоризонтални мълнии пробягват със смразяващ съсък, пренасят, транспортират, телепортират, квантуват...отдавайки и приемайки мириади мириада вата електричество. Изпаряват се океани, изчезват градове и стадиони, курорти и библиотеки, върхове и въздух...Континентите се клатят, побутвайки се един друг като зле закотвени лодки на някакъв зеленясъл и ръждив кей. Мъртво вълнение! Небето се сгромолясва върху земната твърд и я премества; и небето става земя, а земята небе. Всеки момент ще се появи конникът, ще надуе тръбата... Но няма време. Времето е спряло. Времето не съществува. Времето търси пространство, дух, вакуум или материя, в които да се вкопчи...

И над всичко това се носи печален, невъзможно нисък басов акорд, като че току-що възприело себе си дете е вдигнало капака на белия вселенски роял и с търпеливо до лудост упорство натиска двата най-крайни клавиша вляво...

Бр-у-у-м, брум-брум!

Бр-у-у-м, брум-брум!

Бр-у-у-м, брум-брум!  

 

Като че ли нищо особено не  се случи. В края на краищата всичко си беше същото – Световният търговски център Интерпред, германското посолство зад него, застрахователната компания отсреща... Чудно обаче как никога досега не бе забелязвал внушителната табела над входа на центъра!

 

                                

 

                      Туристическа агенция

                                      ХАРПИЯ  

    Пътувания във времето... и не само!                      

                                                                                                         

На рецепцията го посрещна приветливата служебна усмивка на мургаво миньонче.

- Добър ден, приятелю! С какво мога да ти бъда полезна?

- Търся Тифани – каза той, определено изненадан от фамилиарното обръщение.

- Тифани? – Веждите на миньончето подскочиха нагоре, а усмивката бе сменена от подозрително и малко тъповато недоумение. – Но... Почакай, да не би да търсиш приятелката управител Легкоступ?

- Точно така – кимна той.

Любезната усмивка се върна на мястото си.

- Тук никой не я нарича Тифани, приятелю – поясни миньончето. – Затуй се обърках... За кого да предам?

Той каза името си. Рецепционистката направи бодващо движение с показалец и в пространството пред нея се появи телефонна слушалка. Разговорът продължи само няколко секунди.

- Моля, стъпи на тази лента – сочещият надолу показалец обозначи посока, която се губеше между колоните на фоайето. – Тя ще те отведе право при приятелката управител Легкоступ...

... която го чакаше пред вратата на кабинета си. Беше облечена в строг електриково-зелен костюм, с пригладена назад коса, откриваща високо гладко чело и лице без нито една бръчица.

- Здравей, приятелко управител! – каза той, когато лентата спря на половин метър от нея. – Изглеждаш чудесно, Тифани. Мога ли... мога ли да те прегърна?

- Разбира се! – Тя се засмя и протегна ръце. Усещането от допира бе напълно материално, стори му се дори, че почувства твърдата й гръд зад строгия костюм.

- Как си? – попита Тифани малко по-късно, щом се настаниха в кабинета й. – Разправяй набързо, а после аз ще обясня какъв е поводът за нашата среща.

- Набързо? – той изненадано я погледна. – Е, добре, щом трябва... Току-що преживях апокалипсис, доста съм объркан.

- Знам! – тя отривисто кимна с познатия му и все пак твърде различен сега упорит израз. – Добре дошъл в дигиталния свят... Аз пък току-що вдигнах скандал на шеметите от транспортния отсек. Тези хора така и не се научиха да бъдат по-прецизни в настройките! Запратиха те цели сто петдесет и три години по-рано, отколкото трябваше...Случва се от време на време и с клиентите ми, но хайде, те поне са тръгнали да се забавляват, а ние с теб имаме работа! Впрочем... – тя описа вертикален полукръг с нежната си като ладия длан и пред него на масата се появи чаша с някакво тъмножълто питие. – Това ще те освежи.

Питието имаше вкус на прясно разбити в портокалов сок сурови яйца.

- Тифани – каза той, - направо не мога да повярвам, толкова много си се променила!

Тя отново кимна, още по-делово, както му се стори.

- Да, при моето осемдесет и осмо превъплъщение най-сетне ми омръзна да бъда „стъпващата леко”! Не се подвеждай от името. Нищо не е такова, каквото изглежда.

- Това вече съм го чувал – каза той. – Няколко пъти.

- Много добре. А сега на въпроса! В десния джоб на панталона ти има предмет, който за мен... за нас е безкрайно ценен. И, по-точно, материалът, от който този предмет е направен.

Той недоумяващо опипа джоба си, после бръкна в него.

- Дъвките ли имаш предвид?

- Не, другото там.

- Билетът от метрото? Ами че това е просто парченце хартия!

- Хартия – повтори Тифани, вслушвайки се сякаш във всеки звук. – Каква дума само... Хар-ти-я!

- Почти като харпия – пошегува се той, но тя като че ли изобщо не схвана шегата.

- Искаме да имаме тази... хартия – обясни сериозно Тифани. – Вече проверих, това няма да предизвика почти никакви последствия в твоя свят. По-точно, в твоето време. Ако си съгласен, назови цена.

- Цена? Та това е използван билет, не струва нищо... за какво ви е?

- Хартията е изчезнала напълно преди около хиляда и седемстотин години, технологията за приготвянето й отдавна е забравена – Тифани сякаш говореше на себе си, не на него. – Четири века, след като е била отпечатана последната... книга. Нали така се казваше – кни-га? Знаем, че хартиените книги са служили за съхранение на информацията. Оказва се, че това изобщо е най-добрият възможен начин. Ние искаме да запазим известната ни информация колкото се може повече време и за целта ни е необходима... хартия!

- Нима не сте открили по-съвременни способи? – Беше като зашеметен, не можеше да повярва. – Дори тогава, по мое... време, съществуваха чипове, пригодени да съхраняват информация стотици хиляди години!

Тифани се усмихна. Малко весело и малко тъжно. Както някога.

- Проблемът не е в чиповете – каза тя. – Не съществува файл, нали така го наричахте вие, който може да бъде „отворен” двадесет века след създаването си. Просто няма да има отварячка за него... Или, още по-точно, през това време отварячките ще са се нароили толкова много, че буквално биха задръстили цялото виртуално  пространство, ако не се променяха и не изчезваха – кога целенасочено, кога от само себе си... Но не искай от мен да изпадам в подробности! Това вече наистина може да предизвика промяна.

Разбираше. Съвсем ясно можеше да си представи какво би се случило с неговия свят, ако желязото не ръждясваше. Или нямаше как да се претопява. Да работиш с файл на две хиляди години може би  бе все едно да искаш да подкараш римска колесница с педали, волан и лост за скоростите!

- Тифани – каза той, – извинявай, че питам, но ми е  страшно любопитно... Ясно, много неща са изчезнали, забравени са...  А какво помните и какво не? Знаете ли например какво е картина? Или музика, композирана от човек, не от роботи? Или театър, кино, футболен мач? Истинско вино? Ароматна пура, хайде да се отплеснем съвсем, свита, както твърдят легендите, на бедрото на знойна кубинка? Знаете ли кой е Леонардо, Бетовен, Достоевски? Можете ли... можете ли да се влюбвате, да страдате, да обичате истински?

Тя се наведе към него и докосна ръката му край ръба на прозрачната маса.

- Твърде много въпроси. Няма как да им отговоря, обясних защо. Мога да поясня само, че информацията за миналото изчезва със скорост, реципрочна на собственото ни развитие. А ние се развиваме бързо, доста бързо... Но понеже виждам, че не си особено доволен от отговора, ще спомена все пак едно познато ти име! Донякъде рискувам, да... Тесла, Никола Тесла. За нас той е велик, може би дори най-великият, затуй все още го помним. Главните му трудове, сигурно знаеш, са засекретени по неизяснени причини и излизат от забвението горе-долу през твоето време. Той е в сърцевината, в самата основа на Проекта... Не, достатъчно! Казах повече, отколкото трябва. Сега вече доволен ли си? Ще ни помогнеш ли?

- Ще направя всичко, което зависи от мен, Тифани. Но позволи ми, моля те, един последен, съвсем последен въпрос!

Тя кимна – подканящо и делово.

- Какво смятате да предприемете, след като... откриете хартията?

Стори му се, че „приятелката управител” въздъхна с облекчение. Навярно очакваше от него да продължи да изпробва еластичността на общоприетия принцип за ненамеса.

- Е, за това и без друго щях да те информирам... Ще направим книга, разбира се.

- Казва се: ще издадем, не „ще направим”. И... коя ще бъде тази книга?

- Въпросът ти е много уместен. Както и много важен за нас. Защото се надяваме именно ти да определиш коя ще е книгата?

- Аз? Но защо точно аз?

- Не забравяй, че освен теб никой не е виждал книга от доста време насам. Ако трябва да бъда поне приблизително точна, горе-долу от около две хиляди и сто години... По тази причина смятаме да започнем с една-единствена. Тя ще покаже дали идеята си струва. Тъй като, не знам дали си даваш сметка, но и разходите сигурно ще са сериозни.

Той понечи да възрази относно разходите, ала после действително си даде сметка, че се намира в друга реалност, в дигиталния свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда... и е по-добре да не натрапва мнението си.

- Две хиляди и сто години... И какъв ще е критерият... или критериите... за избора?

- Мислили сме по този въпрос. Критерият според нас трябва също да е един-единствен. Книгата да казва някаква значима истина за времето, в което е написана. Само така тя би предизвикала достатъчно голям интерес.

- Едва ли подозираш колко си права – той я погледна учудено и с искрено уважение. – И колко е трудно това, което искаш!

- Ако беше лесно, нямаше да имаме нужда от теб.

- Тифани... поколеба се как точно да продължи. – Знаеш, че и аз обичам да си играя с думите, нали? Тоест и аз пиша, и от време на време дори издавам книги... Как би приела, питам съвсем информативно естествено, ако предложа моя книга... искам да кажа, написана от мен?

- Изборът е изцяло твой, мили! – Тя хвърли бърз поглед към един непознат му уред, може би за отчитане на времето, който се бе появил на стената на кабинета й. – Извинявай, ще те оставя за малко сам, така че ще имаш достатъчно време да решиш. Всъщност, още по-добре да използваш стаята за размисъл, тя някак си стимулира вземането на решения. Ето, тук. Клиентите ми я ползват доста често, когато трябва да изберат в кое точно време искат да отидат на екскурзия... Щом си готов, просто натисни бутона. Желая ти успех, приятелю!

 

 Стаята за размисъл не е нищо особено – празно квадратно помещение с тюркоазено сини стени и кресло в средата. Хрумва му, че цветът едва ли е избран случайно; някога и някъде беше чел, че тюркоазът активизирал мисловните процеси на подсъзнателно ниво, помагал при търсенето на отговори и вземането на решения...

Той се отпуска в креслото. Представя си домашната библиотека, заела цяла стена в хола, трите метални стелажа в северната стая, която му служи и за кабинет. Върху стелажите, за разлика от библиотеката, книгите са подредени на хоризонтални купчини в две редици – така се пести място, но пък е доста неудобно да извадиш някой забутан най-отдолу том. Да не говорим, че трябва да помниш почти с фотографска точност какво се намира на задната редица, ако не искаш да нарушиш порядъка, търсейки отдавна забравено заглавие... Ето защо, той си има специален ритуал. Два-три пъти в годината изважда всички книги от стелажите, подрежда ги по начин, който би му позволил да ги върне на старите им места, и започва старателно да забърсва натрупалата се прах. Внимателно, без да бърза. Отваря ги по средата, после рязко прихлупва кориците им и отвътре изскача прашно облаче. Прави същото втори път, а ако се наложи и трети – докато облачето изчезне. Е, случва се, при това съвсем не рядко, да се позачете в някоя книга, да си припомни любим момент, остроумен диалог, неочакван край. (Много обича изненадващите финали, поантите, благородно завижда на авторите, които ги умеят...) Обикновено точно в този момент се появява жена му – и не остава никак доволна от скоростта, с която върви почистването. Права е, разбира се, за четирите лавици на стелажа понякога отива почти цял ден! Веднъж дори беше решила да му покаже колко по-бързо може да стане всичко и в негово отсъствие хигиенизира за няколко часа и трите стелажа. Само че после той отново загуби цял ден докато върне книгите на правилните им места...

Та нещо такова трябва да направи и сега. Да забърше прахта. Хилядолетната прах – как звучи само! – от една-единствена книга. Но коя да бъде тя според обявения от Тифани критерий, според категоричното изискване на приятелката управител Легкоступ? Ще начене разбира се от авторите, които най-много харесва, дори повече – почти боготвори. Достоевски...(Съвсем ясно вижда ироничните усмивчици на приятелите – те бяха сигурни, че ще започне с това име – и познаха!) Не, Достоевски определено не става, той е толкова нелитературен! При него всичко е някак наопаки, там, където другите ще пребледнеят и ще побягнат, героят му ще се изчерви и ще остане на мястото си... Това го беше казал негов съвременник, като че ли Тургенев, но не е сигурен. А пък Некрасов го нарича буквално „пришка на носа на литературата”... Некрасиво, наистина некрасиво!

Томас Ман? ( Пак усмивчици!) Гениален, дълбок, но определено нечетивен. Кой ще го преглътне след повече от две хиляди години; та нали собствената му майка, която беше в състояние да прочете всяка дебела книга за три дни, захвърли с досада „Вълшебната планина” след едноседмична неравна битка с нея!

Франсоа Рабле? (Тук усмивчиците поувяхват, французинът му е сравнително нова слабост. Откри го веднъж, докато бършеше праха от книгите, зачете се и...) Искало му се е да срещне някой много тъжен, много отчаян човек, самоубиец, който се готви да скочи от покрива, и да му даде да зачете главите, в които Пантагрюел разрешава съдебния спор между сеньорите Лижезадников и Смуквинцев... пък да видим тогава дали същият този самоубиец няма да се влюби отново в живота! Или да вземем игрите, с които се е забавлявал малкият Гаргантюа (той си направи труда да ги преброи – излязоха сто седемдесет и четири...), как ще повярват далечните му потомци, че по времето на Рабле не е имало компютри? Нито великани!

Да, любимите му автори явно не са реалисти. Тогава кой да предложи? Толстой? Същият онзи Тургенев? Балзак? Дикенс? Флобер? При тях всичко е толкова изпипано, толкова правилно, че чак те обзема скука! На „Война и мир” например определено й личи, че е написана от руски граф, тежащ над сто килограма... Чакай, защо търси единствено сред класиците? Няма ли съвременници, няма ли фантасти? Нали той самият предпочита да пише в този жанр? Бредбъри, Лем, Стругацки, Франк Хърбърт, Дан Симънс... Какво като са фантасти, те моделират, екстраполират, прогнозират... но също така изследват вечните истини, криволиците на вселенското и човешкото битие... и навярно, освен всичко друго,  ще са много по-близки, по-разбираеми за хората след повече от две хиляди години?

Не, и фантаст няма да е! Яд го е, сега разбира, страшно го е яд на фантастите! Защо - след като са били толкова предвидливи, толкова остроумни и изобретателни, толкова предупреждаващи – те в края на краищата са позволили книгата да изчезне? Хартията да изчезне! И никой от тях не е бил достатъчно силно тревога, не е предложил изход, не е повел масите... Впрочем, като че ли не е съвсем така! Неговият роман не предлага ли все пак някакво решение? Борбата между илюзията и истината. Защо ни е светът какъвто е, щом можем да го имаме такъв, какъвто го поискаме? Оттук започва всичко. Наполовина в грубата реалност, наполовина сред красивата илюзия. Като живота му. Конгломерат от действащи лица, лабиринт от страсти, сблъсък на идеи... Писал е този роман цял живот, променял се е и е помъдрявал едновременно с него. Понякога със сигурност е  имал чувството, че е едва ли не единственото, което е създал; или поне – най-стойностното. Онова, което ще остане... Сега, чак сега разбира напълно пред каква огромна отговорност е изправен! Една-едничка книга... За коя друга би могъл да свидетелства безпрекословно, да защити от начало до край, да заложи всичко, да пожертва името и живота си...за коя друга... ако не за неговата?

Ще бъде първият – след повече от две хиляди години!

За известно време – може би дори за дълго – единственият.

А когато все пак се появят и други... критерият ще е пак той, с него ще бъдат сравнявани.

Той ще е еталон...и никога, никога, НИКОГА!... няма да бъде забравен.  

Все пак – не греши ли? Изборът е страшно отговорен, от този избор сигурно зависи бъдещето по-нататък. Не избързва ли? Време навярно има,  тук никой  не го пришпорва, защо не помисли малко, мъничко още...преди да отговори окончателно?

Не, не греши! Авторът трябва да се изправи до своята книга като баща, като стар, уморен, почти еднорък, съсипан от грижи баща до крехкото, своенравно, сприхаво, капризно и много по-мъдро от него създание, да се изправи в целия си ръст и с цялото си безсилие  – иначе какъв автор ще е?

Решението е взето.

Сега остава просто да натисне бутона.

 

 Тюркоазено-синята стена пред него като че се стопи, изчезна. Тифани седеше на старото си място.

- Готов съм – каза той и извади късчето хартия от джоба си.

Едва сега забеляза, че дланите й са обвити с ефирни бели ръкавици; или може би те току-що се бяха появили?

Тифани внимателно пое билета от подземната железница, разгледа го с благоговение, вдигна го срещу светлината и отново го обърна няколко пъти от двете му страни, преди да го положи в малка прозрачна кутийка.

- Вярвам, че ще справим – кимна тя. – В най-скоро време хартията ще бъде произведена. И какво ще запишем на нея?

- Не се казва „ще запишем”, а  „ще отпечатаме” – той се поколеба, притегляйки за последен път мотивите за решението си. – Предлагам... предлагам първата ви книга да бъде „Дон Кихот”.

- Дон-ки хот – повтори унесено Тифани. – Звучи добре, много добре! За какво се говори там?

- Това е роман – сподави една вътрешна усмивка той. – Трудно ми е да ти обясня за какво се говори с няколко думи, пък и не е редно. Всеки, който я прочете, ще открие различни неща... за себе си. Важното е, че критерият, на който държите, е в сила, дори надхвърлен...Апропо, ако не ме лъже паметта, пълното й заглавие е „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”. Написана е от един испанец, Мигел де Сервантес Сааведра, през седемнайсти век... доста преди откриването на електричеството. Както впрочем и повечето най-велики романи на човечеството.

- Ценна информация – замислено промълви Тифани. – Знаеш ли – тя го погледна сериозно и продължително, - ти ме изненада. Останах с впечатление, че ще предложиш друга книга.

- Друга? Коя... друга?

- Твоята.

- О, не, Тифани. Как бих могъл... Не аз трябва да реша...нима ще дръзна да се боря сам с вечността!

Тя се наведе към него, до лицето й сега имаше по-малко от метър.

- Разбирам те, мили – каза тя. – Много добре те разбирам.

- Е, ако няма друго... – изведнъж се почувства отмалял, съсипан. – Ще тръгвам. Съпругата ми, това в кръга на шегата, разбира се, сигурно вече се притеснява за мен.

- Наистина е добре да се връщаш – съгласи се тя. – Такова пътуване е изтощително, особено когато е за първи път.

- За първи път? А ще има ли втори?

- Не зная. Може би да, може би не. Но аз...

Лицето й приближи още повече до неговото.

- Аз много ти благодаря и искам... искам да те целуна!

Устните й бяха нежни почти до безплътност и в същото време силни, настоятелни, влажни и тръпнещи. Целувката им продължи дълго, той си помисли, че навярно никога досега не е съществувала толкова продължителна целувка.

- Тръгвай – Тифани тръсна глава, излизайки от унеса. Сега отново беше приятелката управител Легкоступ. – Ще те изпратя до асансьора.

- На идване не използвах асансьор – вметна той.

Тифани се усмихна. Малко весело и малко тъжно.

- Този път пътуването ти ще е по-дълго. Но не се притеснявай, в края на краищата всичко ще бъде наред.

Това бяха последните й думи. Миг преди двукрилата врата да се затвори, тя му махна с нежната си като ладия длан. Не беше като жест за довиждане; по скоро – за сбогом.

 

 Като че ли нищо особено не се е случило. Всичко си е почти същото – Световният търговски център Интерпред, германското посолство зад него, застрахователната компания отсреща... Почти – защото навън е притъмняло. Партерното стъкло на малкото хотелче сега изобщо не прилича на екран на смартфон.

Той поглежда часовника си. Изминали са малко повече от два часа, откакто... Приятното чувство продължава да мъждука в гърдите му, докато върви към дома си. Истина ли беше това или някакво пропадане, креативен делириум, както обичаше да казва един негов колега по перо и страстен изследовател на несъзнателното? На подземието, би пояснил припряно Фьодор Михайлович.

Впрочем съвсем не е трудно да провери, достатъчно е да бръкне в джоба си. Билетът го няма! Не, няма го, нито в този, нито в другия джоб... Но не го ли изхвърли самият той, не го ли сви на топче и запокити в храстите? Да се върне и да го потърси? Как ли пък не!

Приятното чувство му стига. Достатъчно му е, защото предстои още една тежка среща след тази с Йордо. С жена му.

До входа на блока, в който живее има цели триста метра. Двеста. Сто. Е,няма как, все някога трябваше да стигне... Входната врата се отваря с чип, жужи като стършел. Колебае се дали да вземе асансьора, последното пътуване с асансьор наистина беше необикновено, но какво от това. По-добре да го вземе, по-добре да не е задъхан, когато...

Отключва и влиза. Светло. Всички лампи в апартамента светят. Жена му се появява в рамката на холната врата. Елегантна, в отлично настроение, усмихната.

- Страхотен си, мили!  Обичам те, възхищавам ти се... как успя?

Увисва на врата му, целува го.

- Какво... се е случило? – той все още не разбира, поглежда зад гърба й.

Холът му се струва неестествено голям. Ами да, пакетите с книгата му... ги няма!

- Къде е... къде са?...

- Хей, голям артист си! – Тя го перва закачливо по носа с тъничкия си показалец. – Стига си се правил, че не знаеш! Трима души дойдоха, Йордо също. Нали беше при него? Взе всичко... и плати. Ето квитанцията, аз се разписах вместо теб, ето и парите. Не, изобщо не се събувай, отиваме на ресторант! Ще празнуваме... и ще решим къде да заминем на екскурзия. Ти отдавна си ми обещал да отидем на екскурзия, нали?

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

    

                     

                   

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  06.12.2017 16:59 | #1

Искали дъщеря им да прилича на главната героиня Холи‚ но разбира се нямало как да я нарекат Холи‚ затуй я кръстили Тифани. Осведомява ни авторът. Някой да схваща откъде се разбира‚ едно; второ‚ защо така ”нямало как”; трето‚ ”кръстили” ми изглежда по-уместно и даже християнско от да ”я нарекат”(става дума за собствено‚ а не за нарицателно име‚ в края на краищата.) Не‚ не се заяждам само по навик; нито пък на дребно. Но така се получава‚ съчинява ли Пишещият при отворен прозорец: чува гласове от улицата и да пхрави с тях литература‚ ще му е нужен по-голям талант.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: