Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Трима гении в светлината на Витлеемската звезда

28.11.2017

Коледен дар от изд. Изток-Запад: разкази от Гогол, Чехов, Достоевски

 

Става дума за сборник с къси разкази, носещи неповторимата магия на Коледните трепети и светлината на Рождество, която стопля и осветлява всяка нормална човешка душа. Не само защото тайнството, съпричастието и милосърдието са вечни теми, които ни вълнуват, а защото в случая са представени не от когото и да е, а от Гогол, Достоевски и Чехов.
„Негово Величество“ Николай Василиевич Гогол е представен с присмехулна сказка, чиято фантастичност граничи с мистичните народни предания и загадъчния свят на невероятните дяволитите приключения. От това четиво духовна наслада ще изпитат читателите от всички възрасти.
Безподобният Фьодор Достоевски тук разказва история, в която е неочаквано непосредствен, състрадателен, но и разтърсващо изповеден. Един от най-великите писатели на всички времена е представен с два  текста, обединени под общото заглавие „На елха при Христос“.
Третия голям в тази малка книжка – А. П. Чехов – е най-ведър, усмивката му на разказвач прелива от приветливост, докато ни споделя абсурдите на детските фантазии, романтиката от прочетените книги, която понякога остава само на книга. Става дума за историята на две „Момчета“, които мечтаят тайно да избягат от Русия в Америка, много преди да дойдат на власт болшевиките и Щатите да въведат задължителната Зелена карта. 
 Блестящият превод на Гогол е дело на българския класик Константин Константинов, а изящното словесното пресъздаване на Достоевски и Чехов е работа на Огняна Иванова, която е и съставител на сборника.

Румен Леонидов

 

 Нощ срещу Рождество

Николай Гогол

Последният ден пред Рождество измина. Зимната ясна нощ настъпи. Светнаха звездите. Месецът величествено се издигна в небето да посвети на добрите хора и на целия свят, та да е весело на всички да коледуват и да прославят Христа. Беше по-студено от заранта, но затова пък бе толкова тихо, че мразовитото скриптене под ботушите се чуваше на половин верста. Не бе се появила още ни една група момци под прозорците на селските къщи; само месецът надничаше скришом вътре, сякаш канеше девойките, които се пременяха, да отърчат по-скоро навън, на скриптящия сняг.

От комина на една къща заизлиза дим на кълба и се понесе към небето като облак и заедно с дима се издигна една вещица, яхнала метла. Ако в това време минеше сорочинският общински съветник в тройка, запрегната с тамошни коне, с калпак, обшит околовръст с агнешка кожа като калпаците на кавалеристите, в син кожух, подплатен с чер астраган, с дяволски изплетен камшик, с който обикновено шиба своя файтонджия, той сигурно би я съзрял, защото от сорочинския съветник не се изплъзва нито една вещица на света. Той знае точно с колко прасенца се опрасва свинята на всяка селянка, колко платно има тая селянка в сандъка си, и кое именно от дрехите или от покъщнината ще заложи в кръчмата в неделен ден тоя или оня добър човек.

Но сорочинският съветник не мина насам, пък и какво го е грижа него за чуждите – той си има своя община. А в това време вещицата се издигна толкова високо, че се мяркаше горе само като черно петънце. Ала гдето и да се появеше това петънце, там звездите една след друга се изгубваха. Скоро вещицата събра пълен ръкав звезди. Останаха да блестят само три-четири. Изведнъж от насрещната стра- на се показа друго петънце, увеличи се, почна да се разтяга и вече не беше петънце. Късогледият човек, дори да би сложил на носа си вместо очила колелата от комисарската бричка, пак не би познал що е това. Отпред напълно немец ( у нас наричат немец всеки другоземец; бил той французин, австриец, или швед – всички са немци.): тесничка муцунка, която непрекъснато се върти и души всичко, каквото ѝ попадне, завършваща, както у нашите свине, с кръгло петаче; краката му бяха толкова тънки, че ако яросковският кмет имаше такива, би ги счупил още при първия казачок! Но затова пък отзад той беше същински губернски ходатай в мундир, защото му висеше също такава остра и дълга опашка, каквито са сегашните мундири с увиснали пешове; само по козята брада под муцуната, по малките рогчета, щръкнали на главата, и по това, че той целият беше не по-бял от коминочистач, можеше да се отгатне, че не е нито немец, нито губернски ходатай, а просто дяволът, комуто бе останала само тая последна нощ да скита по белия свят и да учи на грехове добрите хорица.

Утре, още с първите камбани за черковната служба, той ще хукне със свита опашка, без да се оглежда, към бърлогата си. Дяволът дебнешком се приближаваше до Месеца и вече бе протегнал ръка да го хване, но изведнъж я дръпна, като че бе се опарил, облиза пръсти, ритна с крак и изтича откъм другата страна, и отново отскочи и дръпна ръката си. Ала въпреки тия несполуки хитрият дявол не се отказа от своите лудории. Той се затича, хвана изведнъж с две ръце Месеца, като се кривеше и духаше, прехвърляше го от едната ръка в другата като селянин, хванал с голи ръце въглен за лулата си; най-сетне бързо го скри в джоба си и като че нищо не е било, затича нататък.

В Диканка никой не усети как дяволът открадна Месеца. Наистина общинският писар, излизайки на четири крака от кръчмата, видя, че Месецът, съвсем без причина танцуваше по небето и се кълнеше за това пред цялото село, но хората клатеха глави и дори го взеха на смях. Но коя причина накара дявола да се реши на такова незаконно нещо?

Ето коя: той знаеше, че богатият казак Чуб е поканен от псалта на варено жито и че там ще бъдат още кметът, пристигналият от архиерейския хор сродник на псалта, в син сюртук, който пееше с най-нисък бас, казакът Свербигуз и още някои други; че освен вареното жито, ще има и варена с подправки ракия, водка, препечена с шафран, и разни неща за ядене. А през това време неговата дъщеря, най-голямата хубавица в село, ще си остане у дома, а при дъщеря му сигурно ще отиде ковачът – здравеняк и мъжага, не ти е работа, – който беше по-омразен на дявола от проповедите на отец Кондрат.

В свободното си време ковачът се занимаваше с бояджийство и минаваше за най-добрия живописец в цялата околност. Сам казашкият ескадронен командир Л...ко, жив и здрав по онова време, нарочно го повика в Полтава да боядиса дъсчената ограда на къщата му. Всички паници, от които диканските казаци сърбаха борш, бяха изписани от ковача. Ковачът беше богобоязлив човек и често рисуваше образи на светии: и сега още в Т-ската черкова може да се намери неговият евангелист Лука. Ала върхът на неговото изкуство беше една картина, нарисувана върху стената на десния притвор в черковата, в която той бе изобразил свети Петър с ключове в ръка, в деня на Страшния съд, като изгонва от Ада злия дух: изплашеният дявол, предчувствайки гибелта си, се мята на вси страни, а затворените дотогава грешници го бият и гонят с камшици, с цепеници и с всичко, каквото им попадне.

В същото време, когато живописецът работеше над тая картина и я рисуваше на голяма дъска, дяволът с всички сили се мъчеше да му пречи: буташе невидимо ръката му, духаше от огнището на ковачницата пепел и засипваше с нея картината; но въпреки всичко работата бе свършена, дъската – внесена в църквата и взидана в стената на притвора, и оттогава дяволът се закле да отмъщава на ковача. Само една нощ му оставаше да скитосва по белия свят, но и през тая нощ той търсеше да измисли нещо, за да излее злобата си върху ковача. И затова се реши да открадне Месеца, с надежда, че старият Чуб е мързелив и мъчно се дига, а пък от къщата му до псалта не е много близо: пътят минаваше зад селото, край мелницата, край гробището, обикаляше дола.

При лунна нощ варената с подправки ракия и водката, препечена с шафран, все пак биха могли да подмамят Чуб. Но в такава тъмнина едва ли някой би успял да го смъкне от печката и да го изкара от къщи. А когато той си е у дома, ковачът, който отдавна не беше добре с него, за нищо не би се решил, въпреки силата си, да отиде при дъщерята. Тъй че щом дяволът скри в джоба си Месеца, изведнъж по целия свят притъмня така, че не всеки би намерил пътя дори към кръчмата, а още по-малко към псалта.

Вещицата, като се видя изведнъж в тъмнина, извика. Сега дяволът се приближи, преобразен на по-малък дявол, взе я под ръка и зашепна на ухото ѝ тъкмо онова, което обикновено се шепне на целия женски род.

Чудно е нареден нашият свят! Всички, които живеят в него, постоянно се мъчат да заимстват един от друг и да подражават. По-рано в Миргород зиме само съдията и градоначалникът ходеха в кожуси със сукно отгоре, а целият чиновнически дребосък носеше неподплатени кожуси. Сега и градският съветник, и селският съдия си стькмиха нови шуби от астраган със сукнено лице. Секретарят и общинският писар по-миналата година си купиха син памучен плат по шестдесет копейки аршина. Псалтът си направи за лятото шалвари от нанкинско платно и вълнена жилетка на ивици.

С една реч, всички искат да станат като главните! Кога тия хора няма да бъдат суетни? Обзалагам се, на мнозина ще се види чудно, че и дяволът тръгна по тоя път. Най-досадното е, че той сигурно се мисли за хубавец, а пък фигурата му – да не я погледнеш. Мутрата му, както казва Фома Григоревич, е мръсотия на мръсотиите, но и той задиря жените. Ала на небето и под небето толкова притъмня, че вече не можеше да се види какво ставаше между тях.

◉ ◉ ◉

 – Значи ти, свате, още не си ходил при псалта в новата му къща? – говореше, като излизаше от дома си, казакът Чуб на мършавия, висок селянин в къс кожух, толкова брадясал, че изглеждаше да не е докосвал повече от две седмици брадата си с парче от коса, с каквото обикновено, по липса на бръснач, се бръснат селяните. – Сега там ще има хубаво пиене! – продължаваше Чуб, като се ухили. – Само да не закъснеем!

При тия думи Чуб оправи колана, който пристягаше здраво кожуха му, нахлупи хубаво калпака си, стисна в ръка камшика – страх и трепет за заядливите кучета – но като погледна нагоре, спря се...
– Каква е тая дяволия! Гледай, гледай, Панас!
– Какво? – каза сватът и също дигна глава.
 – Как какво? Месеца го няма!
 – Бре, да му се не види! Наистина го няма Месеца.
– Там е лошото, че го няма! – каза Чуб с известна досада от неизменното равнодушие на свата. – Тебе май не ти и трябва!
 – Е, че какво да правя!
 – И отде – продължи Чуб, като бършеше мустаците си с ръкав – се забърка тук някакъв си дявол, дано това псе сутрин чашка водка не сръбне! Да не повярва човек... Седях си вкъщи и нарочно гледах през прозореца: нощ – чудо! Светло, снегът блести под месеца. Всичко се вижда като денем. Не успях да изляза от вратата и ето – ще си извадиш очите!

Още дълго Чуб мърмореше и хокаше и в същото време размисляше какво да прави. Страшно му се искаше да си побъбри за каквото му хрумне у псалта, дето без съмнение беше отишъл вече и кметът, и пристигналият бас, и катранджията Микита, който всеки две седмици ходеше на пазар в Полтава и пускаше такива шеги, че всички селяни се хващаха за корема от смях. Чуб вече мислено виждаше сложената на масата варена ракия с подправки.

Всичко това беше наистина примамливо, но тъмнината на нощта му припомни за мързела, толкова мил на всеки казак. Колко хубаво би било да си лежиш сега, подвил нозе върху печката, да си пушиш спокойно лулата и да чуваш през упоителната дрямка коледарските и другите песни на веселите момци и девойки, струпани под прозорците! Ако беше сам, без всякакво съмнение той би се решил на последното; но сега, както са двама, не е тъй отегчително и страшно да се върви в тъмната нощ, а пък и не му се щеше да се покаже пред другите мързелив или страхлив.

Като свърши с хокането, той отново се обърна към свата.
 – Значи, свате, няма го Месеца?
– Няма го.
– Чудно, наистина! Я дай да смръкна от енфието. Ти, свате, имаш чудесно енфие! Отде го вземаш?
– Как не, чудесно! – отвърна сватът, като затваряше брезовата табакерка, цяла нашарена с дупчици. – И дърта кокошка няма да кихне.
 – Помня – продължаваше все така Чуб – покойният кръчмар Зузуля ми донесе веднъж енфие от Нежин. Ех, че енфие беше! Ами сега, свате, какво да правим? Навън е тъмно.
– Че най-сетне, да си останем дома – каза сватът, като хвана дръжката на вратата.

Ако сватът не бе рекъл това, Чуб сигурно би решил да остане, но сега нещо сякаш го дърпаше да кара наопаки.
– Не, свате, ще отидем! Не може, трябва да отидем!

Щом каза това, той вече се ядоса на себе си, че го е казал. Много му беше неприятно да се мъкне в такава нощ, но се утешаваше, че сам поиска така и че направи не това, което го съветваха. Сватът, без да покаже на лицето си най-малка гримаса на яд, като човек, комуто всичко е съвсем безразлично – в къщи ли ще седи, или ще се мъкне навън от къщи, поогледа се, почеса с дръжката на тояжката плещите си – и двамата поеха пътя.

Сега нека видим какво прави хубавицата щерка, която остана сама. Оксана не бе навършила още седемнадесет години, а почти навсякъде – и отвъд, и отсам Диканка – приказваха само за нея. Момците вкупом бяха провъзгласили, че в селото никога не е имало и никога не ще има по-хубава мома. Оксана знаеше и чуваше всичко, каквото приказваха за нея, и като всяка хубавица, беше капризна. Само да не носеше селска риза и фуста, а домашна роба, щеше да изпъди всичките си прислужнички. Момците тичаха подире ѝ на тълпи; но изгубваха търпение, оставяха я лека-полека и се обръщаха към други, не толкова разглезени.
Единствен ковачът беше упорит и не преставаше да се влачи подире ѝ, макар че и с него тя съвсем не постъпваше по-добре, отколкото с другите. След като баща ѝ излезе, тя дълго още се гизди и превзема пред малкото огледало в калаена рамка и не можеше да се налюбува на себе си.
„Какво им е хрумнало на хората да ме хвалят, че съм била хубава? – думаше тя уж разсеяно, само за да побъбри за каквото и да е сама със себе си. – Хората лъжат, съвсем не съм хубава!“
Но мярналото се в огледалото лице – свежо, живо, по детски младо, с блестящи черни очи и с неизразимо приятна усмивка, която изгаряше душата – изведнъж доказваше противното.
„Мигар черните вежди и очите ми – продължаваше хубавицата, без да оставя огледалото – са толкова хубави, че в цял свят нямат равни на себе си? Какво хубаво има в тоя вирнат нагоре нос? И в бузите? И в устните? Нима са хубави моите черни коси? Ох! Те могат да изплашат нощем човек: извиват се като дълги змии и обвиват главата ми. Сега виждам, че съвсем не съм хубава!“

И като поотдалечи малко огледалото, извика: „Не, хубава съм! Ах, колко съм хубава! Чудо! Каква ра- дост ще занеса на оногова, комуто стана жена! Как ще ми се радва моят мъж! Ще забрави себе си. Ще ме задуши с целувки!“
„Чудна девойка! – прошепна влезлият тихо ковач. – Гледай какво самохвалство! Цял час стои, гледа се в огледалото и не се насища, а отгоре на всичко – гласно се хвали!“
„Да, момци! Прилика ли съм ви аз? Погледнете ме – продължаваше хубавичката кокетка. – Как плавно стъпвам; ризата ми е везана с червена коприна. А какви панделки имам на главата си! Вие никога няма да видите по-скъп ширит. И всичко това ми е купил моят баща, за да се ожени за мен най-добрият юнак в света!“
И като се усмихна, обърна се на другата страна и видя ковача... Извика и строго се изправи пред него. Ковачът дори отпусна ръце. Мъчно е да се опише какво изразяваше мургавото лице на чудната девойка. Имаше в него и строгост; и през тая строгост – някакъв присмех над смутения ковач; и едва забележима руменина на раздразнение леко се разливаше по лицето; и всичко това така се смесваше и беше тъй неизразимо хубаво, че най-доброто, което би могъл да сториш в тоя миг, бе да я нацелуваш милион пъти.

 – Защо си дошъл тук? – тъй започна Оксана. – Да не искаш да те изрина с лопата из вратата? Всички сте майстори да идвате у нас. Веднага подушвате, когато бащите не са вкъщи. О, зная ви вас! Какво, готов ли ми е сандъкът?
– Ще бъде готов, сърчице мое, ще бъде готов след празника. Да знаеш колко се трудих над него: две нощи не излязох от ковачницата, но затуй пък ни една попска дъщеря няма да има такъв сандък. Обковах го с такова желязо, каквото не сложих и на бричката на ескадронния началник, когато бях на работа в Полтава. А как ще бъде изписан! Обиколи цялата околност с беличките си крачка – не ще намериш такъв. Навсякъде по него ще има разхвърляни алени и сини цветя. Ще пламти като огън. Не ми се сърди. Позволи ми поне да поприказвам, поне да те погледам!
– Че кой ти забранява, приказвай и гледай! Сега тя седна на пейката и пак погледна в огледалото и почна да поправя косите си. Погледна шията си, новата си риза, извезана с коприна, и неуловимо чувство на самодоволство се изписа на устните, на свежите бузи и се отрази в очите.
– Позволи ми и аз да седна до тебе! – каза ковачът.
– Седни – продума Оксана, като запази на устните и в доволните си очи същото чувство.
– Чудна, ненагледна Оксана, позволи ми да те целуна – рече ободреният ковач и я притисна към себе си, с намерение да грабне целувка. Но Оксана отдръпна лицето си, което беше на съвсем близко разстояние от устните на ковача, и го отблъсна.
 – Какво друго ти се ще? Още не са му дали мед, а вече лъжичка си иска. Махай се, ръцете ти са по- корави от желязо. Пък и миришеш на дим. Струва ми се, че цяла си ме изцапал със сажди.

Тя пак дигна огледалото и почна да се гизди пред него.
„Не ме обича тя – мислеше си с клюмнала глава ковачът. – За нея всичко е игра, а аз стоя като глупак отпреде ѝ и не откъсвам очи от нея. И бих стоял постоянно така и пак не бих откъсвал очи от нея. Чудна девойка. Бих дал всичко, да разбера какво крие в сърцето си, кого обича. Ама не, на нея не ѝ трябва никой. Тя сама се любува на себе си; измъчва мене, сиромаха, а пък аз от мъка не виждам вече и светлината; а тъй я обичам, както нито един човек в света не е обичал и никога няма да обича.“

– Вярно ли е, че майка ти е вещица? – продума Оксана и се засмя, и ковачът почувства, че всичко вътре в него се засмя. Тоя смях сякаш изведнъж откликна в сърцето и в тихо трепналите жили и след това яд изпълни душата му, че няма власт да разцелува това тъй приятно засмяно лице.
 – Що ме е грижа за майка ми? За мен ти си и майка, и баща, и всичко най-скъпо в света. Ако ме извика царят и ми рече: „Ковачо Вакула, искай от мен всичко най-хубаво, каквото има в царството ми, ще ти дам всичко. Ще заповядам да ти направят ковачница от злато и ще почнеш да ковеш със сребърни чукове.“ – „Не искам – ще река аз на царя – ни скъпи камъни, ни златна ковачница, ни цялото ти царство: дай ми само моята Оксана.“
– Гледай какъв си бил ти! Само че и баща ми не е глупав. Ще видиш, че той може да се ожени за майка ти – продума тя, като се усмихна лукаво. – Но защо не идат девойките... Какво ли значи това? Отдавна трябваше да почне коледуването. Скучно ми става.
– Остави ги, хубавице моя!
– Как не! С тях сигурно ще дойдат и момците. Ще почнат шеги. Представям си какви смешни истории ще разправят!
– Значи на теб ти е весело с тях?
– Ами че все по-весело е, отколкото с теб. А! Някой потропа, сигурно са момичетата с момците.
„Какво ще чакам повече? – каза на себе си ковачът.– Тя се гаври с мен. Аз съм ѝ мил, колкото ръждясала подкова. Но ако е така, няма поне да позволя друг да ми се присмива. Само да разбера сигурно кой повече от мен ѝ харесва и ще го отуча...“

Чукането на вратата и рязко прозвучалият в студа глас: „Отвори!“ – прекъснаха размислите му.
– Чакай, аз ще отворя – каза ковачът и излезе в пруста с намерение да строши от яд ребрата на първия човек, който му се изпречи.
◉ ◉ ◉
Мразът се засили и горе стана толкова студено, че дяволът подскачаше от едно копитце на друго и си духаше в шепите, за да постопли що-годе премръзналите си ръце. Защото не е чудно да измръзне оня, който от сутрин до сутрин се върти в Ада, дето, разбира се, не е тъй студено, както у нас зиме, и дето, като сложи къщната шапка и се изправи пред огнището – като същински майстор- готвач – е пекъл грешниците с такова удоволствие, с каквото обикновено селянката пече наденица за Рождество.

Вещицата също усети, че е студено, макар че беше топло облечена. Затова дигна ръце и отметна крак, сякаш се пързаляше с кънки, и без да мръдне нито една частица от тялото си, се спусна по въздуха като върху полегата пързалка и – право в комина. По същия начин слезе подире ѝ и дяволът. Но тъй като това животно е по-пъргаво от всяко конте, обуто с чорапи, при дупката на комина той неочаквано възседна шията на любовницата си и двамата се намериха в широката печка, сред гърнетата. Пътешественицата бутна тихичко вратичката на печката, за да види дали синът ѝ Вакула не е довел гости, но като видя само чувалите насред къщи, излезе от печката, свали топлия кожух, натъкми се и никой не би разбрал, че преди минута тя бе яздила метлата.

Майката на ковача Вакула нямаше повече от четиридесет години. Беше нито хубава, нито грозна. Пък и мъчно е да бъдеш хубав на тия години. Ала тя така умееше да омагьосва най-почтените казаци (които – трябва все пак да отбележим – малко ги интересуваше красотата), че при нея ходеха и кметът, и псалтът Осип Никифорович (разбира се, когато жена му не си беше вкъщи), и казакът Корний Чуб, и казакът Касян Свербигуз. И за нейна чест трябва да се каже, че тя умееше да се отнася изкусно с тях. Нито на едного не минаваше през ума, че има съперник. Можеше ли набожният селянин или дворянин, както сами се наричат казаците, в пелерина с качулка, да се запъти в неделя към черкова или при лошо време към кръчмата и да не се отбие при Солоха, да не хапне мазни вареники със сметана, да не побъбри в топлата стая с приказливата и любезна стопанка? И дворянинът нарочно извиваше отдалеч, преди да стигне в кръчмата, и наричаше това „да се отбие по пътя“. А пък когато се случеше Солоха да отиде по празник на черкова, облечена със светла риза и памучна фуста, а отгоре – синя пола, обшита отзад със златни висулки, и се изправеше тъкмо срещу дясното крило, псалтът бездруго се закашляше и неволно присвиваше нататък очи; кметът поглаждаше мустаци, завиваше около ухото си дългия перчем и думаше на съседа си: „Ех, че славна жена! Дявол жена!“

Солоха поздравяваше всекиго и всеки мислеше, че поздравява само него. Но оня, който обича да се бърка в чуждите работи, веднага би забелязал, че Солоха беше най-любезна с казака Чуб. Чуб беше вдовец. Пред къщата му винаги имаше осем житни купни. Два чифта едри волове току протягаха от плетения обор главите си към улицата и мучаха, щом зърнеха да минава стрината крава или чичото дебелия бик. Брадатият козел се качваше чак на покрива и оттам дрезгаво се провикваше като градоначалник с острия си глас, като дразнеше пуйките из двора, или пък се обръщаше, щом съгледаше неприятелите си – хлапетии, които се присмиваха на брадата му. В сандъците си Чуб пазеше много платно, шуби, едновремешни горни дрехи със златни ширити: неговата покойна жена умееше добре да се гизди. В градината освен мак, зеле и слънчоглед, всяка година се засяваха две площи с тютюн.

Всичко това, смяташе си Солоха, не е лошо да се прибави към нейното стопанство и като мислеше вече какъв ред ще установи, когато тоя имот влезе в нейни ръце, удвояваше благосклонността си към стария Чуб. А за да не би синът ѝ Вакула по някакъв начин да се завърти около неговата дъщеря, да прибере всичко за себе си и тогава навярно да не я пуска да се бърка в каквото и да е, тя прибягна до обикновеното средство на всички четиридесетгодишни сплетници: да скарва, колкото може по-често, Чуб с ковача. Може би ей тия хитрости и сметкаджийството й станаха причина, че тук-там женорята почнаха да приказват, особено когато се съберяха някъде да се повеселят и пийнеха повечко, че Солоха наистина е вещица; че момъкът Кизяколупенко видял отзаде ѝ опашка, не по-голяма от вретено; че още по-миналия четвъртък тя пресякла пътя като черна котка; че у попадията един ден дотичала свиня, изкукуригала като петел, надянала на главата си шапката на отец Кондрат и избягала назад. Случи се, че когато бабичките приказваха за това, дойде и някой си говедар Тимиш Коростяви. Той пък разправи как веднъж през лятото, срещу Петровден, като легнал да спи в обора и сложил слама под главата си, видял със собствените си очи, че вещицата по риза и с разпуснати коси почнала да дои кравите, а той не можал да мръдне – така бил омагьосан; като издоила кравите, тя отишла при него и му намазала устните с нещо толкова мръсно, че цял ден след това плюл. Ала всичко това е все пак съмнително, защото само сорочинският общински съветник може да види вещицата. И затуй всички именити казаци махаха с ръце, щом чуеха такива приказки. „Лъжат проклетите жени!“ – беше обикновено техният отговор.

Щом излезе от печката и се постъкми, Солоха почна като добра стопанка да прибира и слага всяко нещо на мястото му; но чувалите не пипна: тях Вакула ги е докарал, нека той ги внесе! А дяволът, още когато се пъхаше в комина, без да ще, се бе обърнал и бе видял Чуб под ръка със свата, да- леч от къщата му. В миг той изхвръкна из печката, пресече им пътя и почна да разравя откъм всички страни купища замръзнал сняг. Изви се виелица. Въздухът побеля. Снегът се въртеше назад-напред като мрежа и заплашваше да напълни очите, устата и ушите на пешаците. А дяволът отново полетя и се пъхна в комина, твърдо уверен, че Чуб ще се върне обратно със свата, ще завари ковача и така ще го нагости, че той дълго не ще може да вземе четката в ръка и да рисува обидните карикатури.

 

◉ ◉ ◉

И наистина, щом се издигна виелицата и вятърът почна да бръска право в очите, Чуб вече взе да се разкайва и като нахлупи още повече калпака си, започна да угощава с хули и себе си, и дявола, и свата. Всъщност тоя яд беше престорен. Чуб много се за- радва на виелицата. До псалта оставаше осем пъти по-дълго разстояние от изминатото. Пътешествениците поеха обратно. Вятърът духаше в тила им, но през хвърчащия сняг не се виждаше нищо.
– Стой, свате, ние май не вървим накъдето трябва – каза Чуб, като поотмина.– Не виждам никаква къща! Ех, каква виелица! Я завий малко встрани, свате, дано намериш пътя, а пък през това време аз ще търся насам. Нечистата сила ни подстори да се мъкнем в такава буря! Не забравяй да извикаш, щом намериш пътя. Пфу, колко сняг насипа в очите ми Сатаната!

Но пътят не се виждаше. Сватът, тръгнал встрани, крачеше с дългите си ботуши назад-напред и накрая се натъкна право на кръчмата. Това откритие толкова го зарадва, че той забрави всичко и като се отупа от снега, влезе в пруста, без да се безпокои ни най-малко за свата, останал навън.
През това време пък на Чуб се стори, че е намерил пътя; като се спря, почна да вика с цяло гърло, но виждайки, че сватът не се явява, реши да върви сам. Като повървя малко, видя своята къща. Преспи сняг бяха струпани около нея и на покрива. Той затропа по вратата с премръзнали от студа ръце и извика заповеднически на дъщеря си да му отвори.
– Какво искаш? – грубо му извика излезлият ковач.
Като позна гласа на ковача, Чуб отстъпи малко назад.
„А, това не е моята къща – рече си той. – В моята къща ковачът няма да се вмъкне. Макар че, ако се взреш хубавичко, тя не е и неговата. Коя ли ще е тая къща? Ето нà, познах! Тя е на куция Левченко, който наскоро си взе млада жена. Само неговата къща прилича на моята. И на мен още отначало ми се видя чудно, че толкова скоро си дойдох у дома. Но пък Левченко сега е у псалта, аз зная това; ами защо излезе ковачът?... Е-хе-хе! Той ходи при младата му жена! Гледай ти! Добре... Сега разбрах всичко.“
– Кой си ти и защо се мъкнеш по вратите? – каза ковачът още по-грубо и се приближи.
„Не, няма да му кажа кой съм – помисли Чуб. – Виж, че вземе да ме пречука, проклетият му изрод!“ – И като си измени гласа, отговори:
 – Аз, добри човече, дойдох малко да ви повеселя и да коледувам под прозорците.
– Пръждосвай се по дяволите с твоето коледуване! – развика се гневно Вакула. – Какво стоиш? Чуваш ли – махай се веднага оттук!
Сам Чуб имаше това благоразумно намерение; но го доядя, че трябва да слуша заповеди от ковача. Сякаш някакъв зъл дух го мушкаше и го караше да каже нещо наопаки.
– Ти какво толкова си се разкряскал? – каза той със същия глас. – Аз искам да коледувам и туй то!
 – Аха, значи не разбираш от дума!
След което Чуб усети много силен удар по рамото.
– Ти значи, както виждам, почваш вече да се биеш – каза той, като се дръпна малко.
– Махай се! Махай се! – викаше ковачът, като награди Чуб с още един удар.
– Какво правиш? – промълви Чуб с глас, в който имаше и болка, и яд, и боязливост. – Ти, както виждам, не на шега и здравата се биеш.
– Махай се! Махай се! – завика ковачът и тръшна вратата.
– Гледай го какъв храбрец се извъдил! – говореше Чуб, останал сам на улицата. – Я се опитай! Ела! Гледай го ти! Големец! Мислиш, че за тебе съд няма ли? Не, гълъбче, чак при комисаря ще отида! Ще ме разбереш ти мен! Няма да те гледам, че си ковач и бояджия. Но я да погледна гърба и плещите си: май че имам синини. Трябва здравата да ме е набъхтал вражият син. Жалко, че е студено и не ми се сваля кожухът. Чакай ти, нечестиви ковачо, дано дяволът да набъхти и тебе, и ковачницата ти, та да видя как ще ми заиграеш. Гледай го, проклетия обесник. Ама сега той не си е в къщи. Солоха значи седи сама. Хм... То не е далеч оттук, да бях отишъл! По това време никой няма да ни завари. Може... Да, може... Гледай ти колко силно ме е набъхтал проклетият ковач!
И като опипа гърба си, Чуб тръгна на другата страна. Приятното прекарване, която тепърва го очакваше при срещата със Солоха, намаляваше болката и го правеше нечувствителен дори към мраза, чийто пукот се чуваше по всички улици, незаглушаван от воя на бурята. От време на време се показваше полусладкото изражение на лицето му, което бурята бе насапунисала със сняг по брадата и мустаците по-бързо от всеки бръснар, който тиранично хваща жертвата си за носа. И ако снегът не замрежваше отзад и отпред всичко пред погледа, то дълго още можеше да се види как Чуб се спира, пипва гърба си, мълви: „Здравата ме набъхта проклетият ковач!“ – и отново продължава пътя си.

◉ ◉ ◉

През това време, когато пъргавото конте с опашка и с козя брада излиташе из комина и после отново влизаше в него, торбицата, вързана и увиснала на едната му страна, дето той бе скрил откраднатия Месец, се закачи някак случайно за печката, отвори се и възползва от случая, Месецът излетя от комина на Солохината къща и плавно се издигна на небето. Всичко светна. Виелица като че не бе имало. Снегът заблестя като широко сребърно поле, цял обсипан с кристални звезди. Студът сякаш поомекна. Появиха се тълпи момци и девойки с торби. Екнаха песни и почти нямаше къща, под която да не се трупаха коледари.
Чудно блести Месецът! Мъчно е да се опише колко хубаво е да си в такава нощ сред тълпа засмени и пеещи девойки и между момци, готови за всякакви шеги и приумици, каквито може да внуши само нощ със смях и радост. Под дебелите кожуси е топло; от студа бузите пламтят още повече, а за закачки сам лукавият те побутва отзад.
Група девойки с торби нахлуха в къщата на Чуб и наобиколиха Оксана. Викове, смях и приказки оглушиха ковача. Всички в превара бързаха да разправят на хубавицата нещо ново, изсипваха торбите и се хвалеха с питите, надениците, варениките, които бяха вече събрали от коледуването.
Оксана, както личеше, беше в най-добро настроение, радостно бъбреше ту с тая, ту с оная и неспирно се заливаше в смях. С раздразнение и завист гледаше ковачът това веселие и сега проклинаше коледуването, макар че по-рано сам не се помнеше от радост през тая нощ.
– Е, Одарка – каза веселата хубавица, като се обърна към една от девойките, – ти имаш нови обувки. Само колко са хубави! И със злато. Добре ти е на тебе, Одарка, имаш си кой да ти купува всичко, а на мен никой няма да подари такива чудесни обувки.
– Не скърби, ненагледна моя Оксана – поде ковачът. – Аз ще ти намеря такива обувки, каквито носят най-знатните госпожици.
 – Ти ли? – бързо и надменно го погледна Оксана. – Да видим отде ще намериш обувки, които бих могла да обуя на краката си. Освен ако не донесеш ония, които носи царицата.
– Гледай ти какви ѝ се искат! – развика се със смях тълпата девойки.
– Да! – продължи гордо хубавицата. – Бъдете всички свидетелки; ако ковачът Вакула ми донесе обувките, които носи царицата, нà, давам дума, че веднага ще се омъжа за него.
Момичетата отведоха със себе си капризната хубавица.
„Смей се, смей се! – думаше си ковачът, като излизаше след тях. – Аз сам се смея над себе си. Мисля и не мога да измисля – де се дяна умът ми. Тя не ме обича – ех, нищо! Не е само Оксана на света. Слава Богу, и без нея в село има много хубави момичета. Пък и какво е Оксана? Никога няма да бъде добра стопанка, тя е майсторка само да се гизди. Не, стига вече, време е да престана с глупостите.
Но в същото време, когато ковачът се готвеше да бъде решителен, някакъв зъл дух люлееше пред него смеещото се лице на Оксана, която казваше с присмех: „Донеси ми, ковачо, обувките на царицата и аз ще се омъжа за теб!“ Всичко в него се вълнуваше и той мислеше само за Оксана.

Групи коледуващи – момците отделно и девойките отделно – бързаха от една улица в друга. Но ковачът вървеше и не виждаше нищо и не участваше в тия веселби, които някога обичаше повече от всичко. А през това време дяволът не на шега се бе разнежил при Солоха: целуваше ръката ѝ с такива превземки, с както общинският съветник целуваше ръката на попската щерка, хващаше се за сърцето, охкаше и направо ѝ казваше, че ако тя не се съгласи да удовлетвори страстта му и, както е редно, да го възнагради, той е готов на всичко: да се хвърли във водата, а душата си да изпрати право в пъкъла.
Солоха не беше толкова жестока, пък и освен това, както се знае, дяволът и тя действаха заедно. Тя обичаше да гледа как се влачи цяла тълпа подире ѝ и рядко биваше без компания. Обаче си мислеше, че ще прекара тая вечер сама, тъй като всички именити жители на селото бяха канени на варено жито у псалта. Ала всичко тръгна иначе: дяволът едва бе предявил искането си, когато изведнъж се чу гласът на едрия кмет.
Солоха изтича да отвори вратата, а пъргавият дявол се вмъкна в един от чувалите на земята. Кметът отупа снега от ушанката си и като изпи чаша водка, подадена му от ръцете на Солоха, каза, че не е отишъл при псалта, защото започнала виелица; като съзрял тая светлинка в къщата ѝ, отбил се с намерение да прекара тая вечер с нея. Не бе успял кметът да изрече това, когато на вратата се похлопа и се чу гласът на псалта.
 – Скрий ме някъде – зашепна кметът. – Не искам сега да се срещам с псалта.
Солоха дълго мисли де да скрие такъв едър гостенин и накрая избра най-големия чувал с въглища; въглищата изсипа в кацата и снажният кмет се пъхна с мустаците, с главата си и с ушанката в чувала. Псалтът влезе, като припъшкваше и търкаше ръце, и разправи, че у тях нямало никого, та той е много доволен, дето му се е паднало да се повесели малко при нея и че не се уплашил от виелицата.
Приближи я, изкашля се, усмихна се, досегна с дългите си пръсти нейната гола, пълна ръка и с израз на лукавство и самодоволство каза:
– Какво е това нещо, великолепна Солоха? – И като каза това, отскочи малко назад.
– Как какво? Ръка, Осип Никифорович – отвърна Солоха.
– Хм! Ръка! Хе-хе-хе! – рече искрено псалтът, доволен от това свое начало, и се поразходи из стаята. – А това какво е, скъпа Солоха? – каза той и със същия израз, като пристъпи към нея, лекичко я хвана за шията и пак така отскочи назад.
– Като че не виждате, Осип Никифорович – отвърна Солоха. – Шия и на шията – гердан от мъниста.
 – Хм, на шията – гердан от мъниста! Хе-хе-хе! – И псалтът отново закрачи из стаята, като потриваше ръце. – А това какво е, неповторима Солоха?... – Не се знае какво би пипнал сега псалтът със своите дълги пръсти, ако изведнъж не се затропа на вратата и не се чу гласът на казака Чуб.
– Ах, Боже мой, външно лице! – завика уплашено псалтът. – Какво ще стане, ако заварят тук особа с моето звание? Ще стигне до ушите на отец Кондрат...
 Ала страховете на псалта бяха по-други: повече от всичко той се боеше да не се научи жена му, която и без това със своята страшна ръка вече беше съвсем изтънила неговата дебела плитка.
– За Бога, добродетелна Солоха! – говореше той, цял разтреперан. – Вашата доброта, както казва писанието на Лука, глава трина... трин... Чукат, ей Богу, чукат! Ох, скрийте ме някъде!
Солоха изсипа въглищата от друг чувал в кацата и не много едрото тяло на псалта влезе вътре и стигна чак до дъното, тъй че отгоре му можеше да се насипе още половин чувал въглища.
– Добър вечер, Солоха! – каза Чуб, като влезе. – Може би не ме очакваше, а? Наистина ли не ме очакваше? Може би попречих на нещо... – продължи Чуб, като придаде на лицето си весело и многозначително изражение, което предварително показваше, че напряга глупавата си глава и се готви да пусне някаква заядлива и премъдра шега. – Може би се забавлявахте тук с някого? Може би ти вече си скрила някого, а? – И, възхитен от тая своя забележка, Чуб се засмя, вътрешно тържествуващ, че той единствен се ползва с благосклонността на Солоха. – Е, Солоха, дай сега да пийнем водка. Струва ми се, че гърлото ми е замръзнало от проклетия студ. Ама че нощ ни изпрати Бог срещу Рождество! Как вилнее, чуваш ли, Солоха, как вилнее... Ох, Нощ ръцете ми са се вкочанясали: не мога да си разкопчая кожуха! Как вилнее бурята...
– Отвори! – чу се глас от улицата, съпроводен с удар по вратата.
 – Чука някой! – каза млъкналият Чуб.
– Отвори! – завика се още по-силно.
– Това е ковачът! – рече Чуб и грабна калпака си.
 – Чувай, Солоха, дето щеш ме дявай; за нищо на света не ща да се покажа пред тоя проклет изрод – дано му израстат на дяволския син под двете очи мехури като купни!
Солоха също се изплаши, взе да се мята като обезумяла и, съвсем объркана, даде знак на Чуб да влезе в същия чувал, дето беше вече псалтът. Клетият псалт не посмя дори да се изкашля или да изохка от болка, когато тежкият селянин седна почти на главата му и намести замръзналите си ботуши до слепоочията му. Ковачът влезе, без да продума, без да свали калпак и почти се строполи на пейката. Явно беше, че е в лошо настроение. В същото време, когато Солоха затваряше след него вратата, отново се почука. Беше казакът Свербигуз. Той вече нямаше как да се скрие в чувал, защото вече нямаше останали чували. На снага той беше по-тежък от самия кмет, а на ръст – по-висок от свата на Чуб. Ето защо Солоха го заведе в градината, за да чуе там всичко, каквото той искаше да ѝ каже.
Ковачът разсеяно оглеждаше ъглите на къщата си, като се вслушваше от време на време в далечните песни на коледарите; най-после спря поглед на чувалите. „Защо са тук тия чували? Отдавна трябваше да се приберат. От тая глупава любов съвсем се побърках. Утре е празник, а в къщи още лежат купища непотребни неща. Трябва да ги занеса в ковачницата!“
И ковачът приклекна до огромните чували, завърза ги яко и се канеше да ги метне на гръб. Но очевидно мислите му се скитаха Бог знае къде, иначе би чул как Чуб засъска, когато връвта, която завързваше чувала, омота и косата му и едрият кмет започна да хълцука доста високо.
„Мигар няма да избия от главата си тая негодница Оксана? – говореше си ковачът. – Не ща да мисля за нея, а непрекъснато мисля и като че нарочно – само за нея. Защо така мисълта против волята ти влиза в главата? Ах, дявол го взел, чувалите сякаш са станали по-тежки от преди! Сигурно вътре има сложено и нещо друго, освен въглища! Глупак съм аз! Забравям, че сега всичко ми се струва по-тежко. По-рано с една ръка можех да прегъна и да оправя медна пара и конска подкова, а сега не мога да вдигна чувалите с въглища. Скоро и вятърът ще почне да ме събаря... Не! – викна той, след като помълча и се съвзе. – Какво съм се отпуснал като жена! Никому не ще позволя да ми се присмива! И десет такива чувала ще дигна! – И ковачът бодро метна на гръб чувалите, които двамина здрави мъже не биха могли да носят. – Да взема и тоя – продължи той, като дигна малкия чувал, на чието дъно лежеше свит дяволът. – Тук май сложих инструмента си.“
След тия думи той излезе от къщи, като си подсвиркваше песента „Не се карам аз с жена си...“ Все по-силно и по-силно се чуваха песните и виковете по улиците. Тълпите народ се увеличаваха и от надошли от съседните села гости. Момците се шегуваха и лудуваха до насита. Често между коледарските песни се чуваше весела песен, съчинена начаса от някой млад казак. Или пък някой от тълпата вместо коледарска изведнъж зареваваше с цяло гърло обредна песен: Шчедрик, ведрик! Дайте ни вареник, дайте купа каша и кило колбаси!  
Висок смях награждаваше певеца. Малките прозорци се отваряха и съсухрената ръка на някоя баба (само бабите и почтените бащи оставаха по къщите) се показваше с наденица или с парче баница. Момците и девойките в превара подлагаха чувалите и ловяха подаръка. На едно място момците бяха оградили от вси страни група девойки: шум, викове, един хвърли топка сняг, друг издърпа чувал с разни неща. На друго място момичетата гонеха момък, подлагаха му крак и той заедно с чувала политаше стремглаво към земята.
Сякаш бяха готови цяла нощ да се веселят! А нощта като че нарочно тъй великолепно блестеше! И от блясъка на снега светлината на Месеца изглеждаше още по-бяла! Ковачът с чувалите се спря. Стори му се, че чува в моминската тълпа гласа и тъничкия смях на Оксана. Той цял изтръпна; като хвърли на земята чувалите така, че на дъното псалтът заохка от натъртването, а кметът изхълцука високо, той пое с малкия чувал на рамо заедно с групата момци, тръгнали след тълпата девойки, дето му се бе счул гласът на Оксана.
Да, тя е! Стои като царица и черните ѝ очи блестят! Един от по-видните момци ѝ разправя нещо, сигурно весело, защото тя се смее. Но тя винаги се смее. Сякаш неволно, без сам да знае как, ковачът се промъкна в тълпата и се изправи до нея.
– А, Вакула, и ти ли си тук! Здравей! – каза хубавицата със същата усмивка, която едва не подлудяваше ковача. – Е, много ли събра от коледуването? У, какво малко чувалче! Ами обувките, които носи царицата, намери ли? Намери ми тия обувки и ще се омъжа! – И като се засмя, тя затърча с тълпата.

Ковачът остана като закован на мястото си. „Не, не мога, нямам повече сили... – промълви най-сетне той. – Но, Боже мой, защо тя е тъй дяволски хубава? Погледът ѝ, думите ѝ, всичко – просто те изгаря, изгаря те... Не, не мога да надвия себе си! Време е да туря край на всичко: пропадай, душо! Ще ида да се удавя в дупката на леда – и нека ме поменуват!“
И с решителна крачка той тръгна напред, настигна тълпата, изравни се с Оксана и ѝ каза твърдо:
– Сбогом, Оксана! Търси си какъвто щеш годеник, подигравай се с когото искаш, но мене вече няма да ме видиш на тоя свят!
Хубавицата сякаш се учуди, искаше да каже нещо, но ковачът махна с ръка и избяга.
– Накъде, Вакула? – завикаха момците, като видяха тичащия ковач.
– Сбогом, братчета! – викна в отговор ковачът. – Ако даде Бог, ще се видим на оня свят – на тоя вече няма да се веселим заедно. Прощавайте, не ме поменувайте с лошо! Кажете на отец Кондрат да отслужи панихида за грешната ми душа. Грешен съм аз: от мирски залисии не съм запалил досега свещ пред иконите на Чудотвореца и на Света Богородица. Всичко, каквото се намери в скрина ми – давам го на черковата! Прощавайте!
Като изрече всичко това, ковачът отново хукна с чувала на гърба.
– Побъркал се е! – думаха момците.
– Пропаднала душа! – набожно избъбри една бабичка, която минаваше наблизо. – Ще отида да разправя как се обеси ковачът!

◉ ◉ ◉
В това време Вакула, като измина тичешком няколко улици, спря се да поеме дъх. „Но накъде ли тичам? – помисли си той. – Като че всичко вече е загубено! Чакай да опитам още едно средство: ще отида при запорожеца Шишкавия Пацюк. Разправят, че той познава всички дяволи и че може да направи всичко, каквото поиска. Ще отида, бездруго душата ми ще пропадне!“
Сега дяволът, който дълго бе лежал, без да мръдне, заскача в чувала от радост, но ковачът, като по- мисли, че неволно сам някак е закачил с ръката си чувала и е причинил това движение, тупна го с едрия си юмрук, понамести го на гърба си и пое към Шишкавия Пацюк.
Тоя Шишкав Пацюк наистина бил някога запорожец; но дали го бяха изгонили, или сам бе напуснал Запорожието – никой не знаеше. Отдавна вече, от десетина, а може би и от петнадесетина години, той живееше в Диканка. Отначало живееше като истински запорожец: нищо не работеше, през трите четвърти на деня спеше, ядеше за шестима косачи и изпиваше наведнъж по цяло ведро; впрочем, то имаше де да се побере, защото Пацюк, макар че беше нисък, на ширина бе достатъчно обемист. Освен това шалварите, които носеше, бяха толкова широки, че колкото и голяма крачка да направеше, краката му съвсем не се виждаха и сякаш каца за варене на ракия се движеше по улицата. Може би затова го и бяха нарекли Шишкавия.
Не бяха минали и няколко дни, откак бе дошъл в село, и всички вече знаеха, че той е знахар. Разболееше ли се някой от нещо, веднага викаха Пацюк; и щом Пацюк пошепнеше само няколко думи – болестта веднага изчезваше. Ако пък се случеше изгладнял дворянин да се задави с рибя кост, Пацюк тъй изкусно го удряше с юмрук по гърба, че костта отиваше там, дето ѝ се полага, без да причини никаква вреда на дворянското гърло.
Напоследък рядко го виждаха някъде. Може би причината бе мързелът, а може и това, че от година на година той все по-мъчно можеше да минава през вратите. Тогава миряните, ако имаха нужда от него, трябваше сами да отиват в къщата му.
Ковачът плахо отвори вратата и видя Пацюк, седнал по турски на пода, пред малко каче, върху което бе сложена паница с галушки. Паницата беше сякаш нарочно сложена наравно с устата му. Без да мърда нито с един пръст, попривел главата си към паницата, той сърбаше рядката каша и от време на време хващаше със зъби по някоя галушка.
„Не, тоя – помисли си Вакула – е още по-мързелив и от Чуб; оня поне яде с лъжица, а тоя не ще и ръката си да дигне!...“
 Пацюк очевидно беше изцяло зает с галушките, защото изглеждаше, че съвсем не забеляза влизането на ковача, който, щом стъпи на прага, дълбоко му се поклони.
– Дойдох при твоя милост, Пацюк! – каза Вакула и пак се поклони.
Дебелият Пацюк дигна глава и отново почна да сърба галушките.
– Ти, разправят хората, само недей се сърди – рече ковачът, като събра смелост, – казвам това, не за да те оскърбя – си бил малко сродник с дявола.
Като издума това, Вакула се уплаши при мисълта, че се е изразил съвсем направо и не е смекчил силните думи. В очакване, че Пацюк ще дигне качето заедно с паницата и ще ги запрати по главата му, той се дръпна малко встрани и се закри с ръкава си, за да не би горещата каша с галушките да опръска лицето му. Но Пацюк го погледна и пак засърба галушките.
Насърченият ковач реши да продължи.
 – Дойдох при тебе, Пацюк, Господ да ти даде всичко, имот достатъчно и хляб пропорционално! – Ковачът умееше понякога да вмъкне някоя модна дума; в това той се поизпече още когато ходи в Полтава да боядисва дъсчената ограда на командира. – Трябва да загина аз, грешният! На тоя свят нищо не може да ми помогне! Да става, каквото ще, трябва да моля самия дявол за помощ. Е, Пацюк, – каза ковачът като виждаше, че той все така мълчи – какво да правя?
– Като ти трябва дяволът, върви при дявола! – отвърна Пацюк, без да го погледне, и продължи да лапа галушките.
– Тъкмо затова съм дошъл при тебе – отговори ковачът и му се поклони. – Мисля, че никой освен теб не знае пътя към него.
Пацюк не продума – дояждаше последните галушки.
– Смили се, добри човече, не ми отказвай! – настояваше ковачът. – Свинско месо ли, наденица ли, брашно от елда, пък и платно, просо, или каквото и да е друго, ако ти потрябва... Както се полага между добри хора... Няма да се поскъпим. Кажи ми, тъй, макар горе-долу, как да ида при него?
 – На когото дяволът е зад гърба му, няма защо да ходи далече – каза равнодушно Пацюк, без да променя положението си.
Вакула се втренчи в него, сякаш на челото му бе написано обяснението на тия думи. „Какво приказва?“ – питаше безмълвно неговото изражение, а полуотворената му уста беше готова да лапне като галушка първата дума. Но Пацюк мълчеше. Сега Вакула забеляза, че пред него нямаше нито галушки, нито каче; вместо това на пода имаше две дървени паници – едната, пълна с вареники, другата – със сметана. Мислите и очите неволно се устремиха към тия паници. „Да видим – казваше той – как ще яде Пацюк варениките. Сигурно няма да иска да се навежда, за да ги сърба като галушките, а пък и не може: вареникът трябва първо да се потопи в сметана.“

Той едва бе помислил това и Пацюк зина, погледна варениките и още по-широко отвори устата си. В същото време един вареник изскочи от паницата, плесна се в сметаната, обърна се на другата страна, подскочи нагоре и се пъхна право в устата му. Пацюк го изяде, отново отвори уста и друг вареник по същия начин отиде нататък. Пацюк си даваше труд само да дъвче и да гълта.
„Гледай ти, чудо!“ – помисли си ковачът, зяпнал от смайване и в същия миг усети, че един вареник се пъхна и в неговата уста и омазва устните му със сметана. Като махна вареника и избърса устни, ковачът почна да размисля какви чудеса стават по света и до какви необикновени неща докарва човека нечистата сила, като съобразяваше при това, че единствен Пацюк може да му помогне. „Ще му се поклоня още един път, нека добре да ми обясни... Но, дявол го взел! Ами че днес е Бъдни вечер, а той яде вареники, блажни вареники! Що за глупак съм наистина аз! Стоя тук и бера грехове! Назад!“

И набожният ковач хукна презглава навън. Но дяволът в чувала, който вече предварително се радваше, не можеше да понесе такава хубава плячка да се изплъзне от ръцете му. Щом ковачът смъкна чувала, той изскочи отвътре, хвърли се на шията му и го възседна.
Мраз пропълзя по кожата на ковача. Изплашен и пребледнял, той не знаеше какво да прави и искаше вече да се прекръсти. Но дяволът, навел кучешката си муцуна до дясното му ухо, рече:
– Аз съм твой приятел, ще сторя всичко за другаря и приятеля! Пари колкото искаш ще ти дам – изписука той в лявото му ухо. – Още днес Оксана ще бъде наша – прошепна той, като извърна отново муцуната си към дясното ухо.
Ковачът стоеше и мислеше.
– Добре – рече най-сетне той. – За такава цена съм готов да бъда твой!
Дяволът плесна ръце и от радост започна да подскача върху врата на ковача. „Сега вече пипнах ковача! – мислеше си той. – Сега вече ще си изкарам от теб, гълъбче, за всичките ти шарила и измислици за дяволите! Какво ли ще кажат другарите ми, като узнаят, че най-набожният човек от цялото село е в ръцете ми?“
Дяволът се засмя от радост, като си представи как ще дразни в ада цялото опашато племе, как ще се ядосва куцият дявол, който минаваше между тях за най-изкусен в дяволиите.
– Е, Вакула! – изпищя дяволът, без да слиза от шията му, сякаш се страхуваше, че ковачът ще избяга. – Ти знаеш, че без договор нищо не става.
 – Готов съм! – каза ковачът. – Чувал съм, че между вас е прието да се подписвате с кръв; чакай да извадя от джоба си един гвоздей!
Сега той отметна ръката си назад и – хоп, улови дявола за опашката.
 – Гледай го, какъв шегобиец! – извика със смях дяволът. – Е, хайде, стига си се закачал!
– Чакай, гълъбче! – завика ковачът. – А това как ще ти се види? – При тия думи той се прекръсти и дяволът стана тих като агънце.
– Чакай, де – каза той, като го дръпна за опашката и го свлече на земята. – Ще ми подучваш ти добрите хора и честните християни да вършат грехове! – И като го държеше все така за опашката, ковачът го възседна и дигна ръка за кръстния знак.
– Съжали ме, Вакула! – изохка жално дяволът. – Всичко, каквото искаш – всичко ще сторя, остави само душата ми да се покае: не слагай върху ми страшния кръст!
– А, виж как запя сега, немецо проклети! Сега знам какво да правя. Тръгвай веднага! Чуваш ли, понеси ме като птица!
– Къде? – рече тъжният дявол.
– В Петербург, право при царицата!
И ковачът примря от страх, като усети, че се издига във въздуха.

◉ ◉ ◉
Дълго стоя Оксана замислена за чудните думи на ковача. Вътре в нея нещо вече ѝ думаше, че бе постъпила много жестоко с него. Ами ако той наистина се реши на нещо страшно?
„Току-виж от мъка вземе да се влюби в друга и от яд започне да приказва, че тя е първата хубавица в село! Но не, той ме обича! Аз съм толкова хубава! За нищо на света няма да ме замени, той се шегува, преструва се. Няма да минат и десет минути и сигурно пак ще дойде да ме види. Аз наистина съм лоша. Ще трябва, уж против волята си, да му дам да ме целуне. Ех, как ще се зарадва!“
И вятърничавата хубавица почна пак да се шегува с приятелките си.
– Чакайте – рече една от тях. – Ковачът си е забравил чувалите; гледайте какви големи чували! Той не е коледувал като нас: тук, струва ми се, са му хвърляли по четвърт овен; а надениците и хлябовете сигурно чет нямат. Изобилие!
 – Тия чували на ковача ли са? – подхвана Оксана. – Я да ги замъкнем по-скоро у дома и да разгледаме хубавичко какво е натрупал вътре.
Всички със смях одобриха това предложение.
 – Но ние не можем да ги дигнем! – викнаха вкупом всички, като се опитваха да помръднат чувалите.
– Почакайте – каза Оксана. – Да изтичаме поскоро за шейничка и да ги откараме с нея.

И тълпата хукна за шейничка. На пленниците беше страшно дотегнало да седят в чувалите, макар че псалтът бе пробил с пръст доста голяма дупка за себе си. Ако нямаше хора, той навярно би намерил начин да излезе, но да излезеш от чувала пред всички, да станеш за присмех... Това го спираше и той реши да чака, като само пъшкаше под неучтивите чизми на Чуб.
Самият Чуб не по- малко искаше да се освободи, защото усещаше под себе си нещо, на което бе съвсем неудобно да се седи. Но като чу решението на дъщеря си, той се успокои и вече не искаше да излиза, разсъждавайки, че до къщи трябва да върви най-малко стотина крачки, а може би и още толкова. Ако пък излезе, ще трябва да се понатъкми, да пристегне кожуха, да си върже колана – колко много труд! А и калпакът му бе останал у Солоха. Я по-добре момичетата да го закарат с шейната!

Но случи се съвсем не тъй, както очакваше Чуб: в това време, когато девойките отърчаха за шейничка, мършавият сват излизаше от кръчмата разстроен и в лошо настроение. Кръчмарката по никакъв начин не се решаваше да му даде на вересия; той искаше да чака – дано дойде някой набожен дворянин и да го почерпи; ала сякаш нарочно всички дворяни си бяха останали по къщите и като честни християни ядяха с домашните си варено жито. Като размишляваше за покварата и за дървеното сърце на еврейката, която продаваше напитки, сватът се натъкна на чувалите и се спря изумен.
„Гледай ти какви чували е оставил някой насред пътя! – каза той, като се оглеждаше наоколо. – Тук сигурно има и свинско месо. Провървял е някому късметът да наколедува толкова неща! Какви грамадни чували! Да речем, че са пълни само с елдени пити и с банички; и това не е лошо... Па макар и само хлябове да са – и това върви: еврейката за всеки хляб ще даде по осминка ракия. По-скоро да ги отмъкна, докато никой не е видял.“

И той нарами чувала с Чуб и с псалта, но усети, че е много тежък: „Не, сам не мога го носи – рече той. – Я, сякаш нарочно, ей го тъкачът Шапуваленко. Здравей, Остап!“

– Здравей – каза тъкачът, като се спря.
– Де отиваш?
– Тъдява. Дето краката ме занесат.
– Помогни ми, добри човече, да отнеса тия чували. Някой е коледувал, че взел и ги захвърлил насред пътя. Ще си ги разделим по равно.
 – Чували ли? А какво има в чувалите: бели пити или хлябове?
– Е, струва ми се, има всичко.
Измъкнаха те набързо от плета пръти, сложиха отгоре им чувала и го понесоха на рамене.
– Де ще го занесем? В кръчмата ли? – запита тъкачът из пътя.
– То и аз тъй смятах, в кръчмата, но нали проклетата кръчмарка няма да повярва, ще помисли, че сме го откраднали отнейде; а пък и аз излязох ей сега от кръчмата. Да го занесем у дома. Няма никой да ни пречи: жена ми не е в къщи.
 – Ама наистина ли не е в къщи? – попита предпазливият тъкач.
 – Слава Богу, още не сме оглупели – каза сватът. – Кой дявол ще ни накара да отидем там, дето е тя? Тя, струва ми се, ще се мъкне с женорята до съмнало.
– Кой е? – извика жената на свата, като чу в пруста шума от влизането на двамата приятели с чувала, и отвори вратата. Сватът се вцепени.
– Нà ти сега! – рече тъкачът и отпусна ръце. Жената на свата беше от ония съкровища, каквито има немалко по белия свят. Също като мъжа си тя почти никога не седеше вкъщи и по цял ден се увърташе около клюкарките и богатите стари жени, хвалеше и ядеше здравата, и само сутрин се биеше с мъжа си, защото само по това време го виждаше сегиз-тогиз. Къщата им беше два пъти по-стара от шалварите на общинския писар, на някои места покривът ѝ беше без слама. От плета се виждаха само остатъци, защото всеки, който излизаше от къщи, никога не вземаше тояга за кучетата, с надежда, че ще мине край зеленчуковата градина на свата и ще измъкне от плета някой прът. Печката не се палеше по два-три дни. Всичко, каквото изпросваше нежната съпруга от добрите хора, скриваше колкото може по-далеч от мъжа си, и често си присвояваше произволно неговата плячка, когато той не бе успял да я пропие в кръчмата.

Сватът, макар че винаги бе хладнокръвен, не обичаше да ѝ отстъпва. И затова почти всякога излизаше от къщи със синини под очите, а скъпата половинка охкаше и се мъкнеше да разправя на женорята за безчинствата на мъжа си и за побоищата, които бе претърпяла от него.
 Сега можем да си представим колко объркани бяха тъкачът и сватът от тая неочаквана поява. Като пуснаха чувала, те се изправиха до него и го покриха с полите на дрехите си; но беше вече късно: жената на свата, макар да недовиждаше със старите си очи, все пак съзря чувала.
 – А, виж, това е хубаво! – каза тя с такъв вид, в който личеше радостта на ястреб. – Хубаво е, че сте наколедували толкова много! Ей така правят винаги добрите хора; само че вие, струва ми се, сте го отмъкнали отнейде. Покажете ми веднага, чувате ли, ей сега още ми покажете вашия чувал!
 – Плешивият дявол ще ти го покаже, не ние – рече сватът, като се поизпъчи.
 – Какво ти влиза в работата? – каза тъкачът. – Ние сме коледували, а не ти.
– Не, ти ще ми го покажеш, мръсен пияницо! – извика жената и удари с юмрук високия сват в брадата, като се промъкваше към чувала. Но тъкачът и сватът мъжествено защитиха чувала и я накараха да отстъпи назад. Не бяха успели двамата да се съвземат и съпругата дотича в пруста вече с ръжен в ръка. Тя бързо цапна с ръжена мъжа си по ръцете, тъкача по гърба и вече се изправи до чувала.
 – Как я допуснахме? – каза тъкачът, като се съвзе.
– Е, как я допуснахме! А ти защо я допусна? – рече хладнокръвно сватът.
– Вашият ръжен, изглежда, е железен! – каза след кратко мълчание тъкачът, като опипваше гърба си. –

Миналата година жена ми купи на панаира ръжен за двадесет и пет копейки – от него... не боли... В това време тържествуващата съпруга сложи на земята газеничето, развърза чувала и погледна в него. Но навярно старческите ѝ очи, които хубаво видяха чувала, тоя път я измамиха.
 – Ехе, та тук има цял шопар! – извика тя и плесна радостно с ръце.
– Шопар! Чуваш ли, цял шопар! – бутна тъкачът свата.
– И нà, ти си виновен!
 – Какво да се прави! – каза сватът, като сви рамене.
– Как какво? Защо стоим? Да вземем чувала! Хайде, давай!
– Махай се оттук! Махай се! Тоя шопар е наш! – викна тъкачът, като настъпваше.
– Махай се, махай се, дяволска жено! Това не е твое! – говореше сватът, като се приближаваше. Съпругата отново взе ръжена, но в това време Чуб се измъкна от чувала, изправи се насред пруста и се протегна като човек, който току-що се е събудил от дълъг сън.
Жената на свата извика, плесна с ръце по полата си и всички неволно зяпнаха.

– Какво дума глупачката: шопар! Това не е шопар! – каза опулен сватът.
– Гледай ти какъв голям човек бил натъпкан в чувала! – рече тъкачът, като се стъписа от уплаха. – Каквото щеш думай, тресни ме, ако щеш, но тука е забъркана нечистата сила: че той не би могъл да се промъкне през прозорчето.  
– Това е сватът! – извика сватът, като се вгледа.
 – А ти кой мислеше, че е? – каза Чуб усмихнат. – Каква хубава шега ви изиграх, а? А вие май искахте да ме изядете вместо свинско месо? Чакайте, ще ви зарадвам: в чувала има още нещо, ако не шопар, то сигурно прасенце или друга някаква животинка. Нещо отдолу под мене през всичкото време шаваше.

Тъкачът и сватът се спуснаха към чувала, стопанката се вкопчи за другата страна и свадата щеше отново да почне, ако псалтът, който видя, че няма къде да се скрие, се измъкна от чувала.
– Ето ти още един! – извика изплашен тъкачът. – Дявол знае какво става по света... Главата ми се върти... Не наденици и не хлябове, а хора хвърлят в чувалите!
– Това е псалтът! – промълви най-учуден от всички Чуб. – Нà ти сега! Ай-ай, Солоха! И него вмъкнала в чувала... Затова, гледам аз, къщата ѝ пълна с чували... Сега вече знам всичко: във всеки чувал е имало по двама души. А пък аз мислех, че само на мен... Виж я ти Солоха!

◉ ◉ ◉

Момичетата се учудиха малко, като не намериха единия чувал.
 – Няма що, стига ни и тоя – изчурулика Оксана. Всички подигнаха чувала и го качиха на шейната. Кметът реши да мълчи, като разсъди, че ако почне да вика, за да развържат чувала и да го пуснат, глупавите момичета ще се разбягат, ще помислят, че в чувала се е скрил дяволът и той може би до заранта ще остане на улицата. А момичетата, като се заловиха дружно за ръце, полетяха като вихър с шейната по скриптящия сняг. Много от тях насядаха лудешки в шейната, други се покатериха върху самия кмет.
Кметът реши да изтърпи всичко. Най-сетне пристигнаха, разтвориха широко вратата на пруста и на стаята и вкараха чувала вътре, като се заливаха в смях.
– Я да видим какво има в него! – развикаха се всички и се спуснаха да го развързват.
Сега хълцукането, което измъчваше кмета през цялото време на седенето му в чувала, толкова се усили, че той почна да хълца и да кашля с все сила.
– А, тук има някой! – извикаха всички и хукнаха уплашени през вратата.
– Дявол го взел, къде бягате като побъркани? – каза Чуб, като влезе вътре.
– Ах, татко! – рече Оксана.
– В чувала има човек.
– В чувала ли? Отде взехте тоя чувал?
– Ковачът го беше хвърлил насред пътя – извикаха в един глас всички.

„Е, какво казвах аз?“ – помисли си Чуб.
 – Какво сте се изплашили? Я да видим: хей, човече – не се докачай, че не те наричам по име и презиме – излизай от чувала!
Кметът излезе.
– Ах! –извикаха момичетата.
„И кметът е влязъл в чувала – думаше си в недоумение Чуб, като го измерваше от главата до петите. – Гледай ти!... Аха!...“ – Той не можа да каже нищо повече.

Не по-малко смутен беше и самият кмет и не знаеше с какво да почне.

– Навън трябва да е студено – каза той, като се обърна към Чуб.
– Студеничко е – отвърна Чуб.
– Ами позволи да те попитам с какво си мажеш ботушите – с мас или с катран? – Той искаше да каже не това, искаше да попита: как влезе ти, кмете, в тоя чувал? Но сам не разбра как изрече съвсем друго.
– С катран е по-хубаво! – каза кметът.
– Е, сбогом, Чуб! – И като нахлупи ушанката си, излезе от къщата. – Защо аз, глупакът, го попитах с какво си маже чизмите? – рече Чуб, като поглеждаше към вратата, отдето излезе кметът. – Ай-ай, Солоха! Такъв човек да напъха в чувала!... Гледай я ти дяволската жена! А пък аз глупакът... Но де е тоя проклет чувал?
– Хвърлих го в ъгъла, в него няма вече нищо – каза Оксана.
– Зная ги аз тия дяволии, нямало нищо! Я го дайте насам: там има още един! Изтърсете го хубавичко. Какво, няма ли? Виж я ти проклетата жена! Като я погледнеш съща светица, като че никога блажно в уста не туря!

Но да оставим Чуб свободно да излива яда си и да се върнем при ковача, защото сигурно е вече девет часът.


◉ ◉ ◉

Отначало, когато се издигна толкова високо над земята, на Вакула се стори страшно, че не може вече да вижда нищо долу и прехвърча като муха под самия Месец, така, че ако не бе се навел малко, щеше да го закачи с калпака си. Ала скоро той се съвзе и дори почна да се шегува с дявола. Много го забавляваше, че дяволът киха и кашля, щом той снеме от шията си кипарисовото кръстче и го приближи до него. Вакула нарочно дигаше ръка, за да се почеше по главата, а дяволът мислеше, че той иска да го прекръсти и полетяваше още по-бързо.

Във висините всичко бе светло. Въздухът, в лека сребърна мъгла, беше прозрачен. Всичко се виждаше и дори можеше да се съзре как покрай тях мина като вихър един магьосник, седнал в гърне; как звездите, събрани накуп, играеха на криеница; как встрани се виеха на кълба цял рой духове; как един дявол, танцуващ под лунна- та светлина, сне калпака си, като видя яхналия ковач да препуска; как летеше връщаща се обратно метла, която очевидно току-що бе яхала по работа някоя вещица... Много още такива противни неща срещнаха те. Всичко, щом видеше ковачът, спираше за миг да го погледа и после пак се понасяше някъде и продължаваше пътя си; ковачът все така летеше и изведнъж пред него цял в светлини заблестя Петербург. (По някакъв случай тогава имаше илюминация.)

Щом прелетя градската бариера, дяволът се превърна в кон и ковачът се видя насред улицата, яхнал силен бегач. Боже мой! Шум, гръм, блясък; от двете страни натрупани четири етажни стени; тропотът на конските копита, звукът на колела кънтяха като гръм и отекваха от всички страни; къщите ставаха все по-големи и никнеха сякаш на всяка стъпка из земята; мостовете трепереха; каретите летяха; файтонджиите и помощниците им викаха; снегът свистеше под хилядите шейни, плъзгащи се на всички страни; пешеходците се притискаха и тълпяха край къщите, обкичени със светилници – и грамадните им сенки се мяркаха по стените, като стигаха с глави до комините и покривите.

Ковачът се оглеждаше сли- сан на вси страни. Струваше му се, че всички къщи са устремили безбройните си огнени очи към него и го гледат. Господата в сукнени шуби бяха толкова много, че той не знаеше кому да сваля калпак.
„Боже мой, колко много господари! – помисли си ковачът. – Сигурно всеки, който върви по улицата в шуба, е съветник! А ония, дето се возят в такива чудни брички с прозорци, те, ако не са градоначалници, бездруго са комисари, а може би и нещо по- вече.“

Думите му бяха прекъсвани от запитването на дявола: „Право при царицата ли ще вървим?“ „Не, страшно е – помисли си ковачът. – Тук някъде, не зная де, са отседнали запорожците, които минаха есенес през Диканка. Те идеха от Сечта с книжа до царицата; добре е да се посъветвам с тях. Хей, Сатана, вмъквай се в джоба ми и ме води при запорожците!“

В миг дяволът изтъня и стана толкова мъничък, че лесно влезе в джоба му. А Вакула, докато се опомни, се намери пред една голяма къща, изкачи се, без сам да знае как, по стъпалата, отвори една врата и малко се стъписа от блясъка, като видя една богато наредена стая, но после се опомни, щом позна същите ония запорожци, които бяха минали през Диканка. Те седяха по турски на копринени дивани, прибрали под себе си катраносаните си ботуши и пушеха най-лют тютюн от коренчетата на листата.
– Добър вечер, панове! Помози Бог! Ето де се случи да се видим пак! – каза ковачът, като се доближи и се поклони доземи.
– Що за човек е тоя? – запита седналият до ковача запорожец, като се обърна към друг един, който седеше по-далеч.
 – Не ме ли познахте? – рече ковачът. – Аз съм Вакула, ковачът! Есенес, когато минахте през Диканка, гостувахте ни, Господ да ви даде здраве и дълголетие, почти два дни. И аз поставих тогава нова шина на предното колело на вашата каруца!
– А! – каза същият запорожец. – Та той е оня ковач, който боядисва майсторски. Здравей, земляк! Защо, по Божия воля, си тук?
– Ей тъй, поиска ми се да поразгледам, разправят...
– Е, как е, земляк! – поизпъчи се запорожецът, и като искаше да покаже, че може да говори на руски, рече: – Е, голямо градище, а?

Ковачът не искаше да се посрами и да се покаже новак, а освен това, както видяхме по-горе, сам знаеше да приказва грамотно.

– Знатна губерния! – отвърна той равнодушно. – Няма що да се рече, къщи преголеми, картини висят – все сериозни. Много къщи са изписани с варакосани златни букви, до извънредност. Няма що да се рече, чудна пропорция!

Запорожците, като чуха как свободно се изразява ковачът, извадиха много изгодно за него заключение. – После ще поприказваме повечко с тебе, земляк; сега ще тръгваме веднага при царицата.
– При царицата ли? Бъдете добри, панове, вземете и мен със себе си!
– Тебе ли? – рече запорожецът така, както възпитател говори на своя четиригодишен възпитаник, който го моли да го качи на истински, голям кон. – Че какво ще правиш ти там? Не, не може! – При това лицето му прие такъв многозначителен израз, сякаш искаше да каже: „Ние, братко, имаме да поприказваме с царицата за наши си работи.“
 – Вземете ме! – настояваше ковачът. – Моли ги! – прошепна той на дявола, като тупна с пестник по джоба си.
Докато изрече това, обади се друг запорожец:
– Пък най-сетне да го вземем, братлета!
– Е, хайде, да го вземем! – казаха и другите.
– Обличай тогаз дрехи като нашите.
Ковачът веднага облече един зелен кожух и в това време вратата неочаквано се отвори, влезе човек с галони и каза, че е време да тръгват.
Ковачът отново се зачуди, когато се понесе в огромната карета, полюлявана на пружини, от двете му страни пробягваха назад четириетажни къщи, а павираната улица громолеше, сякаш сама се плъзгаше под краката на конете.
 „Боже мой, каква светлина! – мислеше си ковачът.– У нас и денем не е тъй светло!“

Каретите спряха пред двореца. Запорожците слязоха, минаха през великолепно преддверие и се заизкачваха по бляскаво осветеното стълбище.

„Що за стълби! – шепнеше си ковачът. – Да ти е жал да тъпчеш с нозе. Какви украшения! Разправят, приказките лъжели! Как, дявол да го вземе, лъжат! Боже мой, какви перила! Каква изработка! Че тук само за желязо са отишли петдесетина рубли!“
Като се изкачиха по стълбите, запорожците минаха през първата зала. Ковачът вървеше плахо подире им, като на всяка стъпка се страхуваше да не се подхлъзне на паркета. Минаха три зали, ковачът не преставаше да се чуди. Като влязоха в четвъртата, той неволно се приближи към една картина на стената. Беше пречистата Дева с младенеца на ръце.
„Ах, каква картина! Каква прекрасна живопис! – разсъждаваше той. – Нà, струва ти се, че приказва! Струва ти се, че е жива! А светото дете! И ръчичките си стиснало, и се усмихва, клетото! А боите! Боже мой, какви бои! Тук охра и сигурно за копейка не е отишла, всичко – само зелено и червено. А синята – гори! Сериозна работа! Тук грунтът трябва да е бил положен с бяла боя. Но колкото и да са прекрасни тия картини – все пак тая медна дръжка – продължаваше той, като се приближи до вратата и опипа ключалката – е още по-достойна за учудване. Ех, каква чиста изработка! Мисля, че всичко това са изработили немските ковачи, и то на най-скъпи цени...“
Може би дълго още би разсъждавал ковачът, ако един лакей с галони не го побутна и не му напомни, че не бива да се отделя от другите. Запорожците минаха още две зали и се спряха. Казаха им да почакат тук. В залата бяха се събрали няколко генерали в златошити мундири. Запорожците се поклониха на вси страни и се събраха в куп. След една минута влезе, придружен от цяла свита, величествен на ръст и твърде набит човек в хетмански мундир и с жълти къси ботуши. Косите му бяха поразчорлени, едното око – малко криво. Лицето му имаше израз на надменна величавост, във всичките му движения личеше навикът да заповядва. Всички генерали, които се разхождаха доста надуто в златните си мундири, се засуетиха с ниски поклони, сякаш ловяха всяка негова дума и дори най-малкото му движение, за да полетят веднага и да изпълнят желанията му. Ала хетманът дори не им обърна внимание, едва кимна с глава и се приближи към запорожците. Всички запорожци му се поклониха доземи.

– Всички ли сте тук? – попита той проточено, като произнасяше думите малко през носа си.
 – Всички, бащице! – отговориха запорожците и пак се поклониха.
 – Не забравяйте да говорите така, както ви учих!
– Не, бащице, няма да забравим!
– Царят ли е този? – попита ковачът едного от за порожците.
– Какъв ти цар! Това е самият Потьомкин – отвърна оня.
От другата стая се чуха гласове и ковачът не знаеше де да извие очи от множеството дами в атлазени рокли с дълги опашки и придворни в златошити кафтани и събрани отзад коси. Той виждаше само блясък и нищо друго. Изведнъж всички запорожци паднаха на земята и завикаха в един глас:
 – Помилуй, майко, помилуй!
Без да вижда нищо, ковачът също се простря с всичкото си усърдие на пода.
 – Станете! – прозвуча над тях заповеднически и в същото време приятен глас.
Неколцина от придворните се засуетиха и забутаха запорожците.
– Няма да станем, майко! Няма да станем! Ще умрем, но няма да станем! – викаха запорожците.

Потьомкин си хапеше устните, най-сетне сам приближи и властно пошепна на един от запорожците. Запорожците станаха. Сега и ковачът се осмели да вдигне глава и видя изправена пред себе си жена, невисока, дори малко пълна, напудрена, със сини очи, и в същото време с величествено усмихнато изражение, което тъй умееше да покорява всичко и можеше да принадлежи само на царстваща жена.

– Светлейшият (княз Потьомкин – б.р.) обеща да ме запознае днес с моя народ, който досега още не съм виждала – каза дамата със сините очи, като разглеждаше с любопитство запорожците. – Добре ли сте настанени тук? – попита тя и се приближи.
– Благодарим, майко! Провизии дават добри, макар че тукашните овни съвсем не са като нашите в Запорожието. Защо не? Може да се живее донякъде...

Потьомкин се намръщи, като чу, че запорожците приказват съвсем не това, което ги беше учил. Един от запорожците се изпъчи и излезе напред:
– Помилуй, майко! Защо погубваш верния си народ? С какво сме те разсърдили? Нима сме били на страната на неверника татарин? Нима сме се спогаждали някога за нещо с турчина? Нима сме ти изменили с дело или с помисъл? Защо е тая немилост? По-рано слушахме, че си заповядала да строят навсякъде крепости за защита от нас; сетне чухме, че искаш да ни обърнеш в карабинери; сега чуваме нови напасти. С какво се провини запорожкото войнство? С това ли, че преведе твоята армия през Перекоп и помогна на твоите генерали да посекат кримците?

Потьомкин мълчеше и небрежно чистеше с малка четчица брилянтите, с които бяха обкичени ръцете му. – Е, какво искате вие? – загрижено попита Екатерина.
Запорожците се спогледаха многозначително.
„Сега му е времето! Царицата пита – какво искате!“ – каза си ковачът и изведнъж се тръшна на земята. – Ваше царско величество, недейте ме наказва със смърт, покажете се милостива! От какво, без докачение за Ваша царска милост, са направени обувките, които са на вашите нозе? Мисля, че никой майстор, в никое царство на света, не може да направи такова нещо. Боже мой, да можеше моята жена да обуе такива обувки!
Царицата се засмя. Придворните също се засмяха. Потьомкин се мръщеше и усмихваше едновременно. Запорожците почнаха да ръгат ковача, мислейки, че се е побъркал.
– Стани! – ласкаво каза царицата. – Щом толкова ти се иска да имаш такива обувки, това не е мъчно да се изпълни. Донесете му веднага най-скъпите, със злато! Наистина, много ми харесва това простодушие! Ето – продължи царицата, като устреми очи към изправения встрани човек на средна възраст, с пълно, но малко бледо лице, чиято скромна дреха с големи седефени копчета показваше, че той не е от придворните. – Ето ви предмет, достоен за вашето остроумно перо!
– Вие, Ваше императорско величество, сте твърде, милостива! Тук е потребен най-малкото Лафонтен! – отговори с поклон човекът със седефените копчета.
– Искрено ще ви кажа: аз и досега съм във възторг от вашия „Бригадир“. Вие удивително добре четете, обаче – продължи царицата, като се обърна отново към запорожците – аз съм чувала, че в Сечта никога не се жените.
– Как така, майко! Че ти сама знаеш – човек без жена не може да живее – отвърна същият запорожец, който бе разговарял с ковача, и ковачът се учуди, като чу, че тоя запорожец, който тъй хубаво знаеше грамотния език, сега говори с царицата, сякаш нарочно, на най-грубо, както обикновено го казват, селско наречие.
„Хитър народ! – помисли си той. – Сигурно прави това с някаква сметка.“
– Ние не сме калугери – продължаваше запорожецът, – а грешни хора. Лакоми, както всички добри християни, за блажно. У нас има доста, които имат жени, само че не живеят с тях в Сечта; някои имат жени в Полша; някои – в Украйна; някои – в Турско.

В това време донесоха на ковача обувките.
– Боже мой, каква красота! – извика радостно той, като грабна обувките. – Ваше царско величество! Ако са такива обувките и ако с тях, Ваше благородие, ходите и по леда да се пързаляте, какви ли пък ще бъдат самите крачка? Сигурно, най-малко от чиста захар?

Царицата, която наистина имаше най-стройни и прелестни крачка, не можа да не се усмихне, като чу такъв комплимент от устата на простодушния ковач, който в своето запорожко облекло можеше да мине за красавец, въпреки мургавото си лице.
Зарадван от такова благосклонно внимание, на ковача се искаше вече да разпита хубавичко царицата за всичко – вярно ли е, че царете ядат само мед и сланина и други такива неща; но като усети, че запорожците го мушкат в хълбоците, реши да млъкне; и когато царицата се обърна към старците и почна да ги разпитва как живеят в Сечта, какви обичаи имат, той се дръпна назад, наведе се към джоба си и каза тихо:
– По-скоро ме отнеси навън! – и изведнъж се намери оттатък градската порта.

◉ ◉ ◉
– Удавил се е! Бога ми, удавил се е! Да не мръдна от мястото си, ако не се е удавил! – бъбреше дебелата жена на тъкача, застанала сред група дикански жени насред улицата.
– Какво, аз да не съм някоя лъжкиня? Мигар съм откраднала някому крава? Или някого съм урочасала, че да не ми вярвате? – кряскаше друга жена в казашка свитка, с морав нос, като махаше с ръце: – Нà, да не ми се допие вода, ако старата Переперчиха не е видяла с очите си как ковачът се обесил.
– Ковачът се е обесил! Туй то! – рече кметът на излизане от Чуб, като се спря и се приближи до разговарящите.
– Обесил се е толкова, колкото ти не пиеш ракия, пияница такава! – отвърна жената на тъкача.
– Само побъркан като тебе ще се обеси! Той се е удавил! Удавил се е в дупката на леда! Знам го толкова сигурно, колкото и това, че ти преди малко си била у кръчмарката.
– Безсрамница! Гледай за какво взела да ме одумва! – ядосано отвърна жената с моравия нос. – По-добре да беше мълчала, негоднице! Мигар не зная, че псалтът всяка вечер идва при тебе!
Жената на тъкача кипна:
 – Какво псалтът? При кого идва псалтът? Какво лъжеш?
– Псалтът ли? – пропя жената на псалта, като се промъкваше към каращите се в кожух от заешка кожа, отгоре със син, памучен плат. – Аз ще ви кажа един псалт! Кой каза „псалтът“?
– Ето при коя ходи псалтът! – рече жената с моравия нос, като посочи жената на тъкача.
– А, ти ли си била, кучко! – каза псалтовата жена, пристъпвайки към жената на тъкача. – Ти значи, вещице, му мътиш главата и го упояваш с омайни билки, за да идва при тебе?
– Махни се от мене, Сатана! –рече жената на тъкача, като отстъпваше назад. – Гледай я ти проклетата вещица! Да не доживееш да родиш деца, негоднице! Пу! – И жената на псалта плю право в очите на жената на тъкача.

Другата искаше да стори същото, но вместо това плю в небръснатата брада на кмета, който се бе примъкнал до спорещите, за да чува по-добре.
– А, мръсна жено!... – извика кметът, като изтри лицето си с пеша и дигна камшика. Това движение накара всички да се разотидат, като сипеха хули на вси страни.

– Каква мръсотия! – повтори кметът като продължаваше да се бърше. – Значи ковачът се удавил! Боже мой, а какъв голям живописец беше! Какви здрави ножове, сърпове, плугове умееше да изковава. Каква сила беше! Да – продължи той, като се замисли, – малко такива хора имаме в село. Та аз още като седях в чувала разбрах, че съвсем не му бе добре на сиромаха. Гледай го ти ковача! Беше, а сега го няма! А пък аз се канех да подковавам пъстрата си кобила!... – И изпълнен с такива християнски мисли, пое бавно към къщата си.
Оксана се смути, когато тия вести стигнаха до нея. Тя малко вярваше на очите на Переперчиха и на женските брътвежи: знаеше, че ковачът е твърде набожен и че не ще се реши да погуби душата си. Но ако наистина е заминал, за да не се върне никога в село? А едва ли и в друго село ще се намери такъв юначага като ковача! Той толкова я обичаше! По-дълго от другите търпеше прищевките ѝ!

Цяла нощ хубавицата се въртеше под одеялото – от дясната страна на лявата и от лявата на дясната, без да може да заспи. Ту се мяташе в замайваща голота, която нощният мрак скриваше дори от самата нея, и почти гласно хокаше себе си, ту притихнала решаваше да не мисли за нищо и пак мислеше. И цялата гореше, и призори до уши се влюби в ковача.
Чуб не прояви нито радост, нито скръб за участта на Вакула. Мислите му бяха заети само с едно нещо: той никак не можеше да забрави вероломството на Солоха и дори и насън не преставаше да я хули.

Настъпи утрото. Още преди да съмне, черковата беше пълна с народ. Възрастните жени с бели покривала на главите, в бели сукнени свитки, се кръстеха набожно пред черковния вход. Дворянките в зелени и жълти блузи, а някои дори в сини старовремски дрехи със златни висулки отзад стояха пред тях. Девойките, по чиито глави бяха навързани цял дюкян ленти, а по шиите – гердани, кръстчета и пендари, се мъчеха да се промъкнат по-близо до иконостаса.
Но най-отпред бяха дворяните и простите селяни с мустаци, с перчеми, с дебели вратове, току-що избръснати, повечето с дебели наметала, изпод които се виждаше бяла или синя свитка. Накъдето и да погледнеш – по всички лица личеше празникът. Кметът се облизваше, като си представяше как ще отговее с наденица; девойките мислеха как ще се пързалят по леда с момците; бабите по-усърдно от друг път шепнеха молитви.
Из цялата черкова се чуваше как казакът Свербигуз прави поклони. Едничка Оксана стоеше като занесена... И се молеше – и не се молеше. В сърцето ѝ се бяха струпали толкова различни чувства, едно от друго по-ядовити, едно от друго по-тъжни, че лицето ѝ изразяваше само силно смущение; сълзи трептяха в очите ѝ. Девойките не можеха да разберат причината и не подозираха, че ковачът е виновен за това. Но не само Оксана мислеше за ковача. Всички миряни виждаха, че празникът сякаш не е празник; нещо като че му липсваше.
За проклетия, псалтът след пътешествието в чувала бе пресипнал и сега гласът му едва чуто стържеше; наистина новодошлият певец здравата пееше бас, но къде по-хубаво би било, ако беше тук и ковачът, който винаги, щом запяваха „Отче наш“ или „Иже херувими“, излизаше на клироса и извиваше там същите напеви, каквито се пеят и в Полтава. Освен това само той изпълня- ваше длъжността на черковен ктитор.
Свърши се утринната служба; след утринната – свърши и литургията... Наистина, де беше пропаднал ковачът?
◉ ◉ ◉
През останалото време от нощта дяволът още по-бързо хвърчеше назад заедно с ковача. И в един миг Вакула се намери пред къщата си. Тъкмо тогава пропя петелът.
– Къде? – извика ковачът, като хвана за опашката дявола, който искаше да избяга. – Чакай, приятелю, това не е всичко: аз още не съм ти се отблагодарил. И като взе една пръчка, шибна го три пъти и клетият дявол хукна като мужик, току-що натупан от съветника.

И тъй, вместо да измами, да съблазни и да изиграе другите, врагът на човешкия род сам беше изигран. След това Вакула влезе в пруста, зарови се в сеното и спа до обяд. Като се събуди и видя, че слънцето е вече високо, той се изплаши.

„Проспал съм и утринната служба, и литургията.“ Сега благочестивият ковач изпадна в униние, раз- съждавайки, че сигурно Бог нарочно – като наказание за неговото греховно намерение да погуби душата си – му е изпратил тоя сън, за да не може да бъде в черкова на тоя тържествен празник. Но като се успокои, че идната неделя ще изповяда това на попа, а от днес нататък ще прави цяла година по петдесет поклона, той надникна в стаята; там нямаше никого.

Солоха, както изглежда, още не се беше върнала. Той извади предпазливо от пазвата си обувките и отново се изуми от скъпата изработка и от чудното приключение през нощта; изми се, облече се, колкото можеше по-хубаво, с дрехите, които му дадоха запорожците, извади от сандъка нов астраганен калпак със синьо дъно, неслаган още нито веднъж, откакто го бе купил в Полтава; извади също нов пъстър пояс; сложи всичко това заедно с един камшик в кърпа и се запъти към Чуб.

Чуб се облещи, като видя ковача, и не знаеше на кое по-рано да се чуди: на това ли, че ковачът е възкръснал, на туй ли, че се е осмелил да дойде при него, или пък, че се е нагиздил, и то като запорожец. Ала още повече се учуди, когато Вакула развърза кърпата и сложи отпреде му новичък калпак и пояс, какъвто не беше виждан в село, а сам се тръшна в краката му и издума умолително:
– Прости, бащице, не се сърди! Ето ти камшик: бий ме, колкото ти душа иска, сам ти се давам! Раз- кайвам се за всичко; бий – само не се сърди! Някога ти си се побратимявал с покойния ми баща, заедно сте яли хляб и сол и сте се черпили.

Със скрито удоволствие Чуб гледаше как ковачът, който никому в село не прощаваше, който прегъваше с една ръка като блини медни пари и подкови, как същият тоя ковач лежи сега в нозете му.

За да не се изложи, Чуб взе камшика, удари го три пъти по гърба и рече:
 – Хайде, стига ти, стани! Всякога да слушаш старите хора! Нека забравим онова, което е било по- между ни! Казвай сега, какво искаш?
– Дай ми, бащице, Оксана!

Чуб помисли малко, погледна калпака и пояса: калпакът беше чудесен, поясът също не падаше подолу от него; спомни си за вероломната Солоха и каза решително:
– Добре! Изпращай сватове!
– Ай! – извика Оксана, като прекрачи прага, видя ковача и впи очи в него с изумление и радост.
– Виж какви обувки съм ти донесъл! – каза Вакула. – Същите, които носи царицата.
– Не, не, не ми трябват обувките! – рече тя и замаха ръце, без да откъсва поглед от него. – Аз и без обувките... – Тя не се доизказа и се изчерви.
Ковачът се приближи и хвана ръката ѝ; хубавицата наведе очи! Никога досега тя не е била така чудно хубава. Възхитеният ковач тихо я целуна. И лицето ѝ още повече пламна и тя стана още по-хубава.

 ◉ ◉ ◉

Минаваше през Диканка блаженопочившият архиерей, хвалеше мястото, дето е построено селото и като минаваше по улицата, спря се пред една нова къща.
 – Чия е тая къща, цялата изписана отвън? – запита преосвещеният младата жена, изправена до вратата с детенце на ръце.
– На ковача Вакула! – каза му с поклон Оксана, защото това беше именно тя.
– Чудесно! Чудесна работа! – каза преосвещеният, като разглеждаше вратите и прозорците. Рамките на прозорците бяха боядисани в червено; по вратите пък навсякъде бяха нарисувани казаци на коне, с лули в устата. Ала преосвещеният още повече похвали Вакула, когато научи, че той е изкарал черковното покаяние и е изрисувал безплатно целия ляв клирос със зелена боя и с червени цветя.
Но това не е всичко: на страничната стена, като влезеш в черковата, Вакула е изписал дявола в Ада толкова отвратителен, че всички, които минаваха край него, плюеха; а жените, разплаче ли се дете в ръцете им, дигаха го до картината и думаха: „Виж какво страшно нещо е изрисувано!“
И детето, като сдържаше сълзите си, поглеждаше отстрани картината и се притискаше до гърдите на майка си.

 

Превод Константин Константинов

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: